Вирджиния Хенли
Ирландска циганка (3)

Глава трета

Тъжна гледка представляваше тълпата емигранти, скупчени край доковете зад пристанището на Ливърпул. Жените притискаха в скутовете си разплаканите деца, а мъжете мъкнеха покъщнината с навъсени вкаменени лица. Всички бяха изтощени от пътуването през бурното Ирландско море, но се утешаваха с мисълта, че щяха да бъдат много по-зле, ако бяха останали в обеднялата им родина. Струпаха се като стадо около конските фургони, специално наети от О’Райли за превозването на новодошлите до Болтън.

Кити се оглеждаше с любопитство, като се стараеше да не пропусне нито една подробност от непознатата местност, но се оказа, че всичко бе доста различно от представата, която си бе изградила за Северна Англия. Очакваше да види внушителни и красиви сгради, изящно облечени дами и джентълмени в карети, заобиколени от почтително приведени слуги, които пазаруваха в магазини, претъпкани със стоки от всички краища на света. Вместо това пред погледа й се изпречваха само някакви жалки, мрачни къщурки, а всичко наоколо тънеше в сивкав мрак. Никога не бе виждала такова изобилие на черни и сиви тонове. Гледката ставаше все по-унила и обезсърчаваща с всяко селище, покрай което преминаваха фургоните. Минувачите, до един с мрачни физиономии и със съсухрени фигури, бяха увити в дебели шалове и наметки от сива вълна. Фасадите на къщите бяха потънали в прах, тъкачниците също се чернееха още от пътя, дори небето бе закрито с гъсти кълба дим. Нямаше и помен от китните, зелени ирландски поля.

Увита в дебелия червен шал, пристегнат чак до вълнената й пола, Кити наистина приличаше на циганка. Дядо й забеляза недоволството, изписано на хубавото й лице, и загрижено я попита:

— Какво става с теб, момичето ми?

— Ами… всичко тук е толкоз мрачно и унило… и някак си безцветно.

— Няма значение. Важното е, че тук се печелят добри пари.

— О, дядо, ти ми разправяш така за кой ли път вече! А къде са високите и богати къщи, къде са скъпите карети?

— Аха, ти май пак си се размечтала за Лондон… Но тук, момичето ми, е Ланкашир, където може и да няма скъпи карети, но тъкмо тук тези хитри англичани изработват онез стоки, дето им носят толкоз много пари. А после се мятат на каретите и хайде в Лондон, за да си похарчат натрупаните парички.

Тери стисна ръката на сестра си.

— Няма значение, Кити, нали знаеш, че няма дълго да останем тук, в тези мърляви бараки. Ще дойде ден, когато ще живеем в богата къща в красив квартал и всичко ще бъде наред.

— Така ми е тъжно за вас двамата — промълви Кити. — И за мен, разбира се, както и за останалите, които също като нас ще бъдат натъпкани в миризливите фабрики. Как ще се живее тук?

Суоди я погали по ръката и утешително рече:

— Да увисна на въжето, ако ви оставя дълго да киснете тук, в туй противно блато.

 

 

Късно вечерта всички вече бяха настанени в новите квартири. Ирландците окупираха и последното помещение в просторната, но грозна и неуютна сграда, наричана от местните жители „Спейк Хейзи“. Но Суоди, заедно с внука и внучката си, остана в къщата на племенницата си Ада Блейкли, дребна, преждевременно състарена женица, която ги посрещна с кана горещ чай и картофен пай. Мъжът й, Джек, не се показа, затова домакинята побърза да им обясни, че той всяка вечер по това време е в любимата си кръчма „Кучешката колиба“, някъде в горния край на тяхната уличка. Ада и Джек имаха пет деца, като най-малкото беше едва на няколко месеца, а най-голямата им дъщеря Дорис — дванадесетгодишна. Всички деца вече бяха настанени в леглата, освен Дорис, която не откъсваше поглед от красивите лица на Тери и Кити. Кити трябваше да спи в стаята на Дорис.

— Тези мизерни къщурки разполагат само с по две стаи на горния етаж и два на партера. Просто не знам къде да ви настанявам — заоплаква се Ада и безпомощно закърши ръце.

— Тери и аз може да спим долу — успокои я Кити, — поне за тази нощ това ни стига. По-добре е да не безпокоим Дорис още от първата вечер. А утре скуайърът О’Райли ще изпрати карета за нас. Нали ще работим за домакинството му? А пък дядо ни е прекалено стар, за да работи в някоя от тъкачниците, затова ще го оставим да ти помага за къщната работа. Ще видиш, че ще ти бъде от полза. Той е много добър в гледането на малки деца. Нали той сам е отгледал мен и Терънс още от пелени.

— Може би наистина ще ми помага да се оправя с малчуганите — отвърна Ада и погледна с надежда към Суоди. — Пък и знае ли човек, може и за мен да се намери работа в тъкачниците…

След като останалите си легнаха, Тери се опъна на канапето до огнището, а Кити отново разтвори любимата си книга — единственото, което бе взела със себе си от Ирландия, заедно с картите за тарос, притежание на семейството от много години. Само след секунди момичето се зачете в изпомачканата книга и забрави за всичко около нея.

„Когато сте в обществото, никога не трябва да се чешите по главата, нито да чоплите зъбите си, нито да си чистите ноктите. И да бъркате с пръст в носа си — няма по-невъзпитан жест от този. И не забравяйте, че трябва да се плюе колкото е възможно по-малко, при това в никакъв случай не трябва да плюете по пода.“

Кити остави книгата и се унесе в блажени сънища.

 

 

Каретата пристигна рано на другата сутрин и Кити бързо се успокои — скуайърът бе спазил обещанието си. След мъчителното сбогуване каретата ги поведе далеч от мрачните улички към свежите полета на Ланкашир. Сега се виждаше по-ясно от вчера и Кити забеляза, че градът е разположен в долина, заобиколен до хоризонта от зеленеещи се тресавища.

— О, виж, Терънс! Градът е в ниското, като в някаква гигантска купа. Затова ли го наричат Болтън?

Семейство О’Райли обитаваше просторната „Хей хаус“. Каретата зави по пътя, заобиколен от високи родендронови храсти, обсипани с червени цветове. Тери пръв слезе от каретата още при конюшните, а Кити оставиха пред входа за прислугата. Икономката я изгледа от главата до петите и подозрително изсумтя:

— Хм! Ирландска циганка! Само това ни липсваше в „Хей хаус“! Нима господарят ни си е загубил ума?

Кити си каза, че един ден ще накара надменната англичанка да съжалява за тези високомерни думи, но с нищо не издаде възмущението си. Направи лек реверанс и заговори любезно:

— Радвам се да се запозная с вас, мадам. Струва ми се, че тук ще бъда много щастлива, особено след топлото ви посрещане. Не е чудно, че щом пристигнеше в Ирландия, скуайърът винаги ми говореше за вас с най-ласкави думи. — Мисис Томпсън я изгледа с учудване и Кити се притесни от настойчивия й поглед. — Не знам дали ви е известно, но той винаги ви наричаше „истинско съкровище“.

— Ела и седни до камината, малката. Защо си боса? Нямаш ли какво да обуеш?

— Не, мадам, но господарят ми заповяда да се оставя изцяло във вашите опитни ръце. Каза още, че вие ще ме научите на всичко необходимо за една изискана камериерка.

— Нима? — ехидно се подсмихна мисис Томпсън. — Е, нека да започнем с чаша чай.

— О, благодаря ви, мадам. По лицето ви отгатвам, че сте много мила. Ако желаете, след като изпием чая, мога да отгатна бъдещето ви по листенцата от чая.

— О, колко мило! Но само да не ми съобщиш нещо лошо!

— А, не, мадам, нищо лошо няма да чуете от мен, можете да разчитате на думата ми. Още отсега съм сигурна, че няма от какво да се опасявате.

Икономката не носеше брачна халка, затова момичето се вгледа в дъното на чашата на мисис Томпсън и след дълго мълчание промълви с многозначителен тон:

— Хм, виждам тук буквата „Т“.

— Ами че нали моето име започва с тази буква! Ясно е като бял ден.

— Но виждам още нещо. Някакъв мъж, който неспирно мисли за вас. Чака от вас някакъв окуражителен отговор. — Мисис Томпсън бързо изброи наум имената на всички прислужници в къщата, както и на доставчиците на храни, с които се срещаше всяка седмица. — Той е по-особен мъж. Всички го уважават, дори се радва на почитта на околните, сякаш е лекар или моден шивач. — Кити погледна крадешком към мисис Томпсън и улови мимолетното й изчервяване, което бе сигурен белег, че не е далеч от истината.

— Не, не можем да седим тук цял ден и да си губим времето с гледане на чай или на кафе. Ела, ще ти намерим една чиста престилка и домашна рокля, само че да не се окаже по-голяма, каквото си дребничка… А на косата си винаги трябва да носиш боне. Ето, вземи това. След това ще се заемем с чорапите и обувките, а накрая ще ти измисля първата задача за днес. Признавам, че не очаквах да ми пратят нова помощничка, но трябва да отбележа, че изглеждаш доста мила.

* * *

Настана часът за обяда. Джонатан се приближи до масата, край която вече се бяха настанили двете му дъщери.

— Папа, изглеждаш много уморен? Какво става с теб днес? — възкликна Джулия.

— Нищо особено. Трябваше на два пъти да преплувам проклетото Ирландско море през тази седмица. Знаете ли какви усилия ми струваше превозването на тези ирландски нещастници от Дъблин до Ланкашир?

— Татко — отвърна Джулия с потиснато изражение на лицето, — знаеш, че не е благоприлично една лейди да разговаря за пари, особено когато е седнала да се храни.

Барбара с тревога следеше как лицето на баща й почервеня и бързо заговори с умолителен тон:

— О, моля те, папа, само не се дразни!

— Докога ще защитаваш сестра си? — ядосано извика О’Райли. — А ти, Джулия, защо поне веднъж не се опиташ да се държиш по-смирено, като Барбара?

Джулия отчаяно извърна очи към тавана.

— Къде е Патрик? — попита той.

— Във „Фолкън“. Оставил е съобщение да не го чакаме по-рано от вечерта. А ти… по-добре е днес с нищо да не се занимаваш, само си почивай.

— Защо, по дяволите, всеки се е загрижил за почивката ми? — ядосано избоботи скуайърът. — Изправи се на стола, Барбара! И стига си ровила в чинията с вилицата! А ти, Джулия, докога ще правиш само това, което си наумиш? И брат ти не е по-добър от теб!

— Защото ако аз и Патрик не правим това, което сами сме решили, ще ни мачкаш по същия начин, както мачкаш Барбара. Надявам се да не си забравил, че довечера очакваме да ни гостува семейство Лийвър?

— Е, това вече е една добра новина. Може би тогава ще държиш острия си език зад зъбите си! — изкрещя баща й.

— Разбира се, папа, защото от теб въобще няма да мога да взема думата — засмя се Джулия.

— А за теб ще бъде по-добре поне веднъж да се опиташ да вземеш участие в разговора, вместо само да седиш до масата като наказана — заяви О’Райли на Барбара и после отново се обърна към другата си дъщеря. — Нима още смяташ, че се държа невъзпитано със сестра ти? — намръщи се той.

— О, нека да спрем да се караме! Защо не излезеш да се поразходиш някъде? Денят е хубав и разходката ще успокои нервите ти. И гледай да не се навърташ много близо около къщата.

Джонатан О’Райли бързо се преоблече и тръгна към конюшните. По пътя заповяда на един от конярите да му приготвят каретата. След малко потегли към града, предвкусвайки един приятен следобед, далеч от семейните проблеми. Настроението му още повече се подобри, когато колелата затрополиха по каменистата улица към центъра на Болтън. Скуайърът нареди на кочияша си да спре каретата пред един цветарски магазин, откъдето купи внушителен букет от рози, след което потегли към една къща, която отдавна не бе посещавал. Джонатан О’Райли слезе от каретата нареди на кочияша да дойде да го вземе след два часа, огледа се предпазливо, изкачи стъпалата и почука на входната врата.

— Здравей, Доли. Помниш ли ме? — попита той.

— О, мистър О’Райли — колебливо се усмихна домакинята. — От години не сме се виждали!

— Може би скоро ще станат две години, Доли… Ето, тези цветя са за теб, скъпа.

— Но защо не влезеш? — покани го тя, замислена за това, какво ще й донесе неочакваното посещение на стария скуайър. Дали отново ще започне да я занимава с грижите си за именията си, за Патрик и дъщерите си… Взе букета и извади от него елегантната картичка. Вътре намери скрита банкнота от петдесет лири, с което намеренията на неочаквания посетител й станаха напълно ясни. Навремето О’Райли плащаше значителна част от сметките й, пък и често й носеше добре подбрани подаръци, но въпреки това тя не можеше да забрави неприятните мигове между тях, затова сега се двоумеше дали да не му върне парите и да го изпрати след любезен, но кратък разговор. Усмихна се предизвикателно и рече:

— Хайде, Джони, влизай и се настанявай, където ти е удобно.

— Днес е доста топъл ден — промърмори гостът и съблече палтото си.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Малко бренди ще ми дойде добре, мила — отвърна той и леко й намигна.

— Тогава се обслужи сам, Джони, защото аз трябва да свърша нещо в кухнята.

Преди да бе приключил с питието си, Доли се върна облечена в лек пеньоар, седна на канапето при него и леко се отмести, за да може гостенинът да се наслади на дългите й изящни крака. Той се приближи към нея я целуна бавно, после протегна ръка към деколтето й.

— За бога, Доли, какви прекрасни гърди имаш! Винаги са ме възбуждали…

Тя се засмя с леко дрезгав глас и отблъсна ръцете му. Той облиза пресъхналите си устни и дишането му се учести.

— Струва ми се, че в леглото ще ни бъде много по-удобно — прошепна опитната домакиня. Хвана го за ръка и той припряно тръгна след нея. Свали жилетката си, а тя коленичи пред него, за да разкопчее копчетата на ризата му, след което я смъкна с ловко движение. Едва успя да прикрие усмивката си, като видя с какво дебело бельо се бе навлякъл Джонатан, въпреки топлия ден. После се наведе към ботушите и пеньоарът й се разтвори, щедро разкривайки пищните й гърди. Джонатан задъхано залепи устни към зърната й. Доли успя да свали панталоните му и видя, че той вече бе напълно възбуден. Ала опитната жена знаеше, че с по-възрастните мъже не трябваше да си губи времето с излишни встъпителни ласки. Опъна се на леглото под него и той веднага проникна в нея. Лицето му стана пурпурночервено, дори мораво, а дишането му се накъса още повече.

— Джони, какво ти е? Чакай, защо не легнеш по гръб, а аз да те възседна?

 

 

Патрик приключи деловите си задължения в тъкачницата. По едно време си спомни, че са поканили семейство Лийвър на вечеря, и реши, преди да се върне у дома, да се отбие за кратко при Доли. Пъхна ключа в ключалката и тихо влезе в предверието. Отвътре, като че ли откъм спалнята, се чуваше пъхтене и някакви други неясни шумове. Бутна вратата и се закова на прага, смаян от гледката. Задникът на Доли ритмично се повдигаше и спускаше, а под нея Джонатан стенеше от наслада. Патрик го изгледа хладно и кисело процеди:

— Е, татко, виждам, че поне веднъж си решил да послушаш съвета ми. — Млъкна и огледа с неприкрито отвращение пищната плът на Доли. — Май не си забравила занаята, Доли. Не искам да те прекъсвам. Знам къде е изходът. — Подхвърли ключа си към тоалетната масичка и безмълвно излезе от къщата.

Едва когато се озова на улицата, той се облегна на стената и се засмя през сълзи.

 

 

Патрик отвори предната врата, за да посрещне семейство Лийвър.

— Здравей, Патрик. Съжалявам, че жена ми тази вечер не може да е с нас, но майка й се разболя, затова ме помоли да я извиня пред теб.

— Е, няма нищо, радвам се, че поне ти и синът ти успяхте да намерите време за нас. Изглеждаш много добре. — Двамата мъже си стиснаха ръцете. — А, ето го и баща ми — продължи младият О’Райли и удостои баща си с един безизразен поглед.

Масата вече бе подредена. Джулия седеше на челния стол, старателно издокарана, както винаги, когато за вечерята се очакваше мъжка компания. В такива случаи никой не можеше да я надприказва и всички се чувстваха неволно задължени да се възхищават на остроумието й.

Патрик реши да използва посещението на Джеймс Лийвър, за да осведоми баща си за промените в работата на тъкачница, без да се стига до нова свада. Очакваше гостът да заеме неговата страна и двамата заедно да преодолеят съпротивата на стария О’Райли. Барбара седеше на стола до брат си и през цялото време отчаяно се опитваше да се намеси в оживения разговор. Накрая смутено промърмори:

— Супата тази вечер наистина е чудесна.

От другата страна на масата лицето на баща й почервеня от гняв, затова Патрик побърза да стисне ръката й под масата. Тя се почувства малко по-добре.

— Баща ми взе решение да забрани на децата да работят на половин смяна в тъкачницата — смело започна Патрик.

Скуайърът едва не се задави с граха, щом чу за решението, неизвестно дори и на самия него.

Джеймс Лийвър изглеждаше приятно изненадан.

— Много смела постъпка, Джонатан, заслужаваш похвала от всички членове на почтеното общество.

Патрик продължи, преди баща му да успее да отговори:

— Можеш сам да си представиш колко разходи ще му струва това, но той е решил да скъса със скъперничеството.

— А няма ли да е трудно да се намерят работници, които да сменят малолетните? — попита Лийвър.

— Всъщност това е още по-щедър жест от предишния — продължи Патрик. — Баща ми доведе наши работници от Ирландия. Цялото пътуване бе извършено изцяло на наши разноски. Ирландците ще работят в тъкачницата.

Когато Джеймс Лийвър и синът му престанаха да коментират благотворителната дейност на семейство О’Райли, Джонатан осъзна, че Патрик го беше изиграл, като го бе поставил пред свършен факт, затова реши да капитулира и да се възползва от възхищението на гостите.

— Възнамерявате ли да сменяте тъкачните станове с някои от по-новите модели? — попита младият Лийвър.

Този път Патрик реши да остави баща му да отговори сам на въпроса на младия гост.

— Още от началото на следващата седмица започваме да подменяме машините.

— А не мислите ли, че ще възникнат доста затруднения? Спомнете си какво стана, когато Джеймс Барлоу пръв в областта започна да използва тъкачни станове, задвижвани с трансмисии от парни машини? Още на третата седмица тъкачите изпотрошиха всичките му машини!

— Не ме е страх от онези дрипльовци — твърдо заяви Джонатан. — Винаги съм успявал да се справя с тях.

— Хм, кой беше този Барлоу… Не беше ли онзи, който се прочу с производството на атлазените юргани? — намеси се Джулия.

Всички се усмихнаха, с изключение на Джонатан, който ядосано й нареди:

— Най-добре е ти и сестра ти да станете от масата и да се преместите в другата стая.

Джулия настръхна от обидния тон на баща й. Мразеше навика на мъжете да остават без жените около масата след вечеря и да разговарят за фабрики и търговия, като не скриваха пренебрежението си към женските преценки. Барбара обаче побърза да изпълни заповедта на Джонатан.

Когато се озоваха сами в съседната стая, Джулия нервно я попита:

— Приготви ли си вече багажа за Лондон?

— Не. Не вярвам баща ни да ни пусне в столицата — отвърна Барбара.

— Глупости! Патрик ни обеща, не помниш ли? А той винаги изпълнява обещанията си.

— Искаш да кажеш, че изпълнява всичко, в което успееш да го убедиш — заяви сестра й, неочаквано събрала смелост.

Джулия видя, че на прага се показа Кити, и сърдито й заповяда:

— Събери багажа на сестра ми. Но бъди внимателна! Още си нова тук, нали? Сигурна ли си, че ще успееш да се справиш с тази задача?

— Да, мадам — отговори Кити.

Джулия разпозна ирландското произношение и презрително изсумтя:

— Уф, още една ирландка се довлече в къщата ни!

— Моля ви, мадам, бихте ли ми посочили кои куфари желаете да използвам за опаковането на багажа ви?

„Колко е нагла и самонадеяна — помисли си Кити. — Добре поне, че брат й не е като нея.“ При спомена за Патрик сърцето й се разтуптя.

— И кога заминавате за Лондон, мадам? — учтиво запита Кити.

— Това не е работа на ирландски хлапачки като теб! — троснато отвърна Джулия. — И престани да си пъхаш носа там, където не ти е работа!

— А вие не се дръжте с мен като с никаквица! — избухна Кити и Барбара весело се засмя.

Джулия гневно удари момичето през лицето. В първия миг Кити залитна, но след малко се окопити и на свой ред зашлеви Джулия. Двете се изправиха една срещу друга, зачервени и запъхтени.

— Как се осмеляваш! — кресна Джулия, все още невярваща, че някаква прислужница се е осмелила да я удари.

— Само ако ме докоснеш още веднъж — изсъска Кити — и ще те поваля на земята!

Барбара затаи дъх, изплашена да не се случи нещо ужасно, но сестра й, непредсказуема, както винаги, внезапно се разсмя.

— Най-после в тази къща да се намери човек с характер! — После поклати заканително пръст към Кити. Но да не си посмяла да си играеш прекалено с търпението ми, ирландке.

В този миг от трапезарията долетя отглас от разгорещения разговор на мъжете за някакви делови въпроси. Навярно Джонатан, Патрик и двамата Лийвър се канеха да спорят до среднощ. Барбара уморено сви рамене и промълви:

— Ще отида да помогна на Кити за багажа.

— Почакай, нека първо изиграем една игра на карти — предложи Джулия, както винаги скучаеща и преливаща от енергия.

— А аз мога да ви гледам на карти — внезапно се намеси Кити.

— Искаш да кажеш, че можеш да ни предскажеш бъдещето? — Джулия недоверчиво повдигна вежди.

— О, Кити, ти си циганка, нали? — попита Барбара с широко разтворени очи.

— Да — призна си момичето.

— А добра ли си в гледането на карти? — безцеремонно я попита Джулия.

— О, та аз съм една от най-добрите в това изкуство — самоуверено отвърна Кити и гордо изпъчи гърди. — Освен това мога да предсказвам на кафе, на чаени листенца и на онези старовремски карти, дето ги наричат тарос. Мога дори да говоря в рими, ако желаете, разбира се.

— Нека да видим. — Джулия веднага й подаде картите.

Кити се замисли. Знаеше, че няма девойка, която да не се интересува от млади мъже и от въпроса кой ще се влюби в нея.

— Можем да разиграем една игра. Нека всяка от нас разбърка тестето и извади по пет карти. После ще ви кажа по едно двустишие за всяка карта.

— Искам първо да гледаш на мен — заяви Джулия и отново взе тестето карти от ръката на Кити. Набързо ги размеси и след миг колебание избра пет карти, а после, без да ги обръща, ги подаде на прислужницата.

Кити обърна първата карта. Показа се шестица пика.

— Цветът, който ви носи щастие, е тюркоазното синьо. А вашето щастливо число е петицата.

Следващата карта се оказа петица каро.

— Ако желаете да се сгодите за богаташ, изпечете кейк и пъхнете в него сребърна монета.

Третата карта се падна осмица купа.

— Ще имате любов и здраве и власт, ако всяка вечер заключвате по две врати.

— Ха! — засмя се Джулия. — Тогава вечно ще търся изгубените ключове!

Момичето обърна четвъртата карта — поп пика.

— Ако името му започва с „Д“, не се колебайте нито за миг.

— Но, Кити, откъде знаеш, че годеникът на сестра ми се казва Джефри? — учудено попита Барбара.

— Картите го показаха! — убедено заяви прислужницата.

— Е, аз и без това не обичам да се колебая, когато трябва нещо да решавам — натъртено подчерта Джулия. — И мога да кажа, че вече съм го избрала.

Последната карта се случи дама каро.

— Може би ще се омъжите след седмица или две. Пада ви се щастие, много щастие и годежен пръстен.

— О, нали заминаваме за Лондон! — възкликна Барбара.

— Барбара, стига си се прехласвала! Та това е само игра с картите — сопна й се Джулия, но тайно в себе си остана зарадвана от предсказанията на новата ирландска прислужница.

— Разбъркай останалите карти и си избери пет — предложи Кити на Барбара.

— Не, Кити, нека първо гледаш на себе си — поколеба се Барбара.

Момичето примирено сви рамене и измъкна пет карти. Първата бе седмица купа.

— Ако видиш синя пеперуда, ще пътуваш надалеч по море.

— Господ да ме пази, но аз наистина видях синя пеперуда — смутено промърмори момичето на себе си.

— Не се притеснявай, защото тук, в Болтън, никога не се появяват такива пеперуди — подигравателно подхвърли Джулия.

— Не, това не е вярно, вашата брошка е с формата на пеперуда, при това синя.

Джулия погледна брошката си.

— Да, наистина. Нищо, не трябва да губиш смелост заради едно случайно съвпадение.

Следващата карта се падна тройка каро.

— Трима мъже, трима джентълмени са влюбени в теб. Но само един от тях те обича завинаги.

Обърна още една карта — четворка спатия.

— Сърцето му е черно, обича само да се забавлява, затова се заеми с онзи, който се казва Джон.

— Та това е името на баща ни! — закиска се Барбара.

— Не говори глупости! Името му е Джонатан — скастри я сестра й.

Четвъртата карта на Кити бе вале купа.

— Кралицата на сърцата, кралят на любовта, ще видиш роза, пръстен и снежнобял гълъб.

— О, колко красиво звучи! — възкликна Барбара, грабна тестето, разбърка го и извади пет карти. Първата се случи деветка пика.

— В девет часа, в неделя сутринта ще заминеш завинаги оттук.

Следваше асо купа.

— Съдбата ти ще се реши в нощта срещу четвъртък, сред лунна светлина, цветя, наслада и копнеж.

Третата карта се оказа десетка спатия.

— Щом слънцето залезе, скрий ново пени в кадифена ръкавица, ако желаеш винаги да имаш щастие и обич.

— Не трябваше да й го казваш това, Кити — захили се Джулия. — Още сега ще се завтече в спалнята си и ще измъкне от гардероба първата кадифена ръкавица, която й се изпречи пред очите.

После се падна поп каро.

— Той първо ще целуне крайчеца на пръстите ти, а после с алените си уста ще подпечата вашата любов.

Барбара мигом се изчерви. Последната карта бе двойка спатия.

— Млада циганка истината ще ви разкрие: Обречена сте да се омъжите за младежката си любов!

— О! — възкликна Барбара и напълно се изчерви.

— Ама че глупости! — изкиска се сестра й. — По-добре продължи да стягаш багажа.

Двете момичета бързо се втурнаха по стълбите към спалнята на Барбара, а Джулия тръгна към конюшнята.

 

 

— Стига сме говорили само за фабриките — рече Джонатан. — Кажи как върви търговията напоследък?

— О, всичко е наред, Джон, но синът ми постоянно ми създава грижи. Помниш ли, че преди една година се залови с производство на сапун? Е, сега мога да ти съобщя, че той успя да получи сапун, какъвто досега не се е появявал на пазара.

Синът на Джеймс Лийвър се изчерви от хвалебствените думи на баща си и смутено промърмори:

— Да, сапунът не е лош. Тъкмо за това исках да поговорим с Патрик преди вечерята. Бих искал да получа съвет от него, а също и от вас, мистър О’Райли, понеже сте известен с познанията си за пазарните хитрости.

— За да постигнеш успех, се изисква само едно условие — трябва да предложиш хубава стока. Но ако желаеш да утроиш печалбите, не е достатъчно само сапунът ти да е добър. Необходимо е също да рекламираш стоката си, особено ако пускаш на пазара ново изделие. Ето, можем да започнем например, с избора на името на сапуна. Какво име му измисли?

— Ами… да, разбира се — намеси се Джеймс Лийвър, — ще го наречем „Сапунът на Лийвър“!

— Не, трябва ти по-привлекателно име — възрази Патрик.

— Хм, тогава… да ви покажа списъка на имената, които нахвърлих на един лист — обади се Лийвър младши. — Само да не ви се сторят много глупави…

— Защо! Та нали този сапун е твое изобретение! Никой, освен теб няма право да избере името — заяви Патрик.

— Е, тогава… мисля да го нарека „Сънлайт“^[1].

— Отлично! На жените ще им хареса. Улучил си право в целта! От огромно значение е какви обяви ще пуснеш. Трябва кратък, но ефектен текст. Ще напишеш: „САПУН СЪНЛАЙТ“! А отдолу с по-дребни букви: „Най-добрият в света“. В търговията скромността не помага за успеха. Изпрати търговски пътници във всички по-големи градове. Поръчките ще завалят толкова бързо, че в най-близко бъдеще ще трябва да мислиш за разширяване на фабриката. И щом потръгнат продажбите, не се бави, а отвори кантора в Лондон. Мога да ти помогна, защото познавам доста търговци в столицата.

— Не ми е удобно да се възползвам безплатно от помощта ти и от съветите ти, Патрик. Ще ти платя за услугите.

— По-скоро бих предпочел да ме включиш със скромен процент дялово участие в твоята сапунена авантюра.

Джонатан намигна на Джеймс.

— Сече му пипето на моя син за сделки, нали? Нищо чудно един ден да стане много по-богат от мен. Никога не бих се сетил да поискам процентно участие в печалбите.

— Най-важното е да продаваме добри изделия, папа. В Ланкашир се произвеждат най-качествените стоки в целия свят. Вече обмислям възможностите да се захванем с износ за Америка.

— Ха! И кога ти хрумна тази налудничава идея? — попита баща му.

— По време на един от разговорите ми с Айзък Болт, корабопритежател от Ливърпул. Ако купя половината от един от неговите кораби, много по-изгодно ще бъде да продаваме нашите платове оттатък океана. А защо не и твоя сапун? Толкова много стоки се изработват тук, в Болтън, че ми е трудно да реша с какво най-напред трябва да се заемем. Компанията на Добсън предлага прекрасни парни машини, а работилницата на Уебстър — водни помпи и вятърни мелници. Да не забравяме и за картонажните машини на Сирингфийлд и за стоманата на Уолмзли. В Болтън всичко може да се купи — бои, химикали, стъклария, кожени изделия, килими, дори и ковчези. Решил съм да изнасям самостоятелно, без посредници, всички стоки от нашите фабрики и работилници. В замяна ще внасям отличния памук, отглеждан в Северна и Южна Каролина.

Патрик замълча, за да даде възможност на баща си да се опомни след смело нахвърляните планове за бъдещето.

Джеймс Лийвър погледна към Джонатан О’Райли и замислено поклати глава.

— И ние с теб, когато започвахме, си въобразявахме, че сме отчаяни смелчаци, но изглежда тези двама младоци наистина ще запишат имената си в историята.

— А как, според теб, ще се оправям аз тук с трите тъкачници, докато ти се разхождаш до Америка и обратно?

— Е, папа, не е казано, че още утре ще се заемем с бъдещите ни презокеански партньори — засмя се Патрик.

 

 

Кити лежеше на леглото в тясната слугинска стаичка на третия етаж. Пред погледа й се изреждаха красивите дрехи и бижута от багажа на Барбара, за чието опаковане бе помагала допреди половин час. Фантазираше си какво би станало, ако всичките тези скъпи тоалети бяха нейни. Представяше си как се носи над лъснатия до блясък под на някаква ослепително красива бална зала, в обятията на възхитителен, макар и незнаен кавалер, а погледите на всички присъстващи я следват в захлас. Благородни дами шепнат завистливо по неин адрес, скрили лица зад ветрилата, а тя е впила поглед в очите на кавалера си, който я съзерцава с обожание. И всички останали мъже бледнеят пред него…

Внезапно едно камъче профуча на косъм от главата й. Мигновено се изпариха сладките й блянове и тя скочи от тясното легло.

— Шт, ирландке, да не си гъкнала!

Кити се надвеси през малкото таванско прозорче и видя Джулия долу на алеята пред оградата.

— Забравила съм си ключа. Слез да ми отключиш предната врата.

— Утре трябва да стана много рано, още в пет преди разсъмване. Защо ме будиш в толкова късен час? — ядосано отвърна Кити. — Мислиш само за своите удоволствия!

— Какво рече, ирландке?

— Името ми е Кити! — сопна й се смелата прислужница.

— Е, добре… Моля те, Кити, помогни ми!

Кити слезе по стълбите и тихо отключи външната врата. Не пропусна да хвърли към Джулия един многозначителен, сърдит поглед. Нямаше представа къде е била младата лейди, но инстинктивно усещаше, че нещо не е наред.

— Защо ме гледаш толкова сърдито? — прошепна Джулия. — Да не би да са те наказали да сдъвчеш Библията?

Двете се спогледаха и прихнаха да се смеят, но в следващия миг се досетиха, че ще се издадат и прикриха уста с ръка. Когато изкачиха и последното стъпало, те се разделиха в коридора като искрени приятелки.