Нора Робъртс
Омагьосана (10)

Глава 9

Беше омагьосана, мислеше си Роуън замечтано, но не от заклинание. Не от магия, която призоваваше мистични сили. Беше влюбена, а това, както предполагаше, бе най-старата и естествена магия от всички.

Никога не се бе чувствала толкова добре и толкова неспокойна с друг мъж. Нито пък бе била толкова срамежлива и толкова дръзка, колкото с Лиъм. Като погледнеше назад и преценяваше действията, реакциите, думите и желанията си, осъзнаваше, че е попаднала под въздействието на тази магия в момента, в който се бе обърнала и го бе видяла зад себе си на скалите.

Вятърът в косите му, раздразнението в погледа, ирландският акцент. Това грациозно, мускулесто, стриктно поддържано тяло.

Любов от пръв поглед, помисли си. Още една страница от собствената й вълшебна приказка.

А след любовта, нейната любов, двамата бяха намерили път към приятелството, което тя ценеше също толкова много. Както и свободата да бъдеш себе си. Тя знаеше, че на него му харесва да е с нея — да работят, разговарят или тихо да седят и да гледат как небето се променя с падането на нощта.

Личеше си по начина, по който й се усмихваше, смееше се или разсеяно прекарваше ръка през косата й.

В такива моменти тя чувстваше как безпокойството, което дебнеше в него, се превръща в някакво задоволство. Както когато бе дошъл при нея в образа на вълк и бе легнал до нея, за да я слуша как чете.

Не е ли странно, размишляваше, как докато търсеше собственото си спокойствие, бе дала малко и на него?

Животът е нещо чудесно, реши докато се настаняваше да рисува напръстничетата по брега на потока. И сега, най-накрая, започваше да го живее наистина.

Беше прекрасно да върши нещо, което й доставя удоволствие, да бъде на място, което я прави щастлива и да прекарва времето си като изследва талантите си, изучава начина, по който слънцето се промушва през върховете на дърветата, как слабата струя вода се извива и блести.

Можеше да изследва всички тези нюанси на зеленото, формите на нещата, невероятно сложните шарки на еловата кора, чаровните прищевки на тучните папрати.

Сега имаше време за всичко това, време за себе си.

Вече не се налагаше да става сутрин, да облича спретнат, консервативен костюм, да се бори със сутрешния трафик, да кара през дъжда с куфарче, пълно с доклади, планове и проекти, на седалката до себе си. И да стои пред класната стая, знаейки, че не е съвсем достатъчно добра и със сигурност не е толкова посветена на преподаването, колкото учениците й заслужават.

Повече нямаше да й се налага да се прибира всяка вечер в апартамент, който никога не бе почувствала като дом, да вечеря сама, да подрежда домашни, да си ляга. С изключение на всяка сряда и неделя, когато родителите й я очакваха на вечеря. Те обсъждаха как са прекарали седмицата, а тя слушаше напътствията им за кариерата си.

Седмица след седмица, месец след месец, година след година. Не бе чудно, че бяха толкова шокирани и наранени, когато тя наруши тази свещена рутина. Какво ли биха казали, ако знаеха, че е излязла извън обсега на всякакви фантазии и се е влюбила в магьосник? Вълшебник, който променя формата си. Чудо.

Самата идея я накара да се засмее и да поклати глава възхитено и весело. Не, помисли си, по-добре беше да запази някои области от новия си живот за себе си.

Скъпите й и здраво стъпили на земята родители никога не биха повярвали, камо ли да разберат.

Тя самата не можеше да го проумее. Беше истина, напълно реално, не можеше да го отрече. И все пак как би могъл той да бъде това, което твърдеше, че е? Как би могъл да прави това, което й показа?

Моливът й потрепна и тя нервно се заигра с края на плитката си. Беше узнала всичко това преди по-малко от седмица. А оттогава бе имало дузина кратки, объркващи случки.

Беше го видяла да пали свещи с мисъл, да измъква бяла роза от нищото — в един от редките си моменти на несериозност — беше смъкнал дрехите й само с една усмивка.

Това я изумяваше и очароваше. Вълнуваше я. Но само тук, сама с най-съкровените си мисли, можеше да признае, че част от нея се плашеше.

Той имаше такава власт. Над природата и над нея.

Той никога няма да ги използва, за да ти навреди.

Гласът в съзнанието й я накара да подскочи и скицникът падна по лице на земята. В момента, в който вдигна ръка да успокои препускащото си сърце, видя как сребристия бухал се спусна надолу. Застана на един нисък клон и се вгледа в нея с немигащи ясно зелени очи. Злато блестеше сред сребристия цвят на гърдите му.

Още една страница от вълшебната ми приказка, помисли замаяно и успя да се изправи на крака.

— Здравей — звукът наподобяваше грачене и тя се прокашля. — Аз съм Роуън.

Потисна писъка си като го видя да разперва кралските си криле. Спусна се от дървото и сред сребриста светлина се превърна в мъж.

— Много добре знам коя си, момиче, — в гласа му имаше музика, магия и ехо от зелени хълмове и мъгливи долини.

Нервността й премина в чисто удоволствие.

— Вие сте бащата на Лиъм.

— Така е. — Суровото изражение на лицето му се смекчи в усмивка. Приближи се към нея, меките кафяви обувки заглушаваха стъпките му. Взе ръката й и нежно я вдигна за целувка. — Удоволствие е да те срещна, млада Роуън. Защо стоиш тук сама и се тревожиш?

— Харесва ми да седя сама понякога. А да се тревожа е едно от нещата, които умея най-добре.

Той поклати глава, леко щракна с пръсти и скицникът й се озова в ръката му.

— Не, това е едно от нещата, които правиш най-добре. — Разположи се удобно на едно паднало дърво, наклонил глава така, че косата му се стелеше като течно сребро по раменете му. — Имаш дарба, и то прекрасна. — Разсеяно потупа мястото до себе си. — Седни — каза, когато тя не помръдна. — Няма да те изям.

— Всичко е толкова… смайващо.

Вдигна зелени очи към нейните с искрено учудване.

— Защо?

— Защо? — Тя седеше на дърво в гората до един магьосник, с когото се бе запознала само преди секунди. — Ти си свикнал с това, но за обикновен смъртен е малко изненадващо.

Очите му се присвиха и ако Роуън можеше да чете мисли, щеше да се изненада, че бързите, раздразнени мисли бяха насочени към сина му. Упоритото хлапе още не й е казало. Какво чака?

Фин трябваше да си напомни, че това е работа на Лиъм, а не негова и отново се усмихна на Роуън.

— Чела си истории, нали? Чувала си легенди и песни за нас?

— Разбира се, но…

— И откъде, млада Роуън, мислиш, че са се появили историите и легендите, ако не от зрънца истина? — Бащински потупа ръката й. — Не че истината често не се изопачава. В тях има магьосници, които измъчват невинни млади деца и ги хвърлят във фурната за вечеря. Мислиш ли, че ще те опечем за угощение?

Веселостта в гласа му бе заразителна.

— Не, разбира се, че не.

— Е, тогава спри да се измъчваш. — Разсеял притесненията й, той започна да прелиства скиците. — Добре ще се справиш тук. Добре се справяш тук. — Усмивката му блесна, когато стигна до рисунка на очи на феи, надничащи иззад гъста туфа цветя. — Добре си се справила, момиче. Защо не използваш цветове?

— Не съм добра с боите — започна. — Но мислех да взема малко креда. Не съм рисувала много с пастели и реших, че може да е забавно.

Той изсумтя одобрително и продължи да разгръща страниците. Когато стигна до рисунката на Лиъм, застанал разкрачен и арогантен на скалите, ухилен като момче. В очите и гласа му имаше гордост. — О, това е типично за него, нали? Уловила си го.

— Наистина ли? — прошепна тя и се изчерви, когато зелените очи се обърнаха отново към нея.

— Всяка жена има власт, Роуън. Само трябва да се научи да я използва. Помоли го за нещо.

— За какво?

— Каквото искаш — потупа страницата с пръст. — Ще ми я дадеш ли? За майка му.

— Да, разбира се — но когато започна да откъсва страницата, тя просто изчезна.

— Той й липсва — каза Фин просто. — Приятен ден, Роуън от рода О’Мара.

— О, но няма ли… — той изчезна, преди да му предложи да отиде с нея при Лиъм. — Има по земята и небето всякакви неща, Хорацио — прошепна, изправи се и тръгна към дома на Лиъм.

Повтаряше си, че той не я чака. Имаше много неща, които да занимават ума и да запълват времето му. Със сигурност не обикаляше безцелно къщата, чакайки някаква си жена. Желаейки я.

Не беше ли й казал, че не възнамерява да работи днес? Не беше ли наблегнал на това, за да могат да прекарат известно време разделени? И двамата имаха нужда от малко усамотение, нали?

И какво, по дяволите, правеше тя? Чудеше се и обикаляше безцелно къщата.

Можеше да погледне, но това би било неопровержимо признание, че иска да е при него. А и тя бе пределно ясна в очакванията си за лична неприкосновеност. Никой не познаваше и не уважаваше нуждата от уединение повече от него.

А той й го даваше, нали? Не се поддаваше на импулса да погледне в огледалото и да види, или леко да се вмъкне в мислите й.

По дяволите!

Можеше да я повика. Спря неспокойната си обиколка и се замисли. Тих шепот на името й във въздуха. Това едва ли можеше да се счита за намеса, а и тя бе свободна да го игнорира, ако желае. Чувствайки се силно изкушен, отиде до вратата, отвори я и вдъхна ароматния въздух.

Помисли си, че тя няма да го игнорира. Беше твърде щедра, прекалено се раздаваше. Ако я помолеше, щеше да дойде. А ако го направеше, това щеше да е признание за слабостта му към нея.

Уверяваше сам себе си, че изпитва само физическа нужда. Просто копнеж по вкуса, формите, уханието й. Ако бе по-силен от обикновено, то вероятно бе заради собственото му въздържание.

Винаги беше нежен с Роуън. Отнасяше се с нея внимателно, независимо колко силно гореше кръвта му. Въздържаше се, дори когато всеки инстинкт го зовеше за още.

Напомни си, че е много нежна. От него зависеше да запази контрол. Да удържи настървението си, за да не я уплаши.

Но искаше повече, копнееше за повече.

Защо да не го получи? Лиъм пъхна ръце в джобовете си и се заразхожда по верандата. Защо, по дяволите, да не прави каквото иска с нея? Ако решеше — а решението щеше да е негово — да я приеме като своя спътница, тя също трябваше да го приеме. С всичките му качества.

Достатъчно бе чакал, докато тя бе надалече и го пренебрегваше. Докато вървеше, гневът му и надигащата се в него страст ставаха все по-силни и по-необуздани. Прекалено дълго се бе съобразявал с нея.

Беше крайно време тя да разбере пред какво се е изправила. Да проумее какъв е той и каква е тя самата.

— Роуън Мъри — прошепна, а очите му горяха. — Най-добре бъди готова за мен!

Вдигна ръце. Светлината, която блесна, се сви до леко сияние, когато той се материализира на нейната веранда.

И веднага разбра, че тя не е там.

Изръмжа и изпсува, бесен на себе си, не само защото действията му показваха колко се нуждае от нея, а и защото тя не бе там, където очакваше.

В името на богинята, това не можеше да поправи, нали?

Роуън излезе от гората с усмивка. Нямаше търпение да каже на Лиъм, че е срещнала баща му. Представяше си как сядат в кухнята и той й разказва истории за семейството си. Беше страхотен разказвач. Можеше да слуша музиката на гласа му с часове.

А сега, когато беше срещнала баща му, може би щеше да го помоли да я запознае и с други членове на семейството. От време на време беше споменавал братовчеди, така че…

Спря, удивена от внезапното откритие. Белинда. За Бога, първия ден той бе казал, че той и Белинда са роднини. Това не означаваше ли, че Белинда е…

— О! — Роуън се завъртя с усмивка на уста. — Животът е направо невероятен.

Още докато го казваше усмихвайки се, въздухът се разтресе. За втори път през този ден скицникът се изплъзна от ръцете й и тя ги вдигна към гърлото си. Земетресение, помисли с лека паника.

Усети как се завърта, а вятърът бушува. Ярка светлина заслепи очите й. Опита се да извика Лиъм, но думите заседнаха в гърлото й.

След това се оказа притисната до него, светлините все още танцуваха около нея, вятърът свистеше, а устата му опустошаваше нейната.

Не можеше да си поеме дъх, не можеше да свърже дори една съзнателна мисъл. Сърцето бумтеше в гърдите, в главата й докато се бореше и за двете. Краката й внезапно се озоваха във въздуха — беше я вдигнал със сила, едновременно небрежна и ужасяваща.

Устата му брутално изпиваше нейната, твърдо и лакомо поглъщаше стенанията й. Той беше в съзнанието й, оплетен в мислите й, прелъстявайки го неумолимо по същия начин, по който безмилостно прелъстяваше тялото й. Неспособна да отдели едното от другото, тя започна да трепери.

— Лиъм, почакай…

— Вземи това, което ти давам — дръпна главата й назад за косата и тя с ужас видя огъня в очите му. — Искай това, което съм.

Той нападна гърлото й, изкушен от безпомощното й скимтене. Съзнанието му бурно я доведе до върха. Когато тя извика, падна заедно с нея на леглото. Косата й се разпиля, както я харесваше, оградила лицето й като блестящо езеро. Очите й бяха разширени, страстта, примесена със страх, ги правеше тъмни като нощ.

— Дай ми това, от което имам нужда.

Когато съзнанието й прошепна „да“, той го взе.

Горещината идваше на приливи, усещанията я удряха като юмруци. Всичко беше като плетеница от силни чувства, той я отведе отвъд всичко цивилизовано. Сега беше вълк, помисли си, докато той разкъсваше дрехите й. Ако не по форма, то по темперамент. Див и неопитомен. Чу ръмжащия звук в гърлото му като пое голата й гърда в уста.

След това чу собствения си вик. Вик на триумф.

Нямаше време да се отпуска и да въздиша, а само да го следва. Всички нервни окончания в тялото й бяха оголени и хвърляха искри. Дъхът мъчително излизаше от дробовете, тялото й се въртеше и извиваше, наелектризирано от всяко негово скандално докосване.

Ръцете му я стискаха, зъбите му хапеха и всяка отделна малка болка й доставяше невероятно диво удоволствие.

Някъде от дълбините на съзнанието й изригна желание за още.

Той я вдигна и двамата се озоваха коленичили на леглото, тяло до тяло, така че ръцете му можеха да я докосват цялата. Да вземат повече. Освободено, животинското в него поглъщаше и опустошаваше. И все още ловуваше.

Ръцете се плъзгаха по плът, хлъзгава от възбуда. Устните се срещаха като гръмотевици. Претърколиха се по леглото прегърнати и изгубени един в друг. Желанието бе придобило зъби и глас, който виеше като освободен звяр.

Той отново я доведе до върха, толкова силно и бързо, че тя изплака името му, тялото й се разтърси, а ноктите й се забиха в него. Бореше се за въздух, усещаше как той изгаря гърлото й и се опитваше да намери твърда почва под себе си.

Той атакува сърцевината на женствеността й с уста.

Тя подивя под него, изпъваше се и се извиваше. Главата й се мяташе от една страна на друга, а тя забиваше нокти в чаршафите, косата и гърба му. С език и зъби той подлуди и двама им и сам потръпна, когато оргазмът я погълна и тялото й пламна като факел, а след това омекна, бавно и меко, като восък.

— Ще дойдеш с мен — каза задъхано и покри все още треперещото й тяло с горещи, алчни целувки. С едно движение повдигна бедрата й и я разтвори срещу себе си.

След това се гмурна.

Телата и умовете им се сляха горещо, твърдо и бързо. Той се зарови дълбоко в нея, забивайки зъби в рамото й, и се раздвижи с диви тласъци. Тя безумно се уви около него, жадна за всяко диво и опасно движение. В нея бушуваше сила, дива и сладка, движенията и желанията й бяха бурни като неговите.

Това беше повика на кръв към кръв, сърце към сърце. С един последен силен тласък и див вик той се изля в нея. А тя го прие с желание.

Той беше твърде ужасен, за да каже нещо, прекалено изненадан, за да говори. Знаеше, че й тежи, чувстваше бързите, силни потрепвания на тялото й под своето. Дъхът й бе накъсан, звучеше му изтощено и го караше да се срамува.

Беше я използвал, без да се контролира.

Умишлено, целенасочено, егоистично.

Беше напълно очевидно, че си е позволил да оправдае това със собствените си нужди и без да й даде избор я бе взел като разгонен звяр.

Беше заменил състраданието за страст, нежността за моментно физическо освобождение.

Сега трябваше да се изправи лице в лице с последствията — нейния страх и собственото му погазване на най-съкровената му клетва.

Претърколи се настрана, не бе готов да я погледне в лицето. Предполагаше, че е бледо, а очите й са изпълнени със страх.

— Роуън, — отново се прокле. Всяко извинение, което би могъл да измисли, бе по-прозрачно от въздуха.

— Лиъм, — името му бе като въздишка. Когато се премести, за да се сгуши до него, той рязко се отдръпна, след това се изправи и отиде до прозореца.

— Искаш ли вода?

— Не — седна, а тялото й още гореше. Дори не помисли да вдигне чаршафите нагоре, както правеше обикновено, просто седеше, а те бяха увити около краката й. Загледа се във вдървения му гръб и топлината започна да се отдръпва. На нейно място се появиха съмненията.

— Какво сбърках?

— Моля? — той погледна назад. Косата й падаше в объркана, богата, блестящо кафява маса по раменете, по тялото й, толкова гладко и бяло, личаха следите от ръцете му и от наболата брада, която бе забравил да избръсне.

— Мислех… е, очевидно не съм била… нямам никакъв опит в това, което току-що стана — каза с едва забележима острота в гласа. — Ако съм объркала нещо или не съм направила нещо, което си очаквал, най-малкото, което можеш да направиш, е да ми кажеш.

Той можеше само да я гледа втренчено.

— Полудяла ли си?

— Напълно съм разумна — толкова разумна, че й се искаше да зарови глава във възглавницата, да удря леглото с юмруци и да заплаче. И да вика. — Може и да не знам много за секса на практика, но знам, че без общуване и честност и този аспект на една връзка, както всеки друг, би се провалил.

— Жената ми изнася лекция — промърмори той, прокарвайки две ръце през косата си. — В момент като този ми изнася лекция.

— Добре. Не слушай — обидена и силно наранена, тя стана от леглото. — Просто стой там и се цупи на прозореца, а аз си отивам у дома.

— Ти си у дома си — беше почти развеселен. — Това е твоето бунгало, твоята спалня и твоето легло, в което те нападнах.

— Но… — объркана и с последните остатъци от блузата си в ръка, тя се опита да се концентрира. Това беше нейната спалня, осъзна. Голямото легло с балдахин стоеше помежду им, дантелените завеси се вееха на прозореца, до който стоеше Лиъм, гол и ядосан.

— Добре тогава — тя сграбчи блузата и остатъците от достойнството си. — Можеш да си вървиш.

— Имаш право да се ядосваш.

— Със сигурност — и нямаше да стои тук и да води спорове без дрехи. Отиде до гардероба и измъкна един халат.

— Ще се извиня, Роуън, но изглежда безсмислено след това, което ти сторих. Дадох ти дума, че никога няма да те нараня, а я наруших.

Тя се обърна неуверено и вдигна халата към гърдите си, вместо да го облече.

— Да ме нараниш?

— Желаех те и не можех да мисля за нищо друго. Целенасочено не мислех за нищо друго. Взех каквото исках и те нараних.

Тя осъзна, че това в очите му не бе раздразнение. А вина. Още едно чудо.

— Не си ме наранил, Лиъм.

— По теб има белези, които аз оставих. Имаш нежна плът, Роуън, а аз я нараних с невниманието си. Това лесно може да се поправи, но…

— Почакай минута, само минута — тя вдигна ръка, когато той тръгна към нея. Той моментално спря и трепна, преди да може да го потисне.

— Нямаше да те докосна, а само да премахна синините.

— Остави синините, където са си. — Обърна се и облече халата, за да си даде време да осъзнае всичко. — Разстроен си, защото си ме пожелал.

— Защото те желаех толкова, че се самозабравих.

— Наистина ли? — усмихваше се като се обърна и се развълнува, виждайки как се присвиват очите му от нещо, приличащо на объркване. — Е, доволна съм. Никой никога не ме е желал достатъчно, за да се самозабрави. Никой в живота ми не ме е желал по този начин. Никога не съм си представяла, че е възможно. Въображението ми явно не е толкова… широко — реши тя.

Тя беше тази, която пристъпи към него.

— А сега не ми се налага да си представям, защото знам.

Той прокара пръсти през косата й, още преди да осъзнае, че го иска. Че има нужда от това.

— Взех мислите ти, въпреки че ме помоли да не го правя.

— И ми даде своите. При тези конкретни обстоятелства не се оплаквам — обхвана лактите си, вече не се срамуваше. — Това, което се случи току-що, бе вълнуващо. Беше чудесно. Накара ме да се чувствам желана. Невероятно желана. Единственото, което би ме наранило, е да съжаляваш за случилото се.

Тя бе по-сложна, отколкото той бе осъзнавал. А нуждите й вероятно бяха по-малко… деликатни.

— Тогава изобщо не съжалявам. — Взе ръката й и вдигна ръкавите на халата й. — Позволи ми да премахна синините. Не искам по теб да има белези, Роуън. За мен е важно.

Целуна пръстите й и сърцето й бавно се преобърна, след това целуна устните й и то се върна на мястото си. Докато устните му нежно милваха нейните, тя усети хладен полъх по кожата си. Леката болка, която почти не усещаше, изчезна.

— Мислиш ли, че ще свикна с това?

— С кое?

— С магията.

Той уви къдрица от косата й около пръста си.

— Не знам. — Щеше да знаеш, ако беше погледнал, прошепна глас в главата му.

— Денят ми беше много вълшебен — усмихна се. — Идвах да те видя, когато ти… промени мястото на срещата. Исках да ти кажа, че срещнах баща ти.

Пръстът в косата й застина, а очите му се приковаха в нейните.

— Баща ми?

— Рисувах в гората и той се появи. Е, първо се появи бухала, но мисля, че почти веднага го осъзнах. Виждала съм го преди — добави. — Веднъж като орел. Носи златен амулет около врата си.

— Да, така е — амулет, който Лиъм трябваше да приеме или да отхвърли.

— Тогава той… е, промени се и поговорихме. Много е хубав и много мил.

Доста неспокоен, Лиъм се обърна, за да се облече.

— За какво говорехте?

— През повечето време за скиците ми. Искаше да му дам тази, на която си ти, за майка ти. Надявам се да й хареса.

— Със сигурност. Пристрастна е към мен.

Тя усети привързаността в гласа му и се усмихна.

— Той каза, че й липсваш, но като че ли говореше и за себе си. Всъщност си помислих, че може да дойде да те види. — Тя прехапа долната си устна и погледна към разбърканите чаршафи на леглото. — Добре, че не се отби.

— Той няма да се промъква на гости в леглото ти — каза Лиъм и вече облекчен, се ухили лукаво. — Това е моя работа.

— Но ти все пак би искал да го видиш.

— Поддържаме връзка — каза и откри, че бе едновременно развеселен и очарован да я види как отива да оправи леглото. Губиш си времето, Роуън Мъри, защото съвсем скоро пак ще се озовеш там.

— Той се гордее с теб и мисля, че ме хареса. Каза… вероятно не трябва да ти казвам.

— Но ще го направиш. — Лиъм отметна косата си и тръгна към мястото, където тя оправяше възглавниците.

— Каза, че трябва да те помоля за нещо.

— Така ли? — Лиъм със смях седна на леглото. — И какво ще поискаш, Роуън Мъри? Каква магия ще трябва да направя за теб? Сапфир, който да отива на очите ти? Диаманти, които да блестят в краката ти? Ако искаш от мен дарове, трябва само да кажеш.

Той се ухили, вече напълно развеселен, а тя отново прехапа долната си устна. Жените обичаха дрънкулки, помисли си и се зачуди какви ще иска тя.

— Бих искала да се запозная със семейството ти — изтърси, преди да е променила намерението си. Той примигна два пъти.

— Семейството ми?

— Да, ами, вече се срещнах с баща ти, а Белинда… ти каза, че сте роднини, но не знаех дали тя е… Такава ли е?

— Да — каза го разсеяно, опитвайки се да подреди мислите си. — Предпочиташ това пред диаманти?

— Какво да правя с диамантите? Сигурно мислиш, че е глупаво, но просто искам да видя как… живее семейството ти.

Той се замисли и започна да вижда предимствата от това.

— Ще ти бъде по-лесно да разбереш магията, живота.

— Да, поне така изглежда. А и съм любопитна — призна. — Но ако не искаш…

Той махна с ръка и я прекъсна.

— Имам братовчеди, които не съм виждал отдавна.

— В Ирландия?

— Не, в Калифорния — беше твърде погълнат да планира нещата, за да забележи бързо прикритото й разочарование.

Копнееше да види Ирландия.

— Ще ги посетим — реши той, стана и протегна ръка.

— Сега?

— Защо не сега?

— Защото аз… — изобщо не бе очаквала той да се съгласи или да действа толкова бързо и успя само да погледне безпомощно към халата и голите си крака. — Е, поне трябва да се облека.

Той грабна ръката й с доволен смях.

— Не бъди глупава — каза и двамата изчезнаха.