Нора Робъртс
Омагьосана (12)

Глава 11

Като го видя да стои на верандата, всичко я порази отново. Дивото вълнение, тръпката на любовта, почудата. Фактът, че този зашеметяващ, необикновен мъж я желае, я оставяше безмълвна от удоволствие.

Водена от емоцията, се втурна през вратата да увие ръце около него и притисна лице към силния му гръб.

Това го изненада — тези сладки нови чувства, които свободно се лееха от нея, бързия отговор на собствените му емоции, преплитането им. Искаше да се завърти и да я отведе някъде, където нямаше нужда да мисли за никой и нищо, освен за нея.

Вместо това, леко положи ръка върху нейната.

— Върнал си ни, преди да мога да се сбогувам със семейството ти.

— Ще ги видиш отново… ако искаш.

— Искам. Бих искала да видя магазина на Моргана. Звучи чудесно. И конете на Себастиян и Мел. Беше удоволствие да се срещна с всичките ти братовчеди. — Потърка буза по ризата му. — Имаш късмет, че имаш такова голямо семейство. Аз имам няколко братовчеди от страна на баща ми, но живеят на изток. Не съм ги виждала, откакто бях дете.

Очите му се присвиха. Можеше ли да има по-добро начало за разговора, който трябваше да проведат?

— Влез и си вземи кафето, Роуън. Трябва да поговорим.

Доброто й настроение се изпари, тя отпусна прегръдката си и отстъпи. Беше толкова сигурна, че той ще се обърне и ще я прегърне. А дори не бе я погледнал и гласът му бе хладен.

Влезе вътре, питайки се къде бе сгрешила и се загледа невиждащо в редицата весело изрисувани чаши. Бе ли казала нещо? Или не бе казала нещо? Беше ли…

Стисна очи, отвратена от себе си. Защо постъпваше така? Защо винаги, винаги решаваше, че е направила нещо? Или, че й липсва нещо?

Е, повече нямаше да го прави. Не и с Лиъм. С никого. Малко мрачна, тя си взе чаша и наля от горещото, черно кафе.

Когато се обърна, той бе вътре и я наблюдаваше. Игнорира внезапния ужас, който почувства и се опита да запази гласа си невъзмутим.

— За какво искаш да говорим?

— Седни.

— Добре съм си и права. — Бутна разрошената си коса и отпи от кафето, което бе достатъчно горещо, че да изгори езика й. — Ако си ми ядосан, кажи. Не обичам да гадая.

— Не съм ти ядосан. Защо трябва да бъда?

— Нямам идея. — За да има с какво да се занимава, извади хляба да си препече филийка, която най-вероятно щеше да й приседне. — Защо иначе ще ми се мръщиш?

— Не се мръщя.

Тя отново погледна лицето му и подигравателно изсумтя.

— Със сигурност се мръщиш, а мен не ме интересува.

Веждите му подскочиха нагоре. Настроението й определено бързо бе преминало от мекота и прегръдки към студенина и хапливост.

— Е, тогава моля за извинение. — Той раздразнено дръпна един стол и го обкрачи. Давай, заповяда си. — Заведох те да се запознаеш със семейството ми и това е, за което искам да говорим — семейството. Бих предпочел да седнеш, по дяволите, вместо да обикаляш стаята.

Ядосаният му глас скова раменете й, но тя опита да се овладее.

— Правя закуска, ако нямаш нищо против.

Той измърмори нещо и махна с ръка. Чиния с леко препечена филийка се появи на плота.

— Ето. Въпреки че не ми е ясно как можеш да наричаш това закуска. Сега седни.

— Напълно съм способна да си направя и сама. — Но все пак отнесе чинията до масата, преди да отиде до хладилника и с удоволствие да се забави при избора на конфитюр.

— Роуън, изпробваш търпението ми. Просто те моля да седнеш, за да поговорим.

— Това, което направи, не беше точно молба, но след като вече го каза, ще седна. — Учудена от самодоволството, което изпита при тази малка победа, тя се върна до масата и седна. — Искаш ли филийка?

— Не, не искам — усети остротата в гласа си и въздъхна. — Благодаря.

Тя му се усмихна с толкова внезапна и открита нежност, че сърцето му спря.

— Почти никога не печеля спорове — каза му и започна да маже конфитюр по филията. — Особено, когато не знам за какво е спора.

— Е, този го спечели, нали? — Очите й танцуваха, докато отхапваше от филията.

— Харесва ми да печеля.

Той се засмя.

— На мен също. — Сложи ръка върху китката й, докато вдигаше чашата си. — Не си сложила сметана и всичката онази захар. Нали не харесваш кафето чисто?

— Само, защото правя гадно кафе. Твоето е добро. Каза, че искаш да говорим за семейството ти.

— За семейството. — Той дръпна ръка и вече не я докосваше. — Разбираш какво има в моето.

— Да. — Очите му бяха фокусирани върху нейните, наблюдаваше я толкова внимателно, че тя трябваше да се пребори с изкушението да се завърти неспокойно. — Дарбата ти. Заветът на Донован — усмихна се. — Така си кръстил компанията си.

— Да, така е. Защото се гордея с произхода си. Силата има задължения, отговорности. Не е играчка, но не е нещо, което да поражда страх.

— Не се боя от теб, Лиъм, ако това те тревожи.

— Може би, отчасти.

— Не се страхувам, не бих могла. — Искаше да се протегне към него, да му каже, че го обича, но той се оттласна от масата и започна да обикаля стаята, както я бе помолил да не прави.

— Ти виждаш нещата като приказка. Магия, романтика и „заживели щастливо“. Но това е просто живот, Роуън, с всичките му каши и грешки. Нуждите и изискванията му. Животът — повтори, обръщайки се към нея, — трябва да бъде живян.

— Прав си само наполовина — каза му. — Не мога да не го виждам като нещо вълшебно и романтично, но разбирам останалото. Как бих могла да не разбера, след като се срещнах с братовчедите ти, видях семействата им? Това видях вчера — семейство. Не картинка в някоя книга.

— И ти… се чувстваш добре с тях?

— И то много — сърцето й започна да танцува в гърлото. Това имаше значение за него, виждаше го. Имаше значение, че тя приема семейството му и него. Защото… беше ли възможно да е така, защото и той я обича? Защото иска тя да е част от живота му? Радост се разля в нея като силен поток.

— Роуън, — той се върна да седне и тя скри треперещите си ръце под масата. — Братовчедите ми са много. Тук, в Ирландия. В Уелс, Корнуол. Някои са от рода Донован, други са Малоун, някои Райли. А някои са О’Мара.

Сърцето й се качи в главата и я завъртя.

— Да, ти каза, че майка ти е била О’Мара. Може дори да сме далечни роднини. Няма ли да е хубаво? Това би означавало, че по някакъв заобиколен начин съм свързана с Моргана и останалите.

Той преглътна една въздишка, пресегна се към ръцете й, улови ги здраво и се наведе напред.

— Роуън, не казах, че може да сме братовчеди, а че сме братовчеди. Далечни, вярно е, но споделяме една кръв. Споделяме наследство.

Объркана от внезапното напрежение, тя му се намръщи.

— Предполагам, че може и да сме. Десети братовчеди или нещо подобно, във всеки случай много далечни. Не съм съвсем наясно с тези неща. Интересно е, но… — Този път нейното сърце като че ли спря. — Какво имаш предвид? — каза бавно. — Споделяме наследство?

— Прабаба ти Роуън О’Мара е била магьосница. Като мен. Като теб.

— Това е абсурд! — Понечи да освободи ръцете си, но той ги държеше здраво. — Това е абсурд, Лиъм. Дори не я познавах, а ти със сигурност не си.

— Чувал съм за нея — сега говореше спокойно. — За Роуън О’Мара от Клар, която се влюбила и омъжила, напуснала родното си място и се отрекла от дарбите си. Направила го по молба на мъжа, когото обичала. Направила го е свободно, което е нейно право. А когато родила децата си, не им казала нищо за тяхното наследство, докато не пораснали.

— Говориш за някой друг — успя само да каже.

— Затова я помислили за ексцентрична и може би дори за малко побъркана, но не повярвали. Когато те имали собствени деца, казвали само, че Роуън О’Мара е странна. Мила и любеща, но странна. А когато дъщерята на дъщеря й родила дъщеря, детето било отгледано, без да знае какво тече в кръвта му.

— Човек би трябвало да знае. Как е възможно да не знае? — Този път той пусна ръцете й, тя се отдръпна и скочи на крака. — Би го почувствал. Би го усетил.

— А не си ли? — Той също се изправи, искаше му се да бе успял да намери начин да й каже, без да я уплаши. — Не си ли го чувствала от време на време? Вълнението, пожара в кръвта, не си ли се чудила?

— Не. — Това беше лъжа, помисли си и се отдръпна. — Не зная. Но грешиш, Лиъм. Аз съм обикновена.

— Виждала си картини в пламъците, сънувала си сънища като дете. Усетила си вълнението на силата под кожата, в съзнанието си.

— Въображение — настоя тя. — Децата имат развинтено въображение. — Но усещаше вълнението и сега, част от него бе от страх.

— Каза, че не се боиш от мен — каза го меко като на подплашен елен в гората. — Защо би се страхувала от себе си?

— Не ме е страх. Просто знам, че не е вярно.

— Тогава няма да имаш нищо против да опитаме и да видим кой от двама ни е прав?

— Да опитаме какво? Как?

— Умението, което се учи първо и се забравя последно, е правенето на огън. Това, което е вътре в теб, вече знае как се прави. Просто ще ти припомня. — Пристъпи към нея и взе ръката й, преди тя да успее да избяга. — И имаш думата ми, че няма да го правя аз, както искам твоята дума, че няма да възпираш това, което се появи.

Сякаш дори душата й трепереше.

— Няма нужда да възпирам нищо, защото няма нищо.

— Тогава ела с мен.

— Къде? — запита, докато той я водеше навън. Но вече знаеше.

— Кръга — каза простичко. — Още нямаш контрол, а той е защитен.

— Лиъм, това е абсурдно. Аз съм нормална жена и за да запаля огън имам нужда от подпалки и кибрит.

Той спря, колкото да я изгледа свирепо.

— Мислиш, че те лъжа?

— Мисля, че грешиш. — Трябваше да подтичва, за да не изостава от огромните му крачки. — Вероятно е имало Роуън О’Мара, която е била магьосница. Сигурно е имало, Лиъм, но не е била прабаба ми. Моята прабаба бе сладка, леко изкуфяла стара жена, която рисуваше красиво и разказваше вълшебни приказки.

— Изкуфяла? — Обидата го вбеси. — Кой ти каза това?

— Майка ми… тоест…

— И така — той кимна, сякаш тя току-що бе потвърдила всичко, което бе казал. — Изкуфяла… — промърмори и отново тръгна. — Жената се отказва от всичко, заради любовта, а те я наричат изкуфяла. Да, може и да е била. По-добре да си беше останала в Ирландия и да се бе събрала с някой като себе си.

Тогава той нямаше да върви по тази пътека с треперещата ръка на Роуън в своята, помисли си.

Не беше съвсем сигурен дали е доволен, или ядосан от тази игра на съдбата.

Когато стигна каменния кръг, я дръпна направо в центъра. Тя бе задъхана от бързането и от това, което усещаше да витае във въздуха.

— Жребият е хвърлен, това е начало. Нека вътре в безопасност да бъде изцяло. Жената идва, за да знае. Тъй желая, нека стане.

Когато напевът свърши, вятърът се изви между камъните и обгърна тялото на Роуън като нежна прегръдка. Тя объркано кръстоса ръце пред гърдите си и стегна раменете си.

— Лиъм…

Той погали с ръка косата й и осъзна, че в много отношения това, което прави, прилича на приканване на девственица да прави любов. Трябваше да се направи нежно, търпеливо и с мисъл само за нея.

— Мисли за това като за игра — усмихна й се и отстъпи, — по-лесна, отколкото си мислиш в момента. — Притегли я надолу, за да застане на колене. — Дишай дълбоко и бавно, докато чуеш ритъма на сърцето в ума си. Затвори очи, ако това помага, докато се успокоиш.

— Казваш ми, че ще запаля огън от нищото и искаш да съм спокойна! — Все пак затвори очи. Колкото по-скоро му докажеше, че греши, толкова по-скоро това щеше да приключи.

— Игра — каза при първото дълбоко вдишване. — Добре, просто игра и когато видиш, че не ме бива в нея, ще отидем вкъщи да си довършим закуската.

Помни това, което не са ти казвали, но знаеш. Гласът на Лиъм бе като тих шепот в съзнанието й. Почувствай това, което винаги си усещала, но не си разбирала. Вслушай се в сърцето си. Довери се на кръвта си.

— Отвори очи, Роуън.

Зачуди се дали това е усещането да бъдеш хипнотизиран. Да усещаш всичко толкова пълноценно, почти болезнено, а в същото време сякаш да си някъде извън себе си. Отвори очи и впери поглед в неговите през потока слънчева светлина помежду им.

— Не знам какво да правя.

— Наистина ли? — в гласа му имаше едва доловимо веселие. — Отвори съзнанието си, Роуън. Вярвай в себе си, приеми дарбата, която те чака.

Игра, помисли отново. Просто игра. В нея тя бе магьосница по наследство, а силата й спеше под повърхността. Да я събуди бе единствено въпрос на вяра, желание и приемане.

Протегна ръце и се втренчи в тях, сякаш принадлежаха на някой друг, който гледаше как те леко треперят. Тесни ръце с дълги фини пръсти. Без пръстени, странно елегантни. Хвърляха две идентични сенки върху земята.

Чуваше ритъма на сърцето си, точно както бе казал той. Чуваше и бавния, дълбок звук на собственото си дишане, сякаш бе будна и слушаше себе си как спи.

Огън, помисли си, за светлина, за топлина, за уют. Можеше да го види в съзнанието си, бледи, златисти пламъци с едва забележими червени отблясъци по края. Горяха ниско и се разпалваха, издигаха се като факли към небето. Бездимни и красиви.

Огън, помисли отново, за топлина, за светлина. Огън да гори в ден и тъмнина.

Замаяна, леко се олюля. Лиъм трябваше да се пребори с инстинкта си да се протегне към нея.

Главата й падна назад, очите й станаха тъмносини. Въздухът утихна. Чакаше. Той видя как тя сякаш загуби някаква частица невинност.

Силата препускаше в нея като вятъра, който внезапно се надигна и развя косата й. Внезапната й топлина я накара да диша тежко и да потръпва. Тя се стече като ракета надолу по ръцете й и сякаш се изстреля от пръстите в езеро от светлина. Тя гледаше със заслепени очи огъня, който сама бе запалила. Пращеше на земята — малки танцуващи златни пламъци в червено по края. Горещината им топлеше коленете й, а след това и ръцете, които тя колебливо протегна над огъня. Като ги отдръпна, пламъците изригнаха нависоко.

— О! О, не!

— Полека, Роуън. Все още имаш нужда от малко контрол.

Той смали тънката огнена колона, докато тя гледаше втренчено и заекваше.

— Как… как можах… — Впери поглед в него. — Ти.

— Знаеш, че не бях аз. Това е твоето наследство, Роуън, изборът дали да го приемеш, или не, също е твой.

— Дойде от мен. — Затвори очи, поемаше си въздух и бавно го изпускаше, докато не започна да го прави, без да трепери. — Дойде от мен — повтори и го погледна. Вече не можеше да отрича това, което някаква част от нея бе знаела. Може би винаги бе знаела.

— Почувствах го, видях го. В главата ми имаше думи, като напев. Не знам какво да мисля, какво да правя.

— Как се чувстваш?

— Изумена — смаяно се засмя и се втренчи в ръцете си. — Развълнувана. Ужасена и доволна, чувствам се чудесно. В мен има магия. — Тя блещукаше в очите й, грееше на лицето. Роуън скочи, започна да тича в кръг сред камъните и този път смехът й бе истински и свободен.

Широко ухилен, Лиъм седеше с кръстосани крака и наблюдаваше как тя приема самата себе си. Това я правеше красива, осъзна. Чувството на чиста радост й придаваше наситена и характерна красота.

— Цял живот съм била нормална. Патетично обикновена, досадно нормална. — Направи още един кръг, строполи се на земята до него и обгърна с ръце врата му. — А сега в мен има магия.

— Винаги е имало.

Чувстваше се като дете със стотици опаковани подаръци, които чакаха да бъдат отворени и разгледани.

— Можеш да ме научиш на още неща.

— Да. — Разбирайки част от това, което препуска в нея, той прокара пръст по бузата й. — Мога. И ще го направя. Но не точно сега. Тук сме повече от час, а аз си искам закуската.

— Час… — Тя примигна, когато той се изправи и я дръпна на крака. — Изглеждаше ми като няколко минути.

— Отне ти известно време да стигнеш до същността. Следващия път няма да ти отнеме толкова дълго. — Изгаси огъня с мисъл. — Ще се опитаме да разберем, къде са истинските ти таланти, след като се нахраня.

— Лиъм, — обърна се към него за момент и притисна устни към врата му. — Благодаря ти.

Учеше се бързо. Лиъм никога не се бе считал за добър учител, но предполагаше, че това има нещо общо с ученика.

Този конкретен ученик бе открит, нетърпелив и учеше бързо.

Не им отне дълго да разберат, че талантите й са в областта на магиите, като на Моргана. След ден-два определиха, че няма дарба да вижда. Можеше да му даде мислите си, но четеше ясно неговите, само когато той ги пратеше в ума й.

Когато не успя, след повече от час потене и концентрация, да промени формата си, вместо това превърна една табуретка в розов храст с весел смях.

Покажи й радостта, бе му казала Ана. Той разбираше, че тя е тази, която му я показва, докато танцува из сечището и превръща ранните летни цветя в лабиринт от цветове и форми. Скалите станаха кристали с цвят на скъпоценни камъни, малките цветчета избуяха като огромни фойерверки от блестящи багри. Малкото поточе се издигна до елегантен водопад, светещ в синьо.

Той не я възпираше. Тя си бе заслужила този полет сред вълшебствата. Знаеше, че отговорностите и избора ще дойдат твърде скоро. Сега тя създаваше собствената си приказка. Внезапно стана толкова лесно да я види в ума й. И виждайки я, да я превърне в реалност. Ето я малката къща в гората с невероятна вълшебна градина, простираща се наоколо, забързаното движение на потока, свистенето на вятъра. И мъжа.

Тя се обърна, без да осъзнава колко невероятно изглежда с буйна блестяща коса, разперени ръце и с нова сила, светеща в очите й.

— Само за днес. Знам, че не може да остане в този вид, но само за днес. Преди сънувах, че съм на точно такова място — бърза река и вятър, цветя, толкова огромни и ярки, че заслепяват очите. А уханието им…

Гласът й заглъхна, когато осъзна, че е сънувала това, точно това. И него, Лиъм Донован, който слиза от верандата на къщата и идва към нея, върви под арка от цветя, които покриват земята с красиви розови листенца.

Откъсваше бяла като сняг роза, от храст, висок колкото него самия. И й я подаваше.

— Сънувах — каза отново. — Когато бях малко момиче.

Той откъсна бяла като сняг роза, от храст, висок колкото него самия. И й я подаде.

— Какво сънува, Роуън Мъри?

— Това. Теб. Много често теб.

— Само за днес, можеш да имаш този сън.

Той прокара розата по бузата й и тя въздъхна. Само за днес, помисли си, би било достатъчно.

— Носех дълга синя рокля. Роба, всъщност. А твоята бе черна, със златни ръбове. — Засмя се като усети ласката на коприната по кожата си. — Аз ли направих това, или ти?

— Има ли значение? Това е твоят сън, Роуън, но се надявам, че в него те целувам.

— Да. — Отново въздъхна и пристъпи към прегръдките му. — Целувка, заради която си струва да сънува човек.

Докосна устните й със своите, отначало нежно. Стопляше ги, правеше ги меки, докато се отвориха от нежния й дъх. Задълбочи целувката още и още, докато ръцете й не го обвиха, а пръстите й бавно се плъзнаха в косата му.

Докато я целуваше, нещо трептеше и в неговата памет. Нещо, което бе виждал или си бе пожелавал. Предаде се на спомена и се понесе в сънищата заедно с нея. И я притегли по-близо.

Заедно се носеха в грациозен танц, чийто ритъм бе биенето на сърцата им.

Краката й вече не докосваха земята, когато се завъртяха. Сънищата на младото романтично момиче се превърнаха в нуждата на жена. Топлина галеше кожата й, докато го притискаше все по-силно, притегляше го в сърцето си. Предлагаше му повече. Предлагаше му всичко.

В съня й имаше свещи. Дузини свещи — бели и уханни — горяха върху високи сребърни поставки със златни листа, носещи се наоколо. И легло, огряно от тях, драпирано в бяло и златно.

Когато той я отнесе до него, тя бе замаяна от любов, къпеше се в почуда.

— Как съм могла да зная? — Придърпа го към себе си. — Как съм могла да забравя?

Той се чудеше същото за себе си, но сега не бе време за въпроси, не и когато тя бе толкова мека, щедра, а устните й се разтваряха за неговите, а въздишките й на удоволствие се изливаха в него като вино от златен бокал.

Слънцето се спускаше зад дърветата, обагряше върховете им като огън и разпръскваше цвета си на фона на потъмняващото небе. Сред дърветата птиците пееха на последните лъчи светлина.

— Красива си.

Не би го повярвала. Но тук и сега се чувстваше красива. Чувстваше се силна. Чувстваше се обичана. Само за днес, помисли си и посрещна устните му със своите.

Той пиеше от нея — с жажда, но без алчност. Прегръщаше я, но без отчаяние. И двамата знаеха, че тук имат време. Времето щеше да ги чака.

Езиците им се срещаха и извиваха в бавен, интимен танц, диханията им се смесваха, шепотите им се преплитаха.

Тя прокара ръце по коприната на робата му, а след това по плътта под нея. Толкова топла, толкова гладка. Устните му бяха върху врата й, карайки я да отметне глава и да му даде още, леко хапеха мястото, където биеше пулса й. Нестабилното туптене го накара да плъзне език по кожата й, за да се изпълни целия с нейния вкус.

Разтвори робата й нежно като вятър. Когато ръцете и устните му я превзеха, тя леко се изви.

Сякаш казваше „Наслаждавай ми се! Омагьосай ме!“

Въздъхна заедно с него, движеше се с него, ухания се носеха във въздуха, а топлият, нежен ветрец галеше голата й кожа. Чувствата проблясваха, смесени с удоволствия, едновременно ярки и тъмни. Потопена и изгубена в тях, се претърколи с него и нерешително се надигна върху му. Тялото й бе слабо като вълшебна пръчица, бяло като мрамор под деликатната светлина. Косата й се носеше от вятъра, а очите й бяха пълни с тайни. Запленен, той прокара ръце по бедрата й, хълбоците, тялото и ги спря върху гърдите й.

Сърцето й биеше със същите бесни удари като неговото.

— Роуън, — прошепна, а тези тайни и сили блестяха в очите й. — Ти си вещица във всяко отношение.

Смехът й бе бърз и триумфален. Наклони се и жадно покри устата му със своята. Внезапна и безмилостна горещина се надигна в него, подпали кръвта му като огъня, който тя бе запалила преди няколко часа.

Тя също усети бързата промяна и факта, че тя бе тази, която я предизвика. Това, помисли си диво, това бе сила. Носена на нейните вълни, тя го прие в себе си, извивайки се назад да се наслади на изненадващата й проява с поглед, вперен в звездите, които се въртяха по тъмното небе над тях.

Ръцете му сграбчиха хълбоците й, въздухът излизаше от дробовете му като експлозия. Инстинктивно се опитваше да запази контрол, но вече поразклатен, той напълно отлетя, когато тя го взе.

Тя го взе. Хълбоците й се движеха като светкавица, тялото й летеше с див прилив на енергия, която го предизвикваше, препускаше и го водеше със себе си.

Люшкаше се до лудост и отвъд, и продължаваше да го води напред. Той произнесе името й. Тя чу звука да се откъсва от него в момента, в който тялото му се издигна заедно с нейното. Докато се носеха, видя как очите му проблясват, а след това стават тъмни и слепи.

Почти се разплака от триумф, когато дойде на себе си и се строполи върху него.

Никога не беше позволявал на жена да поеме контрол над него. Сега, докато Роуън лежеше отпусната върху му, осъзна, че не е могъл да го предотврати. Не и с нея. С нея имаше твърде много неща, които не бе успял да предотврати.

Обърна лице към косата й и се зачуди какво ще последва. Само след секунди, когато тя проговори, разбра.

— Обичам те, Лиъм, — каза го тихо, с устни върху сърцето му. — Обичам те.

Нарече паниката, която е надигна в него, разум, отговорност.

— Роуън…

— Няма нужда да ми отвръщаш със същото. Просто вече не мога да понеса да си мълча. Преди се страхувах да ти го кажа. — Тя се размърда и го погледна. — Не мисля, че вече някога отново ще се страхувам от нещо. Така че, обичам те, Лиъм.

Той седна до нея.

— Не знаеш всичко, така че не може да си сигурна какво мислиш или чувстваш. Или какво искаш — добави той с въздишка. — Има неща, които трябва да ти обясня, да ти покажа. Ще е по-добре да е в моето бунгало.

— Добре. — Усмивката й се появи лесно, макар сърцето й да се изпълни с ужас, осъзнавайки, че магията на този ден е приключила.