Нора Робъртс
Омагьосана (11)

Глава 10

Следващото нещо, в което Роуън бе абсолютно сигурна, беше, че стои с ръце, увити като стомана около Лиъм, а лицето й е притиснато до рамото му. Сърцето й препускаше, стомахът подскачаше, а в главата й се носеше ехото на вятър.

— Телепортирай ме, Скоти, — успя само да каже. Той избухна в смях.

— Така е много по-просто и по-приятно — реши той, повдигна лицето й и си позволи дълга, главозамайваща целувка.

— Има своите предимства — гласът й бе неясен, както когато бе възбудена. Това накара Лиъм да се зачуди дали това импулсивно пътуване не можеше да бъде отложено още малко. Отпусна прегръдката си, но задържа ръце на кръста й.

— Къде сме?

— В градината на братовчедка ми Моргана. Тя наследи една от фамилните ни къщи. Сега тук живее семейството й.

Тя се отдръпна, погледна надолу и със смесица от шок и облекчение забеляза, че халатът й бе заменен от спортен панталон и блуза с цвят на зрели праскови.

Вдигна ръка към косата си и откри, че все още е разрошена.

— Предполагам, че не мога да получа четка.

— Косата ти ми харесва така — отговори и я дръпна обратно, за да я подуши. — Така е по-лесно да вплитам пръстите си в нея.

— Ммм — като започна да се успокоява, усети уханието на цветята. Диви рози, виолетки, лилии. Обърна се и видя слънчевите лъчи, хладните сенки. Дървета, покрити с цъфнали цветчета, смесица от цветове и сенки и малки каменни пътечки, виещи се през тях както им харесва. — Красиво е. Прекрасно. О, иска ми се да знаех как да създам нещо толкова вълшебно. — Тя се откъсна от него, обърна се и се загледа в дърветата, оформени от вятъра в причудливи, тайнствени форми. След това лицето й разцъфна при вида на един сив вълк, който величествено слизаше по пътеката към тях.

— О, това е…

— Вълк — каза Лиъм, предусещайки въпроса. — Не е роднина. На Моргана е. — Дете с тъмна коса и лазурносини ириси прескочи камъните и спря с остър и любопитен поглед в невероятните си очи. — Както и той. Бъди благословен, братовчеде.

Лиъм усети намеса в съзнанието си, по-силна отколкото би очаквал от момче на не повече от пет години и вдигна вежди.

— Грубо е да надничаш толкова надълбоко или дори да опитваш без разрешение.

— В моята градина сте — каза просто момчето, но устните му се извиха в сладка усмивка. — Ти си братовчеда Лиъм.

— А ти си Донован. Бъди благословен, братовчеде. — Лиъм пристъпи и много официално подаде ръка. — Доведох една приятелка. Това е Роуън. Тя също предпочита да запази мислите си за себе си.

Младият Донован Къркланд наклони глава, но спомнил си добрите маниери, само разгледа лицето й.

— Има добри очи. Може да влезете. Мама е в кухнята.

Напрегнатият поглед изчезна от лицето му и той се превърна в обикновено малко момче, което подскачаше по пътеката пред тях с куче, лудуващо до него и бързащо да каже на майка си, че имат компания.

— Той е… той е магьосник? — Пълният смисъл на това я връхлетя. Той беше дете — невероятно красиво, с липсващ преден зъб — а имаше дарба.

— Да, разбира се. Баща му не е, но кръвната връзка е силна в нашето семейство.

— Бас хващам. — Роуън продължително издиша. Магьосници или не, помисли си, това все пак беше дом, а Лиъм не си бе направил труда да… предупреди.

— Не трябва просто да… се отбиваме така при братовчедка ти. Може да е заета.

— Ще бъдем добре дошли.

— Само един мъж може да смята… — всяка мисъл избяга от ума й като видя къщата. Беше висока, несиметрична и блестяща на светлината. Кули и кулички се издигаха към синият купол, представляващ небето над Монтерей.

— О! Сякаш е излязла от някоя книга. Какво невероятно място за живеене.

Задната врата се отвори и Роуън се закова в смесица от изумление и чиста женска завист.

Беше очевидно откъде момчето бе наследило красотата си. Никога не бе виждала по-красива жена. Черна коса се спускаше над нежни, но силни рамене, кобалтово сините очи бяха обрамчени от мастилено черни мигли. Кожата й бе гладка и кадифена, а чертите — фини и грациозни. Стоеше с една ръка на рамото на сина си, другата почиваше на главата на вълка, а между краката й се увиваше голяма бяла котка.

И се усмихваше.

— Бъди благословен, братовчеде! Добре сте дошли тук! — Тръгна към тях и целуна Лиъм по двете бузи. — Толкова е хубаво да те видя. Теб също, Роуън.

— Надявам се, че не ви безпокоим — започна Роуън.

— Семейството винаги е добре дошло. Влезте, да пийнем нещо студено. Донован, изтичай и кажи на баща си, че имаме гости — още докато говореше, се обърна и го изгледа строго. — Не бъди мързелив. Качи се горе и му го кажи както трябва.

С отегчено свиване на раменете, момчето се втурна вътре, викайки баща си.

— Е, почти — измърмори Моргана.

— Има силна дарба да вижда.

— И ще се научи да я използва — в гласа й се усещаше остротата на една опитна и донякъде ядосана майка. — Да пийнем студен чай — предложи тя, докато вървяха към голямата, просторна кухня. — Пан, седни.

— Не ми пречи — каза Роуън бързо и потърка ушите му, докато той я душеше.

— Предполагам, че си свикнала с красиви вълци, нали? — погледна Лиъм развеселено и извади голяма прозрачна кана, пълна със златист чай. — Това все още е любимата ти форма, нали, Лиъм?

— Подхожда ми.

— Със сигурност — хвърли един поглед на Донован, който се втурна вътре рамо до рамо с огледалния си образ.

— Идва — каза Донован — Първо трябва да убие някой.

— С много голям, остър нож — каза близначката му с наслада.

— Хубаво — след този разсеян коментар, Моргана видя шокираното изражение на Роуън и се засмя. — Наш пише сценарии — обясни. — Често извършва страховити убийства на хартия.

— О, да — прие чашата чай. — Разбира се.

— Може ли да си вземем бисквити? — попитаха близнаците в един глас.

— Да. Но седнете и се дръжте добре — само въздъхна, когато висока стъклена купа, пълна с бисквити със захарна глазура, се появи с лек трясък и силно поклащане на плота. — Алисия, ще почакаш, докато сервирам на гостите ни.

— Да, госпожо. — Но се ухили палаво, а брат й се разкикоти.

— Аз също ще седна… ако може — краката й бяха омекнали и Роуън се отпусна в един стол. — Съжалявам, просто… не съм свикнала още с всичко това.

— Не си… — не довърши Моргана, преоцени ситуацията и успокоително се усмихна. — Човек определено има нужда от време, за да свикне с децата ми.

Пресегна се за чиниите и отвори съзнанието си към братовчед си.

Още не си й казал, дръвник такъв?

Това е моя работа. Не е готова.

Премълчаването е много близо до измама.

Знам какво правя. Сервирай си чая и бисквитите, Моргана, и ме остави да се оправям както си знам.

Упорито магаре.

Лиъм леко се усмихна, спомняйки си как го беше заплашила да го превърне в такова при някаква караница в детството им. Можеше и да успее. Имаше много силна дарба в тази област.

— Аз съм Али, ти коя си?

— Аз съм Роуън. — Вече по-спокойна се усмихна на момиченцето. Момиче, осъзна, което първоначално бе взела за момче заради бойната стойка и ожулените колене. — Приятелка съм на братовчед ти.

— Ти не ме помниш — Лиъм се приближи и седна до масата, — но аз те помня, млада Алисия, брат ти също, както и нощта, в която се родихте. Беше сред буря, в тази къща, както и майка ти бе родена сред буря в същата стая. А над хълмовете у дома грееше светлина и се носеше музика във ваша чест.

— Понякога ходим до Ирландия на гости на дядо и баба в замъка ни — каза му Донован. — Някой ден ще имам мой замък на някоя висока скала до морето.

— Надявам се първо да успееш да се справиш с чистенето на собствената си стая — думите дойдоха от мъж, който влезе с по едно розовобузо момиче във всяка ръка.

— Съпругът ми Наш и дъщерите ни Ерин и Мойра. Наш, това са братовчед ми Лиъм и приятелката му Роуън.

— Приятно ми е. Момичетата се събудиха от уханието на бисквитите.

Той ги остави. Едното се заклати към вълка, който седеше до масата, надявайки се на малко трохи и се хвърли с обожание на врата му. Другото отиде право при Роуън, пропълзя в скута й и я целуна по двете бузи, както майка му бе целунала Лиъм за поздрав.

Очарована, Роуън я прегърна и потърка с буза меката златиста косица.

— О, имате толкова красиви деца.

Себеподобните, помисли Лиъм, докато Мойра се настаняваше удобно в скута на Роуън, се разпознават един друг.

— Решихме да ги задържим. — Наш се пресегна да погъделичка по-големите близнаци. — Докато се появи нещо по-добро.

— Тате — Алисия го погледна с обожание и бързо сграбчи бисквитата си, преди той да се пресегне.

— Бърза си. — Наш отново я погъделичка и измъкна бисквитата от пръстите й. — Но аз съм по-умен.

— По-лаком — поправи го Моргана. — Пази си бисквитите, Роуън. Не може да му се има доверие, когато наоколо има сладки.

— На кой мъж може? — Лиъм открадна една от чинията на Роуън и Донован се изкикоти. — Как са Анастасия и Себастиян, семействата им?

— Можеш да прецениш сам. — Моргана реши на момента да покани двамата си братовчеди и половинките им. — Довечера ще си направим семейно барбекю, за да те приветстваме, и приятелката ти също.

Магията можеше да е объркваща, а можеше и да е обикновена, откри Роуън. Можеше да е стъписваща или естествена като дъжда. Заобиколена от семейство Донован, опиянена от уханията на градината на Моргана, тя започна да вярва, че едва ли има много неща, които да са по-естествени или по-нормални.

Съпругът на Моргана — Наш, братовчед й — Себастиян и съпругът на Анастасия — Буун се препираха как трябва да се запали скарата. Ана се бе разположила удобно на един ракитов стол и кърмеше малкия си син, докато тримата й по-големи палавници търчаха из двора с другите деца и кучетата сред странна хармония от смях, викове и див лай.

Спокойна, Моргана хапваше сандвичи и мързеливо разговаряше със съпругата на Себастиян — Мел — за деца, работа, мъже, времето, всички типични теми, за които могат да разговарят приятели и семейство в един летен следобед.

На Роуън й се стори, че Лиъм се държи малко настрани и се зачуди защо, но когато малката русокоса дъщеря на Ана протегна ръце към него, видя как той се усмихна, вдигна я и я прегърна с привично движение.

Наблюдаваше с известна изненада как се разхожда с нея и очевидно слуша с голям интерес бърборенето й.

Той харесва деца, осъзна тя и вълнението от копнежа, който изпита, почти я накара да въздъхне.

Това е истински дом, помисли си. Каквато и сила да живееше тук, това бе дом, където децата се смееха и се караха, падаха и плачеха като децата навсякъде. А мъжете спореха и говореха за спорт, а жените седяха и разговаряха за бебета.

Дом, където всички бяха удивителни. Физически невероятни. Ослепителната тъмна красота на Моргана, Анастасия — толкова деликатна и очарователна и Мел — енергична и секси — високото й тяло изглеждаше още по-неустоимо от бременността.

А и мъжете. Само ги погледни, помисли тя. Разкошни. Наш бе елегантен, златен, хубав като филмова звезда; Себастиян — романтичен като принц от приказка с едва загатната дяволитост. И Буун — висок и непреклонен.

И Лиъм, разбира се. Винаги Лиъм, мрачен и нацупен, с невероятни искрици веселие, блещукащи в златистите му очи.

Зачуди се дали би могла да не се влюби в него. Не, дори за милион години, дори да имаше цялата власт на небето и земята в ръцете си.

— Дами — Себастиян приближи. Въпреки че се усмихваше на Роуън, погледът му бе напрегнат и тя се притесни. — Мъжете имат нужда от бира, за да свършат тази толкова мъжка работа.

Мел изсумтя.

— Тогава би трябвало да си достатъчно мъж, за да си я вземеш сам от хладилника.

— Толкова по-забавно е да ти сервират — погали корема й. — Неспокойна е — прошепна. — Искаш ли да полегнеш?

— Добре сме — тя го потупа по ръката. — Не се умилквай.

Той се наведе да прошепне нещо в ухото й и усмивката на лицето й се превърна в сияние.

— Вземи си бирата, Донован, и върви да играеш с малките си приятели.

— Знаеш колко се възбуждам като ме обиждаш — захапа ухото й и я разсмя, извади четири бири от хладилника и се отдалечи.

— Става сантиментален край бебета — коментира Мел и се протегна да стигне подноса с хапките. — Когато се роди Ейдън, Себастиян се разхождаше наоколо, сякаш е свършил всичко сам.

Загледа се как сина им увива ръце около крака на Себастиян, а елегантният й съпруг се връща куцайки при мъжете, с Ейдън, увиснал на крака му.

— Той е чудесен баща — Ана вдигна тъмноокото бебе на рамото си и нежно потърка гръбчето му. Усмихна се, когато доведената й дъщеря долетя с развята лъскаво кафява коса.

— Може ли да го подържа? Ще се разходя с него докато заспи и после ще го сложа в кошчето на сянка. Моля те, мамо, ще внимавам.

— Знам, че ще внимаваш, Джеси. Ето, вземи брат си.

Роуън ги наблюдаваше, изучавайки десетгодишното момиченце. След като беше доведена дъщеря на Ана, а Буун не беше магьосник като тях, значи същото се отнасяше и за Джеси. Това не я караше да се чувства не на място сред братовчедите си. Всъщност Роуън я бе видяла да говори с типичното остро нетърпение на по-голямо дете към по-малко, когато Донован я бе ударил по главата с гумена топка.

— Искаш ли малко вино, Роуън? — Без да чака отговор, Моргана наля чаша от деликатната течност с цвят на слама.

— Благодаря. Много любезно от ваша страна да ни приемете, да си причинявате толкова неудобства без никакво предупреждение.

— Удоволствието е наше. Лиъм толкова рядко ни навестява. — Очите й срещнаха погледа на Роуън, изпълнени с топлота и приятелство. — А сега защо не ни разкажеш как успя да го доведеш тук?

— Просто помолих да се срещна с някой от семейството му.

— Просто си помолила… — Моргана размени многозначителен поглед с Ана. — Колко… интересно!

— Надявам се да останете няколко дни. — Ана предупредително ощипа братовчедка си под масата. — Задържах старата си къща в съседство на дома ми за гостуванията на семейството и приятелите. Добре дошли сте да останете там.

— Благодаря, но не си взех нищо. — Погледна надолу към обикновената памучна блуза и панталона и си напомни, че бе напуснала Орегон само по халат, а се бе озовала в Монтерей напълно екипирана.

— Ще свикнеш — засмя се Мел и захапа един морков. — С повечето неща.

Роуън не бе уверена в това, но знаеше, че се чувства добре на това място и с тези хора. Отпи от виното и обърна поглед към мястото, където Лиъм стоеше със Себастиян. Това беше добре за него, помисли си, да има семейство, с което да разговаря, което го разбира и подкрепя.

— Ти си идиот — каза Себастиян хладно.

— Това си е моя работа.

— Винаги го казваш. — Себастиян отвори бирата и изгледа братовчед си развеселено. — Не се променяш, Лиъм.

— И защо трябва да се променям? — Знаеше, че отговорът е детински, но Себастиян често го караше да се отбранява и го дразнеше.

— Какво се опитваш да постигнеш? Какво имаш нужда да доказваш? Тя е създадена за теб.

Хладна тръпка, която Лиъм отказваше да приеме за страх, пробяга по гръбнака му.

— Въпреки това решението е мое.

Себастиян щеше да се засмее, но улови неспокойния блясък в очите на Лиъм, почувства неговото потрепване в съзнанието си.

— Това те прави още по-голям глупак — промърмори с известна симпатия. — Ако се чувстваш по този начин, защо не си й казал?

— Казах й кой съм — каза Лиъм с равен глас, решен да не звучи сякаш се оправдава. — Показах й. Тя почти припадна — спомни си този момент и яростта и вината, които бе почувствал. — Била е възпитана да не вярва.

— Но вярва. Същността й винаги е била такава. Докато не й кажеш, тя няма избор. А нали това нещото, което цениш най-много?

Лиъм изгледа самодоволната усмивка на Себастиян с истинска неприязън, която само семейството можеше да усети. Когато бяха момчета, Лиъм безмилостно се бе съревновавал с по-големия си братовчед, бе решен да бъде също толкова бърз и умен. Зад това съперничество се криеше уважение като към герой.

Дори сега, когато беше възрастен, търсеше уважението на Себастиян.

— Когато е готова, ще има избор. И ще го направи.

— Когато ти си готов — поправи го Себастиян. — Това арогантност ли е, Лиъм, или страх?

— Разум — изстреля Лиъм в отговор, опитвайки се да не скръцне със зъби. — Едва е имала време да осъзнае това, което съм й казал, камо ли напълно да го разбере. Собственото й наследство е толкова дълбоко заровено, че едва ли има и отблясък от него в съзнанието й. Тъкмо е започнала да открива себе си като жена, как да я карам да приеме дарбите си?

Или мен. Не го каза, бесен на себе си, че дори си го е помислил.

Той е влюбен в нея, осъзна Себастиян, когато Лиъм се загледа навъсено към брега. Влюбен и прекалено упорит, за да го признае. За втори път усмивка потрепна на устните му, а зад нея напираше смях. Падението на великите, замисли се, с бой до последна капка кръв.

— Може би й нямаш достатъчно доверие, Лиъм, — погледна назад към Роуън, седнала на масата с жена му. — Прекрасна е.

— Тя си мисли, че е обикновена, скучна. Нормална. Не е нито едно от тези неща. — Лиъм не се огледа. Можеше да я види в съзнанието си достатъчно ясно, ако искаше. — Но е нежна. Накрая може да се окаже, че я моля за много повече, отколкото е подготвена да даде.

Болен от любов, помисли Себастиян със съчувствие. И той се измъчваше по подобен начин, когато срещна Мел. И затова вероятно бе направил същите грешки.

— Никоя жена не би могла да е подготвена за живот с теб — ухили се, когато Лиъм обърна глава и го изгледа сурово със златистите си очи.

— Съжалявам я при мисълта, че ще вижда това грозно, намръщено лице ден след ден.

Усмивката на Лиъм бе остра като кинжал.

— А как съпругата ти търпи твоето, братовчеде?

— Луда е по мен.

— Изглежда ми умна жена.

— Умът й е като бръснач — каза Себастиян и погледна към жена си с усмивка.

— И колко време ти отне да я омагьосаш, за да стигне до тук?

Този път Себастиян се разсмя и с бързо движение стисна врата на Лиъм под лакътя си.

— Много по-кратко, отколкото ще ти трябва на теб, за да убедиш твоята дама, че си награда, която си струва да се вземе.

— Целуни ми… — успя само да изпсува, борейки се със смеха, когато Себастиян го целуна по устата. — Ще трябва да те убия заради това — започна, после вдигна вежда, когато малкия Ейдън дотича и обгърна с ръце краката на баща си. — По-късно — реши Лиъм и сам вдигна детето.

Беше късно, когато Лиъм остави Роуън да спи в къщата, която Ана държеше до морето. Чувстваше се неспокоен, несигурен и объркан от болката, стегнала сърцето му. Болка, която отказваше да отслабне.

Мислеше си да потича край водата или да полети над нея. Да препуска, докато отново се успокои.

Мислеше за Роуън, сладко спяща в тихата къща.

Вървеше през сенките и уханията на градината на Ана, търсейки душевно спокойствие. Прекрачи живия плет от розови храсти, прекоси моравата и се качи на терасата на къщата, в която живееше Ана със семейството си. Знаеше, че тя е там.

— Би трябвало да спиш.

Ана просто протегна ръка.

— Мислех, че ще искаш да поговорим.

Без да хване ръката й, седна до нея и се задоволи да запази мълчание. Не познаваше никой, с когото да е по-приятно да поседи, от Анастасия.

Над главите им луната се гмурваше в облаците и изплуваше, а звездите блестяха.

— Не знаех колко сте ми липсвали, всички вие, докато не ви видях отново.

Ана стисна ръката му в знак на подкрепа.

— Имаше нужда да си сам за известно време.

— Да. Не ви изолирах, защото нямате значение за мен — докосна косата й, — а защото имате.

— Зная това, Лиъм, — плъзна пръсти по бузата му и усети колебанието му в собственото си сърце. — Умът ти бе толкова обременен. — Спокойните й сиви очи срещнаха неговите, устните й се извиха нежно. — Трябва ли винаги да мислиш толкова много?

— Така съм устроен. — И все пак усети как напрежението намалява, докато седи до нея, разплитат се възел след възел. Това беше дарбата на Ана. — Имаш чудесно семейство, Ана, и прекрасен дом. Съпругът ти е сродната ти душа, децата — твоята радост. Виждам колко си щастлива.

— Както и аз виждам колко си нещастен. Не е ли семейство и дом това, което искаш, Лиъм? Което би те направило щастлив?

Той се загледа в сплетените им пръсти, знаейки, че би могъл и би казал неща, които не би споделил с друг.

— Може да не се справя добре с това.

О, разбра тя, разбира се. Стандартите на Лиъм за самия него винаги бяха по-високи, отколкото за всеки друг.

— Защо мислиш така?

— Свикнал съм да мисля за и заради себе си. Да правя каквото желая. И ми харесва. — Вдигна поглед към нея и се усмихна. — Аз съм егоист, а съдбата ме кара да поема отговорността, с която баща ми се справя толкова добре, да взема жена, която ще разбира само частици от истинското значение на това.

— Не оказваш достатъчно доверие и на двама ви — в гласа й вече имаше рядко проявяващо се нетърпение, което го правеше още по-важно. — Бил си упорит, бил си горд, но никога не си бил егоист, Лиъм. Обаче си твърде сериозен по отношение на страшно много неща. И затова често пропускаш радостта, която те носят — въздъхна и поклати глава. — А Роуън може би ще разбере много повече, отколкото си мислиш.

— Харесва ми да вървя по собствения си път.

— А той те доведе право при нея, нали? — Този път Ана се засмя. Той изглеждаше толкова раздразнен, че логиката му се обръща срещу него. — Знаеш ли кое е едно от нещата, което харесвам най-много у теб? Инстинкта ти да разнищваш и подлагаш под въпрос всичко. Това е очарователна и дразнеща черта. А причината да го правиш е, че те е грижа и то много. Предпочиташ да не е така, но те е грижа?

— Какво би направила ти, Ана, ако беше на мое място?

— О, за мен е лесно. — Тъмно сивите очи бяха меки, а усмивката — нежна. — Бих послушала сърцето си. Винаги го правя. Ти ще направиш същото, когато си готов.

— Не всяко сърце говори толкова ясно като твоето. — Отново неспокоен, той започна да барабани с пръсти по пейката. — Показах й кой съм, но не съм й казал какво може да означава това за нея. Направих я своя любовница, но не й дадох любов. Показах й семейството си, но не й разказах за нейното. Така че, да, това ме мъчи.

— Можеш да го промениш. От теб зависи.

Той кимна, втренчен в нощта.

— Ще се върнем обратно на сутринта, когато тя се събуди. И ще й покажа какво се крие в нея самата. Що се отнася до останалото, още не зная.

— Не й показвай само задълженията, Лиъм. Покажи й и радостта! — Тя стана ръка за ръка с него. — Бебето се размърда. Сигурно е огладняло. Ако искаш ще се сбогувам от твое име на сутринта.

— Оценявам го — стана и я прегърна силно. — Бъди благословена, братовчедке.

— Не стой твърде дълго далеч от нас. — Целуна бузите му, преди да се отдръпне, спря на вратата и се обърна. Той стоеше сред сноп лунна светлина. Сам. — Любовта чака — прошепна.

Наистина чакаше, помисли Лиъм, докато се вмъкваше в леглото до Роуън. Тук, в сънищата. Щеше ли да чака и на сутринта, когато събудеше същността й?

Като принцесата от приказката — събудена за живот от една целувка. Фактът, че той бе по свой начин принц го караше да се усмихва безрадостно в тъмното.

Съдбата, предположи той, се наслаждаваше на ирониите.

Тези и други мисли го държаха буден в очакване до сутринта. При появата на първите слънчеви лъчи плъзна ръка над нейната, преплете пръстите си и ги върна в леглото на Роуън.

Тя промърмори, размърда се и отново се успокои. Той стана и се облече, гледайки я, докато спи. После тихо слезе долу да направи силно кафе.

Реши, че и двамата ще имат нужда от него.

Съзнанието му бе насочено към нея и веднага усети момента, в който тя се размърда. Излезе навън с кафето в ръка. Тя щеше да дойде при него с въпроси.

Горе Роуън примигна объркано. Беше ли сънувала всичко? Не изглеждаше възможно, след като толкова ясно си спомняше всичко. Яркосиньото небе над Монтерей, ясния звук на детски смях. Топлината на гостоприемството.

Трябваше да е истина.

Леко се изкикоти, опирайки чело на свитите си колене. Нищо не можеше да е реално. Вече не.

Стана и се приготви да изживее още един вълшебен ден.