Вирджиния Хенли
Ирландска циганка (1)

Глава първа

Малката Кити Руни замислено и с едва прикрито отвращение изгледа двата картофа и парчето ряпа. Въздъхна, изряза гнилото от картофите, обели ги, наряза ги на дребно и ги пусна в почернелия казан. Наведе се към огнището. Слабият огън заплашваше да изгасне в следващия миг. Дядо й, старият циганин, когото всички наричаха Суоди, седеше в ъгъла зад грубия кюнец. Златната му обица проблясваше на мъждукането на огъня. Вратата на дървената къщичка рязко се отвори от силния вятър и в стаята се посипаха студени капки дъжд.

— Терънс, за бога! — кресна тя. — Огънят ще загасне!

Скочи от стола и се втурна, за да помогне на брат си да довлече буцата торф до огнището.

— Хм, дяволите да те вземат, Терънс, ти пак си се измокрил целият!

— Ами какво да правя, като не ще да спре проклетият му дъжд? — възмути се Терънс.

— Ще спре на куково лято — засмя се Кити. — Айде, дядка, посмести се малко, за да се посгрее нашият Терънс край огъня.

— Кити, не мога да се мъкна повече с тези проклети обувки. Таквиз дупки зеят на подметките, че ми излязоха огромни пришки!

— Шъ ти ги оправя, малкия — избоботи Суоди от кьошето. — Да знаеш как ме бива да оправям разпрани подметки.

— А с какво „шъ ги упрайш“, дядка? — ехидно подметна Кити.

Тери унило поклати глава.

— Уф, ам’ чи май не трябва да хленча, като те гледам как ходиш боса в тоя студ, Кити…

— Ами то… кой както свикне, братче. И нали пак ще дойде лятото — намигна му тя.

— Какво ти лято! Кога за последен път си видяла слънчицето? Кажи ми де, Кити Руни. Нивите са целите залети с вода, за кой ли път вече? Полето е тъй почерняло и подгизнало, че всичко ще изгние! — горчиво възрази брат й, като че ли бе зрял мъж, а не невръстно хлапе, само на единадесет.

— Е, има и нещо хубаво в този дъжд. Не трябва да мъкна вода от реката Лифей, за да напълня казана… макар че то направо няма какво да се сготви в този проклет казан! — отчаяно изпъшка момичето и с мъка окачи тежкия казан за куката над огъня. — За обед ще имаме поне малко чорбица, но утре… не знам, само Бог знае с какво ще се наядем.

— Нещо ще стане, момичето ми, не си кахъри хубавата главица — обади се Суоди от своя ъгъл.

Братът и сестрата си размениха многозначителни погледи. Кити гневно обърна очи към опушения таван.

Тери изтри носа в мръсния си ръкав.

— Видях, че стягат каретата пред портата на голямата къща. — Сестра му веднага наостри слух. — Май ще ходят в Дъблин. Какво ли е станало?

— Може би някой ще пристигне оттам, знае ли човек? — примирено сви рамене Кити, грабна шала си и го наметна върху главата си, преди да излезе навън. — Почакайте ме, няма да се бавя много. — Изскочи навън и се затича боса сред дъжда.

През целия си досегашен живот Кити не бе напускала обширното имение на скуайъра^[1] О’Райли в графството Килдар, на около петдесет километра от Дъблин. „Кестъл Хил“, имението на фамилията О’Райли, бе известно с добре поддържаните стада крави и с чистокръвните си коне. Прочутият с любовта си към расовите коне Джонатан О’Райли бе неимоверно богат фабрикант от Ланкашир, който живееше в Англия и само понякога идваше в ирландските си имения. През цялата година в „Кестъл Хил“ живееха само слугите му, отдадени на грижите около просторната къща и обширното имение. Конярите се суетяха около конете, а градинарите бяха заети с обработката на земята. Семейство Руни не бяха сред прислугата на О’Райли, но за разлика от останалите цигански семейства в Ирландия те се бяха установили за дълго в имението и господарят им бе разрешил да живеят върху неговата земя без никакво възнаграждение. Майката на Кити умря при раждането на Терънс. Баща им, обзет от мъка, загдето не може да изхрани семейството си, изчезна в една нощ, като остави децата на грижите на дядо им. През онази съдбоносна нощ циганите бяха разположили колибата си край брега на реката Лифей и вече десет години, откакто живееха там.

Подгонена от яростния дъжд, Кити свърна край стената на конюшнята. Сгуши се под стряхата, притиснала ръце към гърдите си, готова да остане така, докато спре пороят. Вратите на постройката, в която държаха каретите на господаря, бяха отворени. Заради дъжда няколко мъже оседлаваха конете вътре. Момичето се изплаши, че ще я забележат, и се скри в сянката под стряхата. Конярят изведе два коня и ги впрегна към черната карета, а после се върна за втората двойка коне.

— Ще им дам малко сено.

— По-добре ги загърни с чуловете, Тим — обади се кочияшът. — Знаеш, че скуайърът се сърди, когато конете простинат.

Мъжете отново изчезнаха в дъното на конюшнята. След малко Кити видя как конярят се появи от задната врата с два чула, а след него и Тим с още две платнища от груба вълна. Момичето грабна един от изпразнените чували с овес, метна го върху главата си и се затича през двора под яростните струи на дъжда. Втурна се през отворената врата и извика още от прага:

— Ето, вземи това… Толкова е тежко, едвам ще го изтръскаш.

Тери с усмивка метна чувала върху масата.

— На конете си дават от най-едрия овес, а ние от седмица се храним само с овесена каша!

— Може би ще ни опечеш питки от овесено брашно? — обади се Суоди.

Кити хвърли мокрия шал от раменете си и се доближи до огнището.

— Ще оставя този овес да се накисне, но в чувала са останали още много зърна. А сега дядо ни може да ти закърпи обувките!

Едва към привечер дъждът спря.

— Хайде, Терънс, време е да си набавим по две-три чаши мляко — рече Кити.

— Дали ще мога да му отвлека вниманието, за да издоиш кравата, без той да те види? — усъмни се брат й.

— Не. Тази работа не е за теб. Аз ще го забаламосам. Ти само залегни в тревата на края на ливадата. Сега, след като дъждът спря, поне една, а може би и повече крави са отишли да пасат в гъстата трева до синора.

Тя се покатери по каменната стена и извика:

— Хей, Джек Кени, здравей!

— Здрасти, хлапе. Реших да изведа кравите, преди отново да е ливнал този проклет дъжд.

— Стой там. Миналата нощ сънувах много важен сън. Нещо като видение, досущ като наяве. Ти не знаеш, но май този сън ще се окаже наистина пророчески!

Пастирът се спря, заинтригуван от думите й. Момичето несъзнателно бе прибягнало до прастарата хитроумната уловка, използвана от безброй поколения циганки преди нея — щом веднъж завладееш вниманието на слушателя, после можеш да го забаламосваш, с каквото ти дойде наум. Хората никога няма да се уморят да научават по нещо ново за себе си.

— Видях как плуваш с една лодка. Май бе тръгнал за някаква далечна земя. А после видях някаква огромна къща, много по-голяма дори и от „Кестъл Хил“. В нея живееше ти, Джек, приказно богат, с цял куп красиви дами около теб — довърши тя с пламнало от възбуда лице.

Пастирът се закиска, смутен от приказната картина, която невръстната циганка току-що бе обрисувала.

— Как ли не! Това са пълни глупости! Само си ги измисляш едни…

— А може би не си измислям, Джек Кени. Всичко ми се струваше като истинско, сякаш съм надзърнала в бъдещето ти. Та кой може да знай какво се крий отвъд края на имението? — задъхано попита тя.

Едрият мъж се засмя, зарадван от думите й.

— Е, както и да е, но аз трябва да си вървя — весело добави Кити. Обърна се и тръгна към стената, когато зад гърба й долетя гласът на Джек:

— Почакай! Искам да ми разкажеш още нещо, Кити.

Но пъргавото момиче вече се беше прехвърлило през стената и след нея остана да ехти само игривият й смях.

Вечерта, след като поправи обувките на Тери, Суоди се протегна към старата си цигулка.

— Не, дядка, само не тази вечер. Трябва да си кажем няколко думи с Терънс.

— Какво пак ти е щукнало, Кити? — попита Тери.

— Работите вървят на зле, Терънс. Даже никога не са били по-зле. — Брат й мрачно кимна и изчака Кити да продължи: — Толкоз пъти ходихме в голямата къща. Видя ли колко са богати? Защо едни хора имат всичко, а други, като нас, нищичко си нямат?

— За бога, туй никак, ама никак не ми харесва — съгласи се той.

— Можехме да задигнем доста дреболии от къщата и никой нямаше да ни забележи. Можехме да ги продадем на вехтошарите и да спечелим бая парици — подхвърли сестра му.

— Е, аз мога да се замъкна в Дъблин и да продам отмъкнатото на пазара.

— Ама има една мъчнотия, Терънс. Струва ми се, че скуайърът утре ще довтаса в имението, затуй не трябва да отлагаме. Трябва да се вмъкнем в къщата им още рано сутринта.

— В тези работи ти си по-сръчна от мен, Кити. Дано само се оправи туй проклето време.

— Да се надяваме. Но не забравяй, Терънс, че трябва да сме много, ама много внимателни. Ако ни хванат, ще ни нашибат с конските камшици, а може да ни се случи и нещо още по-лошо.

— Стига си дрънкала глупости, Кити. Никога няма да ни хванат!

 

 

На следващата сутрин те се разходиха около източното крило на „Кестъл Хил“, дори се изкачиха на огромна черница, чиито клони стигаха до прозорците на третия етаж. Кити беше на тринадесет години, но толкова дребна, че изглеждаше едва десетгодишна. И двамата бяха много ловки и се покатериха с лекота по дебелия ствол. След няколко минути се добраха до отворения прозорец на спалнята и бързо се шмугнаха вътре.

Застанаха смълчани в разкошно обзаведената спалня. Краката на Кити потъваха в дебелия килим, докато обикаляше на пръсти около широкото легло. Стояха нащрек, в очакване всеки миг да чуят стъпките на слугите в голямата къща. Всички мебели бяха от масивен черен дъб, полирани до блясък. Затаило дъх, момичето не можа да се сдържи и се приближи до внушителния гардероб. Погали с ръка гладката му повърхност. Съзря смътното си отражение. Хвана полите на измачканата си рокля и направи лек, несръчен реверанс, а после притисна ръце към устата си, за да сподави смеха, надигнал се в гърлото й. В това време Тери успя да се покатери на голямото легло и започна да се друса, за да изпробва мекотата му. По стените висяха някакви странни картини, навярно много скъпи, а върху писалището се виждаше сребърна поставка за писане с мастилница и ковчеже за писма, инкрустирано със скъпоценни камъни. Масата до леглото бе отрупана с изящни дребни предмети, които веднага привлякоха вниманието на момичето. Не знаеше за какво служат повечето от тези елегантни дрънкулки. Докосна ги неуверено, после си избра една сребърна кутийка за емфие и пъстроцветното преспапие до нея. Тери отвори едно от чекмеджетата на писалището и извика от изненада. Бръкна вътре и извади цяла шепа суверени^[2]. Звънът на златото отекна в притихналата спалня.

— Какво, за бога, правите тук? И кои сте вие, дяволите да ви вземат?

Момичето погледна към мъжа, закрил вратата с мощната си фигура. Стори й се над два метра висок.

— Патрик Джон Френсис О’Райли… — прошепна Кити.

— Самият той! — извика синът на скуайъра. Гласът му отекна като гръм.

Момичето се вгледа в блесналите сини очи, в аристократичния му нос, в устата и в брадичката му, издаваща непреклонен характер. В същото време Патрик смаяно се взираше в най-красивото създание, което някога се бе изпречвало пред погледа му. Косата й бе вчесана на десетки ситни и къдрави смолисточерни масури, гъсти като къпинови храсталаци. Върху мокрото от дъжда лице ясно се очертаваха високите скули, порозовели от срам. Тъмните й кадифени очи бяха приказно красиви под дългите черни мигли. За миг тя отклони поглед към Тери, за да го предупреди да мълчи, докато се опитва да скалъпи някакво обяснение.

— Милорд, ще ви разкрия цялата истина, след което се оставям изцяло на милостта ви. — Замлъкна за малко, за да подсили драматичния ефект от думите си, и след това се зае да обяснява разпалено своята версия: — Брат ми, Терънс, открадна туй преспапие и таз кутийка за емфие, но повярвайте ми, милорд, той не е слагал от два дни залък в устата си… Може ли да накажете жестоко едно нещастно момче, изнемощяло от глад?

Изчака, за да стигнат думите й до сърцето на господарския син, а после продължи със сърцераздирателно изражение на красивото си личице:

— Когато ги довлече у дома и ми ги показа, аз веднага му рекох, че трябва тозчас да ги върне там, отдето ги е взел. И тъкмо затуй сме тук, милорд — смотолеви Кити и несръчно се поклони. Но преди да сведе невинно очи, успя да забележи присмехулния проблясък в сините очи на господарския син и незабележимо въздъхна от облекчение. Успяха да отърват камшика!

— Дори и да ви повярвам, всички останали само ще се изсмеят на този жалък опит за оправдание — заяви Патрик О’Райли.

— По дяволите, какво правят тук тези хлапета? Как сте пуснали тези помияри в къщата ми? — проехтя от коридора някакъв мощен глас.

— Ох, това е проклетият скуайър! — изпъшка Кити.

Може би щеше да се измъкне от наказанието, ако трябваше да съчинява някакво нескопосано оправдание пред сина на скуайъра — та Патрик нямаше дори дванадесет години — но проклетият му баща беше съвсем друг човек. Груб, жесток и избухлив, свикнал всички наоколо да му се подчиняват безпрекословно. В ръката си държеше камшик за езда. Веднага го вдигна, за да удари изплашеното момиче, но тя успя да изкрещи:

— Тук ни покани младият господар!

— Лъжеш, мръсна циганко! Защо, по дяволите, ще се занимава синът ми с такива повлекани, с такива навлеци като теб и този хлапак?

Кити преглътна с усилие, гърлото й задра от страх и обида.

— Той ми рече, че ще ми плати един шилинг, ако му подредим чекмеджетата.

Настъпи неловка тишина. Патрик пръв се окопити, отметна глава назад и избухна в смях. Баща му ядосано се обърна към него.

— За бога, бях решил да се примиря с всичките ти пороци, и с хазарта, и с пиенето, и с влаченето ти с разни уличници, но сега вече наистина прекали! Нима си започнал да се занимаваш и с малолетни? — Камшикът с все сила се стовари върху младия мъж. Патрик бързо отскочи назад и хвана камшика, но не се опита да отвърне на гневните обвинения на баща си. Скуайърът яростно кресна: — Още утре се връщаш в Англия! А вие двамата се пръждосвайте по-скоро от очите ми, преди да съм извикал пристава!

Тери се втурна като стрела към зеещата врата, но Кити успя да запази самообладание и тръгна бавно надолу по стълбите, гордо изправила глава, като истинска херцогиня. Побягна чак когато се озова на двора. Настигна Тери и гневно му нареди:

— Защо не ме предупреди, че те вече са пристигнали в имението?

Брат й се изчерви и смутено се усмихна.

— За бога, Кити, мислех, че още са в Англия. Но ти умееш да се справяш с всяка мъчнотия. Едва не напълних гащите, когато Патрик О’Райли ни залови. Голям негодник е, нали?

Кити тръсна глава, щом чу името на господарския син.

— Надуто копеле!

 

 

Рано на следващата сутрин Кити пое по своите пътеки, за да задигне отнякъде малко мляко. Внезапно пред нея се изпречи едър черен жребец, изскочил като привидение от гъстата утринна мъгла.

— Малка глупачке, трябваше да те напердаша още там, в спалнята!

— Не е твоя грижа какво ще става с мен, ясно ли ти е? Не си ли заминал вече за Англия? — присмя му се момичето.

Патрик се усмихна.

— Не се вслушвам в съветите на баща си още откакто навърших седем години. Това май важи и за теб, нали? Защото не съм виждал по-дръзко и нахално същество от теб. — Момичето навири нос, засука къдриците си с лявата си ръка и се престори, че не е чула предизвикателството му. — Хм, ти наистина се държиш, сякаш всичко тук наоколо е твое владение, вместо да…

— Да се чувствам като жалка, мръсна циганка? — довърши тя вместо него. — Я не ме гледай така надменно от седлото, О’Райли, защото някой ден аз ще стана истинска лейди и ще имам собствена карета!

Той отметна глава и се заля от смях.

— Лейди Неодобрение!

— А ти лорд Негодник! — не му остана длъжна Кити.

Патрик отново се разсмя, развеселен от яростния й вид.

— Не, малката, не можеш да ме преметнеш още веднъж. Нямам никакво намерение да се женя, но когато му дойде времето да мина под проклетото венчило, моята избраница ще ми донесе в зестра някакво доходно предприятие, поне една пивоварна например. — Бръкна в джоба си и измъкна една монета. — Ето ти твоя шилинг. Нали ти го дължа за разтребването в спалнята ми? — подхвърли той със закачлив поглед.

Тя остана сама на пътеката, за пръв път в живота си, без да има последната дума в спора. А това бе нещо напълно необичайно за Кити Руни.

* * *

Джонатан О’Райли завари сина си в библиотеката.

— Как мислиш да се справиш един ден с това огромно имение, сине, щом позволяваш на разни дрипльовци така нагло да нахлуват в къщата?

Патрик опъна дългите си крака към камината.

— Уф, татко, пак ли почваш да ми опяваш? Знам, че нещата не вървят добре, не само в нашето графство. Знам, много добре знам, че цяла Ирландия гладува.

— Стига си го усуквал. Знаеш какво очаквам от теб. Ще поемеш ли някой ден грижата за имението?

— Не. Земята вече не може да ражда както някога. Няма да можем да изхраним хората си, пък и няма достатъчно паша за стадата. Ще трябва да докараме храна от Англия. Но никой от нашите арендатори няма да може да ни се издължи. С всеки изминат ден ще става все по-зле.

— Не ми ги разправяй на мен тия! Хич и не се трогвам от жалбите им! — изкрещя старият О’Райли. — Щом ползват нашите земи, ще трябва да си плащат.

— Напразно се гневиш, папа — спокойно отвърна Патрик. — Не можеш да ги изхраниш само с ряпа и сено.

— Е, искам имението да се изхранва само, а не да пръскам непрекъснато пари за него без никаква полза. Ще продам няколко от расовите коне.

— Тъкмо това не бива да правиш, папа, ако искаш да успеем след години. Напротив, трябва да купим още коне, и то от чистокръвни, елитни породи. Само така можем да спечелим пари. Ако се лишим от конете, доста от хората ни ще останат без работа. А това винаги крие опасности.

— А откъде, според теб, ще дойдат печалбите? — кисело запита баща му.

Патрик сви рамене.

— Засега печелим от тъкачниците, макар че ако беше по-разумен, за да се замислиш за бъдещето ни, още отсега щеше да влагаш по-голямата част от приходите за подобряване на работата в тях. Трябва да се купят нови машини, да се вземат някои предпазни мерки за тъкачите и тъй нататък. Говорили сме вече по този въпрос.

— Докога ще се правиш на много умен? Затова ли те пратих в проклетия Лондон, в онзи снобски университет? Не ме занимавай с тъкачниците. От тях печеля добре, затова е по-разумно нищо да не променяме. А сега говорим само за положението тук, в Ирландия.

— Добре, да поговорим за Ирландия. Но ти, както винаги, всичко правиш сам, без въобще да се съобразяваш със съветите ми.

— О, да, ти не можеш да се примириш с мисълта, че не си единственият умник във фамилията! Но сега ще ме оставиш да се оправя сам, защото притежавам повече здрав разум от теб, синко. И никой във вашия проклет университет, не разбира повече от мен как се управлява имение.

— Не аз, а ти трябваше да отидеш в този университет. Там е пълно с млади мъже, които са бъдещето на Англия. След като са получили най-доброто образование в целия свят, те напускат учебните зали и се залавят с конни състезания, с любовници и други светски забавления, без да отделят дори час за предприемачество и търговия. Ала именно на търговията се дължи славата на Англия. Ако тези млади мъже се заемеха не да харчат, а да трупат пари, ние бързо щяхме да се превърнем в най-богатата и най-могъща нация в целия свят.

— Винаги съм мислел, че няма по-силни и по-богати от нас, англичаните.

— Да, сега е така, но докога ще трае нашето могъщество, ако продължаваме да сме все така късогледи?

— Е, добре стига толкова лекции. По-добре предложи нещо полезно и аз ще го обмисля.

— Ако хората в Ирландия гладуват и положението продължава да се влошава, тълпите ще разграбят именията, ще изпотрошат и съсипят всичко, създадено с труда на няколко поколения. Ще заколят най-добрите ни коне, за да ги сготвят за вечеря.

— Няма да се стигне дотам, защото ще повикаме полицията и войската.

— Мисля, че вече сме близо до бунта. Тези две хлапета, които вчера заварих да крадат в къщата ни, са последното доказателство. По-добре е да им намерим работа, за да изкарват по някой шилинг за прехрана. Момчето може да изпратим в конюшните да помага на конярите, а момичето да работи в кухнята.

— Тези досадни крадливи хлапета едва не задигнаха сребърното ковчеже за писма и кутийката за емфие, а ти искаш да ги настаниш завинаги в къщата! — сърдито изкрещя баща му.

— Дяволите да те вземат, папа, престани с това лицемерие! Нали каза, че ще се вслушаш в съвета ми? Да говоря с теб е все едно да се опитвам да разбия тази стена с главата си. — Патрик скочи от креслото. — Лека нощ.

— За бога, синко, нали знаеш, че никога не се отмятам от думата си? Защо трябва отново да се караме?

— Значи всичко между нас е уредено — тихо отвърна Патрик.

 

 

Кити седеше в ъгъла до свещта и ровеше из изпомачкания екземпляр от „Етикеция за лейди и джентълмени“ — наръчник, който всяка лейди държеше на нощната си масичка. Окъсаната книга изобилстваше със съвети за подбора на облеклото, за поведението при хранене, за изисканите маниери, запознанствата и изкуството да се водят забавни светски разговори. Цял раздел бе посветен на подготовката за сватбата, на любовните писма и „деликатните намеци към бъдещия жених“.

Момичето четеше с широко разтворени очи намачканите страници, макар че отдавна ги знаеше наизуст. Погледът й набързо пробяга по редовете:

„За една лейди особено голямо значение има чистотата. Това е първото и неизбежно изискване за външността на всяка дама. Не само ръцете и лицето ви трябва да бъдат безукорно чисти. Трябва да миете често цялото си тяло, колкото е възможно по-често. По-добре да носите груби и евтини дрехи върху чиста, добре измита кожа, отколкото скъпи копринени чорапи върху мръсни крака.“

Кити бавно затвори книгата. Последните две думи се запечатаха в съзнанието й като жигосани. Копринени чорапи!