Нора Робъртс
Омагьосана (1)

Пролог

Бързоног и тъмен като нощта вълкът бягаше под луната. Бягаше за удоволствие сам през величествената гора, пурпурните сенки и магията на нощта.

Вятърът откъм морето свиреше между дъбовете, навяваше им песни от древни народи и разпръскваше техния аромат във въздуха. Малки същества с блестящи очи наблюдаваха гладкото черно тяло, което летеше като куршум през тънката като дантела мъгла, стелеща се над отъпканата пътека.

Той знаеше, че са там, можеше да ги подуши, да чуе бързия ритъм на кръвта им. Но не бе излязъл на лов за нищо, освен за самата нощ.

Нямаше глутница или партньор, само самота.

В него живееше безпокойство, което дори скоростта и свободата не можеха да обуздаят. В търсене на покой той обикаляше гората, вилнееше по скалите, навестяваше сечището, но нищо не го удовлетворяваше.

Пътеката стана по-стръмна, а дърветата оредяха и той забави ход, за да подуши въздуха.

Имаше… нещо във въздуха, което го мамеше към скалите, високо над неспокойния Тих океан. С мощни крачки изкачи скалите, а златистите му очи оглеждаха, търсеха.

Там, на най-високото място, където вълните се разбиваха като артилерийски огън, а луната плуваше, пълна и бяла, той вдигна глава и зави. Към морето, към небето, към нощта.

Към магията.

Ревът отекна, разпръсна се и изпълни нощта едновременно с искане и въпрос. Със сила, естествена като дишането.

Шепотът, който достигна до него в отговор, му каза само, че идва промяна. Край, начало. Съдба.

Съдбата му го очакваше.

Самотният черен вълк със златисти очи отново отметна глава и нададе вой. Имаше още и той щеше да разбере. Земята се разтресе, а водата забушува. Отвъд морето лъч разсече тъмнината с ослепителна бяла светлина. В неговото сияние за секунда, само за един удар на сърцето, се появи отговорът.

Любовта чака.

Магията трептеше във въздуха, танцуваше над морето със звук, приличен на смях. Слаби искри светлина се плъзгаха по повърхността на водата, подскачаха и се въртяха, за да изплетат златен облак върху осяното със звезди небе.

Вълкът наблюдаваше и слушаше. Дори когато се обърна отново към гората и нейните сенки, отговорът го последва.

Любовта чака.

Безпокойството му растеше с всеки удар на сърцето. Той се спусна по пътеката — мощни крачки, разкъсващи мъглата. Скоростта нажежи кръвта му и той се обърна наляво през дърветата към мекия блясък на светлините. Бунгалото стоеше там непоклатимо, а прозорците му светеха гостоприемно. Шепотите на нощта затихнаха.

Докато изкачваше стъпалата се изви бял дим, синя светлина проблесна. И вълкът се превърна в човек.