Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наследството на Донован (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Enchanted, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 107гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Любителски превод от английски: julie81

История

  1. —Добавяне

Глава 4

Човекът я беше изхвърлил от къщата си, помисли си Роуън, докато влизаше като хала в собствения си дом. В един миг я целуваше безумно, притискаше я към прекрасното си мъжко тяло, а в следващия й показа вратата. Беше я изритал, сякаш бе нахална продавачка, пробутваща долнокачествени стоки.

О, направо бе унизително.

Гняв все още бушуваше като камбани в ушите й, докато два пъти обиколи стаята. Той бе сложил ръцете си върху нея, той направи първата крачка. Той я бе целунал, по дяволите. Тя не бе направила нищо.

Освен, че стоеше там като идиот, осъзна внезапно и ядът й се стопи до смущение. Просто си стоеше там, помисли си, докато обикаляше кухнята. И му беше позволила да сложи ръцете си върху й, беше му позволила да я целуне. Толкова бе смаяна, че би го оставила да направи с нея каквото и да е.

— О, такава си глупачка, Роуън, — отпусна се в един стол и се облегна, леко подпряла глава на кухненската маса. — Такава идиотка, задръстенячка.

Тя бе отишла при него, нали? Препъваше се из гората като Гретел с купчина бисквити, вместо трохи хляб. Търсеше магия, помисли си и опря буза до хладното дърво. Винаги търсеше нещо чудесно, призна си с въздишка. И този път поне за момент го бе намерила.

Осъзна, че така бе дори по-зле — когато за секунди видиш нещо невероятно и после вратата се тръшне в лицето ти.

Боже, толкова ли бе закъсала, че да падне в краката на мъж, когото бе срещала само два пъти и за когото не знаеше почти нищо? Толкова ли бе слаба и непостоянна, че да си фантазира за него, само защото има красиво лице?

Е, не само лице, призна си. Работата вероятно беше в… самата му същност. Мистерията и романтиката, които се носеха около него, я бяха омагьосали. Друга дума не можеше да намери за начина, по който я караше да се чувства.

Очевидно си бе проличало.

А когато я докосна, защото бе разгадал жалката й история, че го е търсила, за да му благодари, тя направо му се бе нахвърлила.

Нищо чудно, че й бе показал вратата.

Все пак нямаше нужда да е толкова жесток, помисли си тя и сви рамене. Беше я унизил.

— Не си готова за мен — промърмори, спомняйки си думите му. — Откъде, по дяволите, знае за какво съм готова, след като аз самата не знам? Да не чете мисли?

Намръщена отвори капака на кутията с бисквити и грабна една. Изяде я навъсено, докато си припомняше последната сцена, в която обаче тя успяваше чудесно да постави Лиъм Донован на място.

— Е, не ме иска — промърмори. — Каква изненада! Просто ще стоя далеч от него. Напълно. Абсолютно. — Натъпка още една бисквита в устата си. — Дойдох тук да намеря себе си, не да се опитвам да разбера някакъв ирландски отшелник.

Стана й малко лошо от бисквитите и затвори кутията. Първото нещо, което щеше да направи, бе да отиде до града и да намери книжарница. Щеше да си купи малко наръчници за поддръжка на дома, реши тя, докато се отправи към дневната за портмонето си.

Нямаше да се излага следващия път, когато нещо се случи. Щеше да се справи сама. Мрачно си каза, че ако Лиъм дойде да й предлага помощ, хладно щеше да му заяви, че може сама да се грижи за себе си.

Затръшна вратата на джипа и запали. Беглата мисъл за спукани гуми я накара да помисли и за книга за поправка на коли, докато е на тая вълна.

Колата подскачаше по черния път, а тя се опитваше да потисне желанието да натисне газта като средство за справяне с гнева. На мястото, където пътеката на Белинда излизаше на главния път, стоеше сребриста птица.

Беше огромен, великолепен орел, реши първосигнално и натисна спирачките, за да го разгледа. Макар че не беше чувала, който и да е вид орли да са сребристо сиви и да имат навика да кацат по пътните знаци и да наблюдават — опасно, при това — преминаващите коли.

Каква невероятно странна фауна имаше в Орегон, замисли се тя и си напомни внимателно да прочете книгите за местната природа, които си беше донесла. Не можа да устои — спусна прозореца и се показа навън.

— Толкова си красив — птицата се наежи, сякаш се перчеше и тя се усмихна. — Толкова царствен. Бас хващам, че изглеждаш невероятно във въздуха. Чудя се какво ли е да летиш? Просто да… небето да е твое. Ти сигурно знаеш.

Осъзна, че очите му са зелени. Сребристо сив орел със зелени, котешки очи. За секунда й се стори, че вижда златист отблясък между перата му, сякаш носи верижка. Игра на светлината, реши и с известно съжаление се прибра навътре.

— Вълци, елени и орли. Защо някой би живял в града? Чао, Ваше Височество.

Когато джипът се изгуби от погледа му, орелът разпери криле и величествено се издигна в небето с триумфален писък, който се понесе над планина, гора и море. Понесе се над дърветата, закръжи и се спусна надолу. Изви се бял дим и проблесна светлина, синя като светкавица.

Той меко се приземи на горската земя на два крака.

Беше висок над един и осемдесет и пет, с грива от сребърна коса, очи като зелено стъкло и лице, толкова остро изсечено, че изглеждаше като изваяно от мрамора на тъмните ирландски планини. Блестяща златна верижка висеше на врата му, а на нея се полюшваше амулет — символ на ранга му.

— Бяга като заек — промърмори, — а после обвинява себе си заради лисицата.

— Млада е, Фин, — жената, която пристъпи от сенките на дърветата, бе прекрасна — с позлатена коса, стелеща се по гърба й, нежни кехлибарени очи и кожа, бяла и гладка като алабастър. — И не знае какво има в себе си, нито разбира какво има в Лиъм.

— Това, от което има нужда, е гръбнак, и малко повече от духа, който показа като му плю в лицето преди време. — Усмивка смекчи свирепото му лице. — Липсата на дух и кураж никога не ти е била проблем, Ариана.

Тя се разсмя и обхвана лицето на съпруга си с ръце. Златната халка блестеше на едната й ръка, а на другата гореше рубин.

— Имах нужда и от двете с човек като теб, a stor. Те вървят по своя път, Фин. Трябва да ги оставим да го следват сами.

— А кой заведе момичето до каменния кръг, а после и до него? — попита той и арогантно повдигна вежда.

— Е, добре — тя леко прокара пръст по бузата му. — Не съм казвала, че не можем малко да ги побутваме от време на време. Момичето е объркано, а Лиъм… труден човек… си е Лиъм. Като баща си.

— Повече прилича на майка си — усмихнат Фин се наведе да целуне жена си. — Когато момичето намери себе си, той ще има доста грижи. Ще бъде смирен, преди да открие истината на гордостта. Тя ще бъде наранена, преди да опознае пълната си сила.

— Тогава, ако е писано, те ще се намерят. Ти я харесваш. — Ариана обви врата му с ръце. — Тя се понрави на суетата ти — въздишаше по теб, нарече те красив.

Сребърните вежди отново се повдигнаха и проблесна усмивка.

— Аз съм красив — ти сама си го казвала. Ще ги оставим да се оправят сами за малко. — Той плъзна ръце около кръста й. — Да си вървим вкъщи, a ghra. Вече ми липсва Ирландия.

Вихър от бял дим и блясък на бяла светлина ги отведе у дома.

Докато Роуън успее да се прибере вкъщи, да стопли една консерва със супа и да изчете една глава за основните водопроводни ремонти, залезът беше настъпил. За първи път от пристигането си не се загледа възхитено в огненото кълбо на отиващия си ден. Когато светлината намаля, тя само се наведе по-близо към книгата.

Лактите й бяха опрени на кухненската маса, чаят й изстиваше, а тя почти желаеше някоя тръба да протече, за да изпробва ново придобитите си знания.

Чувстваше се доволна и подготвена и реши да се насочи към секцията за електричеството. Но крайно време беше да проведе един дълго отлаган телефонен разговор. Замисли се дали първо да не подкрепи с чаша вино, но реши, че това би било проява на слабост.

Свали очилата за четене и ги остави настрана. Отбеляза страницата, затвори книгата и се втренчи в телефона.

Беше ужасно да се страхуваш да се обадиш на хората, които обичаш.

Подреждането на книгите, които бе купила, го отложи още малко. Бяха повече от дузина и още се развеселяваше при мисълта за избраните на тема митове и легенди.

Реши, че ще са забавни и пропиля още малко време, за да избере коя да почете преди сън.

След това трябваше да се донесат дърва за огъня, да се измие чинията от супата и внимателно да се подсуши. Последва вечерния оглед на дърветата в търсене на вълка, когото не бе виждала цял ден.

Когато вече не можеше да измисли друго занимание, вдигна слушалката и набра.

Двадесет минути по-късно седеше на задните стъпала, а кухненската светлина зад нея я обгръщаше. Плачеше.

Почти се беше поддала на любезния натиск, почти се бе огънала от объркания, наранен тон на майчиния глас. Да, да, разбира се, ще се върне. Ще се върне към преподаването, ще вземе докторската си степен, ще се омъжи за Алън, ще създаде семейство. Ще живее в хубава къща в безопасен квартал. Ще бъде всичко, което те искат тя да бъде, само да са щастливи.

Да не каже всичко това и да не го направи беше толкова трудно. И толкова необходимо.

Горещите сълзи извираха от сърцето й. Искаше й се да разбере защо винаги я теглеше в различна посока, защо толкова отчаяно искаше да види неясните скрити кътчета на съзнанието си.

Там имаше нещо, чакаше я. Нещо от същността й или от това коя трябваше да бъде. Знаеше само това.

Когато вълкът побутна с глава ръката й, тя обви ръце около него и притисна лице към врата му.

— Мразя да наранявам хората. Не мога да го понеса, а не мога и да го предотвратя. Какво не ми е наред?

Сълзите й мокреха врата му. И докосваха сърцето му. Той близна бузата й, за да я успокои и не се отдели от нея. После изпрати една мисъл в съзнанието й.

Ако предадеш себе си, ще предадеш всичко, на което са те научили и са ти дали. Любовта отваря врати. Не ги затваря. Когато преминеш през това и намериш себе си, те ще те чакат.

Тя въздъхна треперливо и потърка лице в козината му.

— Не мога да се върна, въпреки че част от мен го иска. Ако го направя, знам, че нещо вътре в мен просто… ще изчезне. — Облегна се назад, но задържа главата му с ръце. — Ако се върна, никога отново няма да намеря някой като теб. Дори да е там, аз няма да го видя наистина. Никога няма да следвам бяла сърна или да говоря на орел.

Поглади с въздишка главата и силните му рамене.

— Никога не бих позволила на някакъв разкошен ирландец с кофти отношение да ме целува, нито пък бих правила нещо толкова забавно и глупаво като ядене на бисквити на закуска.

Поуспокоена, тя облегна глава на неговата.

— Имам нужда да правя тези неща, да бъда човек, който ги прави. Те не могат да разберат това, знаеш ли? И са наранени и уплашени, защото ме обичат.

Отново въздъхна, облегна се назад и разсеяно го погали с поглед, насочен към гората и тъмните й тайнствени сенки.

— Затова трябва да успея, за да престанат да се чувстват наранени и уплашени. Част от мен се страхува, че ще се получи, а друга част се страхува, че няма. — Устните й се извиха печално. — Такава съм страхливка.

Очите му се присвиха, проблеснаха и от гърлото му излезе ниско ръмжене, което я накара да премигне. Лицата им бяха едно до друго и тя можеше да види здравите, смъртоносни бели зъби. Преглътна трудно и погали главата му с треперещи пръсти.

— Така. Спокойно. Гладен ли си? Имам бисквити. — Сърцето й бумтеше, докато бавно се изправяше, а той продължаваше да ръмжи. Тръгна назад, без да го изпуска от поглед, а той я последва по стъпалата. Когато стигна вратата, част от съзнанието й крещеше да я затвори и заключи. Той беше диво същество, не можеше да му се има доверие. Въпреки това, с очи вперени в неговите, можеше да мисли само за муцуната му, притисната до нея, докато плачеше.

Остави вратата отворена.

С трепереща ръка взе една бисквита и му я подаде.

— Вероятно няма да е полезно за теб, но пък толкова много приятни неща не са — потисна вика си, когато той с изненадваща деликатност я захапа от ръката й. Би могла да се закълне, че очите му й се смееха. — Е, добре, вече разбрахме, че и захарта като музиката е полезна за разглезените диви зверове. Още една, но за последно.

Той се изправи на задните си крака с изненадваща бързина и грация, сложи невероятните си предни лапи на раменете й и тя успя само да ахне задавено. Очите й, големи, кръгли и шокирани, срещнаха блясъка в неговите. Той я облиза от брадичката до ухото — дълга и топла ласка — и тя се разсмя.

— Каква двойка сме само — промърмори и притисна устни към козината на врата му. — Каква двойка!

Той се наведе също толкова грациозно, сграбчвайки между другото бисквитата от ръцете й.

— Умно, много умно — с поглед към него, затвори капака на кутията с бисквитите и я сложи върху хладилника. — Това, от което имам нужда, е една гореща вана и книга — реши тя. — И чашата вино, която не си разреших по-рано. Няма да мисля какво искат другите — продължи, докато отваряше хладилника. — Няма да мисля за сексапилни съседи със скандално прекрасна уста. Ще си мисля колко е хубаво да разполагам с цялото това време и място.

Наля виното и вдигна чашата за тост пред погледа му.

— И колко е хубаво, че ти си тук. Защо не дойдеш горе да ми правиш компания, докато си вземам вана?

Вълкът прокара език по зъбите си, издаде тих звук, който приличаше на смях и си помисли защо не?

Тя го очароваше. Усещането не беше много приятно, но не можеше да се отърси от него. Нямаше значение колко често си повтаряше, че тя е обикновена жена, и то жена с твърде много проблеми, за да се забърква с нея.

Просто не можеше да стои настрани.

Беше сигурен, че се е отървал от нея, когато затръшна вратата пред лицето й. Темпераментния й изблик му хареса, а блясъка в очите й подчертаваше мекотата на устните, но въпреки това искаше да я прогони от мислите си за няколко дни.

Така беше по-добре, по-безопасно.

Но я бе чул да плаче. Седеше в малкия си офис, играеше демо версията на Миор и чу тези сърцераздирателни звуци. Въпреки самоналожената изолация, усети как в сърцето му се надигат вина и тъга.

Не можеше да игнорира това. Затова отиде при нея и й предложи утеха. А тя го вбеси, направо го вбеси, защото се нарече страхливка. Защото го вярваше.

И какво направи страхливката, когато един див вълк й изръмжа? Предложи му бисквита.

Бисквита, в името на Фин.

Беше невероятно чаровна.

Малко по-късно той се забавляваше и измъчваше едновременно, гледайки я мързеливо да се съблича. Мили Боже, тази жена наистина умееше да се освобождава от дрехите си по начин, който направо завърташе главата на един мъж. Облечена в червен халат, чийто колан не си бе направила труда да завърже, тя напълни старомодната вана с мехурчета, ухаещи на жасмин.

Запали свещи. Толкова бе… женствено. Пусна горещата вода, а после и прелъстителна тиха музика. Докато събличаше халата, вече си фантазираше. Той успя да устои и не влезе в съзнанието й, за да види причината за отнесения й поглед и леката усмивка на устните.

Възхити се на тялото й. Беше слабо, толкова елегантно — кожа с перлен блясък и леки, нежни извивки. Деликатни кости, малки ходила и гърди с бледорозови зърна.

Искаше да ги вкуси, да прокара езика си по цялата й белота, минавайки през розовите места.

Когато тя се наведе, за да спре водата, той извика на помощ цялата си воля, за да не захапе стегнатото, голо дупе.

Фактът, че в нея няма никаква суета едновременно го дразнеше и очароваше. Тя събра косата си на върха на главата в пищна, разбъркана купчина и дори не се погледна в огледалото.

Вместо това му говореше, бъбреше безсмислици, после стъпи във ваната и шумно издиша. Парата се стелеше нагоре, а тя предпазливо се потопи, докато мехурчетата не покриха игриво гърдите й.

А той копнееше да се преобрази и да се вмъкне във ваната с нея.

Отиде да я подуши, а тя само се засмя. Прекара разсеяно ръка по главата му, а с другата взе книга.

„Поддръжка на дома за Незнаещи и Неможещи“

Той се изкиска при вида на заглавието, звука приличаше на меко уууф. Тя почеса ушите му бързо и посегна към виното.

— Тук пише — започна, — че винаги трябва да имам някои основни инструменти под ръка. Мисля, че тези всички ги видях в килера, но по-добре да направя списък и да ги сравня. Следващия път като спре тока или гръмне бушон — или се казва прекъсвач — ще се справя сама. Никой няма да ме спасява, най-малко Лиъм Донован.

Тя ахна и след това се разсмя, когато вълкът потопи езика си в чашата й и отпи.

— Хей, хей! Това е много хубаво бяло вино и не е за теб, приятел. — Тя премести чашата извън обсега му. — Тук има обяснено как се сменят обикновени кабели в инсталацията — продължи. — Не че планирам да го правя, но не изглежда ужасно сложно. Много съм добра в следването на указания.

Веждите й се извиха намръщено.

— Направо твърде добра. — Отпи вино и се плъзна по-надолу във ваната. — Това е същината на проблема. Свикнала съм да следвам указания, затова всички са изненадани, че се отклоних от тях.

Остави книгата, мързеливо вдигна крак от водата и прокара пръст по прасеца си.

Той простена наум.

— Никой не е по-изненадан от мен самата, че съм се отклонила. Приключения — добави тя и му се ухили. — Това всъщност е първото ми приключение. — Отново се надигна и мехурчетата се събраха около гърдите й. Напълни шепата си с тях и бавно ги разтри по ръката си.

Тя само се засмя, когато той бавно прокара език от лакътя до рамото й.

— В края на краищата дотук приключението е страхотно.

Тя се бави още половин час във ваната, забавлявайки го невинно. Уханието й, докато се загръщаше с хавлия, предизвика у него силен копнеж. Изглеждаше му не по-малко съблазнителна и в памучната пижама.

Тя се наведе да запали огъня в спалнята и той започна да я ближе и да се гали, докато тя не се разкикоти. След малко осъзна, че игриво се бори с един вълк пред камината. Дъхът му гъделичкаше врата й. Потърка корема му и той изръмжа от удоволствие. Езикът му бе топъл и мокреше бузата й. Невероятно щастлива, тя коленичи и положи ръце около врата му, за да го прегърне силно.

— Толкова се радвам, че си тук. Толкова се радвам, че те открих. — Тя притисна буза до неговата и зарови пръсти в копринената му козина. — Или ти ме намери? — промърмори тя. — Няма значение. Хубаво е да имам приятел, който не очаква нищо, освен приятелство.

Тя се сгуши до него, загледана в огъня и се усмихна на картините, които откриваше в пламъците.

— Винаги съм обичала да правя това. Когато бях малка, бях сигурна, че виждам разни неща в огъня. Вълшебни неща — прошепна и облегна глава на врата му. — Красиви неща. Замъци и облаци и скали. — Думите й се заваляха, а клепачите натежаха. — Красиви принцове и вълшебни планини. Мислех, че мога да отида там, да вляза в магията през дима — въздъхна и се отнесе. — Сега има само форми и светлина.

И заспа.

Когато тя заспа, той си позволи да бъде Лиъм, погали косата й с поглед, вперен в огъня, който беше запалила. Наистина имаше път към магията през дима. Какво ли щеше да си помисли тя, ако й покажеше? Ако я заведеше там?

— Само че ти ще трябва да се върнеш при другите, Роуън. Няма начин да те задържа. Не искам да те задържам — поправи се твърдо. — За Бога, искам да те имам.

Тя въздъхна в съня си и се размърда. Ръката й се уви около него. Той затвори очи.

— Най-добре побързай — каза й. — Побързай и разбери какво искаш и къде искаш да отидеш. Рано или късно ще те повикам.

Той се изправи и нежно я отнесе до леглото.

— Ако дойдеш при мен — прошепна, докато я слагаше на леглото и я завиваше. — Ако дойдеш при мен, Роуън Мъри, ще ти покажа магия. — Леко докосна устните й със своите. — Сънувай каквото желаеш тази нощ и сънувай сама.

Отново я целуна, този път заради собственото си желание. Мъжът излезе. Вълкът кръстосваше из нощните мъгли.

Тя прекара следващата седмица, изпълнена с невероятна енергия, решена да запълни всяка минута на всеки ден с нещо ново. Изследваше гората, обикаляше скалите и си доставяше удоволствието да скицира всичко, което привличаше очите й.

Времето постепенно се стопли, пъпките, които бе забелязала, започваха да разцъфват. Нощите все още бяха хладни, но пролетта беше готова да властва. Зарадвана, тя остави прозореца отворен, за да я приветства.

През тази седмица не беше виждала никой, освен вълка. Той обикновено прекарваше поне час с нея. Вървеше с нея по време на разходките й през гората, чакаше търпеливо, докато тя разглеждаше дивите цветя и гъби или спираше да скицира дърветата.

От ежеседмичното й обаждане вкъщи я заболя сърцето, но си каза, че е силна. Послушно написа дълго писмо на Алън, но не спомена за връщане.

Всяка сутрин се събуждаше доволна. Всяка вечер се пъхаше в леглото удовлетворена. Единственото й притеснение бе, че все още не е открила с какво иска да се занимава. Понякога мислеше, че иска просто да живее сама с книгите и рисунките си, и с вълка.

Надяваше се, че не е само това.

Лиъм не се събуждаше доволен сутрин. Нито си лягаше удовлетворен вечер. Обвиняваше нея за това, макар да знаеше, че не е честно.

Все пак, ако тя не бе толкова невинна, той щеше да вземе това, което тя веднъж му предложи. Щеше да задоволи физическата си нужда. И така, убеждаваше сам себе си, емоционалното привличане щеше да отслабне.

Отказваше да приеме това, което е приготвила съдбата за него, за тях, докато не сложеше под пълен контрол съзнанието и тялото си.

Стоеше с лице към морето в ясния следобед, вятърът бе топъл, а идващата пролет се носеше във въздуха. Беше дошъл, за да проясни мислите си. Работата не му спореше. Въпреки че продължаваше да твърди, че това е само отвличане на вниманието, забавление, всъщност много се гордееше от историите, които създаваше.

Разсеяно докосна малкия кристал флуорит, който бе пуснал в джоба си. Трябваше да го успокоява, да му помага да се вразуми. Вместо това умът му бе неспокоен като морето, което съзерцаваше.

Можеше да почувства нетърпението, носещо се във въздуха, по-голямата част от което бе негова, но знаеше, че усещането за очакване идва от някой друг. Каквато и цел да трябваше да достигне, стъпките до там бяха само негови. Тези, които чакаха, искаха да знаят кога ще ги направи.

— Когато съм готов, по дяволите — прошепна. — Животът ми си е мой. Винаги има избор. Дори наред с отговорността, дори наред със съдбата, винаги има избор. Лиъм, син на Фин, ще направи своя.

Не беше изненадан да види бялата чайка, която кръжеше в небето. Крилото й отрази слънчевата светлина и грациозно се прибра при полета й надолу. Когато кацна на скалата, очите й блестяха в златисто като неговите.

— Бъди благословена, майко.

С малко повече помпозност от необходимото Ариана се превърна от чайка в жена. Усмихна се и разтвори ръце.

— Бъди благословен, любов моя.

Той отиде до нея, прегърна я и притисна лице в косата й.

— Липсваше ми. О, как ухаеш на дома!

— Където се усеща липсата ти. — Тя се отдръпна, но задържа лицето му в ръце. — Изглеждаш уморен. Не спиш добре.

Усмивката му бе мрачна.

— Не, не спя добре. Обратното ли очакваше?

— Не — Ариана се засмя и го целуна по двете бузи, преди да се обърне да погледне морето. — Мястото, което си избрал да прекараш малко време, е наистина красиво. Изборът ти винаги е бил добър, Лиъм, и винаги ще имаш избор. — Насочи поглед към него. — Жената е прекрасна и с чисто сърце.

— Ти ли я изпрати при мен?

— Онзи ден? Да, аз й показах пътя — Ариана сви рамене и се върна на скалата, за да седне. — Но не съм я изпращала тук, не. Има сили отвъд моята и твоята, които чертаят събитията. Знаеш го. — Кръстоса крака и дългата й бяла рокля прошумоля. — Ти я намираш привлекателна.

— Защо не?

— Тя не е от типа, който обикновено те привлича, поне за забавление.

Той стисна зъби.

— Един възрастен мъж няма нужда да обсъжда с майка си сексуалния си живот.

— О — тя презрително махна с ръка и пръстените й проблеснаха. — Сексът, когато се прави с уважение и привързаност, е здравословен. Аз искам единственият ми син да е здрав, нали? Ти няма да се позабавляваш с нея, защото се притесняваш, че това ще е повече от просто секс, повече от привързаност.

— И тогава какво? — в гласа му трептеше гняв. — Да я взема, да вляза в сърцето й само за да я нараня? „Не вреди никому.“ Това само за магията ли се отнася?

— Не — каза тя нежно и протегна ръка към него. — Отнася се за живота. Защо смяташ, че ще я нараниш, Лиъм?

— Предопределен съм да го направя.

— Не повече от вероятността всеки мъж да нарани жена, когато сърцата им се срещнат. Ти ще поемеш същия риск като нея. — Тя наклони глава и се вгледа в лицето му. — Мислиш ли, че баща ти и аз се обичаме повече от тридесет години без проблеми?

— Тя не е като нас. — Той стисна ръката й и после я пусна. — Ако направя крачката, ако позволя и на двама ни да чувстваме повече, отколкото чувстваме сега, ще трябва да я изоставя или да обърна гръб на задълженията си. Задължения, за които дойдох да взема решения. — Той се обърна към морето, бесен на себе си. — Не съм го направил. Знам, че татко иска да заема неговото място.

— Е, не още — каза Ариана с усмивка. — Но да, когато дойде моментът, се надяваме, че ще заемеш мястото на глава на семейството, Лиъм от рода Донован, за да водиш.

— Това е власт. Мога да я предам на някой друг. Имам това право.

— Да, Лиъм, — тя притеснено се плъзна от скалата и отиде при него. — Имаш правото да отстъпиш встрани, да позволиш друг да носи амулета. Това ли искаш?

— Не знам — чувството на безсилие личеше в гласа му. — Аз не съм баща ми. Нямам неговите… не мога да общувам с другите като него. Неговата преценка. Неговото търпение и състрадание.

— Не. Но имаш своите. — Тя положи ръка на китката му. — Ако не беше годен за тази отговорност, тя нямаше да ти бъде дадена.

— Мислил съм за това, опитах се да го приема. И знам, че обвързването с жена, която няма елфска кръв, означава да абдикирам от тези отговорности. Ако си позволя да я обичам, обръщам гръб на задълженията си към семейството.

Погледът на Ариана стана остър, докато изучаваше лицето му.

— Така ли?

— Ако си позволя да я обичам, бих обърнал гръб на всичко и всички, освен нея.

При тези думи тя затвори очи и усети как се пълнят със сълзи.

— Горда съм да чуя това, Лиъм, — с влажни очи тя постави ръка на сърцето му. — Няма по-силна магия и по-истинска сила от любовта. Искам на първо място това да научиш, да знаеш, да почувстваш.

Ръката й стремително се събра в юмрук, очите й засвяткаха с гняв толкова внезапно, че той само зяпна, когато тя заудря гърдите му.

— И, в името на Фин, защо не си погледнал? Твоите сили са дарбите ти, рожденото ти право. И са по-добри от всички, които познавам, с изключение на баща ти. Какво си правил? — попита и вдигна ръце във въздуха сред вихър от бяла коприна. — Обикаляш гората, виеш към луната, превърташ си игрите. И се цупиш — добави и го мушна с пръст докато се обръщаше. — Винаги си бил цар на цупенето. Ще се самоизмъчваш, желаейки я, ще й правиш компания в бурята…

— Която дяволски добре знам, че бе татково дело.

— Това няма значение — тросна се тя и го измери с острия, всяващ страх поглед, който помнеше от детството си. — Ако не прекарваш време с момичето, ще мислиш само с хормоните си, нали? Сексът не е отговор за всичко, задник такъв. Само един мъж може да разсъждава по този начин.

— Е, по дяволите, аз съм мъж.

— Ти си глупак и не ми повишавай тон, Лиъм Донован.

Той също вдигна ръце и кратко и съдържателно изпсува на галски.

— Вече не съм на дванадесет години.

— Не ме интересува, дори да си на сто и дванадесет, ще уважаваш майка си.

Той пое дълбоко въздух и се успокои.

— Да, госпожо.

— Да — тя кимна веднъж. — Така може. Сега спри да се измъчваш какво може да стане и погледни в бъдещето. И ако възвишените ти принципи не ти позволят да погледнеш достатъчно добре, я попитай за семейството на майка й.

Ариана изпухтя и приглади косата си.

— И ме целуни за довиждане като добро момче. Тя ще дойде всеки момент.

Той все още се мръщеше, затова тя го целуна, след това слънчево се усмихна.

— Понякога толкова приличаш на баща си. Не гледай толкова свирепо, ще уплашиш момичето. Бъди благословен, Лиъм, — добави, разпери криле сред трептяща светлина и отлетя в небето.