Вирджиния Хенли
Ирландска циганка (20)

Глава двадесета

Патрик О’Райли пристигна в Чарлстън един месец преди Кити. Още на следващия ден той се залови енергично с уреждането на доставките за Англия, затова му останаха няколко дни да потърси още стока, с която да запълни свободните трюмове на кораба на съдружника му, мистър Айзък Болт. Патрик реши да закупи още суров памук от плантацията „Багател“, а след това да обиколи съседните плантации в Уилмингтън, за да вземе бали с тютюн от Вирджиния и накрая да се отбие до Ню Йорк — там се разрастваше с неподозирана бързина филиалът на „Хинд Фууд Къмпани“. За целта се наложи да наеме карета с кочияш, един младеж на име Роб Уилсън, който го отведе до плантацията в Северна Каролина.

Когато пристигна в „Багател“, Патрик с изненада научи, че Жаклин още не се е омъжила. Не можеше да повярва, че тази страстна южняшка лейди е решила да води целомъдрен живот, и положи доста усилия, за да разбере кой е последният й любовник. За съжаление не успя да открие никакви признаци за друг мъж в живота й. Тогава дръпна настрани младия Роб Уилсън и навъсено му прошепна:

— Ако искаш без много усилия да спечелиш петдесет лири извън надницата, Роб, ще ги получиш, стига само да ме следваш навсякъде като сянка.

Младежът го изгледа с недоумение, но нищо не отговори.

— Всичко е много просто. Не искам да оставам сам с тази вдовица с доста гореща кръв — засмя се Патрик.

— Хм… Ами че тя изглежда доста апетитно! И май ви е хвърлила око.

— Да, дявол да го вземе, така е и тъкмо това ми създава доста грижи. Чувал си поговорката: „Тя може да обеси всеки мъж на жартиерите си“. Е, тази дама е точно от тази порода!

 

 

Когато останеше сам, пред погледа му неизменно изплуваше прелестното лице на Кити. Сънуваше, че я държи в обятията си. Сънищата му се изпълваха с аромата на парфюма й, на тялото й. Щом задремеше в каретата, изморен от безкрайното пътуване сред плантациите на Вирджиния и Северна Каролина, неизменно си спомняше за нощта, прекарана с нея. Сякаш му бе влязла под кожата и беше безсмислено да се опитва да отрича пред себе си, че ще може някога да я забрави. Нямаше нужда от други жени, защото всички, дори и най-бляскавите красавици на Юга не можеха да затъмнят спомена за странния чар на неговата ирландска циганка. Затова сега всичките му усилия бяха насочени към една цел — по-скоро да се махне от плантацията „Багател“, по-далеч от опасните домогвания на скучаещата Жаклин.

В същото време Жаклин изгаряше от нетърпение най-после да го види насаме. Ала Патрик умело избягваше деликатните теми и неизменно се придържаше само към деловите разговори — за памука и тютюна, корабите и митата, цените и сделките. Освен това никога не се разделяше с досадния си спътник, младия кочияш Роб Уилсън, когото тя вече бе успяла да намрази. Дразнеше я насмешливият поглед, с който я следеше младежът.

Тази вечер тя нареди на прислугата да сервират маса само за двама. Още щом пристигна на верандата, Патрик разочаровано свъси вежди:

— Нещо не мога да разбера, мадам. Защо няма трети прибор на масата? Или ще вечеряме тримата, или аз ще се оттегля в стаята си на горния етаж.

Жаклин умело се престори на изненадана.

— О, Патрик, но аз си помислих, че твоят слуга е решил да сподели трапезата на моите прислужници в кухнята.

Патрик бързо съобрази, че най-хитро ще бъде да се възползва от неизкоренимите южняшки предразсъдъци.

— Къде се е чуло и видяло бял мъж да се храни заедно с негрите? Не, скъпа, Роб ще вечеря с нас, защото не е мой слуга, както ти се изрази, а мой приятел, следователно и той е твой гост. Нали нямаш намерение да нарушаваш традиционното южняшко гостоприемство, с което винаги си се гордеела?

Домакинята се постара незабавно да прикрие недоволната си гримаса. Патрик О’Райли се оказа арогантен, самоуверен и неимоверно труден за покоряване мъж, ала тъкмо тези негови качества я привличаха неудържимо. Ако реши да разиграе драматична сцена, може би ще го отблъсне от себе си, затова не му възрази и отново се залови с ролята на любезна домакиня, винаги усмихната и приветлива.

Патрик веднага смени темата и заговори за предстоящото си заминаване.

— За съжаление се оказа, че не съм спазил сроковете за сделките. Налага се двамата с Роб Уилсън да потеглим за Вирджиния още утре. Ще тръгнем на разсъмване, защото ни чака дълъг път.

Тя облиза пресъхналите си устни.

— Но, скъпи приятелю, не е възпитано един джентълмен да предпочита търговските занимания пред щастието да забавлява своята дама.

Събеседникът й предпочете да замълчи и тогава Жаклин реши да опита с по-настойчива тактика:

— Моля те, искам поне за един час да поговорим само двамата, без твоя досаден „приятел“. Но сега би ли ме извинил… искам за малко да се прибера в къщата… тук е толкова горещо.

— Много добре! — набързо се съгласи Патрик, зарадван от възможността да отложи решителния разговор. — Тъкмо ще мога да покажа плантацията на Роб.

Когато останаха сами, Патрик се обърна към Роб:

— Ще вземем по един кон от конюшнята. Нямаш представа колко обширна е тази плантация.

Но колкото повече се отдалечаваха от къщата, толкова повече нарастваше недоумението на Роб.

— Бях чувал, мистър О’Райли, че на този свят има приказно богати хора, но никога не съм очаквал, че може да съществуват такива безкрайно големи имения.

— Когато дойдох за пръв път, и на мен ми спря дъхът при мисълта какво богатство може да се натрупа тук само за три-четири години — съгласи се Патрик.

— И всичко това може един ден да бъде ваше, нали така, мистър О’Райли? — подхвърли Роб.

Патрик се усмихна тъжно.

— Да, би могло, но не знаеш на каква цена — рече той и унило поклати глава.

 

 

Щом влезе в къщата, Жаклин повика Топаз и двете жени се усамотиха в нейната спалня.

— Изтичай до колибите на робите и кажи на Колосъс, че тази вечер в никакъв случай не трябва да се появява тук, в къщата.

Топаз не се нуждаеше от повече обяснения, защото между обитателите на плантацията нямаше тайни.

— Освен това няма да е зле, ако намериш някоя от по-младите негърки и я изпратиш довечера в розовата спалня, за да позабавлява компаньона на мистър О’Райли. Можеш да му прошепнеш на ухото, че това е жест на специално внимание от собственичката на плантацията.

Топаз остана поразена от злобния блясък в очите й, с който бяха придружени тези думи, и побърза да се измъкне от спалнята.

Тъй като на обяд бяха сервирани доста пикантни, но трудно смилаеми блюда, с които изобилстваше южняшката кухня, Жаклин нареди на готвача си да се ограничи за вечерята само със студено телешко. След като се нахраниха, двамата мъже запалиха пурите си и се отпуснаха на шезлонгите, загледани в небето, изпълнено с ярки звезди в знойната нощ.

Топаз тихо се измъкна през задната врата и се затича към негърските колиби. Двуметровият Колосъс^[1], който обитаваше третата колиба от последната редица, тъкмо бе излязъл навън и се бе запътил към голямата господарска къща. Топаз се приближи до него и го спря под клоните на големия дъб, обвит с дебел слой мъх.

— Господарката нареди тази вечер да не се появяваш в голямата къща.

— Защо?

— Пристигнал е нейният приятел, онзи важен англичанин, и тя не желае чернокожи да се разхождат в спалнята й.

Едрият негър се опита да отблъсне Топаз и да продължи пътя си, ала дребното момиче пъргаво го заобиколи и смело се изпречи пред него.

— Колосъс, не отивай! Заради теб ще заповяда на надзирателите да ми съдерат кожата с камшика! — изкрещя Топаз.

Колосъс гневно я сграбчи за раменете.

— Да не би ти да искаш да я изместиш?

— Не… Колосъс… ти си прекалено едър за мен — уплашено отвърна момичето.

— А кога ще си тръгва онзи англичанин?

— Утре. Каза, че ще потегли още на разсъмване. Сигурна съм в това, защото бях в трапезарията, когато го съобщи на господарката и тя прехапа устни при тази новина.

— Добре, малката, щом е тъй, мога и да почакам до утре.

 

 

При гледката на двамата мъже, захапали пурите и изтегнали се на шезлонгите, Жаклин ставаше все по-нетърпелива. Най-после не издържа, изправи се и многозначително подметна:

— Патрик О’Райли, не е ли време да поговорим за бъдещето?

Патрик схвана, че повече не може да отлага решителното спречкване и лениво се усмихна.

— Е, скъпа, щом толкова настояваш… — Тръгна след нея по извитата стълба към спалнята й и грижливо затвори вратата зад себе си. Приближи се до масичката с напитките, наля бърбън в две чаши и се обърна към нея:

— Да се опитаме да подсладим горчивия миг с едно питие.

— Скъпи, много добре знаеш, че предпочитам други средства за разтушаване — засмя се Жаклин.

— Съжалявам, че толкова скоро трябва да те напусна, Жаклин, обаче, щом се върна, ще успеем да си наваксаме за всички мигове, които сме пропуснали… искам да кажа, ще има време да си побъбрим до насита.

— Колко време ще отсъстваш този път, любов моя? — напрегнато попита тя.

— Три седмици или най-много месец. — Патрик отново напълни чашата си. — А какво ще стане, ако дотогава си намериш кандидат за женитба? — пошегува се той и престорено свъси вежди.

— Нима вече не си разбрал, че никой, освен теб, не може да спечели сърцето ми — отвърна тя на шеговитата му закачка и започна да се закикоти. Лицето й се изчерви от изпитото уиски и от мисълта за страстната нощ, която ги очакваше.

Патрик седна на канапето до нея и я прегърна през рамо. Поклати замислено чашата си и с жест я подкани да изпият още по една глътка.

— Искаш да кажеш, че нито веднъж не успя да намериш някой по-достоен от мен? — усмихна се Патрик.

— Ох… нека поне тази нощ да не говорим за други мъже, скъпи, съгласен ли си?

Зениците на Жаклин вече бяха помътнели и тя с труд държеше клепачите си повдигнати. Затова без всякакво предисловие той я вдигна на ръце и я понесе към широкото легло, скрито зад мрежата против комари. Но след като я отпусна по гръб върху атлазената кувертюра, нарочно се забави, докато я разсъбличаше, без обаче да пропусне да целуне всяка част от знойното й тяло, което се разголваше под ловките му пръсти. А тя тихо стенеше в ръцете му, докато накрая главата й клюмна върху възглавницата и тя заспа непробудно. Патрик остана неподвижен до леглото, за да се увери, че Жаклин няма да се събуди, загаси газената лампа и бързо напусна тъмната спалня, стискайки в джоба си шишенцето с приспивателно.

 

 

Кити долови миризмата на приближаващата суша още преди да види в далечината смътните очертания на американския бряг. Това бе някакъв непознат, странен аромат, може би смесица от мирис на непознати треви, пасища и блата. Около върховете на мачтите започнаха да прелитат птици — първите пратеници на непознатия за нея континент. Най-после пред очите й, сякаш от глъбините на океана, изплуваха мержелеещите се силуети на пристанищните кейове, както и високият вълнолом, в който се разбиваха разпенените вълни. Пристаните бяха претъпкани с посрещачи. За нейно изумление преобладаваха чернокожите. Накрая тя видя високата крепост, надвиснала над залива, с оръдия по стените, а до нея ниските покриви на складовете и пристанищните магазини. Фасадите им бяха предимно в светли тонове, а приземните етажи — заобиколени с железни парапети. Яркото южно слънце заслепяваше очите й, а от задушната влага езикът й веднага залепна за небцето й.

Капитан Хардинг й помогна да слезе на брега. Младата жена си каза, че първо трябва да си купи дамско чадърче, което да я предпазва от слънцето. Щом нозете й усетиха твърдата земя, веднага се почувства по-добре, но сега се оказа, че дрехите й са прекалено дебели за този тропически климат. Големия Джим я заведе на „Ийст Бей стрийт“ — главната улица, водеща от пристанището към центъра на града, по която бяха плътно наредени десетки неугледни магазинчета. Бързо откриха най-близкия магазин за облекло. Бременността й личеше, затова Кити без колебание си избра по-широка ленена рокля в приятен бледозелен десен и дамско чадърче с жизнерадостен портокалов цвят. Цените на всички стоки бяха нечувано евтини.

— Винаги ли тук е толкова горещо? — попита тя.

— Горещо ли? Ам’ че то още си е пролет, детето ми — засмя се старата продавачка и поклати глава. — Да видиш през лятото к’во се вика жега!

Бризът лениво разклащаше тежките листа на крайбрежните палми. Всички дървета по улиците на Чарлстън и в градините пред двуетажните къщи бяха натежали от ярки цветчета, предимно розови и червени. Големия Джим я заведе до странноприемницата „Бетъри Кериъдж Хаус“. Капитанът я остави да отдъхне в стаята й и отиде до пристанището, за да провери как напредва разтоварването на кораба. Щом се върна, той помоли съдържателката да повика Кити във фоайето, защото южняшкото благоприличие не позволяваше джентълмените да посещават самотни дами по стаите им на горния етаж.

— Сега по-добре ли си, Кити?

— О, да! Успях да подремна малко и се чувствам като новородена. Джим, къде мога да намеря карета, за да стигна до плантацията „Багател“?

— Огледах две-три конюшни по пътя насам, но ми хрумна по-добра идея. Утре сутринта от Чарлстън ще потегли пощенският дилижанс. Той спира при всяка плантация по пътя и минава покрай „Багател“. Понякога кочияшите са склонни да вземат пътници, затова поговорих с двама от тях.

— Чудесно! Значи още утре ще стигна до плантацията. Но… как ще се справя без теб?

— Тогава да се видим утре сутринта, преди тръгване, така ли? — Той се засмя и бръкна в джоба си. — Ето ти билета. А сега ще ти обясня как се стига до пощата. Трябва да тръгнеш надолу по „Саут Бетъри стрийт“. Пощата си личи отдалеч. Това е сградата до Съдебната палата.

— Ох, Джим, знам, че съм ужасно досадна и ти преча да си вършиш работата на пристанището, но никак не искам да се разделяме. Е, няма как, ще трябва да си кажем довиждане… — въздъхна Кити и очите й се наляха със сълзи.

— Стига, моля те, нима не съм ти казвал, че всеки моряк ненавижда сантименталните сбогувания? Само ще те целуна и ще ти пожелая винаги да имаш късмет. И не забравяй, че ако имаш нужда от помощ, само поразпитай на пристанището за Големия Джим. — Той я сграбчи в мечешката си прегръдка, мълчаливо погали косите й и накрая я целуна по челото. — И не скитай сама из този град, Кити. Довиждане, скъпа.

 

 

Жаклин чакаше един от своите надзиратели на верандата и нетърпеливо потропваше с крак.

— Саймънс, искам от теб да ми обещаеш, че още сега ще ми доведеш търговеца на роби, тъй като имам превъзходен екземпляр за продан.

— Да, мисис льо Кок. Но кого имате предвид?

— Колосъс, обаче държа всичко да се извърши безшумно. Не искам разправии и скандали.

— Но, мем… та той е най-добрият ни работник! Струва повече от дузина необучени чернокожи — опита се да протестира надзирателят.

— Нима се осмеляваш да ми противоречиш, Саймънс? — запита господарката с леден тон.

— О, не, мем, не! В никакъв случай не бих посмял! Вие знаете по-добре от мен какво да правим с робите.

— Вземи двама от младежите, които да отидат с него, тук има достатъчно чернокожи. — Тя го освободи с кратко кимване. Надяваше се, че няма да има трудности да си намери нов търговец на роби, тъй като трябваше да се отърве от Колосъс, преди Патрик да се е върнал.

 

 

Пътуваха с пощенския дилижанс. Пазачът държеше пушка на коленете си. Кити бе единствената пътничка. Щяха да се движат покрай Купър ривър до Джорджтаун, а след това щяха да направят кръг и да се върнат до плантацията „Багател“. Кочияшът и пазачът я увериха, че ще пътуват през най-красивата част на страната. Пощенският дилижанс спираше пред главния вход на всяка от плантациите, но никога не отбиваше от пътя. Кити бе очарована от красивите градини. Огромните дъбове се издигаха величествено, заобиколени от стройни кипарисови дървета. Всички цветя бяха разцъфнали и из въздуха се носеха различни упойващи аромати.

Седалките в дилижанса бяха твърди и неудобни, а горещината — непоносима. Ала всеки път, когато си казваше, че повече не може да издържа, гледката на нежните розови цветчета, обсипали храстите покрай пътя, я караше да занемява от възторг. Най-после дилижансът спря пред висока двойна бяла врата.

— Ето, тук е, Джош. Ще закараме пощата и гостенката до голямата къща.

— Почакай малко, докато отворя вратите.

Кити слезе от дилижанса.

— Благодаря ви за приятното пътуване, джентълмени. Желая ви лек път. — Тя мило им се усмихна.

Джош взе в едната си ръка торбата с пощата, а в другата чантата на Кити.

— Нямах представа, че плантацията е толкова огромна — каза Кити и огледа просторната добре окосена ливада, която се простираше от двете страни на широкия път, водещ към голямата плантаторска къща.

Джош се усмихна, но си замълча. Когато в далечината се показаха очертанията на красивата бяла къща, Кити се спря и възкликна:

— О, та това е просто изумително!

Джош отново се засмя.

Приближиха към предното стълбище и Кити изведнъж изпита странното усещане, че не би трябвало да идва тук. Как щеше да се осмели да влезе в тази великолепна къща и да обясни коя е? Вроденият й оптимизъм обаче отново взе връх и тя се успокои, като си каза, че когато Патрик я види, всичко ще бъде наред.

Джош почука, вратата се отвори и икономът Ебони застана на прага.

— Заповядайте, мадам — вдървено се поклони той. — Ще уведомя мадам льо Кок за вашето посещение.

Кити го последва в просторния хол. Усещаше как колената й се подгъват. Цялата трепереше, изтощена от горещината и пътуването. В този момент на най-горното стъпало се появи висока женска фигура. Без да откъсва поглед от красивото момиче, Жаклин бавно започна да слиза по стълбата. В гърдите й се надигна ужасно предчувствие и когато стигна последното стъпало, вече знаеше коя е тази непозната. Въпреки това хладнокръвно протегна ръка и лицемерно се усмихна.

— Здравейте. Аз съм Жаклин льо Кок. С какво мога да ви бъда полезна?

— Здравейте. Аз съм Кити Руни. Търся мистър Патрик О’Райли. Той ми даде само този адрес, преди да замине за Америка.

— О, да. Още в мига, когато ви видях, разбрах, че търсите Патрик. Страхувам се обаче, че днес няма да се срещнете с него. Мистър О’Райли замина по работа на север, но не се безпокойте, скъпа мис Руни. Той скоро ще се върне в „Багател“.

— О, господи. Съжалявам за безпокойството, мадам. Изминах целия този път от Англия дотук, а ето че сега не знам какво да правя — промълви Кити и сърцето й се сви от разочарование.

— Позволете ми да ви предложа моето гостоприемство. Вие сте добре дошли в „Багател“. Аз живея самотно и ще се радвам да ми погостувате. Да минем в салона. Може би сте изтощена от пътуването. — Кити й благодари с усмивка и последва Жаклин в прохладния, богато обзаведен салон. — Топаз, донеси ни по едно ветрило.

— Благодаря ви. Не съм свикнала с тази горещина — рече Кити.

— Кажи на Ебони да приготви два джулепа^[2] с повече лед.

— Благодаря ви — промърмори Кити и се облегна в удобното кресло. В съзнанието й се въртяха множество въпроси. Жаклин се държеше много приятелски и любезно, но Кити никога не бе виждала жена с по-коравосърдечни устни. Ъгълчетата им бяха извити надолу и около тях се очертаваха тънки линии, изразяващи… може би недоволство или неодобрение от нейното пристигане?

— Патрик ще ми се разсърди ужасно, ако не се погрижа за вас като за най-скъп гост. Предлагам ви днес да си починете, да се изкъпете и да се наспите. Ще ви изпратя вечерята в стаята. А утре ще поговорим. Ще решим дали да изчакате тук завръщането на Патрик или да заминете при него на север.

— Вие сте много любезна, мадам. Питието беше възхитително. Никога досега не съм пила нещо подобно.

— Къде сте били досега? Да не сте живели в манастир? На колко години сте? На петнадесет?

— На двадесет и една — излъга Кити и очите й гневно проблеснаха.

— Аха, разбирам, но със сигурност сте доста смела — засмя се Жаклин. — Топаз, заведи тази лейди в стаята за гости на горния етаж и й помогни да се настани.

Когато остана сама, Жаклин повика Ебони.

— Кажи на някой от градинарите да изкопае гроб под една от онези магнолии, където е гробът на покойния ми съпруг.

Ебони отдавна бе свикнал да не задава излишни въпроси, защото отлично познаваше ексцентричния характер на господарката си. Достатъчно му бе да се увери, че този гроб не е предназначен за него. Останалото не го интересуваше.

Кити съблече красивата си зелена рокля и я окачи в гардероба, а после се изтегна на леглото.

— Ти сигурно познаваш Патрик. Кога напусна плантацията?

Топаз изплашено отклони погледа си от гостенката.

— Господарката ще побеснее, ако говоря за белите хора.

Кити затвори очи, опитвайки се да намери изход от ситуацията. Парите й бяха на привършване. Логично беше да остане тук и да изчака завръщането на Патрик, но някакво странно безпокойство изпълваше душата й.

Жаклин заповяда да й оседлаят един от конете. Когато се върна в плантацията, гневът й бе затихнал — помогна й яростното размахване на камшика и необузданата езда сред необятната плантация.

В стаята на Кити влезе някой. Този път не беше дребничката Топаз, а икономът, с поднос в ръка. Храната и този път се оказа чудесна, всичко беше невероятно вкусно и за пръв път след пристигането си в Америка на Кити не й прилоша. Затова реши да се възползва от случая и се нахрани до насита. След това се изкъпа и разреса косите си. В огледалото видя черните си къдрици, бухнали от влажния въздух. Изненада се от загара си. Искаше й се сега Патрик да е при нея, в тази стая, защото съзнаваше, че не е била по-красива.

На следващата сутрин, след като спа непробудно през цялата нощ, Кити се приготви за решителната среща със забележителната си съперница. Защото нито за миг не се усъмни, че Жаклин е нейна съперница в тази жестока игра, наградата, в която бе самият Патрик Джон Френсис О’Райли. Знаеше, че една огромна плантация непременно ще изкуши всеки амбициозен мъж, какъвто бе и Патрик, но вярваше, че дълбоко в душата си той не одобрява робството и богатството, създадено с потта на чернокожите.

Ебони запали свещите и поднесе свещника до шезлонга на господарката си, след което тихо промълви:

— Мадам, мистър Саймънс и другият джентълмен биха желали да разговарят с вас.

Жаклин остави чашата си на масата и кимна.

— Ще ги приема в кабинета си.

— Мадам, пристигнал е мистър Лоугън. Доведох го колкото можах по-бързо.

— Спомням си мистър Лоугън. Той беше партньор на покойния ми съпруг. Сега ни оставете сами. Мога и сама, без мъжки съвети да се справям с управлението на плантацията.

— Както желаете, мадам — кимна икономът и излезе от стаята.

 

 

— И така, Лоугън, видяхте ли го?

— Да, държат го под ключ. Признавам, че той е прекрасен екземпляр. — Очите му се присвиха. — Какво не е наред с него?

— Какво не е наред ли? Да не си полудял?

— Предполагам, че се е опитал да избяга от плантацията.

— Глупости! Никой не може да избяга от моята плантация, Лоугън, и не е зле добре да запомниш думите ми. Нито един беглец досега не е останал жив.

— Този негър е много силен и трудно ще го заловите, ако се опита да избяга — предпазливо рече Лоугън.

На устните й се появи лека усмивка.

— Никога не съм имала затруднения с него. Той си струва трите хиляди долара, които платих за него.

— Възможно е, но аз не бих платил три хиляди долара за този… Колосъс. Сигурно нещо се е случило с него, иначе не бихте го продали.

— Лоугън, виждам, че умееш да се пазариш, затова ще бъда откровена. Възнамерявам да се омъжа в най-близко бъдеще. По лични причини искам Колосъс да го няма, когато новият ми съпруг пристигне.

— Разбирам! Тогава най-високата цена, която мога да ви дам, е две хиляди долара. И повече никакви пазарлъци.

— Съгласна съм. Можеш да вземеш другите двама негри за петстотин долара. Няма да съжаляваш за сделката.

— На пазара се търсят много жени, при това по-млади. Имате ли някоя за продан?

— Моите домашни камериерки и готвачки са отлично обучени и не бих могла да се лиша от никоя от тях. Ще ми струва много усилия да обуча нови прислужници.

Жаклин бе доволна от сделката с търговеца на роби. Сега можеше да се посвети на другия си проблем. Щеше да бъде много просто да покаже на Патрик гроба на Кити. Лесно би могла да го увери, че новодошлата се е заразила по пътя и е умряла от треска. Какво щеше да предприеме той, след като всичко е свършило? Ала как да се отърве от момичето? Едва ли някой от плантацията би се съгласил да стане убиец. Ех, ако тази ирландка не бе толкова млада и хубава… В този миг една мисъл прониза съзнанието й. Нали Лоугън търсеше млади и хубави момичета с по-светла кожа! Седна зад бюрото и се зае да обмисли всяка подробност от плана си. Момичето изглеждаше достатъчно мургаво, за да мине за мулатка. Кой можеше да й попречи? Жаклин лесно можеше да приготви фалшиви документи за самоличност. Взе една разписка за продажба на роби и внимателно попълни името на Кити, след което я пъхна в деколтето си.

— Топаз, ела с мен.

Двете отидоха в килера зад кухнята. Там държаха ярко оцветените памучни дрехи за робите. Жаклин избра една рокля в светлооранжево и се обърна към робинята.

— Слушай внимателно какво искам от теб. Първо трябва да се увериш, че момичето, което е в стаята за гости, е заспало. Искам да вземеш дрехите й и да оставиш тази рокля. Ако забравиш да вземеш някоя от вещите й, ще те набия с камшика.

На другия ден Жаклин стана рано. Когато Лоугън влезе в стаята й, тя го посрещна сърдечно.

— О, Лоугън, мислех си за това, за което разговаряхме миналата вечер, и реших да ти продам една от моите робини.

— Ами, зависи колко ще поискаш за нея. Платих ти близо три хиляди долара и не ми останаха много пари.

— Това е най-хубавата част от сделката. Ако ми гарантираш, че няма да я продадеш в Чарлстън или в околностите, ще ти я дам безплатно.

— Какво не е наред с нея? Да не е избягала от друга плантация? — безцеремонно попита той.

— Колко си подозрителен! Просто искам да се отърва от нея. Откарай я на островите и там я продай. Тя е бременна, и то от бял мъж. Сигурна съм, че едва ли ще се откажеш от толкова щедро предложение.

В този момент Кити се спусна по стълбите. Очите й блестяха от гняв. Беше облякла безформената памучна рокля и размахваше някакъв шал в ръката си.

— Какво става тук, по дяволите! Къде са дрехите ми? Кой ви е разрешил да тършувате в стаята ми?

Жаклин не обърна внимание на виковете й и се обърна към търговеца.

— Е, как ти се струва?

— Мисля, че постъпваш много умно, като искаш да се отървеш от нея, преди твоят приятел да се е върнал — ухили се Лоугън.

— Да ме продаде ли? За какво говорите? Какво става тук? — извика Кити.

Без да й обръща внимание, Жаклин извади листа от пазвата си.

— Ето, това са документите й. Сега тя е твоя собственост. Името й е Кити и тя е със смесена кръв.

— Със смесена кръв ли? Това е нечувана лъжа! Кожата ми е по-тъмна, защото съм циганка. Трябва да си полудяла! — изкрещя Кити и се спусна към Жаклин, ала тя я отблъсна.

— Погрижи се да я усмириш, Лоугън. Сега тя е твоя собственост.

Лоугън измъкна камшика, затъкнат в колана му и го размаха под носа на Кити. Сграбчи я за ръката и я помъкна към вратата.

— Хайде, момиче, качвай се във фургона — изръмжа той и я блъсна вътре. Сетне извади две железни скоби и ги закопча около глезените й.

Кити извърна към Жаклин пламналото си от ярост лице и изкрещя:

— Хеката! Небо!^[3] Ще извикам всички сили на мрака и ще прокълна черната ти душа!

Във фургона имаше двама млади роби. В този миг се показа огромен негър, окован във вериги. Той не каза нищо, само презрително ги изгледа. Очите на Кити се разшириха от ужас. Никога досега не бе виждала толкова огромен и грозен мъж. Приличаше й на чудовище. Търговецът на роби го блъсна напред и той политна към Кити. Нещастната девойка простена и затрепери. Сякаш пред нея се разтвори тъмна бездна, която я погълна.