Нора Робъртс
Омагьосана (4)

Глава 3

Тя се събуди рано, блажено отпусната. Тялото й сякаш излъчваше топлина. Съзнанието й беше спокойно, ясно и бе доволна. Вече бе станала от леглото и взела душ, когато най-сетне си припомни. С тихо проклятие подскочи, взе хавлия и се втурна обратно към спалнята.

Леглото бе празно. Нямаше красив вълк, свит пред студената камина. Без да обръща внимание на водата, стичаща се по краката й, тя се втурна на долния етаж и претърси цялата къща, оставяйки мокра следа след себе си.

Вратата на кухнята беше отворена и пропускаше сутрешния хлад. Тя пристъпи навън и студените пръсти на краката й се свиха в мълчалив протест, докато оглеждаше линията на дърветата.

Как бе излязъл? И къде ли е отишъл? Чудеше се. От кога вълците можеха да отварят врати?

Не беше си го въобразила. Не, отказваше да повярва, че въображението й може да създаде толкова ясни образи и такива събития. Това би означавало, че е луда, нали? Тя се засмя с половин уста, докато влизаше и затваряше вратата.

Вълкът беше в къщата. Беше седял до нея, остана с нея. Дори спа на леглото. Ясно помнеше усещането на козината му, уханието на дъжд и нещо диво, изражението на очите му и топлината, простичката утеха, когато той положи глава в скута й.

Колкото и… необичайна да беше вечерта, бе се случила. Колкото и странни да бяха нейните собствени действия — да го пусне вътре, да го милва — беше го направила.

Ако имаше и една мозъчна клетка в главата, щеше да се сети да вземе фотоапарата и да му направи няколко снимки.

За да докаже какво? И на кого да ги покаже? Вълкът, осъзна тя, бе нейната лична и неприкосновена радост. Не искаше да го дели с никого.

Върна се на горния етаж и отново влезе под душа, като се чудеше кога той ще се върне.

Усети, че си пее и се ухили. Не можеше да си спомни някога да се е будила по-щастлива и с повече енергия. Не беше ли такъв планът? Пусна горещата вода, вдигайки лице към струята. Да разбере точно какво я прави щастлива. Ако се бе случило така, че да прекара дъждовна нощ с един вълк, какво пък?

— Опитай се да го обясниш, Роуън, — присмя се на себе си и се уви в хавлията. Тананикайки, започна да бърше парата от запотеното огледало в банята, след това спря и се втренчи в замъгленото си отражение.

Различна ли изглеждаше? Зачуди се и се наведе, за да огледа по-отблизо лицето си, руменината на кожата, нежния блясък на мократа коса и най-вече светлината в очите.

Каква беше причината за нея? Вдигна ръка и с любопитство прокара ръка по ръба на скулите точно под очите си.

Сънища. Пръстите й леко трепереха, когато ги отпусна. Горещи, трескави сънища. Цветове и форми пулсираха в съзнанието й, в тялото й. Толкова изненадващи, толкова… еротични. Ръце върху гърдите й и все пак не съвсем. Уста, изпиваща нейната, без наистина да я докосва.

Тя затвори очи, остави хавлията да се свлече надолу и прокара ръце по гърдите си, надолу и обратно нагоре, в опит да си спомни преживяното в съня.

Вкус на мъжка кожа, гореща, плъзгаща се по нейната. Желания, стрелкащи се в съзнанието й, чакащи да бъдат задоволени отново и отново, докато накрая удоволствието не извика сълзи в очите й.

Никога не беше преживявала нещо подобно, дори наяве. Как би могла да го преживее насън?

И защо заспиваше с вълк, а сънуваше мъж?

Сънуваше Лиъм.

Знаеше, че е бил Лиъм. Можеше почти да усети формата на устните му върху нейните. Но как бе възможно? Чудеше се, очертавайки с пръст устните си. Как можеше да е толкова сигурна какво би било усещането да посрещне неговите устни със своите?

— Защото го искаш — прошепна и отвори очи, за да погледне тези в огледалото. — Защото го желаеш, както никога не си пожелавала никого. А, Роуън, идиотка такава, ти нямаш никаква представа как да го получиш, освен в сънищата — там се случват нещата при теб. Основи на психологията.

Без да е сигурна дали трябва да е развеселена или ужасена от себе си, тя се облече и слезе да си приготви сутрешното кафе. Нахлузи пуловера си и отвори прозорците за свежия, хладен въздух с ухание на дъжд.

Замисли се без особен ентусиазъм за зърнена закуска или препечена филийка, или кисело мляко. Жадуваше за шоколадови бисквити, което бе абсурдно в осем часа сутринта, поне така си каза. Прилежно отвори шкафа, за да си вземе зърнена закуска, след това го затвори с трясък.

Ако й се ядяха шоколадови бисквити, щеше да яде. С усмивка на лице и блясък в очите започна да приготвя необходимите съставки. Разсипа брашно и захар по плота и започна да бърка с ентусиазъм. Нямаше кой да види, че си облизва пръстите. Нито пък някой нежно щеше да й напомня, че трябва да почисти след всеки етап от процеса.

Сътвори невероятна бъркотия.

Чакаше първата партида да се опече и потропваше нетърпеливо.

— Хайде, хайде. Искам да си взема една. — В момента, в който се чу таймера, тя грабна тавата с бисквитите, пусна я върху печката и взе една с шпатулата. Подуха й, взе я и започна да я прехвърля от ръка на ръка. Въпреки това изгори езика си на горещия шоколад като отхапа. Драматично завъртя очи и преглътна със стон на наслада.

— Добра работа, Роуън. Наистина добра работа. Искам още.

Изяде една дузина, докато се опече и втората тава.

Беше невъзпитано и детински. И прекрасно.

Когато телефонът иззвъня, тя пъхна следващата тава и вдигна слушалката с изцапани пръсти.

— Роуън. Добро утро.

За момент гласът й се стори непознат, след това виновно осъзна, че е Алън.

— Добро утро.

— Надявам се, че не съм те събудил.

— Не, не. Отдавна съм станала. Аз… — тя се ухили и си взе още една бисквита — закусвам.

— Радвам се да го чуя. Твърде често пропускаш храненето.

Тя пъхна цялата бисквита в устата си и заговори през нея.

— Не и този път. Може би планинския въздух… — успя да преглътне — стимулира апетита ми.

— Звучиш различна.

— Наистина ли? — Различна съм, искаше й се да каже. По-добре съм. И това е само началото.

— Звучиш малко замаяна. Добре ли си?

— Добре съм. Дори чудесно. — Как можеше да обясни на този солиден и сериозен мъж със солиден и сериозен глас, че танцува из кухнята и яде бисквити, че е прекарала нощта с вълк, че сънува еротични сънища за мъж, когото едва познава?

И че не би заменила и една секунда от тези преживявания. Вместо това каза:

— Доста чета. Правя дълги разходки. Освен това рисувам по малко. Бях забравила какво удоволствие ми доставя. Утринта е прекрасна. Небето е невероятно синьо.

— Проверих снощи как е времето при теб. Имало е невероятна буря. Опитах се да се обадя, но телефонът не работеше.

— Да, имаше буря. Вероятно затова е толкова красиво тази сутрин.

— Бях притеснен, Роуън. Ако не бях успял да се свържа тази сутрин, щях да взема полет до Портланд и да наема кола.

Мисълта за това, само мисълта за неговото нашествие в малкия й вълшебен свят я изпълни с паника. С цената на невероятно усилие успя да не я покаже в гласа си:

— О, Алън, няма никаква причина да се тревожиш. Добре съм. Бурята всъщност бе доста вълнуваща. А и имам генератор, аварийни светлини.

— Не ми харесва мисълта, че си там горе сама в някаква забравена от Бога малка колиба по средата на нищото. Ами ако се нараниш или се разболееш, ако спукаш гума?

Настроението й започна да спада с всяка секунда. Направо можеше да усети как удря пода. И преди й беше казвал същото, както и родителите й — със същия тон — объркване, примесено със загриженост.

— Алън, това е чудесно, солидно и много просторно бунгало, а не колиба. Аз съм на няколко мили от много приятен малък град, което съвсем не е по средата на нищото. Ако се нараня или се разболея, ще отида на лекар. Ако спукам гума, предполагам, че ще намеря начин да я сменя.

— Все пак си сама, Роуън, и както предната вечер доказа, е лесно да бъдеш откъсната от света.

— Сега телефона си работи съвсем добре — каза през зъби. — Имам и мобилен в джипа. Освен това смятам, че съм сравнително интелигентен човек, в чудесно здраве съм, на двадесет и седем години и целият смисъл на идването ми тук бе да съм сама.

За момент последва мълчание — момент, достатъчно дълъг, за да осъзнае, че е наранила чувствата му. И повече от достатъчен, за да усети вина.

— Алън…

— Надявах се да си готова да се прибереш у дома, но очевидно не е така. Липсваш ми, Роуън. Липсваш и на семейството си. Само исках да ти го кажа.

— Съжалявам — колко пъти беше казвала това, запита се и притисна пръсти към слепоочието си, в което се надигаше тъпа болка. — Не исках да ти се тросвам, Алън. Предполагам, че съм настроена отбранително. Не, не съм готова да се върна. Ако говориш с родителите ми, кажи им, че ще им се обадя тази вечер и че съм добре.

— Ще видя баща ти по-късно днес — гласът му бе станал остър. По този начин й показваше, че го е наранила. — Ще му кажа. Моля те, поддържай връзка.

— Ще го правя. Разбира се, че ще го правя. Радвам се, че се обади. Аз… ще ти напиша дълго писмо през седмицата.

— Ще се радвам. Довиждане, Роуън.

Веселото й настроение напълно се изпари, тя затвори, обърна се и огледа бъркотията в кухнята. В знак на разкаяние почисти всеки инч, постави бисквитите в пластмасова кутия и ги прибра.

— Не, няма да се разкисвам. Съвсем не. — Тя отвори рязко вратичката на шкафа, извади по-малка кутия и премести половината бисквити в нея.

Преди да разубеди сама себе си грабна едно тънко яке от закачалката и излезе с кутията в ръка.

Нямаше идея къде е бунгалото на Лиъм, но той бе казал, че е по-близо до морето. Можеше само да гадае. В случай на… спешен случай. Щеше да се разходи и ако не го намереше… Е, тя разтърси кутията с бисквити, нямаше да умре от глад, докато търси.

Тя навлезе между дърветата и отново се изненада колко по-прохладно и зелено беше между тях. Чуваше песента на птичките, шепотът на листата и усещаше сладката миризма на дъб. Слънчевата светлина танцуваше по земята на местата, където успяваше да се промъкне и се отразяваше във водите на потока.

Колкото повече вървеше, толкова повече се оправяше настроението й. Спря за малко да затвори очи, остави вятъра да роши косата й, да я развява покрай лицето. Зачуди се как би могла да обясни това на човек като Алън — Алън с логичните желания и разумните, солидни решения.

Как би могла да накара него или всеки друг в света, от който бе избягала, да разбере какво е да копнееш за нещо неосезаемо като песента на дърветата, острия солен дъх на море във въздуха или простичкото умиротворение да стоиш сам сред нещо толкова огромно и толкова живо?

— Няма да се върна там — по-скоро думите, отколкото звука на собствения й глас, я накараха стреснато да отвори очи. Не беше осъзнала, че е взела решение, най-малкото толкова важно решение. В лекия й смях звънтеше триумф. — Няма да се върна — повтори. — Не знам къде ще отида, но няма да се върна.

Отново се засмя, по-силно, по-свободно и се завъртя в кръг. С нова енергия зави по пътеката, която се отклоняваше надясно. С крайчеца на окото си видя отблясъка на нещо бяло. Обърна се и се втренчи с отворена уста в бяла кошута.

Гледаха се една друга през бучащия поток. Очите на кошутата бяха ясни и златни, а кожата — бяла като сняг, а лицето на жената излъчваше шок и страхопочитание.

Запленена, Роуън пристъпи напред. Кошутата не помръдна, елегантна като ледена скулптура. След това вдигна глава, грациозно се извърна и скочи сред дърветата. Без да се колебае и секунда Роуън прекоси потока, като стъпваше на загладените камъни. Веднага видя пътеката, след това и кошутата — подскачаща бяла мъглявина. Забърза след нея, тичайки по криволичещата пътека, но кошутата оставаше все така далече — само отблясък от белота и тропот на копита по земята.

Внезапно стигна до сечището. Сякаш изникна от никъде — идеален кръг мека земя, заобиколен от величествени дървета. В кръга имаше още един такъв, този път от сиви камъни, най-ниският, от които стигаше до рамото й, а най-големия се извисяваше над нея.

Смаяна, тя протегна ръка и докосна с пръсти повърхността на най-близкия камък. Би могла да се закълне, че усети вибрации, сякаш някой милваше струните на арфа. В някаква тайна част на съзнанието си дочу ноти в отговор.

Каменен кръг в Орегон? Това беше… със сигурност невероятно. И все пак ето го. Не изглеждаше да е нов, но нямаше как да е другояче. Ако беше древен, някой щеше да е писал за него, туристи щяха да го посещават, а учени да го изучават.

Тя любопитно пристъпи между два камъка, но веднага отстъпи назад. Сякаш въздухът в кръга трептеше. Светлината беше различна, по-наситена, а шумът от морето звучеше по-близък, отколкото преди минута.

Каза си, че е рационална жена, че в камъните няма живот, нито пък има разлика във въздуха вътре и извън кръга. Рационална или не, тя заобиколи, вместо да мине напряко.

Кошутата сякаш я чакаше на средата на обиколката на кръга в началото на една тясна пътека между дърветата. Сякаш я погледна с разбиране и веселие, преди грациозно да се понесе напред.

Когато я последва този път, Роуън изгуби всякакво чувство за ориентация. Чуваше морето, но дали беше напред, вляво или вдясно? Пътеката се виеше, завиваше и се стесняваше, докато накрая не остана само диря. Тя прескочи един паднал дънер, спусна се по наклона и тръгна между дълбоките сенки.

Когато пътеката внезапно свърши, тя се озова заобиколена от дървета и гъсти храсти и започна да проклина глупостта си. Обърна се с намерението да се върне по стъпките си и видя, че пътеката се разделяше на две.

Дори с цената на живота си не можеше да си спомни по коя от двете бе дошла.

Отново видя бял проблясък вляво. Пое си дълбоко въздух, задържа го и тръгна през храстите, борейки се с гъстите бодливи клонки. Подхлъзна се, но се изправи. С доста ярки проклятия се спъна и залитайки, излезе от дърветата.

Бунгалото беше почти на скалите, заобиколено от дървета от трите страни и обърнало гръб на канарите на четвъртата. От комина се виеше пушек, понесен към нищото от вятъра.

Тя отметна коса от лицето си и размаза малката капчица кръв от убождането на един трън. Беше по-малко от бунгалото на Белинда и по-скоро каменно, отколкото дървено. Слънчевата светлина караше слюдата да блести като диаманти. Верандата бе бяла, но непокрита. На втория етаж надничаше малка и чаровна каменна тераса иззад стъклените врати.

Когато сведе поглед от нея, Лиъм стоеше на верандата. Беше пъхнал палци в джобовете на дънките си, а ръкавите на синята му риза бяха навити до лактите. Не изглеждаше особено доволен да я види.

Все пак кимна.

— Заповядай, Роуън. Да изпием по един чай.

Той влезе вътре, без да изчака отговора й, оставяйки вратата широко отворена зад себе си. Като се приближи чу музика, гайди и арфи се преплитаха в сантиментална мелодия. Едва се удържа да не стисне ръцете си като влезе вътре.

Помещението изглеждаше по-голямо отколкото бе очаквала, но това вероятно бе заради оскъдното обзавеждане — един-единствен голям стол и голямо канапе, и двете в топли, ръждиви цветове. Огън гореше в камината от тъмносиви плочи. Красяха я назъбен зелен камък колкото човешки юмрук и алабастрова статуя на жена с вдигнати ръце, отметната назад глава и тяло, слабо като вълшебна пръчка.

Искаше да се приближи и да разгледа лицето, но щеше да изглежда грубо. Вместо това тръгна към задната част и намери Лиъм в малка, подредена кухня с чайник на котлона и красиви слънчево жълти порцеланови чаши пред него.

— Не бях сигурна, че ще те намеря — започна тя и след това забрави остатъка от мисълта си, защото той се обърна и втренчи напрегнатите си очи в нейните.

— Не беше ли?

— Не, надявах се, но… не бях сигурна — в гърлото й се събра топка от нерви. — Направих бисквити. Донесох ти малко в знак на благодарност за помощта ти снощи.

Той леко се усмихна и наля вряла вода в един жълт чайник.

— Какви бисквити? — запита, въпреки че знаеше. Беше ги подушил, както и нея, още като излезе от гората.

— Шоколадови — тя също успя да се усмихне. — Има ли друг вид? — отвори кутията, за да са заети ръцете й. — Доста са вкусни. Досега съм изяла поне две дузини.

— Тогава седни. Можеш да ги прекараш с малко чай. Сигурно ти е станало студено, докато си обикаляла наоколо. Днес вятърът е доста хладен.

— Предполагам — седна до малката кухненска маса, достатъчна едва за двама. — Дори не знам от колко време съм навън. — Започна да оправя разбърканата си коса, а той донесе чайника на масата. — Разсеях се от… — млъкна, когато той прокара палец по бузата й.

— Одраскала си лицето си — каза го меко и нежно, и интимно избърса капчица кръв с палеца си.

— О, аз… заплетох се. Някакви трънки — изгуби се в очите му, можеше да се удави в тях. Искаше да се удави. — Лиъм.

Той отново докосна лицето й и махна трънчето, което в объркването си тя не бе забелязала.

— Била си разсеяна — каза и се отдръпна назад, след това седна срещу нея. — Когато си била в гората.

— А… да. От бялата кошута.

Той вдигна вежда, докато наливаше чая.

— Бяла кошута? Търсеше ли нещо, Роуън?

Тя смутено се усмихна.

— Бяла кошута или птица, или кон. Традиционен символ на търсенията в литературата. Предполагам, че съм се отправила в някаква слаба версия на търсене — да те намеря. Но наистина я видях.

— Не се съмнявам — каза меко. Майка му обичаше традиционните символи.

— Наистина?

— Да — вдигна чая си. — Въпреки че е минало известно време от последния път.

— Красива е, нали?

— Определено. Стопли се, Роуън. Имаш крехки кости и ще настинеш.

— Израснала съм в Сан Франциско. Свикнала съм със студа. Както и да е, видях я и не можех да не я последвам. Накрая се озовах на едно сечище с каменен кръг.

Очите му заблестяха остро.

— Тя ли те заведе там?

— Предполагам, че и така може да се каже. Знаеш ли къде е? Не очаквах да видя нещо подобно тук. Може би в Ирландия или Британия, Уелс или Корнуол, но не и каменни кръгове в Орегон.

— Можеш да ги видиш навсякъде, където са желани. Или необходими. Влезе ли в него?

— Не. Глупаво е, но малко се изплаших, затова заобиколих. И напълно се изгубих.

Знаеше, че трябва да чувства облекчение, но вместо него усети леко разочарование. Но, разбира се, той щеше да разбере, ако тя бе пристъпила вътре. Моментално.

— Едва ли си се изгубила, щом си тук.

— Изглеждаше, че съм се изгубила. Пътеката изчезна и не можех да се ориентирам. Явно имам слабо чувство за ориентация. Чаят е чудесен — каза. Беше топъл, силен и нетръпчив с едва загатнат чудесен, сладък вкус.

— Стара семейна марка — каза той с едва доловима усмивка, след това опита една от нейните бисквити. — Чудесни са. Явно готвиш, а, Роуън?

— Да, но резултатите са на приливи и отливи — цялата й сутрешна веселост отново зазвъня в гласа й. — Тази сутрин се получи. Харесва ми къщата ти. Прилича на извадена от книга — с гръб към скалите и камъни, отразяващи слънчевата светлина.

— Върши ми работа. Засега.

— А и гледката… — тя отиде до прозореца над мивката и затаи дъх при вида на зъберите. — Невероятно. Сигурно е магично при буря като снощната.

Магична, помисли той, знаейки навика на баща си да манипулира времето, бе точната дума за снощната буря.

— Добре ли спа?

Тя почувства как в гърлото й се надига топлина. Едва ли можеше да му каже, че е сънувала как се люби с него.

— Не помня да съм спала по-добре.

Той се засмя и се изправи.

— Ласкаеш ме — видя как раменете й се свиха. — Да знам, че компанията ми те е успокоила.

— Ммм — тя опита да се отърси от чувството, че той знае точно за какво си мисли и се обърна. Погледът й попадна върху отворената врата и малката стаичка зад нея, той бе оставил лампата на бюрото да свети, а компютърът работеше.

— Това офисът ти ли е?

— Би могло да се каже.

— Сигурно съм прекъснала работата ти.

— Не е спешно — поклати глава. — Ако искаш да видиш, защо просто не попиташ?

— Искам — призна. — Ако може.

Той просто посочи в отговор и я изчака да влезе в стаята пред него.

Помещението бе малко, но прозорецът бе достатъчно голям, за да покаже невероятния изглед към скалите. Зачуди се как някой може да се концентрира върху работа, като можеше да мечтае на този фон. След това се засмя, като видя какво има на екрана.

— Играеш на игри, а? Тази я знам. Учениците ми са луди по нея. Тайните на Миор.

— Ти не играеш ли?

— Изобщо не умея. Особено този вид, защото се задълбочавам и всяка стъпка става жизненоважна. Не мога да издържа на напрежението. — Отново се засмя и се наведе по-близо, за да разгледа облените от светлината на светкавица замъци и блестящите феи, които играеха по екрана. — Стигала съм само до трето ниво, където Бренда — кралицата магьосница — обещава да отвори Магичните порти, ако намериш трите камъка. Аз обикновено намирам един и пропадам във Вечния ад.

— Винаги има капани по пътя към магията. Иначе нямаше да има удоволствие в намирането й. Искаш ли да опиташ отново?

— Не, дланите ми се изпотяват и пръстите ми треперят. Унизително е.

— Човек взема някои игри на сериозно, други — не.

— Аз вземам всички на сериозно. — Тя погледна кутийката на диска и се възхити на илюстрацията, след това примига при вида на ситния шрифт: Авторски права на „Наследството на Донован“. — Играта е твоя? — очарована се поправи и се обърна. — Ти създаваш компютърни игри? Толкова е трудно.

— Забавно е.

— За някой, който едва се оправя в интернет, е гениално. Историята на Миор е чудесна. Графиките са разкошни, но най-много ми допада историята. Направо е вълшебна. Предизвикателна приказка с награди и последствия.

Той забеляза, че в очите й се появяваха малки сребърни петънца — отблясъци от светлината — когато беше щастлива. А уханието й подобряваше настроението му. Знаеше как да го подобри още и как да накара тези сребърни петънца да потънат в дълбокото тъмносиньо на очите й.

— Във всички приказки има и от двете. Косата ти ми харесва така. — Той се приближи и прокара пръсти през нея, за да усети мекотата и тежестта й. — Объркана и разрошена.

Гърлото й пресъхна.

— Забравих да я сплета тази сутрин.

— Вятърът я е развявал — прошепна и вдигна един кичур до лицето си. — Мога да помириша вятъра и морето в нея. — Знаеше, че е безразсъдно, но и той бе сънувал. И си спомняше всяко движение. — Мога да ги вкуся по кожата ти.

Коленете й се разтрепериха. Кръвта бушуваше с такава скорост във вените й, че чуваше тътена в главата си. Не можеше да помръдне, едва можеше да диша. Затова само стоеше с поглед, втренчен в неговия и чакаше.

— Роуън Мъри с очи на фея. Искаш ли да те докосна? — Той положи длан на сърцето й, усещаше всеки силен удар под нежната извивка на гърдите й. — Ето така. — След това разпери пръсти и обгърна с тях едното възвишение.

Костите й се разпаднаха, очите й се замъглиха, а дъхът й изсвистя в предателска въздишка. Пръстите му лежаха леко върху нея, но горещината, идваща от тях, изгаряше плътта й. Но не помръдна нито към него, нито назад.

— Трябва само да кажеш „не“ — прошепна той. — Когато питам дали искаш да те вкуся.

Той наведе глава и прекара устни по линията на челюстта й и главата й се отметна назад, а замъглените очи се затвориха.

— Море, вятър и невинност, заедно с тях. — Собствената му нужда правеше гласа му дрезгав, но в него имаше острота. — Ще ми дадеш ли и нея, няма да ме спреш да я взема? — Той се отдръпна, чакаше, искаше очите й да се отворят и да погледнат неговите. — Ако сега те целуна, Роуън Мъри, какво може да се случи?

Устните й се разтвориха треперейки при изплуването на този въпрос от сънищата й — въпрос, на който никога не бе отговорила. После устата му покри нейната и всички мисли отлетяха. Зад клепачите й буйно се въртяха светлини. Гореща топка се събра в стомаха й. Първият звук, който издаде, бе скимтене, което можеше да се приеме за израз на страх, но последвалия го стон бе със сигурност от удоволствие.

Той бе по-нежен, отколкото бе очаквала. Може би повече, отколкото бе възнамерявал. Устните му се плъзгаха, отпиваха от нея, хапеха и се притискаха, докато нейните не станаха меки и топли под тях. Тя се олюля и се подпря на него в знак на капитулация и молба едновременно.

О, да. Искам това. Точно това.

Тръпка премина през тялото й, когато ръката му обхвана тила й, отметна главата й назад и задълбочи целувката — плетеница от езици и вкусове, примесена с все по-бързо и неравномерно дишане. Тя сграбчи раменете му — отначало за равновесие, а после заради удоволствието да усеща твърдата, опасна сила на оформените мускули.

Ръцете й се плъзнаха в косата му.

В съзнанието й проблесна образа на вълка — гъстата черна козина и гъвкавата сила, а след това на мъжа, седящ на леглото й с ръка в нейната, докато тялото й потръпва.

Реалност и сънища се преплетоха. И тя експлодира.

Устните й се разтвориха буйно и разбиха неговия контрол. Отдаването й беше сладко, но желанията й го зашеметиха. Кръвта му забушува и той я придърпа по-близо, нежната целувка премина в глад, в нещо почти диво.

Тя продължи да го предизвиква, да го води със себе си, докато той не зарови лице във врата й и с усилие се възпря да не използва зъбите си.

— Ти не си готова за мен — успя да каже задъхано, след това я дръпна назад и леко я разтърси. — В името на Фин аз не съм готов за теб. Може да дойде време, когато това няма да има значение и тогава ще поемем риска. Но сега има значение. — Хватката му се отпусна, а тонът стана нежен. — Днес има значение. Върви си у дома, Роуън, там ще бъдеш в безопасност.

Главата й продължаваше да се върти, пулсът й бясно препускаше.

— Никой никога не ме е карал да се чувствам по този начин. Не знаех, че е възможно.

Нещо проблесна в очите му и тя потръпна в очакване, но той само измърмори на език, който тя не разбираше и сведе глава към нейната.

— Откровеността може да бъде опасна. Аз невинаги съм цивилизован, Роуън, но се старая да бъда честен. Внимавай колко предлагаш, защото вероятно ще взема повече от това.

— Не умея да лъжа.

Това го разсмя и очите му отново станаха спокойни.

— Тогава мълчи, за Бога. Сега си върви. Не по пътя, по който си дошла. Ще видиш пътеката насреща, като излезеш отпред. Следвай я и ще е прибереш без проблем.

— Лиъм, искам…

— Знам какво искаш. — Решително я хвана за ръка и я поведе навън. — Ако нещата опираха до простото качване горе и търкаляне в леглото цял следобед, вече щяхме да сме там. — Той продължи да я дърпа към вратата. — Но ти не си толкова обикновена, колкото са те учили да мислиш. Бог знае, че и аз не съм. Върви си със здраве, Роуън.

Той почти я избута през вратата. Когато вятърът обрули лицето й, рядко показваният й, на моменти страховит темперамент изплува на повърхността.

— Добре, Лиъм, защото аз не искам да е просто. — Очите й горяха, докато отмяташе коса назад. — Уморих се да се примирявам с нещо просто. Затова не ме докосвай отново, освен ако не възнамеряваш да усложниш нещата.

Водена от гнева, тя се завъртя и не постави под съмнение факта, че пътеката е там — широка и разчистена. Просто тръгна по нея и навлезе между дърветата.

Той я наблюдаваше от верандата дълго след като излезе от полезрението му. Продължи да я наблюдава с усмивка, докато тя най-накрая не стигна собствения си дом и затръшна вратата зад себе си.

— Браво на теб, Роуън Мъри.