Вирджиния Хенли
Ирландска циганка (2)

Глава втора

Следващите две години се оказаха опустошителни за злочестата Ирландия. Жени припадаха от глад насред полето, кърмачета умираха, недосукали млякото от майчината гръд, старици просеха за къшей хляб по улиците, озверели мъже бродеха в покрайнините, готови дори на убийство заради някой комат. От глад и немощ измираха стотици хора всеки ден. Всички бяха отчаяни, никой не искаше да остава в опразнените, безрадостни домове.

Скрит на сигурно място в Ланкашир, Англия, Джонатан О’Райли се безпокоеше само, че имението в Ирландия му носи ежедневни загуби. Още миналата година го бе обявил за продан, но не се намериха желаещи да купят губещото имение. Тогава заповяда на слугите си да опаковат всичко по-ценно от вещите в „Кестъл Хил“ и да ги изпратят в къщата му в Лондон, на „Кадогън скуеър“. Отдавна се бяха стопили стадата от млечни крави. Малкото останали коне трябваше да бъдат денонощно охранявани, за да не бъдат задигнати от изгладнелите ирландски селяни. Излишно е да се споменава, че старият О’Райли не смееше да се появи в ирландското си имение. Затова, докато Патрик се бореше за спасяването поне на фабриките, баща му побърза да се озове в Лондон, за да намери купувач за сградите и да осигури охрана на ирландските си имоти. След завръщането си от Дъблин не пропусна да се похвали пред Патрик.

— Ти ли стори това? — попита синът му със застрашителен тон.

— Само подписах договор с една от правителствените служби за наемане на полицейска част за охрана на „Кестъл Хил“. Трябваше, разбира се, да платя и за изхранването на конете им — добави баща му с доволен вид.

— За бога, папа, да не си си изгубил ума? Нали можехме да охраняваме имението с помощта на нашите слуги? — запита изуменият Патрик.

— Аз съм англичанин преди всичко. Роден съм в Ланкашир, отвъд Ирландско море, макар фамилното ни име да е О’Райли.

— Всички хора, които работят за нас в именията и във фабриките ни в Ланкашир, са ирландци, татко. И ако се разпространи слухът, че си наредил да преследват ирландците тук, в „Кестъл Хил“, нищо чудно някоя нощ да ни посети призракът на Моли Магуайър^[1]. Нали не искаш на сутринта да заварим фабриките ни срутени до основи?

— Тогава ирландските копелета жестоко ще си изпатят. Ако затворим фабриките, те ще изпукат от гладна смърт.

Патрик се ужаси от безсърдечните думи на баща си.

— Да не би да си решил да рискуваш живота на всички обитатели на „Кестъл Хил“ заради твърдоглавието си? По-добре се прибери още утре в къщата ни в Лондон и ме остави аз да се оправям с тукашните работи. Иначе онези „ирландски копелета“ ще се възползват от първата безлунна нощ, за да забият кама в сърцето ти. Или тълпата ще те притисне в някоя глуха уличка и така ще те обработи, че после не знам как ще ти лекуваме раните.

Старият скуайър набързо облиза пресъхналите си устни. Синът му продължи с гневен тон:

— Засега има само един разумен изход. Вместо да изоставяме нашите хора в Ирландия на произвола на съдбата, по-добре е да ги натоварим на един кораб и да ги отведем в Ланкашир. И без това там не ни достига работна ръка. Ако действаме достатъчно бързо, никой няма да разбере какво замисляме за бъдещето на „Кестъл Хил“.

— Още утре ще се заема с това — кимна Джонатан О’Райли.

Вратата се отвори и в стаята влезе осемнадесетгодишна девойка. Тя изглеждаше преждевременно развита за възрастта си, с едър бюст и същите чувствени устни като брат си, Патрик.

— Не желая да се омъжвам в това прокълнато от Бога място! — решително заяви девойката още с влизането си. — И не се опитвайте да ме разубеждавате!

— Какви ги дрънкаш, Джулия? — сопна й се баща й. — Патрик, опитай се да обуздаеш сестра си, преди да ме е докарала до апоплектичен удар!

Патрик се усмихна. Винаги се държеше прекалено снизходително към двете си сестри и не е чудно, че и двете го обожаваха. Джулия вече бе навършила осемнадесет и трябваше да й търсят годеник, докато на Барбара, едва дванадесетгодишна, й оставаше още много до завършването на училището.

— А как мислиш да си намериш кандидат, ако се затвориш в къщата ни в Лондон? — попита Патрик. — Току-що заявих на баща ни, че е в негов интерес да се махне от Ирландия. Ако той се пресели завинаги в Ланкашир, много по-лесно ще ти намерим някой достоен годеник.

— О, Патрик, толкова си сладък! — възкликна Джулия.

— Защо, по дяволите, трябва да се грижим само за удобството на онези торни бръмбари? — изръмжа баща им. — Никога няма да те разбера, Джулия, дори и да доживея до хиляда години. Стига да поискаш, заможни кандидати като сина на собственика на кожарската фабрика Уолкър или наследника на пивоварната Уитлъм още утре ще запълзят в краката ти. Но ти не, та не! Не желаеш да се обвързваш с жених, който не е от аристократичен род. По цял ден въздишаш само по онзи проклет виконт Линтън. Какво толкова му харесваш? Празноглавец, надут сноб и нищо повече!

— Чуйте го какви ги дрънка! — възрази обидената девойка. — За него най-важното нещо на този свят са парите!

— А ти си въобразяваш, че парите няма да се окажат най-важното за онзи хлапак, когато се омъжиш за него? Мога да го купя още утре и да ти го довлека пред олтара и ти го знаеш, затова не си вири носа повече, отколкото е нужно.

— Ох, Патрик, не съм виждала по-вулгарен човек от родния ни баща… — изхленчи Джулия.

— Аз ли съм вулгарен? Почакай да дойде денят, когато виконт Линтън ще се пъхне в леглото ти. Тогава ще разбереш кой е вулгарен! — кресна разбеснелият се скуайър.

— Мръсен ирландски разбойник! — изпищя разтрепераното момиче.

— Да не би да си забравила, скъпа, че и ти си от фамилията О’Райли?

Патрик едва не се задави от смях.

— Татко, лицето ти се зачерви! Успокой се, папа, моля те… Само допреди минута не искаше и да чуеш за ирландското име, което носи фамилията ни, а сега ни го натякваш. Джулия, мила моя, изглеждаш прекрасно, когато си разгневена. Според мен ти съзнателно провокираш тези свади само за да си припомним колко си красива в разгневено състояние. — Патрик тръгна към вратата. — Трябва да се приготвим за отпътуването ни от Ирландия. Знам, че това ще ни създаде доста главоболия, но съм твърдо убеден, че баща ни трябва да замине за Ланкашир.

Сестра му го настигна, прегърна го и го целуна по бузата.

— Татко, този път прекали с гнева си. Какво става с теб напоследък? Според мен ти липсва съпруга. Знаеш ли, има в Лондон едно място, което наричат „Харемът“. Там ти сервират прекрасно шампанско, докато си избираш някое от момичетата.

— Да не би да намекваш за някой от публичните домове, като онези бардаци в Болтън? Не, ако е затова, не е нужно да бия път чак до Лондон. В къщата си имам достатъчно млади слугини и само да щракна с пръсти, някоя от тях веднага ще скочи в леглото ми.

Патрик за малко не се задави от смях.

— Само че те всички приличат на сварени картофи.

— Да, Патрик, дори и в лудостта си аз си оставам мъдър. Нали щях да заварвам по две от тях в твоето легло, синко, ако бяха по-хубави!

— Е, винаги съм считал, че не ме оценяваш достатъчно — отвърна Патрик и продължи да се смее.

 

 

След два дни Джонатан О’Райли се изправи в голямата зала в „Кестъл Хил“ пред работниците и слугите от имението.

— Слушайте всички, мъже, жени и деца. Аз съм собственик на тъкачните фабрики, където ще работите всички вие. Собственик съм и на къщата, в която намирате подслон. Знам, че някои от вас имат роднини в Болтън. Сега ви съобщавам, че ще можете да отидете при тях. Още днес трябва да си стегнете багажа. Но никакви домашни животни няма да пътуват с нас — твърдо заяви скуайърът.

Хората се размърдаха неспокойно и започнаха полугласно, но оживено да коментират нарежданията на господаря на имението. Всички изпитваха облекчение, че Джонатан О’Райли поема грижите за тяхното бъдеще, а при ширещия се недоимък в Ирландия това бе изключително важно за тях.

— Тим и Мик ще останат тук, за да помагат при натоварването на вързопите и денковете в конските фургони. Но пак ви предупреждавам: ще вземете само личните си вещи, само най-необходимото, никакви мебели и ненужна покъщнина. Това ще бъде първото, за което ще проверя багажа утре в Дъблин. Вечерта трябва да се качим на борда на кораба за Ливърпул. А сега е твой ред, Меги — обърна се той към икономката на „Кестъл Хил“, — да се погрижиш за вечерята ми.

В кухнята Меги завари Кити да се измъква през задната врата.

— Не бързай толкова, палавнице. Имам работа за теб. Ще сервираш вечерята на скуайъра. По цял ден ме пришпорва да търча като побесняла кобила напред-назад, а твоите крака са доста по-млади и по-пъргави от моите.

— Ще му прислужвам само ако преди това ми дадете да хапна някой залък — дръзко отвърна момичето.

— За бога, хлапе, все ще се намери нещо за ядене. Навярно сега в килера има само пай със заешко, но ще потърся още нещо, останало от обяда.

Кити грижливо изми лицето и ръцете си и си сложи чиста престилка. В трапезарията Джонатан О’Райли я измери с учуден поглед, когато тя се появи на прага, боса, с изпокъсана си рокля, понесла голямата чиния с ниско приведена глава.

— Как ти е името, девойче? — попита той.

Тя вдигна глава и скуайърът веднага си каза, че никога не е виждал по-красиво женско лице.

— Кити, милорд.

— А, да, спомних си къде съм те виждал. Но да забравим за онази досадна случка. На колко години си?

— На петнадесет, милорд.

— Онзи дърт циганин, твоят дядо, май че имаше някакви роднини в Ланкашир, нали?

— Да, милорд.

О’Райли се опита да си представи как би могъл да вкара в леглото си новоназначената слугиня.

— Хм, фабриката е доста грубо място за невръстно девойче като теб, затова ми се струва, че е по-добре да направя едно изключение за теб, Кити, и да ти потърся място в домакинството. Ти ще станеш един ден превъзходна прислужница, но при условие че се научиш да слушаш господарите си.

Момичето се поколеба за миг.

— Е, сега пък какво има? Говори! — изкрещя О’Райли.

— Ами… за брат ми де… Терънс, милорд. Той е прекрасно момче, сър, и много го бива да се оправя с конете. Не знам само дали ще се намери във вашето сърце малко доброта и за него? — умоляващо го погледна тя.

Скуайърът сърдито сви устни.

— Малка хитруша, ти май ще се окажеш костелив орех.

Кити се усмихна невинно, на бузите й се появиха две прелестни трапчинки и Джонатан О’Райли за голяма своя изненада се чу да казва:

— Искаш ли парче от пая със заешко?

— О, да, милорд, много съм ви благодарна — бързо отвърна Кити и се зае веднага с пая, но в следващия миг се досети, че трябва да спазва благоприличие и намали темпото.

Господарят се радваше само да стои край масата и да я гледа как омита чинията.

— Имаш ли обувки? — внезапно попита Джонатан.

— Не, милорд.

— Хм, това не е добре, но скоро всичко ще се промени, само да се озовем в Болтън. Ето, вземи още от пая. — Той допи остатъка от втората бутилка кларет, която предвидливо бе взел със себе си. — Ако те храним добре, скоро ще загладиш косъма. Не искам да те гледам повече такава мършава.

Момичето избърса с къшей хляб остатъците от чинията и се изправи, без да пропусне да се поклони вежливо на господаря си.

— Бихте ли ме извинили, милорд? Трябва да отида да приготвя вещите си за пътуването, сър.

— Да, да, можеш да си вървиш. Скоро ти, брат ти и дядо ти ще се видите с вашите роднини. Ще изпратя един конски фургон за вас.

— Благодаря ви, милорд.

Тя върна празния поднос от пая на Меги, която го изгледа с недоумяващ поглед.

— Той сам ли омете всичко от подноса?

— Да! Голям лакомник е, нали? — дръзко отвърна Кити и се втурна към задната врата.

 

 

В канцеларията на фабрика „Египет“ Патрик разговаряше с управителя и надзирателите. Опитваше се търпеливо да им обясни какви ще бъдат предимствата, ако се откажат от половиндневната смяна, което досега бе традиция в трите тъкачници на семейство О’Райли. Навремето Джонатан О’Райли ги беше нарекъл, със странните имена „Фолкън“^[2], „Египет“, „Гибралтар“ защото не желаеше да ги нарича с ирландски имена.

— И в трите фабрики се използват прекалено много деца. Принуждаваме ги да работят в този отвратително мръсен и влажен въздух, сред брашнения прах и шума на машините, от шест сутринта до пладне, а след това искаме изморените хлапета да учат в класните стаи. Нищо чудно, че от умора заспиват върху чиновете и в крайна сметка няма никаква полза от училището.

— Ако престанем да използваме децата — заговори един от надзирателите, — ще трябва да наемем още работници, но мистър О’Райли, вашият баща, никога няма да се съгласи да увеличи разходите си.

Изведнъж всички заговориха оживено. Патрик вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Аз имам грижата да се разбера с баща ми. А вие трябва да съобщите на всички, че повече няма да се допускат малолетни да работят във фабриките. Искам още днес на обед, след като свърши сутрешната смяна, да започнете с разглобяването на старите машини. И да не забравите да ги почистите добре. Ще дойдат майстори от Дъблин, които ще монтират новите машини, за да преминем на непрекъснати смени. Така ще произвеждаме и печелим много повече. Разбирам, че нито вие, нито помощниците ви не желаете да се разделите със стария начин на работа, знам също, че никой не обича разните му там нововъведения. Обаче вие, надзирателите, сте назначени именно за това. Трябва да убедите всички наши работници, че промените са разумни и наложителни. След време те сами ще се убедят в правотата ми. Сега тръгвам за „Фолкън“, а на следващия ден ще прескоча и до „Гибралтар“. Ако ви трябвам за нещо, знаете къде да ме намерите.

Младият господар тръгна към двора, но вратата се оказа заключена.

— Били, защо тази врата винаги е заключена? — попита той пазача.

— Така ми е заповядано, сър. Отключвам външната врата в пет и половина сутринта и я заключвам точно в шест.

— Но какво ще стане, ако някое от децата или някой от майсторите закъснее след шест? Нали няма да може да влезе във фабриката!

— Точно това е целта, сър. Никой не трябва да закъснява. И ако един ден се успи, на следващата сутрин ще стане още в четири, по тъмно, само и само да бъде навреме пред вратата. Господарят изрично ми е наредил да не пускам след шест сутринта.

— Хм… тогава от днес, Били, ще има нова заповед за теб. След като отключиш външната врата в пет и половина сутринта, да не я заключваш, докато не пристигне и последният мой работник. Това не е затвор, дявол да го вземе, а тъкачница!

Късно същата вечер Патрик почука на вратата на квартирата на Доли Уортинг. От половин година той плащаше наема за жилището на привлекателната вдовица, надарена с пищни форми и весел нрав.

— О, Патрик, скъпи, не те очаквах тази вечер!

Той се вгледа в пищния й бюст, едва прикрит от полупрозрачното неглиже. Вдигна скептично вежди и хладно попита:

— А кого очакваше вместо мен?

— О, никого, разбира се! Но защо, скъпи, си станал напоследък толкова раздразнителен? Цяла седмица не намери време за мен, а сега идваш съвсем неочаквано и още от прага започваш с кавгите! — Доли капризно нацупи пълните си устни. — Нима не знаеш, че съм ти вярна завинаги?

— Преди да изкача тези стълби, въобще не мислех да се караме.

Той не си правеше илюзии за Доли. Знаеше, че вдовицата ще му бъде вярна само докато й плаща добре. Но щом си намери някой по-богат любовник, веднага ще се раздели с него, без дори да го удостои с един прощален поглед. Всъщност засега нямаше такава опасност, защото Доли все още беше доста увлечена от красивия и млад О’Райли. Освен това той се бе оказал доста опитен в леглото, много по-добър от всичките й досегашни партньори, въпреки че част от неговата душа си оставаше недостъпна за нея, дори и в най-интимните мигове. Патрик си наля една чаша бренди, надигна я, а след това измъкна няколко плика от вътрешния джоб на жакета си и ги метна с възмутен жест върху канапето.

— По дяволите, какво е това, Доли?

— Не можах да се сдържа, скъпи, и ти написах тези писма. Доста време не се сети за мен и аз започнах да се притеснявам, че нещо между нас двамата не е наред.

— А не ти ли дойде наум, че никой не обича да го преследват й разпитват за постъпките му?

Тя се приближи към него и отпусна глава на рамото му, така че устните им едва не се допряха. Но вместо да я целуне, Патрик си наля още бренди в чашата. Вдовицата се почувства засегната. Реши, че въпреки това ще успее да го възбуди и да го накара да я пожелае. Плъзна ръка под корема му и се спря върху подутината между бедрата му. Патрик винаги досега се възбуждаше по-лесно от нея, но този път тя го изпревари.

— Моля те, допий си брендито и ела при мен в леглото — прошепна Доли.

Той обаче с нищо не показа, че гори от нетърпение, затова вдовицата се принуди да смъкне неглижето и застана гола пред погледа му. Какво не би дала тя Патрик О’Райли да бъде поне веднъж така покорен пред прелестите й, както останалите й партньори! Искаше й се този чаровен млад джентълмен да пълзи в краката й, да й се обяснява в любов заради насладите, с които тя така щедро го даряваше… Но той винаги се държеше прекалено цинично, уверен, че е платил достатъчно за ласките й. Ето и сега не се трогна от жеста й. Бавно допи брендито, остави внимателно чашата на масичката и чак тогава тръгна след нея към широкото легло. Съблече се лениво. А тя вече едва се сдържаше. С трескави пръсти се зае да го разсъблича. Ръцете й се увиха около силните му рамене и той й отвърна с нежна, но опитна целувка. След миг тя се озова върху него, обсипвайки с целувки голата му гръд, ръцете му, лицето му. Притискаше се като обезумяла, задъхана, към горещото му тяло. Покри го с жарката си плът, а гърлото й пресъхна от възбуда. Но той лежеше, изтегнат върху леглото, с ръце зад врата си.

— За бога, Патрик, какво става с теб? — запъхтяно промълви Доли.

— Нищо особено. Когато изпаднеш в това настроение, аз мога спокойно да се отпусна по гръб и да те оставя да свършиш цялата работа. В края на краищата нали за това ти плащам.

Стори й се, че я бе зашлевил през лицето. Разгневена и обидена, тя моментално се отдръпна от него.

— Е, сега е по-добре — спокойно продължи Патрик и се зае да я върне в предишното любвеобилно настроение. — Обичам жените да ми се съпротивляват, Доли.

Накрая, когато тялото й се отпусна в сладка нега, заситено и изпотено, той я погали нежно и промърмори на ухото й:

— Какви подаръци обичаш да получаваш?

Тя се поколеба само за миг.

— За мен сега нищо не е толкова важно, колкото да замина за Лондон с теб, когато решиш да се махнеш от тази проклета Ирландия.

Той се вцепени.

— Но това е невъзможно! След няколко седмици ще обявим годежа на сестра ми и ще бъде доста неприятно, ако се разбере за нашата връзка.

— Да… разбирам. Е, както и да е… Всъщност забравих да ти спомена, че някои от последните сметки при шивачката са ужасяващо набъбнали.

— Е, винаги сметките ти за тоалети са били ужасяващи, скъпа. А какво да кажем за сметките ти при бижутера?

Опитната вдовица отлично разбираше, че той е преситен, уморен от нея, и тя не бе в състояние да стори нищо.