Вирджиния Хенли
Ирландска циганка (10)

Глава десета

След смъртта на баща си Патрик изгаряше от желание да се срещне с Кити. Упорито, с часове разпитваше мисис Томпсън и останалите слуги, но никой не му помогна или не желаеха да му помогнат — да открие къде се бе скрила своенравната ирландска циганка. Не откри нищо, дори и най-бледа следа, за която да се залови. За съжаление Патрик О’Райли въобще не подозираше, че Терънс и Кити имат наблизо роднини и по тази причина не допусна нито за миг, че братът и сестрата ще се осмелят да останат в Болтън. Сякаш се бяха изпарили вдън земя! Може би са се преселили в друг град или са се върнали в Лондон, за да се укрият в някой бедняшки квартал. Ами ако са поели обратния път към Ирландия?

Накрая той започна да си дава сметка, че ако Кити наистина желаеше да го види, досега отдавна да бе намерила начин да се свърже с него. Не можеше да я упреква. За всичко обвиняваше себе си. Досега се бе държал непростимо грубо с нея. Пък и кое ли девствено момиче би могло да забрави за първото й изнасилване! Но му струваше много усилия да се откаже да търси красивото й лице сред тълпите по улиците. Не успя да изтръгне образа й от паметта си и навярно щеше да мисли по цял ден само за нея, ако не беше прекалено зает с търговските сделки. Понякога, късно нощем, останал сам в леглото, Патрик виждаше как любимото лице изплува от мрака, как около него се разнася уханието на косите й — някаква загадъчна смесица от аромата на диви рози и дим от прегорял торф. В такива мигове се стряскаше и започваше да се упреква. Защо трябваше да се нахвърля върху нея с такава страст, след като всичко вървеше добре и тя се влюбваше в него все повече й повече с всеки изминат ден? Ако си бе наложил да изчака само още три-четири дни…

Обяви тъкачниците за продан, тъй като бе взел окончателно решение да замине за Америка. Успя да продаде първата от трите тъкачници — „Египет“ — с много добра печалба, но предложенията на търговците за останалите две фабрики не задоволиха претенциите му, затова реши да ги запази, докато не получи по-добра цена за тях. Надарен с търговски нюх, Патрик отдавна бе забелязал, че от плантациите в Северна и Южна Каролина пристигаше памук с високо качество, като най-добрите партиди се доставяха в бали с надпис „Плантация Багател“. Младият О’Райли реши да посети тази задокеанска плантация и да купи колкото е възможно по-голяма част от бъдещата реколта, без да пълни кесиите на алчните посредници. След няколко дни упорито бродене сред спедиторските канторите на ливърпулските кейове Патрик успя да уреди всички подробности около наемането на кораб за доставка на крупни партиди памук през океана и с нетърпение очакваше датата на отплаването. Най-после настъпи дългоочакваният ден.

С изненада откри, че е влюбен в морето. Промяната му се отрази много добре. На палубата нямаше нито една жена. Заобиколен от търговци, авантюристи и емигранти, Патрик О’Райли се отпусна в непретенциозната мъжка компания, на бърза ръка се сприятели с всички пътници и моряци и дори успя да забрави за грижите си, сякаш ги бе оставил завинаги на английския бряг. Когато акостираха в Чарлстън, Патрик с радост разбра, че местните търговци с нетърпение очакваха всеки новопристигнал товарен кораб от Англия, а всички стоки тук се предлагаха на нечувано ниски цени.

Преди заминаването си бе изпратил писмо до мосю льо Кок, собственик на плантацията „Багател“, в което го уведомяваше за предстоящото си посещение. Сега носеше в джоба си любезния отговор на льо Кок. Патрик нае карета с кочияш, за да се придвижи от пристанището на Чарлстън до плантацията. Когато пристигна пред оградата на „Багател“^[1], младият англичанин остана поразен от мащабите и разкоша на имението, което по нищо не напомняше на името си. Общата площ на плантацията навярно достигаше четиридесет хиляди декара. Зад масивната къща, построена във великолепен колониален стил, се виждаха безкрайни редици от ниски къщурки, в които живееха стотици чернокожи роби. А отпред се простираше разкошен парк, с пищни цветя и храсти, от които посетителят оставаше със затаен дъх.

Кочияшът подкара каретата по дългата извита алея, водеща към парадния вход, украсен с високи бели колони. Безупречно подравнената морава приличаше на кадифе с цвят на нефрит. Когато кочияшът спря конете пред парадното стълбище, към вратата на каретата се приближи майордом с напудрена перука, за да посрещне госта с церемониален поклон. Патрик му връчи визитната си картичка, майордомът я предаде на чернокожия слуга, а той чинно я остави върху сребърния поднос и изчезна по широката извита стълба, която се виждаше през масивната врата. В преддверието го посрещнаха три прислужнички, облечени в раирани памучни рокли с пъстроцветни панделки в косите. Гостът изчака минута-две, огледа с любопитен поглед изискания интериор и в следващия миг съзря една женска фигура, изправена на най-горното стъпало на величественото стълбище. Никога не бе виждал по-красива жена — с горда осанка, висока почти колкото него, но фина като статуетка.

Лицето й напомняше за красавиците от платната на Тициан, но с леко гърбав нос. Стори му се, че царствената стойка на непознатата смътно му напомня за великата кралица Елизабет I, последната представителка на Тюдорите. Погледите им се кръстосаха. Патрик не пропусна да отбележи чувствените устни и възхитителния бюст на непознатата, надигащ се неспокойно от дълбокото деколте. Тя бързо плъзна поглед по мускулестите му бедра, добре очертани под плътно прилепналите панталони, и след това го заговори. Гласът й бе плътен, с подчертан френски акцент, екзотично изопачаващ английските думи.

— Аз съм Жаклин льо Кок, мосю О’Райли.

— Мадам, очаквам среща с вашия съпруг, мосю льо Кок, който ми изпрати любезна покана за среща.

— Моят съпруг, мосю О’Райли, почина преди два месеца. — Тя мълчаливо сведе очи.

Кой знае защо тази вест не го изненада, може би защото тя не изглеждаше да бе в траур. Патрик смутено измърмори своите съболезнования, но не след дълго се успокои, защото непознатата с нищо повече не показа, че е потънала в неутешима скръб. Неволно се запита каква е причината. Може би се радваше на неочакваната свобода? Или на богатото наследство? Или на властта над обширното имение и стотиците роби? Да, може би последното обяснение бе най-вероятно.

— Можете да ме наричате Жаклин, мосю. Елате с мен във всекидневната. Тя се намира откъм сенчестата страна на къщата, затова там е по-хладно. Освен това ще наредя да ви поднесат нещо разхладително.

Слугата — висок негър в бяла ливрея — остави пред госта висока кристална чаша, пълна с бърбън и натрошен лед. Питието приятно освежи гърлото му, пресъхнало от дългото пътуване.

— Много е красива твоята къща, Жаклин. Но не мога да отрека, че ми е трудно да свикна с този климат.

— Да, влажността на въздуха тук е малко над обичайната за тази географска ширина. В този час на деня всички се прибират на сянка, за да отдъхнат от жегата. Обикновено всички мъже и жени се скриват сред хладните чаршафи… разбира се, ако са по-темпераментни.

Странно, но и сега Патрик не се изненада, че тя заговори за интимните връзки между мъжете и жените още преди да бяха привършили първата чаша.

— Не бих казал, скъпа, че влажността е малко над обичайната. По-скоро ми напомня за сауна.

— Точно заради това южняшките джентълмени носят само бели костюми. Този жакет е много неподходящ за тропиците. Нямаш ли нещо по-леко за преобличане?

— Уви, мадам, идвам от Англия, а там мъжката мода диктува да се носят черни дрехи. Освен това се опасявам, че може би ще изглеждам доста глуповато в бял костюм.

— Да, вие, англичаните, сте прочути с твърдоглавието си по отношение на модата, но аз съм гореща привърженичка на френската мода — Жаклин сведе очи към скута му. Под стегнатите му панталони ясно се очертаваше набъбналата му мъжественост. Тя неволно облиза устните си.

В първия миг Патрик се смути, но скоро се окопити, поласкан от неприкрития интерес на скучаещата млада вдовица към мъжките му прелести. Дори се издаде със самодоволната усмивка, която се плъзна по краищата на устните му.

— Хм, всъщност никога не съм твърдял, че мъжът трябва да избягва промяната — многозначително подхвърли той. — А ти, Жаклин?

— Бих се обзаложила, че си превъзходен любовник, Патрик — усмихна се тя.

— Е, не се уморявам много лесно — обеща й той.

— Щом е така, ще ми бъде много приятно да те изпробвам. — За миг замълча, за да се увери в ефекта на дръзкото си предложение. — Да оставим за утре сутринта обиколката на плантацията. Ще станем рано, ще се поразходим, докато още е хладно, а следобед ще си отдъхнем в хладната ми спалня… нали?

— На твоите услуги, скъпа — поклони се Патрик.

Тя повика стария чернокож слуга.

— Титъс, заведи мосю О’Райли в предната стая за гости и се погрижи да задоволиш всичките му изисквания.

Титъс приготви банята на Патрик, постла чисти чаршафи, донесе комплект прясно изгладено бельо, а на леглото метна снежнобяла копринена риза. Докато Патрик бе в банята, слугите взеха пътническия му костюм за почистване и гладене. Патрик от дете бе свикнал да живее на широка нога, но никога не бе виждал да се харчат пари с такава лека ръка. Огледа десетките стаи в къщата, петте огромни кухни, отлично поддържаните градини. Реши, че с по-малко от петдесет слуги е невъзможно да се поддържа това богато имение. Стаите бяха пълни с изискани европейски мебели, със скъпи антиквариати и изящни предмети. Само при вида на свещниците посетителят загубваше дар слово, а кристалните сервизи надминаваха и най-добрите образци, които Патрик бе виждал в Лондон. Вече не изпитваше никакви съмнения, че при следващото си пътуване ще успее да продаде изделията от своите фабрики на най-високи цени.

На вечеря му поднесоха такива вкусни блюда, каквито никога не бе ял — френска кухня от най-добро качество — супа от раци, скариди, печен петел в сос с добавка от вино, гарниран с ориз. Всичко бе поднесено в чинии от севърски порцелан. На масата бяха само те двамата, а им сервираха шест чернокожи слуги, които много добре знаеха кога трябва да се оттеглят в кухнята и да ги оставят сами.

Патрик делово пристъпи към въпросите, които го интересуваха сделката за закупуването на цялата памучна реколта от плантацията „Багател“. До момента беше събрано само половината количество от памука, но той настояваше да подпишат договор за цялата реколта, за да може да натовари всички бали на кораба си колкото може по-скоро. Домакинята не пропусна да се пошегува с нетърпението му:

— Един южняшки джентълмен никога не би заговорил за сделки, преди да се наслади на гостоприемството ми поне за няколко дни. Кажи ми, Патрик, винаги ли си толкова припрян?

— Когато знам какво искам, винаги избирам най-прекия подход, за да постигна целта си. Освен това невинаги се държа като джентълмен — предупреди я той.

— Това е добре, защото и аз невинаги се държа като лейди — не му остана длъжна Жаклин.

— Тази плантация много ме заинтригува. Имаш ли нещо против, ако се поразходя наоколо?

Навън в мрака въздухът беше горещ и влажен, но галеше така приятно лицето му, както никога не му се бе случвало в Англия. Хор от насекоми, жаби и щурци огласяше нощта, а откъм негърските колиби се чуваха провлачени песни. Наоколо се разнасяше аромат на цветя, а обраслите с мъх дървета хвърляха романтични сенки. Обстановката създаваше любовно настроение и Патрик си спомни за невероятната грация на Кити. Гърдите му се изпълниха с копнеж и желание. Мислено се упрекна, че се държи като последен глупак. Жаклин не криеше, че го харесва и е готова да му се отдаде. Тя не бе дете, а зряла жена, чиято страст щеше да утоли глада му за женска плът. Върна се в къщата и се изкачи по стъпалата до стаята си. Бе решил да не отива в спалнята й, а да я накара тя да дойде при него. Щеше да дойде, ако наистина го желаеше толкова силно!

Тъкмо бе съблякъл сакото и разкопчал ризата си, когато на вратата тихо се почука.

— Влез, скъпа — покани я той.

За негова изненада на вратата се показа млада чернокожа слугиня, която колебливо пристъпи в стаята и неохотно затвори вратата зад себе си.

— Какво искаш? — смаяно попита той.

— Трябва да изпълня задълженията си, сър — срамежливо промълви момичето.

— А какви са твоите задължения, дете? — заинтригувано попита Патрик.

— Да изпълня всички ваши желания, сър.

Той я изгледа и едва сега разбра защо бе дошла в стаята му. Очевидно това беше още една южняшка традиция.

— Как се казваш?

— Топаз, сър.

— Ела, Топаз — рече той и й махна с ръка да се приближи до лампата. Тя не беше красавица, но бе много млада, почти дете. Очевидно нямаше опит в задоволяване желанията на джентълмените, защото очите й уплашено го гледаха.

— Твоята господарка ли те изпрати при мен?

Момичето наведе глава.

— Да, сър. Тя ми нареди да ви стопля леглото. Моля ви, сър, нали няма да ме биете?

Патрик повдигна главата й и я погледна в очите.

В погледа й прочете страх, същия, какъвто бе виждал в очите на Кити, примесен с безмълвна молба.

— Няма да те бия, Топаз — усмихна се той. — Не искам да те нараня. Ти си много сладка и мила, но аз нищо не искам от теб, скъпа. Сега можеш да си вървиш. Не се страхувай от господарката си. Аз ще й обясня.

На лицето й се изписа облекчение. Изпълнена с благодарност, младата негърка почувства прилив на симпатия към този непознат господар, коленичи и целуна ръката му. Патрик се наведе и нежно й помогна да се изправи. Допря ръката й до устните си, след което я изпрати до вратата.

Младият мъж се замисли дали това не бе някаква проверка от страна на Жаклин. Не знаеше дали е издържал изпитанието, или се е провалил, но пет пари не даваше за това. Излезе на терасата и запали пура. След малко усети, че не бе сам. Без да помръдне, изчака приближаването на Жаклин. Красивата южнячка бе облечена само с полупрозрачна черна роба, която контрастираше с бялата й кожа. Тя пристъпи към него и първа заговори:

— Защо не се занимаваш с компаньонката, която ти избрах, Патрик?

Той смачка цигарата си и грубо я притегли към себе си.

— Аз сам си избирам партньорките, Жаклин. Престани да си играеш с мен на котка и мишка.

— Доставя ми удоволствие да кръстосвам шпага с теб, Патрик. Имаш толкова страшно оръжие.

Той я хвана през кръста и я понесе на ръце към спалнята. Сложи я на леглото, свали ризата и панталоните си и застана гол пред нея.

— Кажи ми какво ти харесва и аз ще ти го предложа — усмихна се Патрик.

— Говориш, сякаш обсъждаш менюто за вечерята, Патрик. Наистина ли ще получа всичко, което си поискам?

— Точно така! Ще задоволя напълно глада ти.

— Чудесно, скъпи. Искам да го направим първо на пода. След това искам да ме обладаеш грубо и силно, толкова дълго, колкото можеш да издържиш.

Той обхвана гърдите й и започна да ги мачка. Сетне ръцете му се плъзнаха по бедрата й, а устните му захапаха зърното й. Тя изохка и изви тялото си към него. Разтвори широко крака и го подкани да я прониже докрай. Патрик брутално я притисна към леглото и впи устни в нейните. Възседна я и рязко проникна в нея. Беше груб, брутален и невъздържан, точно какъвто го желаеше тя. Жената под него застена и впи острите си нокти в голите му рамене. Тялото й потръпна от спазмите на наслада, примесени с болка. Той остана в нея, макар че Жаклин вече не можеше да издържа и го помоли да спре. Ала Патрик не й обърна внимание и продължи да прониква все по-силно и по-силно в нея. Жаклин сключи дългите си мускулести крака около тялото му и го стисна тъй здраво, че едва не го задуши. Най-после той излезе от нея. Но въпреки дивото обладаване не бе изпитал никакво удоволствие и облекчение от тази ненаситна тигрица. Двамата останаха да лежат задъхани и изтощени. Телата им бяха покрити с пот и когато тя протегна ръка към него, младият мъж мигновено се възбуди и потръпна от докосването й.

През тази нощ той й даде всичко, което тя искаше.

 

 

На следващата утрин, докато се къпеше и се обличаше, Патрик се питаше защо тя е толкова ненаситна. Може би защото от дълго време не бе имала мъж и бе зажадняла за ласки? Или винаги е била такава? Подозираше, че второто е вярно и лениво се запита как ли ще издържи тя, докато свърши траурът й, когато ще може отново да се омъжи.

Докато яздеха с Жаклин из плантацията, Патрик почувства как гърдите му се изпълват с алчното желание да притежава това огромно имение. Двадесет хиляди декара бяха засети с памук и дори и да се добиваха само по пет бали памук от декар, това гарантираше стопроцентова печалба, защото от всеки стрък се осигуряваше посев за следващата реколта, а работната ръка на практика беше безплатна. Плантацията изцяло се самоиздържаше. Десетки декари бяха засети със зеленчуци, осигуряващи прехраната на робите и на обитателите на голямата къща. Всички мочурища бяха превърнати в оризища. Парцелите бяха добре обработени и снабдени с канали, по които отвеждаха водата към зелените лехи. Патрик си помисли колко полезна би била тази система в Ирландия.

Какво ли би било, ако можеше да пренесе цялото това прекрасно имение в Ирландия, без черните роби, разбира се. Сигурно това би бил раят на земята.

На няколко километра от къщата се намираше ферма, откъдето се набавяше месото за обитателите на плантацията.

Младият мъж тайно наблюдаваше Жаклин. Тя водеше коня си със сигурна ръка и не криеше удоволствието, което й доставяше ездата. Той бе уверен, че всичко това можеше да бъде негово. Ако й предложеше да се омъжи за него, щеше да стане господар на тази изключително богата плантация.

Където и да срещнеше Топаз, тя срамежливо му се усмихваше и бързаше да се скрие, преди господарката й да я забележи. Патрик остана една седмица и в края й бе преситен от похотливите желания на Жаклин. Отначало животинските й ласки го привличаха, но скоро му омръзнаха и той започна да се отегчава. Една сутрин, на закуска, Патрик хладнокръвно й заяви, че въпреки чудесното гостоприемство той трябва да замине за Ню Йорк по неотложна работа.

— Добре, Патрик, знаеш кога свършва траурът ми, нали? Ще се върнеш ли дотогава? — безсрамно попита тя.

— Обещавам ти, Жаклин, че ще се върна. Искам да ми запазиш реколтата от следващата година, а и не само нея.

Разбраха се само с един поглед. Той знаеше какво му предлага тя, а тя бе достатъчно великодушна, за да му даде време да размисли. Всъщност в този миг Патрик не знаеше какво решение да вземе.

Върна се в Чарлстън, качи се на кораб и отплава за Ню Йорк. Вече се бе убедил, че английските компании могат да развиват успешен бизнес с плантаторите от Каролина. Джеймс Лийвър искаше да започне производство на сапуна си в Америка, а Патрик беше в управителните съвети на още две компании, които искаха да проникнат в Америка. Ню Йорк се оказа процъфтяващ град. Тук за пръв път чу новата дума „милионер“ и Патрик си помисли, че никак няма да е зле, ако стане такъв. Бъдещето обещаваше успех на всеки, който се залови с банково дело, с железниците или със златните мини. Това бе страна на неограничените възможности, а Патрик О’Райли бе решил да не изпусне нито една от тях.