Нора Робъртс
Омагьосана (2)

Глава 1

Когато Роуън Мъри видя бунгалото за първи път, се изпълни едновременно с облекчение и страх. Облекчение, защото най-сетне бе достигнала края на дългото си пътуване от Сан Франциско до това убежище на брега на Орегон. И страх по същата причина.

Беше пристигнала. Беше го направила.

А сега?

Логично би било да излезе от возилото на четири колела, да отключи предната врата и да разгледа мястото, което възнамеряваше да превърне в свой дом за следващите три месеца. Да разопакова това, което бе взела със себе си. Да си направи чай. Да вземе горещ душ.

Това бяха практичните, разумни неща, които трябваше да направи, каза си тя. И остана точно там, където беше — на шофьорската седалка на двуседмичния рейндж роувър, а дългите й слаби пръсти стискаха бялата кожа на волана.

Беше сама. Напълно, абсолютно сама.

Това беше искала, от това имаше нужда. Това беше целта й от месеци, така че когато се появи офертата за бунгалото, тя я сграбчи сякаш беше спасително въже, а тя е попаднала в плаващи пясъци.

Сега, когато го бе постигнала, не можеше дори да излезе от колата.

— Такава си глупачка, Роуън, — прошепна, наведена напред и затвори очи за момент. — Такава страхливка.

Стоеше и събираше сили — малка, крехка жена с бледа кожа, която бе загубила розовия си блясък. Косата й бе права като река и с цвят на полиран дъб. Сега я носеше опъната назад, за да не пречи — гъста плитка, която започваше да се разхлабва. Носът й бе дълъг и остър, а устата съвсем малко по-голяма за триъгълното й лице. Очите й, сега уморени от дългите часове шофиране, бяха дълбоки, тъмно сини, с дълги мигли и леко извити в ъгълчетата.

Очи на елф, казваше често баща й. При мисълта за това, усети как в тях се събират сълзи.

Беше го разочаровала, майка си също. Тази вина тежеше като камък на сърцето й. Не можеше да обясни, не достатъчно ясно, не достатъчно добре, защо не беше успяла да продължи пътя, който те толкова внимателно й бяха проправили. Всяка стъпка по него, която бе направила, бе усилие, сякаш я отвеждаше все по-далече от там, където трябваше да бъде.

Каквато трябваше да бъде.

И накрая бе избягала. Е, не в действителност. Беше твърде разумна, за да избяга като крадец в нощта. Правеше планове, предприемаше конкретни стъпки, но зад всичко това отлиташе от дома, от кариера, от семейство. От любовта, която я задушаваше здраво като ръце, стегнати върху носа и устата й.

Тук, обеща си тя, ще може да диша, да мисли, да реши. И може би, само може би, да разбере какво я спираше да бъде такава, каквато изглежда всички искаха да бъде.

Ако накрая откриеше, че греши, а всички останали са прави, бе готова да се справи с това. Но тези три месеца бяха само нейни.

Отново отвори очи, позволи си да погледне. Усети как мускулите й се отпускат. Беше толкова красиво, осъзна тя. Невероятно великолепие от дървета, устремени към небето, свиренето на вятъра, двустайно бунгало, сгушено в малката долинка, сребристи слънчеви отблясъци от малкия параход, който се промъкваше на запад.

Самото бунгало сияеше като тъмно злато на слънчевата светлина. Дървените му стени бяха гладки, прозорците проблясваха. Малката покрита веранда изглеждаше идеално място за мързеливи сутрини или спокойни вечери. От мястото си можеше да види храбрите връхчета на пролетни цветя, които изпробваха въздуха.

Все още бе хладно за тях. Белинда я бе предупредила да си вземе дебели дрехи и да очаква пролетта да дойде късно в това кътче на света.

Е, тя знаеше как да запали огън, каза си и хвърли поглед към каменния комин. Едно от любимите й места в къщата на родителите й бе в голямата дневна, до камината с огън, разпръскващ влажния хлад на града.

Обеща си да запали огън веднага щом се нанесе. За добре дошла в новия си дом.

Вече по-сигурна, отвори вратата и излезе. Звукът, с който тежките й ботуши прекършиха една вейка, бе като от куршум. Тя притисна ръка към сърцето си и леко се засмя. Нови ботуши за градското момиче, помисли си. Подрънквайки с ключовете, колкото да вдига шум, тя отиде до бунгалото и изкачи двете стъпала до верандата. Пъхна ключа, който бе надписала „входна врата“, в ключалката и като си пое бавно въздух, отвори вратата.

И се влюби.

— О, виж ти! — усмивка озари лицето й, когато прекрачи прага. — Белинда, Бог да те благослови!

Стените бяха с цвета на леко препечен хляб, обрамчени с тъмно дърво и изпъстрени с вълшебните картини, с които приятелката й бе известна. Камината бе каменна, излъскана до блясък и гостоприемно заредена с подпалки и цепеници. Мебелите бяха семпли, с изчистени линии, с дебели възглавници в невероятните тонове смарагдово зелено, сапфирено синьо и рубинено червено.

За завършек на приказната атмосфера имаше статуи на дракони, магьосници, купи, пълни с камъни, сухи цветя и блестящи минерали. Очарована, Роуън забърза по стълбите и обгърна раменете си с ръце, докато обикаляше двете големи стаи на горния етаж.

Едната бе пълна със светлина от кръга прозорци, очевидно приятелката й я използваше за студио, когато беше в бунгалото. Платна, бои и четки бяха спретнато прибрани. Имаше един празен статив и осеяна с петна от боя работна риза, която висеше на месингова закачалка.

Дори тук съзря красиви детайли — дебели бели свещи в сребърни свещници, стъклени звезди, кълбо от опушен кристал.

Спалнята също я развълнува — огромно легло с балдахин и ленени завеси, малка камина, която да топли стаята и резбован шкаф от палисандрово дърво.

Беше… спокойно, осъзна Роуън. Подредено, красиво, гостоприемно. Да, тук можеше да диша. Тук можеше да мисли. По някаква необяснима причина имаше усещането, че мястото й може да е тук.

Нетърпелива да се настани, тя забърза надолу, излезе през отворената врата и отиде до джипа. Грабна първата кутия от багажника и кожата на тила й настръхна. Внезапно сърцето й започна да думка, а дланите й се навлажниха.

Бързо се обърна и тихо възкликна.

Вълкът бе чисто черен, с очи като златни монети. Стоеше на края на гората, неподвижен като статуя, изсечена от оникс. Наблюдаваше. Гледаше я. Тя не можеше да направи друго, освен да го следи втренчено с поглед, а пулсът й биеше като луд. Запита се защо не пищи? Защо не бяга?

Защо беше по-скоро изненадана, отколкото уплашена?

Беше ли го сънувала? Сякаш почти долавяше някакъв неясен сън, в който той тичаше към нея през мъглата? Затова ли изглеждаше толкова познат, почти… очакван?

Това беше абсурдно. Тя никога през живота си не бе виждала вълк, извън зоологическа градина. И със сигурност не бе виждала такъв, който толкова съсредоточено гледаше към нея. В нея.

— Здравей — шокирана се чу да казва и нервно се изсмя. След това примигна и той изчезна.

За момент тя се залюля като човек, излизащ от транс.

Когато шокът отмина, тя се втренчи в гората, търсейки някакво движение, сянка, някакъв знак.

Имаше само тишина.

— Пак си въобразяваш — промърмори тя, вдигна кутията и се обърна. — Ако е имало нещо там, е било куче. Просто куче.

Вълците са нощни животни, нали? Те не доближаваха хора на ярка дневна светлина, просто да си стоят, да гледат втренчено и после да изчезнат.

Ще провери, за да е сигурна, но беше куче. Вече беше сигурна. Белинда не беше споменала нищо за съседи или други бунгала. И колко странно, помисли си Роуън, че дори не се беше сетила да попита.

Е, наблизо живееше съсед и той имаше голямо, красиво черно куче. Надяваше се, че няма да си пречат взаимно.

Вълкът наблюдаваше от сенките на дърветата. Коя беше тази жена? Защо? Движеше се бързо, малко нервно и хвърляше погледи през рамо, докато пренасяше неща от колата до бунгалото.

Беше я подушил от половин миля. Нейните страхове, вълнението и копнежите й бяха достигнали до него. И го бяха довели при нея.

Очите му се присвиха раздразнено. Зъбите му предизвикателно се оголиха. Проклет да е, ако я вземе. Проклет да е, ако й позволи да промени това, което е или това, което иска.

Лъскав и тих той се обърна и изчезна сред гъстите дървета.

Роуън запали огън, и се зарадва на пращенето на цепениците. Систематично разопакова багажа. Всъщност нямаше много. Дрехи, провизии. Повечето от кашоните, които беше примъкнала вътре, бяха пълни с книги. Книги, без които не можеше да живее, книги, за които си бе обещала да намери време да прочете. Книги за изследване, книги за удоволствие. Беше израснала с любовта към четенето и изследването на нови светове чрез думи. Заради тази голяма любов често поставяше под съмнение неудовлетвореността си от преподаването.

Това би трябвало да е нейната цел, за която родителите й винаги бяха настоявали. Захвана се с учение и го правеше добре, напредваше бързо. Беше следвала, защити бакалавърска, а след това и магистърска степен по педагогика. За двадесет и седемте си години вече бе преподавала почти шест лета.

Беше добра в това, помисли си, докато отпиваше чай, застанала пред горящия огън. Можеше да разпознае силните и слабите страни на учениците си, да насърчи интересите им и да ги предизвика.

И все пак протакаше защитата на докторантурата си. Събуждаше се сутрин смътно неудовлетворена и се връщаше вечер у дома незадоволена.

Защото не го правеше с желание.

Когато се опита да обясни това на хората, които я обичаха, те бяха стъписани. Учениците й я обичаха и уважаваха, администрацията на училището я ценеше. Защо да не вземе докторска степен, да се омъжи за Алън и така да придаде завършен вид на хубавия си, подреден живот?

Защо, наистина, помисли си тя? Защото единственият отговор, който можеше да даде на тях, а и на себе си, бе в сърцето й.

А самосъжалението не приличаше на размисъл, напомни си тя. Трябваше да излезе на разходка, да придобие представа къде се намира. Искаше да види скалите, за които й бе разказвала Белинда.

Тя заключи вратата по навик, след това си пое дълбоко въздух, ухаещ на дъб и море. В съзнанието си можеше да види бързата скица на бунгалото, която Белинда й бе нарисувала, гората, скалите. Пренебрегвайки нервността си, тя стъпи на пътеката и се отправи на запад.

Никога не беше живяла извън града. Детството в Сан Франциско не я бе подготвило за огромните размери на гората в Орегон, за нейните ухания и звуци. Въпреки това, нервността й започна да преминава в удивление.

Беше като в книга — невероятно богата приказка, изпълнена с цвят и форми. Гигантските ели се извисяваха над нея, а през разперените им клони се процеждаше златиста светлина, чиито отблясъци правеха зеления цвят на гъстия, мек мъх, покриващ земята, да изглежда почти като този на дърветата. Те хвърляха прохладна сянка по земята и наситен аромат във въздуха.

Земята беше покрита с нападали иглички и пропита с влага.

По нея растяха папрати, силни и зелени, някои — тънки и остри като саби, други — разперени като ветрила. За момент тя помисли, че са като феи, които танцуват само нощем.

Потокът бълбукаше наблизо, плъзгаше се по обли, гладки камъни, спускаше се по малка височинка с вълни от кристална вода, която изглеждаше невъзможно чиста и студена. Тя последва течението, успокоена от неговия ритъм.

Напред имаше завой, помисли мързеливо, и зад ъгъла отляво щеше да намери стар дънер, който да прилича на набръчканото лице на старец. Там щяха да растат напръстничета и през лятото щяха да станат високи и бледо пурпурни. Беше хубаво място да седнеш и да наблюдаваш как гората оживява около теб.

Тя спря, когато стигна до там и се втренчи невиждащо във възлестата кора, която наистина изглеждаше като лице на старец. Откъде знаеше, че това ще е тук, зачуди се тя, потривайки с ръба на дланта си внезапно развълнуваното си сърце. Това го нямаше на скицата на Белинда, така че откъде знаеше?

— Защото тя го спомена. Казала ми е, това е всичко. Това е от онези странни неща, които би ми казала, а аз ще забравя.

Но Роуън не седна и не зачака гората да оживее. Вече изглеждаше жива. Омагьосана, помисли си, и успя да се усмихне. Омагьосаната гора, за която всяко момиче мечтае, където феите танцуват, а принцът чака, за да го спаси от завистлива старица или зъл магьосник.

Нямаше от какво да се страхува тук. Гората бе нейна, докато я искаше. Нямаше кой да клати снизходително глава, ако умът й се рееше към приказки и измислици. Мечтите си бяха нейни.

Ако трябваше да разкаже приказка или мечта на някое младо момиче, реши Роуън, то тя щеше да е за омагьосаната гора… и за принца, който бродел из нея и търсел сред зелената светлина и още по-зелените сенки своята любима. Той бил омагьосан, помисли си, и хванат в плен в тялото на лъскав, красив черен вълк. Докато девицата не дошла да го освободи със силата на смелостта, ума и любовта си.

Тя въздъхна и си пожела да има талант за дребните детайли в разказването на приказки. Добре се справяше с темите, но никога не можеше да измисли как да ги превърне в грабваща история.

Вместо това четеше и се възхищаваше на тези, които могат.

Тя чу морето, като ехо от далечен спомен, и без колебание се обърна към лявото разклонение на пътеката. Началният шепот се превърна в рев и тя забърза, вече тичаше, когато изскочи от гората и видя скалите.

Ботушите й трополяха, докато изкачваше скалите. Вятърът подмяташе и развяваше това, което бе останало от плитката й и косата й се вееше свободна. Когато стигна върха, останала без дъх, смехът й избликна, пълен с удоволствие.

Това, без съмнение, беше най-великолепната гледка, която някога беше виждала. Километри син океан, обрамчен от разпенени вълни, които с ярост се хвърляха върху скалите долу. Следобедното слънце разпръскваше лъчи като скъпоценни камъни върху вълнообразната синя плетеница.

Тя можеше да види лодките в далечината, порещи вълните, както и малкия залесен остров, който се издигаше в морето като стиснат юмрук.

На скалите под нея проблясваха черни миди и когато се наведе тя забеляза едно гнездо от кафеникави бодливи клонки, свито в една пукнатина. Импулсивно коленичи, легна по корем и бе възнаградена с гледка към яйцата.

Подпря брадичка на ръцете си и гледа водата, докато лодките не отплуваха, морето остана празно, а сенките започнаха да се удължават.

Оттласна се, седна на пети и вдигна лице към небето.

— За пръв път от много време не правих нищо цял следобед. — Въздъхна дълго и доволно. — Беше прекрасно.

Изправи се, протегна ръце нависоко, обърна се и почти падна от ръба на скалата.

Щеше да падне, ако той не се движеше толкова бързо и тя почти не го усети, че мръдна. Ръцете му се сключиха здраво около нейните и я дръпнаха на безопасно място.

— Внимателно — каза той и това приличаше повече на заповед, отколкото на съвет.

Той можеше да бъде принца от фантазиите на всяка жена. Или тъмния ангел от най-тайните й мечти. Косата му бе черна като безлунна нощ и се виеше около лицето му, леко позлатено от слънцето. Остро изсечено лице с присвити устни и със запомняща се мъжка красота.

Беше висок. Съвсем бегло усети това, тъй като бе замаяна. Той имаше същите очи като на вълка, който мислеше, че бе видяла — немигащо и напрегнато светлокафяво и златно — под извити като дъги вежди, черни като косата му. Те бяха втренчени право в нейните и караха кръвта й да кипи във вените. Усещаше силата на ръцете му, тъй като още не я бе пуснал, и й се стори, че вижда едновременно нетърпение и любопитство в невероятните му очи.

Но може би грешеше, тъй като той продължаваше да я гледа втренчено и да мълчи.

— Бях… стреснахте ме. Не ви чух. Просто се появихте — тя за малко не потрепери, като се чу как бърбори.

Което беше по негова вина, предположи той. Можеше постепенно да разкрие присъствието си. Но нещо в начина, по който тя лежеше на скалите, втренчена в нищото с полуусмивка на лицето, бе размътило разсъдъка му.

— Не ме чухте, защото си мечтаехте — той повдигна едната си черна вежда. — И си говорехте сама.

— О, имам този лош навик да си говоря сама. От нерви е.

— Защо сте нервна?

— Не съм… не бях.

Божичко, всеки момент щеше да се разтрепери, ако той не я пуснеше. Много отдавна не се беше намирала толкова близо до друг мъж, освен Алън. И твърде отдавна не беше реагирала на допира на някой. Осъзна, че никога не беше откликвала толкова силно и объркващо и го отдаде на това, че почти падна от скалите.

— Не бяхте — той плъзна ръце по китките й и усети бясно препускащия й пулс. — Сега сте.

— Както казах, стреснахте ме. — Тя положи усилие да погледне през рамо надолу. — Това е доста стръмно място.

— Така е. — Той я дръпна на още две крачки. — По-добре ли сте?

— Да, ами… аз съм Роуън Мъри, използвам бунгалото на Белинда Малоун за известно време. — Би му подала ръка, но беше невъзможно, тъй като той все още стискаше ръцете й.

— Донован. Лиъм Донован — каза тихо, докато палците му галеха китката й и някак успокоиха пулса й.

— Но не сте от тук.

— Не съм ли?

— Имам предвид акцента ви. Прекрасно ирландски е.

Когато устните му се извиха, а очите му се засмяха, тя почти въздъхна като тийнейджърка при среща с рок звезда.

— Аз съм от Майо, но притежавам това място от почти година. Бунгалото ми е на по-малко от половин миля от това на Белинда.

— Значи я познавате?

— Да, достатъчно добре се познаваме. — Усмивката му вече я нямаше. Очите й бяха сини като камбанките, които растяха по слънчевите полянки в гората през лятото. И в тях той не виждаше никаква хитрост. — Не ми е казвала да очаквам съседка.

— Предполагам, че не се е сетила. И на мен не ми е казвала, че имам съсед. — Ръцете й вече бяха свободни, но тя все още усещаше топлината на пръстите му като гривни около тях. — Какво правите тук горе?

— Каквото си искам. И вие ще поискате да правите същото. Това ще бъде добра промяна за вас.

— Моля?

— Не сте правили много често това, което ви се иска, нали, Роуън Мъри?

Тя потръпна и пъхна ръце в джобовете си. Слънцето се скриваше зад хоризонта и това бе единствената причина за внезапния хлад.

— Предполагам, че ще трябва да внимавам какво си говоря сама с такъв безшумен съсед.

— Почти половин миля помежду ни би трябвало да е достатъчна. Аз харесвам самотата си — каза твърдо и въпреки че беше абсурдно, на Роуън й се стори, че не говори на нея, а на някой или нещо в тъмнеещите гори отвъд. После погледът му се върна към лицето й и се задържа там. — Няма да преча на вашата.

— Не исках да съм недружелюбна — опита да се усмихне тя и съжали, че е говорила толкова рязко и го е подразнила. — Винаги съм живяла в града, с толкова много съседи, че почти не забелязвах никой от тях.

— Не ви подхожда — каза той, колкото на нея, толкова и на себе си.

— Кое?

— Градът. Не ви подхожда, в противен случай нямаше да сте тук, нали? — какво, за Бога, го интересуваше какво й подхожда, запита се. Тя нямаше да означава нищо за него, освен ако той не решеше другояче.

— Аз… вземам си малка почивка.

— Да, тук това го има в изобилие. Знаете ли как да се върнете обратно?

— Обратно? О, до бунгалото? Да. Тръгвам по дясната пътека, а след това по течението на потока.

— Не се бавете много. — Той се извърна и тръгна надолу, спирайки за кратко, колкото да се обърне към нея. — Нощта тук пада бързо по това време на годината, а е лесно да се изгуби човек в тъмното. В непознатото.

— Няма, ще тръгна скоро. Господин Донован… Лиъм?

Той спря, погледът му бе толкова ясен, че тя долови сянка на нетърпение в него.

— Да?

— Чудех се… къде е кучето ви?

Усмивката му бе толкова внезапна, ярка и весела, че тя откри, че примигва срещу него.

— Нямам куче.

— Но аз мислех… има ли други бунгала наблизо?

— Най-близките са на три мили и повече. Само ние сме тук, Роуън. И това, което е в гората помежду ни. — Той видя неспокойния поглед, който хвърли към дърветата и каза по-меко. — Нищо, което е там, няма да ти навреди. Наслади се на разходката си и на вечерта. И на времето си.

Преди да измисли друг начин да го спре, той навлезе между дърветата и те го погълнаха. Едва сега тя забеляза колко бързо е паднал здрачът, колко хладен е въздухът, а вятърът — режещ. Тя изостави всякаква гордост и хуквайки по пътеката между скалите, завика.

— Лиъм? Би ли почакал минутка? Ще повървя за малко с теб.

Единственото, което се чу, бе ехото от собствения й глас. Гърлото й пресъхна. Тя тръгна бързо по пътеката, уверена, че ще го мерне между дърветата, но там нямаше нищо, освен дебели сенки.

— Не само тих — промърмори тя, — но и бърз. Добре, добре. — За да се окуражи, тя спря и три пъти си пое дълбоко въздух. — Тук няма нищо, което да не е било тук и когато беше по-светло. Просто се върни по пътя, по който дойде и престани да се държиш като идиотка.

Но колкото повече вървеше, толкова по-дълбока ставаше сянката. Тънка мъгла като прилив пълзеше върху пътеката, бяла като дим. Би се заклела, че чува музика, като камбанки или смях. Беше в унисон с бълбукането на водата по камъните и контрастираше на виещия вятър между дърветата.

Радио, помисли тя. Или телевизор. Звуците се разпространяваха по странен начин на някои места. Лиъм беше пуснал музика и по някаква причина тя можеше да я чуе. Само че звучеше, сякаш е точно пред нея в посоката на собственото й бунгало. Вятърът й правеше номера.

Въздишката на облекчение, когато достигна последния завой на потока, замръзна в гърлото й при блясъка на чифт златни очи, надничащи измежду сенките. После изчезнаха сред шумолене на листа.

Роуън увеличи темпото и не намали крачка, докато не стигна вратата. Не си пое отново дъх, докато не влезе вътре и не заключи надлежно вратата след себе си.

Раздвижи се бързо и започна да светва лампите, докато първият етаж на бунгалото не се обля в светлина. След това си наля чаша вино от една от бутилките, които бе донесла, вдигна тост и отпи голяма глътка.

— За странните начала, мистериозните съседи и невидимите кучета.

За да се почувства по-уютно, тя стопли супа от консерва и я изяде на крак, гледайки през прозореца на кухнята, както често правеше в апартамента си в града.

Но тук беше по-приятно да се мечтае. И по-лесно. Сред извисяващи се дървета, бълбукаща вода, вълни, които се разбиват и последните слънчеви лъчи, красив мъж със светлокафяви очи стои на ветровита скала и й се усмихва.

Тя въздъхна и си пожела да бе умна и изтънчена, да знае как да флиртува без усилие, да води лек разговор, за да може той да я погледне с интерес, а не развеселен, или с досада.

Това беше смешно, напомни си тя, тъй като Лиъм Донован изобщо не губеше време в мисли по нея. Така че беше загуба на време да мисли за него.

Разчисти по навик и изгаси светлините, качвайки се нагоре. Там си позволи да се поглези и напълни прекрасната дълбока вана с гореща вода и ароматни мехурчета и се настани в нея с въздишка, книга и втора чаша вино.

Веднага реши, че това е лукс, който не си е позволявала достатъчно често.

— Това ще се промени — тя се отпусна назад и изстена от удоволствие. — Толкова много неща ще се променят. Просто трябва да помисля за всички тях.

Когато водата стана хладна, тя се измъкна от ваната и навлече удобната памучна пижама, която бе купила. След като си достави удоволствието да запали огъня в спалнята, се вмъкна под завивките с цвят на летни облаци под балдахина и зарови нос в книгата си.

След десет минути вече спеше с очила, плъзнати по носа й, лампите светеха, а остатъкът от виното й се затопляше в чашата.

Сънуваше блестящ черен вълк, който леко пристъпи в стаята й, докато тя спеше, вперил в нея интригуващите си златисти очи. Сякаш й говореше мислено:

„Не съм те търсил. Не съм те чакал. Не искам това, което ми носиш. Върни се в своя безопасен свят, Роуън Мъри. Моят не е за теб.“

Можеше да отговори само с мисъл: „Искам само време. Търся само малко време.“

Той се приближи до леглото, така че ръката й почти докосваше главата му.

„Ако го намериш тук, може да вкараш и двама ни в капан. Искаш ли да поемеш този риск?“

Тя толкова искаше да го докосне, да го почувства. С лека въздишка плъзна ръка по козината му и вплете пръсти в нея.

„Време е да поема някакъв риск.“

Под ръката й вълкът се превърна в човек. Той се наведе толкова близо, че тя усещаше дъха му по лицето си.

— Ако те целуна сега, Роуън Мъри, какво ще се случи?

Тялото й сякаш потрепери от внезапна първична нужда. Тя простена, изви се и протегна ръце.

Лиъм постави пръст на устните й.

— Спи — каза й той, свали очилата й и ги постави на масичката до нея. Изгаси лампата и сви ръка в юмрук. Нуждата да я докосне истински бе толкова голяма. — По дяволите! Не го искам. Не я искам.

Той махна с ръка и изчезна.

По-късно, много по-късно тя сънува вълк, черен като нощта, на скалите до морето. С глава, отметната назад, той виеше към плуващата луна.