Метаданни
Данни
- Серия
- Наследството на Донован (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Enchanted, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- julie81, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 107гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
Глава 7
— Алън, какво правиш тук?
Веднага усети, че звучи рязко и негостоприемно, почти обвинително. Можеше да го види в изненадата на обиденото му лице.
— Минаха повече от три седмици, Роуън. Решихме, че би оценила малко личен контакт. А и честно казано… — той прекара ръка през пясъчно русата коса, която падаше над челото му. — Гласът ти при последното обаждане разтревожи родителите ти.
— Гласът? — Тя се наежи и с усилие опита да се усмихне. — Не виждам защо. Казах им, че съм добре и съм се устроила.
— Може би това ги притеснява.
Тревогата в откритите му кафяви очи предизвика леко усещане за вина. Той свали палтото си, спретнато го постави на перилата и иззад вината се надигна възмущение.
— Защо биха се тревожили?
— Никой от нас не знае какво наистина правиш тук и какво се опитваш да постигнеш като се изолираш от всички.
— Всичко това го обясних — към вината се прибави и досада. Това беше нейното бунгало, дяволите да го вземат, нейния живот, а в тях нахлуваха и ги поставяха под съмнение. Възпитанието я накара да посочи един стол.
— Заповядай, седни. Искаш ли нещо? Чай, кафе?
— Не, добре съм така, но благодаря. — Той седна, изглеждайки съвсем не на място със стегнатия си сив костюм и колосана бяла оксфордска риза. Все още носеше консервативна раирана вратовръзка със спретнат възел. Дори не му идваше на ум да го разхлаби.
Огледа стаята, след като седна на стола до тихия огън. За него бунгалото изглеждаше грубо и твърде изолирано. Къде беше културата — музеите, библиотеките, театрите? Как можеше да издържи Роуън заровена тук насред гората със седмици?
Той беше сигурен, че тя има нужда само от лек подтик и щеше да си опакова багажа и да се върне. Родителите й го бяха уверили в това.
Той й се усмихна — тази крива, леко объркана усмивка, която винаги докосваше сърцето й.
— Какво, за Бога, правиш тук по цял ден?
— Разказах ти в писмата си, Алън, — тя седна срещу него и се облегна напред. Сигурна бе, че този път ще може да го накара да разбере. — Отделям време да размишлявам, да си обясня нещата. Правя дълги разходки, чета, слушам музика. Доста рисувам. Всъщност…
— Роуън, всичко това е хубаво и е добре за няколко дни — прекъсна я той с толкова подчертано търпение в гласа, че тя моментално стисна зъби. — Но това едва ли е твоето място. Достатъчно лесно е човек да прочете между редовете на писмата ти, че си развила някаква романтична привързаност към самотата и живота в малко бунгало насред нищото. Но това не е езерото Уолдън.
Той отново й се усмихна, но този път не успя да я размекне.
— А аз не съм Торо. Съгласна съм. Но съм щастлива тук, Алън.
Не изглежда щастлива, отбеляза той. Изглеждаше раздразнителна и изнервена. Уверен, че може да й помогне, той я потупа по ръката.
— Може би засега. Но какво ще стане след няколко седмици, когато осъзнаеш, че това е само… — той махна леко с ръка — само пауза. Тогава ще е твърде късно да си върнеш работата в училище, да се запишеш в летните курсове, които искаше да посещаваш за докторската степен. Наемът на апартамента ти изтича след два месеца.
Тя държеше ръцете си здраво стиснати в скута, за да не свие юмруци и в яда си да заудря облегалките на стола.
— Не е просто пауза. Това е живота ми.
— Точно така — той разцъфна срещу нея, често го беше виждала такъв, особено когато някой особено бавен ученик успееше да схване трудно обяснение. — А животът ти е в Сан Франциско. Скъпа, и двамата знаем, че имаш нужда от повече интелектуални занимания, отколкото можеш да намериш тук. Имаш нужда от изследванията си, от учениците. Ами ежемесечната сбирка на читателския ти клуб? Сигурно ти липсва. А курсовете, които искаше да посещаваш? Не си казала и дума за дисертацията, която пишеше.
— Не съм я споменала, защото не я пиша. Няма да я пиша. — Вбесяваше се, че пръстите й започват да треперят, затова ги разтегна и скочи на крака. — И не съм планирала да посещавам курсове, други го планираха вместо мен. Както планираха и всяка стъпка, която правех. Не искам да уча, не искам да преподавам. Не искам интелектуални занимания, които не избирам аз. Точно това ти казах и преди, това, казах и на родителите си. Но вие просто отказвате да чуете.
Той примигна, шокиран от внезапната й разпаленост.
— Защото сме загрижени за теб, Роуън. Много. — Той също се изправи. Гласът му бе станал успокоителен. Наистина бе избухнала, но Алън разбираше, че когато го прави, всъщност издига стена, която никаква логика не би могла да събори. Просто трябваше да изчака това да отмине.
— Знам, че сте загрижени — обезсърчена, тя притисна пръсти към очите си. — Затова искам да чуете, да разберете или пък ако разбирането е твърде много, то поне да приемете. Правя това, което имам нужда да правя. И, Алън… — тя отпусна ръце и го погледна право в очите. — Няма да се върна.
Лицето му се втвърди, а очите му станаха хладни както когато излагаше логични аргументи, а тя не се съгласяваше.
— Наистина се надявах, че досега ще си приключила с тази глупост и ще се върнеш с мен тази вечер. Мога и да намеря хотел в околността и да изчакам няколко дни.
— Не, Алън, не разбираш. Няма да се върна в Сан Франциско. Въобще. Нито сега, нито по-късно.
Ето, каза го. Сякаш огромна тежест падна от сърцето й. Стана й леко, дори когато видя раздразнението в очите му.
— Това са глупости, Роуън. Това е твоя дом, разбира се, че ще се върнеш.
— Говориш за твоя дом и дома на родителите ми. Това не го прави мой. — Тя се пресегна да хване ръцете му, искаше той да е доволен от плановете й, колкото бе и тя. — Моля те, опитай се да разбереш. Тук ми харесва. Чувствам се толкова на място, у дома. Никога преди не съм се чувствала така. Дори имам работа — рисувам. Става въпрос за художествената работа за една компютърна игра. Толкова е забавно, Алън. Толкова вълнуващо. И ще потърся да си купя къща някъде в околността. Мой дом, близо до морето. Ще си засадя градина, ще се науча да готвя и…
— Полудяла ли си? — Той протегна ръце и сграбчи нейните почти болезнено. Изобщо не бе забелязал искрената й радост, а само думите, които му се струваха близо до умопомрачение. — Компютърни игри? Градини? Чуваш ли се?
— Да, за първи път в живота си наистина се вслушвам в себе си. Нараняваш ме, Алън.
— Наранявам те? — Тонът му бе наподобяваше пищене — нещо, което никога не бе чувала от него. Той премести хватката си от ръцете към раменете й. — Ами какво чувствам аз, какво искам? По дяволите, Роуън, Бях търпелив с теб. Ти си тази, която изведнъж и без смислена причина реши да промени връзката ни. Една нощ сме любовници, на следващия ден не сме. Не съм настоявал, нито съм те притискал. Опитах се да проявя разбиране, знам, че имаш нужда от повече време.
Тя осъзна, че е оплескала нещата. Бе объркала всичко и ненужно го бе наранила с неспособността си да намери точните думи. Дори сега се бореше с тях.
— Съжалявам, Алън. Съжалявам. Не бе въпрос на време. Беше…
— Заобикалях това твое неразбираемо раздразнение — продължи той, ядосан толкова, че да я разтърси леко. — Дадох ти повече време, отколкото някой би могъл да очаква, вярвайки, че искаш малко повече свобода, преди да се установим и да се оженим. А сега компютърни игри? Игри? И бунгала в гората?
— Да. Алън…
Тя беше близо до сълзите, съвсем близо. Вдигна ръка към гърдите му, не за да го отблъсне, а да го успокои. С мощен див вой вълкът скочи през отворения прозорец. Белите му зъби блестяха на светлината на лампата, той се изправи, а от гърлото му излезе злобно ръмжене.
Силните му предни лапи стигаха точно до раменете на Алън и го повалиха назад. Масата се счупи под теглото на двамата. Преди Роуън да успее да си поеме дъх, Алън лежеше побелял на пода, а черният вълк се канеше да захапе врата му.
— Не, не. — Ужасът й даде бързина и сила. Тя се хвърли към тях и обви ръце около врата на вълка. — Недей, не го наранявай. Не ми е причинил болка.
Усещаше как мускулите под нея вибрират, чуваше ръмженето като заплашителна гръмотевица. През ума й мина ужасяваща гледка на разкъсана плът, бликаща кръв и писъци. Без да се замисли се премести, застана с лице между двамата и погледна в блестящите очи на вълка. Видя в тях ярост.
— Той не ми е причинил болка — каза спокойно. — Той е приятел. Разстроен е, но никога не би ме наранил. Пусни го да стане, моля те.
Вълкът отново изръмжа и й се стори, че в очите му проблесна нещо почти… човешко. Можеше да помирише дивото около него, в него. Много нежно опря буза до неговата.
— Всичко е наред — устните й галеха козината му. — Всичко е наред.
Той бавно се отдръпна, но тялото му избута нейното, докато не застана между нея и Алън. За всеки случай, тя задържа ръка на гривата на врата му, докато се изправяше.
— Съжалявам, Алън. Наранен ли си?
— За Бога, за Бога! — само успя да каже с треперещ глас. От ужас мускулите му бяха омекнали като желе. Всеки дъх гореше дробовете му, гърдите му бяха ожулени, където го бе атакувал звяра. — Махни се от него, Роуън. Махни се. — Въпреки че трепереше от шока, той успя да се изправи и сграбчи една лампа. — Махни се, качи се горе.
— Да не си посмял да го нараниш! — Тя възмутено изтръгна лампата от нестабилните ръце на Алън. — Той само ме защитаваше. Мислеше, че ме нараняваш.
— Защитаваше те? В името на Бога, Роуън, това е вълк.
Тя се отдръпна, когато той опита да я хване, след това последва инстинкта си и каза вероятно първата чиста лъжа в живота си.
— Разбира се, че не е. Това е куче. — Стори й се, че усети как вълкът потрепери под ръката й при тези думи. С крайчеца на окото си го видя да повдига глава и… е, изгледа я кръвнишки. — Моето куче — настоя. — И направи точно това, което би очаквал от едно добре тренирано куче. Защити ме от това, което сметна за заплаха.
— Куче? — Объркан и съвсем не убеден, че гърлото му няма да бъде разкъсано, Алън отмести поглед към нея. — Ти имаш куче?
— Да — лъжата започваше да я затруднява. — Ммм. Както можеш да видиш, тук съм в пълна безопасност с него.
— Каква порода е това куче?
— Не знам точно. — Помисли си, че бе ужасна лъжкиня. — Но е чудесна компания и както виждаш, няма повод за тревога от това, че съм сама. Ако не го бях спряла, щеше да те ухапе.
— Дяволски прилича на вълк.
— Наистина, Алън, — тя се постара да не се разсмее, но гласът и стана тънък и писклив. — Чувал ли си за вълк, който скача през прозорци и приема заповеди от жена? Невероятен е. — Тя се наведе и потърка лице в козината му. — И е нежен с мен като лабрадор.
Сякаш отвратен вълкът й хвърли поглед, твърд като стомана и отиде да седне до огъня.
— Виждаш ли? — Не си позволи да въздъхне облекчено, макар да й се искаше.
— Никога не си казвала, че искаш куче. Мисля, че съм алергичен. — Изрови една кърпичка, за да сподави първото кихане.
— Много неща не съм казвала никога. — Отново отиде до него и постави длани на ръцете му. — Съжалявам за това, съжалявам, че не знаех какво да кажа или как да го кажа до сега.
Очите на Алън продължаваха да се връщат към вълка.
— Би ли го извела навън?
Да го изведе? Усети как в гърлото й отново се надига лек кикот. Вълкът идваше и си отиваше, когато пожелаеше.
— И така е добре, наистина. Ела и седни, още си разтреперан.
— Чудо голямо — промърмори той. Би я помолил за бренди, но си помисли, че тя вероятно ще трябва да излезе от стаята, за да го донесе. Не искаше да рискува да остане насаме с това огромно черно чудовище.
Сякаш за да докаже колко е прав, вълкът оголи зъби.
— Алън — Роуън седна на канапето до него и взе ръцете му в своите. — Съжалявам. Съжалявам, че преди не се разбирах достатъчно добре, за да можеш и ти да ме разбереш. Че не съм това, което си се надявал, че ще бъда. Не мога да променя това и не мога да върна нещата такива, каквито бяха.
Алън отново отметна гъстата си коса.
— Роуън, бъди разумна.
— Разумна съм по начина, по който разбирам това. Харесвам те, Алън, и то много. Беше чудесен с мен. Сега ми бъди приятел и бъди честен. Ти не си влюбен в мен. Просто изглеждаше правилно да бъдеш.
— Разбира се, че те обичам, Роуън.
Усмивката й бе леко тъжна, докато отмяташе косата му назад.
— Ако беше влюбен в мен, нямаше да можеш да се държиш толкова разумно, та да спреш да спиш с мен. — Усмивката й се изпълни с привързаност при притеснението му. — Алън, ние бяхме добри приятели, но посредствени любовници. Между нас нямаше страст, нито отчаяна нужда и безразсъдност.
Откровеното обсъждане на такава тема го смущаваше. Би се изправил, за да се разтъпче, но вълкът отново изръмжа.
— Защо трябва да има?
— Не знам, просто знам, че би трябвало. Трябва да ги има. — Тя замислено се пресегна да оправи вратовръзката му. — Ти си синът, който родителите ми винаги са искали. Мил, умен и толкова чудесно стабилен. Те обичат и двама ни. — Вдигна поглед към него и помисли, надяваше се, че вижда наченки на разбиране. — Затова предположиха, че ще се съберем и оженим. И те убедиха, че и ти го искаш. Но наистина ли го искаш, Алън?
Той погледна към хванатите им ръце.
— Не мога да си представя да не си част от живота ми.
— Винаги ще бъда част от него. — Тя отметна глава, наведе се и докосна с устни неговите. При този жест вълкът се надигна, приближи се и изръмжа. Разсеяно сложи ръка на главата му, отдръпна се и се загледа в Алън. — Това накара ли кръвта ти да бушува и сърцето ти да се преобърне? Разбира се, че не — прошепна, преди той да успее да отговори. — Ти не ме желаеш, Алън, не и по начина, по който желае един лудо влюбен мъж. Не можеш да подчиниш любовта и страстта на логиката.
— Ако се върнеш, бихме могли да опитаме. — Тя само поклати глава и той стисна ръката й по-здраво. — Не искам да те загубя, Роуън. Ти си важна за мен.
— Тогава ме остави да бъда щастлива. Покажи ми, че поне един човек, за когото съм важна и който е важен за мен, приема това, което искам да правя.
— Не мога да те спра — вече примирен, той вдигна рамене. — Променила си се, Роуън. Променила си се за три кратки седмици. Може би си щастлива, а може би само се правиш на такава. И в двата случая, ние всички ще сме на разположение, ако си промениш решението.
— Знам.
— Трябва да тръгвам. — Той хвърли предпазлив поглед към обикалящия вълк и стана. — Не знам какво да мисля, Роуън, и наистина не знам какво да кажа на родителите ти. Те бяха сигурни, че ще се върнеш с мен.
— Кажи им, че ги обичам. И че съм щастлива.
— Ще им кажа… и ще се опитам да ги убедя. Но тъй като не съм сигурен, че и аз го вярвам… — той отново кихна и се отдръпна назад. — Не ставай — каза й, уверен, че е в по-голяма безопасност, докато ръката й се намира върху свирепата глава. — Сам ще изляза. Трябва да вземеш нашийник за това същество, поне… увери се, че има всички ваксини и…
Кихането разтресе дългурестото му тяло и той се насочи към вратата с кърпичка на лицето. Имаше чувството, че кучето му се хили, което, както сам знаеше, бе абсурдно.
— Ще ти се обадя — успя да каже и се измъкна на чист въздух.
— Нараних го — Роуън дълбоко въздъхна и положи буза на върха на главата на вълка и се заслуша в звука на двигателя на наетата кола. — Не можах да го избегна. Както не успях да го обикна. — Тя обърна лице, търсейки утеха в топлата, мека козина. — Толкова си смел, толкова силен — прошепна. — И изплаши бедния Алън до смърт.
Леко се засмя, но звукът бе опасно близо до хлипане.
— Мен също, предполагам. Изглеждаше величествено като влезе през прозореца. Толкова див и свиреп. Толкова красив. Щракащи зъби, блестящи очи и невероятно тяло, плавно като дъжд.
Тя се приплъзна от канапето и коленичи, зарови се в него.
— Обичам те — прошепна и усети как той трепна, докато го галеше. — Толкова е лесно с теб.
Останаха така много дълго, вълкът гледаше втренчено угасващия огън, заслушан в тихото й дишане.
Лиъм я държеше заета и прекарваше доста време с нея през следващите три седмици. Работата й харесваше и това му служеше като оправдание за многото време, което прекарваше с нея. Вярно беше, че повечето скици би могла и би трябвало да направи сама, но тя не оспори настояването му да ходи у тях всеки ден, за да работят.
Беше само за да… да я наглежда, казваше си. Да я наблюдава, за да може да реши какво да предприеме. И кога. Не че искаше компанията й особено. Предпочиташе да работи сам и със сигурност не изпитваше нужда да бъде разсейван от нея, от уханието и мекотата й. Или пък бърборенето, на моменти толкова чаровно и открито. Определено нямаше нужда от подаръците, които тя често носеше — плодови пайове, бисквити и малки сладкиши.
Поне половината пъти бяха клисави или прегорели и невероятно сладки.
Не че не можеше да мине и без нея и то много, много лесно. Казваше си го всеки ден, докато неспокойно очакваше пристигането й.
Ако вечер я посещаваше като вълк, то беше само защото разбираше, че е самотна и че очаква тези посещения. Може и да му доставяше удоволствие да лежи до нея на голямото легло с балдахин и да я слуша да чете на глас някоя от книгите си. Да я гледа как заспива неизменно с очила на носа и светната лампа.
И ако често я наблюдаваше как спи, то не беше, защото бе толкова прекрасна, толкова крехка, а само защото бе пъзел, който трябваше да подреди. Проблем, който изискваше логическо решение.
Продължаваше да се самоубеждава, че сърцето му бе добре защитено.
Знаеше, че следващата стъпка е да скъси дистанцията. Тогава щеше да постави в нейните ръце избора какво да бъдат един за друг. Преди да го направи обаче, тя трябваше да знае кой е той и какъв е.
Можеше да я направи своя любовница, без да се разкрива. Беше го правил преди, с други жени. В края на краищата какво ги засягаше това? Силите, наследството и живота му си бяха негови. Но с Роуън можеше да е различно. Тя имаше собствено наследство, за което не знаеше нищо. Скоро щеше да дойде моментът да й го каже и да я убеди какво носи в кръвта си.
Неин избор беше какво щеше да направи по въпроса.
А изборът да я научи бе негов. Но той все още пазеше сърцето си. Да я желае бе приемливо, но любовта бе твърде голям риск.
В нощта на слънцестоенето, когато магията бе силна, а мракът падаше късно, той подготви кръга. Застана в центъра на каменния кръг, дълбоко в гората. Въздухът пееше около него — сладката песен на предците, жизнерадостната мелодия на младите, трептящите напеви на арфа. Свещите бяха бели и нежни, също като цветята, които лежаха между тях. Той бе облечен в роба с цвят на лунна светлина, опасана вместо с колан, с украшения, показващи ранга му. Вятърът развя косата му, когато вдигна глава към последните лъчи на залязващото слънце. Светлината им гореше дърветата и хвърляше сред клоните блестящи златни искри, които падаха като остри мечове в нозете му.
— Туй, що правя тук, правя свободно, но не се обричам на жената, или на кръвта си. Не поемам дълг, не давам обещания. Чуй гласа ми, преди да отмине най-дългия ден. Ще я повикам и тя ще дойде, но няма да използвам нищо от силите си след този призив. Какво да види, запомни и повярва ще зависи от самата нея.
Той видя как големия сребрист бухал се спуска и надменно каца на кралския камък.
— Татко, — каза официално и се поклони. — Желанията ти са ми известни, но ако се ръководя от тях, как бих могъл да ръководя останалите мъдро?
Знаейки, че думите му ще предизвикат раздразнение, Лиъм се извърна, преди усмивката да се появи на устните му. Отново вдигна лице.
— Призовавам Земята. — Разтвори ръка и показа плодородната пръст, която държеше. — И Вятъра. — Бризът се изви диво, завъртайки пръстта в спирала. — И Огъня. — Две колони ледено сини пламъци затрептяха. — Бъдете свидетели на съдбата. С песен в кръвта и сила в ръката.
Очите му заблестяха — близнаци на пламъците, разсичащи мрака.
— Да почета и двете съм дошъл в тази странна земя. Дали тя е моя и двамата ще видим. Тъй желая, нека стане.
Той се обърна и започна да пали всяка свещ с махване на ръката, когато пламъците на всички не се устремиха към небето, златни и изправени като стрели. Вятърът се надигна, виейки като хиляди вълци, тръгнали на лов, но остана топъл и изпълнен с ухание на гора, море и диви цветя. Вееше ръкавите на робата му, рошеше косата му. Той усети в него силата на нощта.
— Луна, бяла, с пълна мощ, при мен води я тази нощ. До море в кръга да стигне. Тъй желая, нека стане. — Той сведе ръцете, които бе вдигнал към небето и се взря в нощта, отвъд дърветата и тъмнината, където тя неспокойно спеше в леглото си.
— Роуън, — каза тихо като въздишка. — Време е. Няма да ти сторя зло. Само това обещание давам. Няма нужда да се събуждаш. Знаеш пътя от сънищата си. Чакам те.
Нещо… я зовеше. Можеше да го чуе — шепот в съзнанието й, въпрос. Тя се въртеше насън и търсеше отговор, а намираше само учудване. Изправи се и се протегна, наслаждавайки се на допира на новата копринена нощничка до бедрата си. Толкова бе хубаво да се измъкне от памучната пижама. Усмихвайки се на себе си, облече халат в същия оттенък на синьото като очите й и обу чехли. По кожата й пробягваха тръпки на очакване. В полусън тя слезе по стъпалата, проследявайки с пръсти извивката на перилата. Светлината в очите й, усмивката на устните й принадлежаха на жена, отиваща на среща с любовника си.
Мислеше за него, за Лиъм — любовника от сънищата й — докато излизаше от къщата и навлизаше във виещата се бяла мъгла.
Дърветата се криеха зад нея, а пътеката бе невидима. Въздухът милваше тялото й, топъл и влажен, и сякаш въздишаше, преди да се раздели пред нея. Тя вървеше в това меко бяло море от мъгла без страх, пълната луна огряваше небето над нея, а звездите блестяха като парченца лед.
Дърветата я заобикаляха като пазачи. Папратите се движеха под напора на влажния вятър, а капчиците вода по тях блещукаха. Тя чу дълбокия протяжен вик на бухал и без колебание се обърна към звука. Внезапно го съзря — огромен и величествен, сребрист като мъглата, с отблясък на злато до гърдите и пламтящи зелени очи. Сякаш се разхождаше из някоя приказка. Част от съзнанието й разпознаваше, признаваше и приемаше нейната магия, докато друга част от нея спеше, още не беше готова да види, да знае. Въпреки това сърцето й биеше силно и равномерно, а стъпките й бяха леки и бързи.
Ако наистина имаше очи, които да надничат иззад дантелените клонки на папратите, ако в действителност звънтеше радостен смях от високите клони на елите, то тя можеше само да им се наслаждава.
При всяка стъпка, всеки завой на пътеката, мъглата се разсейваше, за да й покаже пътя. Водата тихо пееше. Тя видя греещите светлини — малки огньове в нощта. Усети уханието на море, восък на свещи и сладкия аромат на цветя. Меката усмивка се разшири, когато излезе на сечището до каменния кръг.
Мъглата се виеше около него, но не навлизаше между камъните, свещите и цветята. Той бе застанал в центъра, робата му бе бяла като лунната светлина, светлина и сила искряха от скъпоценностите около кръста му.
Ако сърцето му бе подскочило при вида й, ако бе затреперило до границата, която се бе клел, че няма да прекрачи, то той не му обърна внимание.
— Ще влезеш ли, Роуън? — попита и й протегна ръка.
Някъде в нея се надигнаха копнеж и трепет, но усмивката не слезе от лицето й при следващата крачка.
— Разбира се — и навлезе между камъните.
Въздухът забумтя по кожата, в сърцето й. Чуваше шепота на камъните. Пламъчетата на свещите трепнаха, залюляха се, а след това отново се изправиха.
Пръстите им се докоснаха. Очите й останаха приковани в неговите, когато здраво я хвана.
— Сънувам те всяка нощ — прошепна като въздишка и понечи да се приближи до него, но той постави ръка на рамото й. — А през деня копнея за теб.
— Не разбираш — нито наградите, нито последствията. А трябва.
— Знам, че те желая. Ти вече ме прелъсти, Лиъм.
Леко чувство на вина пропълзя по гръбнака му.
— И аз имам нужди.
Тя се протегна и сложи ръка на бузата му. Гласът й беше толкова мек, колкото неговия груб.
— Имаш ли нужда от мен?
— Желая те — да се нуждае би било твърде много, твърде рисковано, проява на слабост.
— Тук съм — вдигна лице към неговото. — Няма ли да ме целунеш?
— Да — наведе се, а очите му останаха отворени, приковани в нейните. — Запомни това — прошепна, когато устните му бяха на един дъх разстояние от нейните. — Запомни това, Роуън, ако можеш. — Устата му леко я докосна веднъж, и отново. Опитваше я. Нежното ухапване я накара да потрепери.
Тя въздъхна дълго и тихо, когато той покри устата й със своята, възползвайки се от момента се гмурна във вкуса й. Топлият, бавен допир на езиците им ускори пулса му, призова кръвта му.
От двете им страни ярко гореше хладния син огън.
— Прегърни ме, Лиъм, докосни ме. Толкова дълго чаках.
Звукът, който излезе от гърлото му, бе нещо средно между ръмжене и стон. Той я притегли към себе си и ръцете му я заобхождаха.
Вземи я тук, вземи я тук, в кръга, където ще се обвържем. Всичко ще се реши. Инстинктивната нужда да я покрие с тялото си, да се зарови в нея, упорито се бореше с чувството му за чест. Какво значение имаше какво знае тя, какво иска или вярва? Какво значение има какво ще спечели или загуби той? Съществуваше сегашния момент, само той — тя беше нетърпелива и възбудена в ръцете му, а устните й горяха като пламък под неговите.
— Легни тук с мен — устните й се откъснаха от неговите и лудо заобхождаха лицето му, врата му. — Люби се с мен тук — тя вече знаеше какво би било. Сънища и фантазии танцуваха в съзнанието й и тя знаеше — нетърпеливо и първично, бързо и страстно. Тя искаше, желаеше това лудо, безумно вълнение.
С едно грубо движение той свали халата от раменете й и опря зъби до голата плът. Вкусът й се разля в него — опияняващо вино, което замъгляваше сетивата му.
— Знаеш ли кой съм? — запита.
— Лиъм. — Името вече пулсираше в съзнанието й.
Той я отдръпна назад и се втренчи в очите й.
— Знаеш ли какъв съм?
— Различен — само в това бе сигурна, въпреки че повече, много повече от това се рееше на границата на сетивата й.
— Все още се страхуваш да разбереш. — Ако се страхуваше от това, колко повече би се страхувала от собствената си кръв? — Когато можеш да го кажеш на глас, ще си готова да ми се отдадеш. И да вземеш това, което ти давам.
Очите й блестяха, дълбоки и сини. Трепереше не от страх или студ, а от желание, стремящо се да намери отдушник.
— Защо това не е достатъчно?
Той погали с ръка косата й, успокояваше я, борейки се да успокои самия себе си.
— Магията носи своите отговорности. Тази нощ, най-кратката нощ, тя танцува в гората, пее по хълмовете на родния ми дом, язди вълните и се рее във въздуха. Тази нощ тя празнува. Но утре, винаги на утрешния ден трябва да си спомни предназначението си. Почувствай радостта й.
Той целуна веждите й, двете й бузи.
— Тази нощ, Роуън Мъри от рода О’Мара, ще запомниш това, което желаеш. А утре, изборът е твой. — Отстъпи назад, разпери ръце и робата изплющя около него.
— Нощ минава с блясък и бързина, зора ще дойде с най-мека светлина. Ако усетиш повик на кръвта, ела при мене. — Направи пауза, улови погледа й и го задържа. — Както ти желаеш, нека стане.
Наведе се, взе китка маргаритки и й ги подаде.
— Приятни сънища, Роуън.
Ръкавите на робата му паднаха назад, откривайки здрави мускули. С един изблик на силата си, той я отпрати.