Андреа Кейн
Замъкът на мечтите (6)

Глава 5

— Благодаря ти за великолепната утринна езда, Стар. Днес имаш повече енергия, отколкото имам аз. — Брейдън погали лъскавия махагонов гръб на чистокръвния кон.

— Това не е изненадващо, като се има предвид колко малко спа през изминалата нощ. — Гласът на Чарлс долетя откъм конюшнята, където един млад коняр пристъпи нерешително навън, за да изтрие запотеното животно. Всички знаеха, че единствено Негова светлост умее да се справя с буйния кон.

Брейдън проследи с поглед Стар, доволен, че жребецът не е задъхан, нито отпаднал от бързото сутрешно препускане — знак, че конят е здрав и в отлично състояние.

Чарлс приближи до Брейдън и огледа тъмните кръгове под очите му.

— Лягал ли си си въобще? Изглеждаш ужасно — отбеляза той.

Брейдън тъжно се усмихна.

— Благодаря ти. Да, легнах си, но почти не можах да заспя.

— Все още си обзет от мисли за госпожица Грей. — Това не бе въпрос, а констатация и Чарлс се вгледа напрегнато в приятеля си, за да види реакцията му.

Очакванията му се потвърдиха — Брейдън стисна зъби, а очите му гневно блеснаха.

— Да, загрижен съм за Каси — призна с равен тон херцогът. — Дяволски съм притеснен за нея затова, че е принудена да живее с онзи… пияница.

— През тази седмица на няколко пъти ходих до къщата на Грей. Два пъти видях госпожица Грей да тича заедно с кучето си, но нито веднъж не зърнах баща й. Стори ми се, че всичко е наред — рече Чарлс.

— Както сам знаеш, доста често външността лъже — студено отвърна Брейдън и прокара тревожно пръсти през косата си. — Аз знам по-добре от всеки друг какво означава да оцелееш сред обстановка на враждебност. Правя го от години.

Приятелят му кимна.

— Знам — отвърна той тихо. Колко добре си спомняше малкото момче, което никога не плачеше, но което така и не разбра защо е пренебрегвано от майка си и баща си. Майка, която бе прекалено егоцентрична, за да се интересува от някой друг, освен от себе си, и баща, който бе твърде огорчен, за да прости на единственото същество, което бе причината за непреодолимата бариера в неговия брак. — Знам — повтори Чарлс и сложи ръка върху рамото на Брейдън.

Той го погледна тъжно, спомняйки си всеки път, когато бе търсил утеха в тези конюшни от този мил и грижовен мъж, който бе запълнил огромна празнина в живота му. Това бе дълг, който Брейдън никога не би могъл да изплати.

— Защо не се опиташ да си починеш? — предложи Чарлс, докато крачеше редом с херцога към къщата. — Още е рано.

Брейдън поклати глава.

— Чувствам се прекалено неспокоен. Мисля да се свържа с моята корабна компания, за да разбера кога ще пристигне новата арабска кобила. Нямам търпение да видя дали наистина е толкова великолепна, колкото ме уверяваха.

Чарлс отвори уста, за да отговори, но в същия миг откъм замъка се разнесоха високи гласове, последвани от кучешки лай. Когато приближиха, Брейдън видя Пъркинс, възрастния иконом на Шърбърг, да отказва категорично да пусне в къщата един малък и раздърпан скитник. До него подскачаше пухкава кожена топка в кафяво и бяло, която неистово лаеше между краката на достолепния прислужник.

— Какво по… — Брейдън забърза и когато наближи входните стълби извика — Пъркинс? Какво има?

Обикновено невъзмутимото лице на иконома бе придобило нещастен вид и той заговори смутено, бършейки челото си с кърпичка:

— Простете за безпокойството, Ваша светлост, но тази млада дама — хвърли презрителен поглед към скитника до себе си — настоява да говори с вас. Няколко пъти й повторих, че входа за прислугата е отзад, но тя отказва да ме чуе…

Преди да довърши изречението си, младата дама, предизвикала искреното възмущение на иконома, се извърна към Брейдън и закуцука надолу по каменните стъпала. Разгневеното куче мигом се озова до нея.

— Брейдън.

Брейдън се почувства така, сякаш бяха забили юмрук в стомаха му.

— Каси! — Смътно чу зад гърба си смаяното ахване на Чарлс. С десет големи крачки Брейдън се озова там, където започваха стъпалата, и протегна ръце към Каси. Роклята й бе разкъсана, лицето й изопнато от болка, а страните й — набраздени от сълзите. По брадичката и по врата й се виждаха грозни синини, а долната й устна бе подута и покрита със засъхнала кръв.

— О, Господи! — простена младият мъж и обви лицето й с ръце. — Каси!

Той я привлече към себе си и закрилнически я прегърна. Усети как потръпна и погрешно си помисли, че се страхува от докосването му.

— Шшт… отпусни се. Няма страшно. Всичко ще бъде наред. — Вълна на облекчение заля Брейдън, когато почувства как напрежението постепенно напуска малкото крехко тяло. Хвърли свиреп поглед към слисания иконом и попита гневно.

— Не видя ли, че е наранена?

— Ами, всъщност, не, Ваша светлост, не видях — заекна ужасеният прислужник. — С цялата тази врява и онова животно — той хвърли недоброжелателен поглед към Пърси, който по някакво чудо се бе укротил — не забелязах, така че не знаех…

Брейдън потисна гнева си. В крайна сметка не Пъркинс бе този, когото искаше да удуши с голи ръце.

— Всичко е наред, Пъркинс, разбирам. А сега, искам да влезеш вътре и да изпратиш за доктор Хауъл. След това нареди да приготвят една стая за госпожица Грей. Тя ще има нужда от топла вода, за да се изкъпе и от някакви дрехи. Не ме интересува как ще се справиш, просто го направи. Ясно ли е?

— Да, Ваша светлост… напълно. — Възрастният иконом вече бе успял да възвърне самообладанието си и се оттегли достойно в къщата.

Брейдън усети, че Каси трепери.

— Къде се нарани, скъпа? — тихо промълви той. Боеше се да я отнесе вътре, за да не й причини допълнителна болка.

Тя не отговори, но пръстите й се вкопчиха в ризата му. Брейдън я прегърна и докосна нежно нараненото й лице.

Каси потръпна. В погледа й се четеше мъка.

— Съжалявам — прошепна девойката, — но не знаех къде другаде да отида.

Той поклати енергично глава и допря пръсти до устните й, за да спре ненужните извинения.

Каси потрепери от допира и очите на Брейдън потъмняха от гняв.

— Баща ти ли ти причини това? — запита сурово младият мъж.

Тя отвори уста, за да защити Робърт, но се отказа. Не можеше вечно да измисля извинения за жестокото му поведение. Кимна.

Брейдън яростно изруга и кръвта кипна във вените му. Извика на помощ цялото си самообладание, за да обуздае задушаващия го гняв. Ако излееше яда си, нямаше да помогне на Каси.

— Можеш ли да вървиш? — попита загрижено той.

Момичето кимна.

— Мисля, че да. Обаче тук отстрани… — Пое дълбоко дъх и потрепери. — Болката е толкова остра.

— Ребрата й — процеди Чарлс с изкривено от ярост лице.

Брейдън кимна. Наведе се и без усилие взе Каси на ръце. Тя простена тихо, но благодарно се облегна на гърдите му.

— Не беше чак толкова лошо, но аз тичам от дълго време. — Тя се усмихна тъжно. — Нямах представа, че Шърбърг е толкова далеч, поне за човек, който върви пеша. — Погледна надолу към Пърси, който отново бе започнал да лае, когато Брейдън я взе на ръце. — Шшт, Пърси — успокои го девойката. — Ние сме сред приятели. — Кучето притихна, но вярно съпроводи господарката си, докато Брейдън я внасяше в къщата. Чарлс ги следваше на няколко крачки, готов да помогне, ако се наложи.

Брейдън отнесе Каси в гостната и я настани на един диван. Чарлс подложи допълнително възглавници под главата й.

— Така по-добре ли е? — попита Брейдън и отметна няколко тъмни кичура от пребледнялото й лице.

Каси кимна, опитвайки се да прикрие болката.

— Добре съм — увери го тя.

— Разкажи ми какво се случи!

Каси преглътна с усилие. С цялото си сърце искаше да забрави ужасните подробности, довели я така неочаквано на прага на Брейдън. Ала бе убедена, че той има право да знае.

— Чух баща ми и един друг мъж да разговарят — започна тя и сведе поглед.

— Какъв друг мъж? — напрегнато попита Брейдън.

— Не знам — прошепна девойката. — Бяха се затворили в библиотеката, гласовете им бяха приглушени, не можех да ги чувам ясно. — Вдигна глава и погледна право в загрижените, нежни очи на Брейдън. — Но баща ми възнамерява да ме омъжи за него. Всъщност той се готвеше да ме продаде за впечатляващата сума от седемдесет хиляди лири.

По красивото лице на Брейдън се изписа недоверие.

— Баща ти те е продал на онзи мъж?

Каси кимна неохотно. Искаше й се да потъне в земята.

— Да. Това беше сделка. И баща ми очакваше да се съглася, без да задавам въпроси. — Устните й потръпнаха. — Знам, че мое задължение, като негова дъщеря, е да му се подчинявам, но това беше коравосърдечно и ужасно от негова страна. Не можах да го понеса.

— И си казала на баща си за това?

Каси облиза пресъхналите си подути устни.

— Да. Казах му, когато остана сам. Той побесня и ми наговори ужасни неща. — Стисна клепачи, опитваше се отчаяно да прогони спомена. — После ме удари. Опитах се да се разбера с него, но той бе изгубил самоконтрол. Беше пиян и… — Гласът й заглъхна.

— Какво се случи след това? — попита херцогът.

— Той сякаш си изгуби ума. Никога не съм го виждала така разярен. — Отвори уплашените си очи и преглътна напиращите сълзи. — Бях ужасена… помислих, че ще ме убие. — Гласът й бе едва доловим шепот. — Избягах. Нямаше къде другаде да отида. Ти ми каза, че ако някога се нуждая от теб…

— Казах го съвсем искрено. — Брейдън взе малките й студени ръце в своите топли и големи длани. — Обещавам ти, Каси, той никога повече няма да те нарани. Никога. Вярваш ли ми?

— Да — прошепна младото момиче, втренчена в суровото му и решително лице. — Какво ще правиш?

— Първо ще помоля доктор Хауъл да прегледа раните ти. След това ще посетя баща ти. — Видя изплашеното изражение на лицето й и поклати глава. — Довери ми се, ma petite. Всичко ще бъде наред.

Брейдън се извърна, неспособен да скрие бушуващите в гърдите му чувства. За един кратък миг пламтящите му очи срещнаха погледа на Чарлс. Брейдън никога не бе виждал приятеля си толкова потресен. Но го разбираше. Чарлс не понасяше физическо насилие. Самата мисъл за това го изпълваше с погнуса. А жестокостта, проявена спрямо тази красива млада жена, бе най-мерзкото нещо на земята.

Чарлс потрепери от отвращение и се извърна.

— Ще отида да проверя дали са изпратили за лекаря — тихо рече той, обърна се и излезе от стаята.

— Брейдън. — Нежният глас на Каси изтръгна Брейдън от мислите му. Той се обърна към нея и повдигна въпросително вежди. — Не исках да ти причинявам толкова главоболия. — Опита се да седне. — Не биваше да идвам тук. Трябва… — Замълча, пронизана от остра болка и се отпусна назад.

Брейдън приближи до нея.

— Това, което каза току-що е толкова безсмислено, както и опитът ти да станеш. По дяволите, Каси, наранена си. Навярно ребрата ти са много лошо натъртени и дори счупени. — Наведе се над нея и заговори с нежен глас. — Приеми подкрепата ми поне този път.

Тя се усмихна немощно.

— Спомням си, че ми каза същите думи, докато бяхме у нас. Май ми стана навик да се осланям на теб.

— Толкова ли е лошо? — попита младият мъж с мек тон.

— Не ми харесва да бъда зависима от някого.

Брейдън кимна разбиращо. Тя бе толкова силна и уверена в себе си. Истинска рядкост. И все пак бе дошла при него, когато се бе почувствала сама и безпомощна, беше се обърнала към него в страха си. Сърцето му се изпълни с радост и безмерно удоволствие. От седмици не се бе чувствал толкова щастлив. Вгледа се в красивото й, насинено лице, в гордо вдигнатата й глава. Каси щеше да оцелее. Но Брейдън знаеше, че не би могла да оцелее сама. Трябваше да се погрижи за нея. Но първо щеше да се погрижи за баща й.

— Брейдън? Какво, за Бога, става тук и то още преди да е изгряло слънцето?

На прага стоеше Сирил Шефилд. Изглеждаше объркан, с уморен и леко замъглен поглед. Беше дошъл в салона, защото Пъркинс го бе уведомил за присъствието на някаква млада жена, за която се грижел Негова светлост. Смаян, той чакаше обяснение от племенника си.

Брейдън се извърна. Широките му рамене закриха малката отпусната фигура на Каси.

— Имаме гостенка, Сирил — отвърна той и изгледа предупредително чичо си. — За нещастие е била наранена. Доктор Хауъл идва насам, за да я прегледа.

— Да не би да ми казваш, че се грижиш за някакъв напълно непознат в Шърбърг? — възмути се Сирил.

Каси се подпря на лакти, пренебрегвайки острата болка в ребрата.

— Простете, сър, вината е моя. — Макар и замаяна, тя се опита да се изправи на крака. — Извинявам се, че ви обезпокоих. Ще отида…

Брейдън видя как лицето й рязко пребледня. Хвърли се и я улови, преди да се строполи в краката му.

— Никъде! — довърши вместо нея. — Никъде няма да ходиш, упорито момиче! — Поклати разтревожено глава и заяви на чичо си — Това не е непознат човек, Сирил, а приятел. — После се усмихна. — Каси, мога ли да ти представя чичо си лорд Сирил Шефилд. Сирил, това е госпожица Касандра Грей.

Сирил приближи, без да откъсва поглед от нежната млада жена пред себе си. Дори и насинена, мръсна и с измачкани дрехи, тя бе изумително красива. Той дълго мълча, после се поклони леко и каза:

— Госпожице Грей, аз съм очарован. Моля да ме извините. Несъмнено съм изтълкувал погрешно ситуацията.

— Много сте любезен, милорд — усмихна се Каси. — Съжалявам, че нахлух така неочаквано в дома ви, при това толкова рано. — Поколеба се, усещайки, че е длъжна да обясни появата си, макар да не й се искаше. Вече достатъчно се бе унижила пред Брейдън и господин Грейвс. Не й се искаше да се излага и пред чичото на Брейдън.

Брейдън усети неудобството й и се намеси:

— Наредих да приготвят банята и чисти дрехи за Каси. След като докторът я прегледа, ще отсъствам за няколко часа от Шърбърг. Питам се дали не бих могъл да те помоля, да се погрижиш нашата гостенка да се чувства удобно, Сирил?

— Моля? — Сирил изглеждаше не на себе си, когато откъсна очи от Каси. — О… разбира се, Брейдън. За мен ще бъде удоволствие да правя компания на госпожица Грей, докато те няма.

Брейдън кимна и се извърна към Каси.

— Освен ако не предпочиташ да поспиш?

Каси поклати глава.

— Не мисля, че ще съм в състояние… поне засега.

— Добре. Разбрахме се.

Брейдън се обърна към Сирил — Бих искал Каси да си почине малко, преди да е дошъл лекарят. Съгласен ли си?

Сирил стисна устни, разбрал ясно намека на племенника си. Каквито и въпроси да имаше относно неочакваната поява на госпожица Грей, те трябваше да почакат.

— Да, Брейдън, разбирам.

— Чудесно. В такъв случай ще чакаме. След което — Брейдън стисна зъби — ще изпълня ангажимента си.

 

 

Утринната светлина огряваше набраздения път, който водеше към къщата на Грей. По време на самотното пътуване, гневът му се бе усилил и сега Брейдън едва се сдържаше. И най-малкото предизвикателство от страна на Робърт Грей щеше да бъде достатъчно да избухне.

Слава Богу, раните на Каси не бяха сериозни. Алфред Хауъл бе заявил, че няколко от ребрата й са доста натъртени, но нито едно не е счупено. Тя страдаше от изтощение и от преживяния ужас. Лекарят предписа топла храна, почивка и слаба доза лауданум за болките и обеща, че след няколко дни пациентката му ще се възстанови напълно.

Брейдън обаче не смяташе така. Никакви лекарства не бяха в състояние да помогнат на Каси да се съвземе толкова бързо. Тя бе дълбоко емоционално наранена, поради дългите години на явно пренебрежение. Единствено вътрешната й сила и вродената й жизненост я бяха поддържали толкова дълго. Но дори те не бяха неизчерпаеми.

Каретата спря. Брейдън отвори толкова рязко вратата, че едва не събори слисания лакей. Той дори не го забеляза. Отиде до вратата на къщата и почука. Звукът отекна високо в притихналата утрин.

След известно време, което на Брейдън се стори цяла вечност, един слуга отвори вратата. Брейдън си припомни, че името му бе Джеймс. Очите на мъжа се разшириха от учудване.

— Да, милорд… Ваша светлост… какво мога да направя за вас?

— Искам незабавно да се видя с Робърт Грей.

Икономът пристъпи притеснено от крак на крак.

— Ааа… не съм сигурен, че е буден, Ваша светлост.

— Тогава го събуди! Или аз ще го направя. — Брейдън мина покрай объркания слуга и се насочи към стълбите.

— Почакайте! — извика Джеймс.

— Да? — Брейдън спря.

Прислужникът огледа нервно суровото лице на посетителя и каза:

— Той не е в стаята си.

Брейдън пристъпи заплашително към иконома.

— Тогава къде е?

Изплашеният прислужник кимна по посока на библиотеката.

— Навярно е там, Ваша светлост. Може би е…

Но Брейдън вече крачеше по коридора. Разтвори със замах вратата на библиотеката и я остави да се тресне зад гърба му.

Робърт Грей повдигна глава от разхвърляното бюро и присви очи към Брейдън.

— Кой е?

Брейдън усети как гневът му се усили при вида на празните бутилки, търкалящи се из стаята. Пое дълбоко въздух. Знаеше, че ако не се овладее, е в състояние да убие бащата на Каси.

— Аз съм, Брейдън Шефилд, Грей. Стани!

Робърт примигна изненадано. Последното, което очакваше, бе посещението на Брейдън, както и ледения му тон.

— Касандра не е тук, Ваша светлост. Тя е… навън.

Брейдън ритна един стол по пътя си и се надвеси над бюрото. Сграбчи Робърт Грей за яката и го вдигна от стола.

— Тя е жива и е добре, но не благодарение на теб — изръмжа Брейдън, като едва не се задави от алкохолните изпарения, които го лъхнаха.

Робърт пребледня.

— Не знам какво искате да кажете… всъщност…

— Много добре знаеш какво искам да кажа, мръсно копеле! — Брейдън захвърли Робърт обратно в стола, сякаш самото му съществуване оскверняваше всичко на този свят. — Дошъл съм тук, за да ти кажа, че никога повече няма да се докоснеш до нея.

Робърт облиза устни.

— Виж какво, Шефилд. Изобщо не ми пука кой си ти. Аз съм бащата на Касандра и ти нямаш никакво право…

— От днес нататък аз имам всички права, а ти — никакви!

Робърт го изгледа смаяно.

— И кое ти дава тези права?

— Това. — Брейдън бръкна в джоба си, извади лист хартия и го захвърли небрежно върху бюрото. Той падна точно пред Робърт.

— Какво?! — Грей вдигна листа и ахна.

— Това е чек за сто хиляди лири — каза Брейдън. — Доколкото си спомням, това е с трийсет хиляди лири повече от сумата, която щеше да получиш от джентълмена, който щеше да купи Каси. Прав ли съм? — Не дочака отговора и продължи — Можеш да си осигуриш доста приличен живот с тези пари, Грей. Сделката е добра.

Робърт на няколко пъти отваряше и затваряше уста, преди да успее да проговори отново.

— Да не би да искаш да кажеш, че искаш да купиш дъщеря ми? — невярващо попита той.

— Казвам, че има само едно условие, за да получиш тези пари. И то е: веднъж завинаги да прекъснеш всякакви връзки с Каси. От този момент нататък дъщеря ти престава да бъде твоя отговорност.

— Искаш да я направиш своя любовница, нали?

— Какво те интересува? — изстреля Брейдън. Грей не каза нищо и младият мъж се изсмя грубо. — Така и мислех. Не те е грижа какво ще стане с нея, нали, Грей?

— Не е вярно — възрази Робърт, без да откъсва поглед от огромната сума. — Но ти можеш да дадеш на Касандра толкова много неща, които аз не бих могъл.

— Съгласен съм с теб, Грей. Сигурност, грижи, нежност. Неща, които, благодарение на теб, са й липсвали през целия й живот.

Робърт се намръщи.

— Предишният… ааа… кандидат предложи брак.

— Предишният кандидат е предложил само седемдесет хиляди лири. Репутацията на дъщеря ти струва ли трийсет хиляди лири?

Настъпи тишина.

— В такъв случай, смятам, че сключихме сделка — рече накрая Брейдън. Тонът му бе заплашителен. — Лично аз бих предпочел да те убия, но това означава да отида в затвора и Каси отново да остане сама и беззащитна. Така че, за съжаление, ще те оставя да живееш. — Отиде до вратата и се извърна — И запомни: от този ден нататък ти нямаш дъщеря. Ако някога се осмелиш да се доближиш до Каси, ще ти покажа какво значи истинска жестокост.