Андреа Кейн
Замъкът на мечтите (28)

Глава 27

„Как ще каже на Каси?“

Ужасът при мисълта за това засенчи всичко останало в съзнанието на Брейдън, докато препускаше обратно към Шърбърг. Все още бе в шок от преживяното и потресен от мисълта какво можеше да означава присъствието на Чарлс в къщата.

По-късно щеше да анализира всички факти и да разбере накъде водеха те. Сега трябваше да се изправи пред красивата си и уязвима съпруга и да й каже, че баща й, единствената жива връзка с миналото и единственият източник, от когото можеше да узнае това, което я интересуваше — бе мъртъв.

Подаде мълчаливо на Добсън юздите на Стар и се за пъти към къщата.

— Добро утро, Ваша светлост — поздрави го Пъркинс.

Брейдън кимна.

— Трябва незабавно да изпратя съобщение на власти те, Пъркинс. — Написа набързо кратка бележка и я връчи на иконома си. — Моля те, погрижи се за това.

— Разбира се, Ваша светлост. — Дори и да бе изненадан от резкия тон на господаря си и странната му молба, Пъркинс не го показа с нищо.

— Къде е жена ми, Пъркинс?

— Струва ми се, че излезе да се поразходи в градината — Пъркинс посочи с ръка посоката, в която бе тръгнала херцогинята.

Брейдън закрачи из прекрасните градини, които опасваха имението откъм северната му страна. Зачуди се защо не бе видял Каси още с пристигането си. Би трябвало да я забележи от предния вход на къщата.

Чул силен лай, последван от мелодичен смях, той застина на място и се огледа. Прилив на топлота пропъди студа, сковал сърцето му. Нищо чудно, че не я бе видял. Тя се бе изгубила сред калейдоскопа от цветя — търкаляше се върху меката трева заедно с Пърси и се смееше на лудориите му.

Съвсем нетипично поведение за една херцогиня.

Типичен изблик на жизнерадост на неговата Каси.

Докато приближаваше към нея, огромна буца заседна на гърлото му.

— Здравей, ma petite.

Каси тутакси се надигна и очите й се разшириха от изненада.

— О, Брейдън, не те чух.

Недоволен, че бяха прекъснали играта им, Пърси възмутено излая.

— Нищо чудно, че не си ме чула — нежно се пошегува Брейдън и се наведе, за да отметне тъмните кичури от челото й. — Някои от нас — почеса Пърси зад ушите — са достатъчно шумни, за да заглушат дори оръдеен изстрел.

Пърси излая шумно в знак на съгласие.

Каси притихна и се вгледа в лицето на съпруга си.

— Искаш да говориш с мен? — учудено попита тя. След странното му поведение миналата вечер тя не бе сигурна какво да очаква.

Брейдън кимна, улови я нежно за ръце и я изправи на крака.

— Каси — започна той, като несъзнателно погали пръстите й, — знам, че има неща, които ти не разбираш… неща, за които трябва да поговорим. Но за нещастие, те ще трябва да почакат. — Впи поглед в очите й, за да й внуши, че трябва да бъде силна.

— Нещо се е случило. — Чувстваше го. Просто го знаеше и чакаше Брейдън да продължи.

— Да. Нещо се случи.

— Какво? — В очите й пролича страх. Брейдън пое дълбоко дъх.

— Става дума за баща ти, скъпа.

— За баща ми? — Първата й мисъл бе, че Брейдън е разбрал за молбата й към Чарлс. Но ако бе така, защо съпругът й не е ядосан?

— Каси, не е лесно да ти го кажа. — Думите на Брейдън отхвърлиха първоначалните й съмнения.

Каси се подготви да посрещне това, което й предстоеше.

— Просто ми кажи, Брейдън. Какво за баща ми?

— Той е мъртъв, Каси.

В първия миг тя се втренчи в него, сякаш си бе загубил ума. После устните й започнаха да треперят.

— Мъртъв?

Брейдън я привлече към себе си, докато й разказваше това, което смяташе, че трябва да знае.

— Очевидно е бил много пиян. Паднал е и е ударил главата си в ръба на бюрото в библиотеката. Това го е убило.

Брейдън усети как ръцете й се вкопчиха в ризата му и се свиха в юмруци.

— Той е мъртъв… Сигурен ли си? — задавено прошепна младата жена.

— Да, любима, сигурен съм. — Замълча. — Видях го.

Каси се отдръпна и се втренчи в него през изумените си, плувнали в сълзи очи.

— Бил си в къщата?

— Да.

— Защо?

Тъкмо от това се страхуваше Брейдън и искаше да го избегне.

— Ще го обсъдим друг път, Каси — уклончиво отвърна той и извърна поглед.

— Не. — Тя изпъна рамене и избърса сълзите си. Можеше да преодолее шока. Изминалите няколко дни бяха донесли толкова разтърсващи разкрития. А сега и това…

Чувствата, породени от смъртта на баща й, бяха твърде объркани и сложни, за да се опита да ги разбере точно в този момент. Но инстинктът й подсказваше, че Брейдън крие нещо от нея. И тя бе решена да разбере какво е то.

— Няма да е друг път, Брейдън. Ще го обсъдим сега. Защо си бил в къщата на баща ми? Има ли нещо общо с онова, за което говорихме вчера на брега?

— Да — призна той, — но не мисля, че точно сега е времето…

— Остави аз да преценя.

Тя не му оставяше избор. Но едва ли някога щеше да настъпи подходящият момент.

— Добре. — Той сложи ръце върху слабите й рамене. — Доктор Хауъл не вярва, че смъртта на майка ти е причинена от нещастен случай. — Внимателно избягна думата самоубийство. — Алфред смята, че е била бутната от скалите. Затова отидох да се видя с баща ти.

Каси примигна.

— Мислиш, че баща ми е този, който…

— В това има смисъл, нали?

Каси сякаш рухна пред очите му. Неканени и дълго потискани, сълзите рукнаха от очите й.

— Но той я обичаше толкова много — изхлипа тя и се вкопчи здраво в ръката му. — Наистина ли вярваш, че той е — направи пауза — бил — насили се да изрече — способен на убийство?

Брейдън въздъхна и нежно погали лицето й.

— Да, скъпа, вярвам. — Вгледа се в ужасеното й лице и добави: — Не вярвам, че е възнамерявал да я нарани, но… ако е открил връзката й с някой друг… Да, вярвам, че е бил достатъчно обезумял, за да я убие.

Каси пребледня и се отпусна немощно върху меката трева.

— Брейдън, мисля, че ще повърна — простена тя.

Той коленичи до нея и я държа, докато се разкъсваше от мъчителните спазми. Когато най-после стомахът й се успокои, а сълзите й секнаха, Брейдън я залюля нежно в прегръдките си, а Пърси с обич заблиза сълзите по лицето й.

Поседяха така известно време, после младият мъж се изправи, повдигна я и двамата се запътиха към къщата. Тя бе притихнала и покорна, притискаше лице към рамото му, страхуваше се да отвори очи.

Когато двамата влязоха в предверието, лицето на Пъркинс бе придобило подчертано зеленикав оттенък. Тревожният му поглед се насочи към отпуснатото тяло на херцогинята, сетне се върна към Брейдън.

— Един полицай е тук, за да разговаря с вас, Ваша светлост — успя да изрече той с напрегнат от безпокойство глас.

Брейдън кимна. Може би Пъркинс вече знаеше. Това беше без значение. И без това бе невъзможно да остане за дълго в тайна.

— Кажи му, че ще отида при него след малко — отвърна херцогът и се запъти към стълбите. — И незабавно изпрати доктор Хауъл в стаята на херцогинята.

— Разбира се, Ваша светлост.

Измина цяла вечност, преди лауданумът да подейства. Брейдън остана с Каси, докато заспа, държа я в ръцете си, докато трепереше и се притискаше към гърдите му. Страдаше заради болката й и заради това, че не може да направи нищо, за да я прогони. Можеше само да бъде с нея, докато се опитваше да приеме истината.

Макар че скърбеше, задето Каси бе изгубила и последната връзка с майка си, Брейдън не изпитваше съжаление за смъртта на Робърт. Най-после Каси бе спасена от лудостта на баща си и повече не бе застрашена от присъствието на един вероятен убиец.

Освен ако Чарлс…

Брейдън се изправи. Нямаше смисъл да се терзае повече. Положи нежно дълбоко заспалата Каси върху леглото и даде знак на Маргарет да остане с нея. Прислужницата кимна, обикновено веселото й и добродушно лице сега бе сгърчено от тревога и мъка по господарката й.

Брейдън слезе в библиотеката, където го чакаше полицаят Бентън. Когато херцогът се появи на прага, полицаят потри нервно потните си длани, притеснен едновременно от ранга на Брейдън и загадъчното съобщение, което му бе изпратил. Това бе второто известие, което Бентън бе получил за смъртта на Робърт Грей. Първото представляваше една набързо надраскана бележка, оставена върху бюрото му. Много необичайно. По-добре да не я споменава, преди да разбере повече подробности около случая, реши полицаят.

— Ваша светлост — поздрави той, докато гледаше нервно херцога изпод тъмните си гъсти вежди.

— Благодаря, че се отзовахте така. — Брейдън прекоси стаята и наля две чаши коняк, питайки се откъде намира сили да се държи толкова спокойно. Подаде чашата на представителя на закона и започна без предисловие — Изпратихте ли човек да огледа тялото?

— Да, Ваша светлост. — Бентън пресуши на един дъх чашата си. Обикновено не пиеше, докато бе на служба. Но насилствената смърт, особено когато засягаше и представители на висшите класи, бе достатъчно оправдание за постъпката му. — Бих искал да ми кажете повече подробности, ако сте в състояние.

— Разбира се. — Брейдън се чу да описва събитията, довели до откриването на тялото на Грей, времето, когато бе пристигнал в къщата, тишината, точното място, където бе открил тялото.

Бентън драскаше усилено в бележника си.

— Казахте, че според вас, господин Грей навярно е ударил главата си в ръба на бюрото?

— Да. Бащата на херцогинята очевидно е бил твърде пиян, изгубил е равновесие и е паднал.

Бентън мъдро кимна. Той, също като всички обитатели на града, знаеше за пиянството на Робърт Грей и за това тутакси разбра какво се криеше зад деликатния коментар на херцога.

— Докато бяхте там, видяхте ли и някой друг, Ваша светлост? — попита полицаят.

Вглъбен в бележника си, Бентън не видя измъчения израз, който се мярна за миг върху лицето на херцога, след което бързо изчезна.

— Не видях никой друг, господин полицай. — Отговорът бе категоричен, без следа от колебание. — Когато пристигнах, къщата бе пуста.

Дълго след като полицаят Бентън си бе тръгнал, за да напише доклад за произшествието, Брейдън се запита какво го бе накарало да излъже. Защо не бе казал, че е видял Чарлс да изхвърча от къщата на Грей само минути, преди да открие тялото на Робърт? Дали се опитваше да защити приятеля си от чувство на лоялност или дълбоко в душата си вярваше, че Чарлс не е способен да извърши нещо толкова отвратително? И ако последното бе вярно, можеше ли да продължи да вярва на инстинктите си, когато се отнасяше до Чарлс, след като го бе видял не само в къщата на Грей, но и на върха на скалата, откъдето вчера бе паднал онзи камък?

Имаше само един начин да накара гласовете в главата му да замлъкнат — да се изправи срещу Чарлс. И ако Чарлс бе извършил убийство, то Брейдън щеше да го разбере. Излезе от къщата, решен да го открие на всяка цена.

Чарлс също го търсеше.

Брейдън не бе стигнал до конюшните, когато Чарлс извика името му и се затича да го пресрещне.

— Полицаят е бил тук? — възкликна той. Изглеждаше блед и разтревожен.

Лицето на Брейдън потъмня от изненада.

— Да, Чарлс. Полицаят бе тук. Дойде в Шърбърг, за да разследва смъртен случай. Но ти като че ли вече знаеш? — Брейдън не дочака отговор, а продължи напред, без да обмисля думите си. Те сами изскочиха от устата му. — Така ли е, Чарлс? — И стисна юмруци, готов да посрещне поредното предизвикателство.

Чарлс се взираше в него не проумяващо.

— Да знам? Че полицаят е бил тук? Да, естествено. Аз съм този, който…

Брейдън го прекъсна рязко.

— Ти си бил, нали? — И като удари юмруци в мускулестите си бедра, погледна Чарлс, сякаш бе някакъв непознат. — Аз бях там, Чарлс. В къщата на Грей. Видях те. Беше точно, преди да намеря Робърт Грей… мъртъв. — Изчака реакцията му със свито от мъка сърце.

— Аз не те видях — бавно и замислено отвърна Чарлс. — Но в онзи момент не разсъждавах съвсем ясно.

— Мога да си представя, че въобще не си имал време за това — вметна Брейдън. — Всъщност изглеждаше така, сякаш бягаше.

Чарлс се смути и това пролича в очите му — те изразяваха едновременно учудване, гняв и болка.

— В какво по-точно ме обвиняваш? — промълви той тихо. Сякаш повя студен арктически вятър.

Брейдън несъзнателно го сграбчи за раменете.

— Ти ли уби Робърт Грей?

Чарлс не трепна.

— Тогава какво правеше в къщата? — настоя Брейдън.

За миг Чарлс се поколеба, после каза:

— Бях там по поръчение на съпругата ти.

Брейдън се изсмя глухо и недоверчиво.

— По поръчение на Каси? Тя не иска да има нищо общо с баща си. — Още докато изричаше тези думи, Брейдън се усъмни, че казва истината. След вчерашните разкрития Каси наистина би искала да говори с баща си. — Но щеше да помоли мен да се свържа с него — изрече той на глас.

— Щеше ли? — остро попита Чарлс. — Очевидно грешиш, Брейдън, защото аз трябваше да отнеса съобщението на баща й. Беше ясно, че няма към кого другиго да се обърне, така че се съгласих да й помогна. Когато отидох в къщата, той вече бе мъртъв.

— Тогава защо избяга? — Брейдън заби пръсти в дебелия вълнен плат на сакото на Чарлс.

Ченето на Чарлс увисна.

— Мили Боже, Брейдън, току-що бях намерил мъртъв човек. Какво очакваш да направя? Отидох до града, за да уведомя властите.

По суровото лице на Чарлс премина сянка на несигурност.

— Ти си уведомил властите?

— Как иначе полицаят щеше да разбере и да дойде в Шърбърг?

— Изпратих му съобщение, след като се върнах у дома. — Брейдън се вгледа изпитателно в приятеля си, продължавайки да стиска реверите на сакото му.

— Аз ненавиждах Робърт Грей — каза Чарлс, без да трепне и посрещна открито изпитателния поглед на Брейдън, — но не съм го убил.

Брейдън изглежда се сети за нещо друго.

— А какво ще кажеш за мен, Чарлс? Опита ли се да ме убиеш?

Чарлс пребледня и прошепна едва:

— Какво?!

Брейдън преглътна, но продължи.

— Вчера, когато двамата с Каси бяхме на брега, един огромен скален блок едва не ме уби, не си ли спомняш?

— Знам това — съгласи се Чарлс толкова тихо, че Брейдън едва го чу. — И ти смяташ, че аз съм го бутнал?

Брейдън го разтърси силно.

— Видях те да стоиш там, по дяволите! Малко след като падна камъкът!

Чарлс се откопчи от него и отстъпи назад. В гърдите му се надигна сподавен вик.

— Видял си ме да стоя там — повтори той накрая. — И си решил, че съм се опитал да те убия. — Продължи да отстъпва назад, а очите му блестяха. — Аз те отгледах, Брейдън, отгледах те от малък. Знам колко дълбоки белези таиш в душата си, знам колко ти е трудно да се довериш някому. Но винаги съм смятал, че съм изключение — единственият човек, на когото вярваш. — Поклати глава и погледна към Брейдън, сякаш го виждаше за пръв път. — Очевидно, съм грешил. Така да е. Щом мислиш, че бих могъл да те нараня, тогава няма какво повече да си кажем. — Спря за миг. — Отивам в къщата. Искам да видя Касандра и да се уверя, че е добре. След това ще опаковам багажа си. До сутринта ще съм напуснал Шърбърг.

Без да каже нито дума, той мина покрай Брейдън и закрачи към къщата. Нито веднъж не погледна назад.

 

 

Каси бавно отвори очи. Чувстваше се замаяна и объркана и имаше смътното усещане, че се бе случило нещо лошо. Примигна и се втренчи в балдахина над леглото си, питайки се защо е легнала посред бял ден.

Споменът нахлу в главата й и сърцето й се сви. Баща й беше мъртъв. Мъжът, който я бе измъчвал, мразил, наранявал. Но с него си бе отишла и последната надежда да разкрие кой е бил любовникът на майка й.

Тихо и мъчително ридание се изтръгна от гърдите й. Каси се претърколи на една страна и срещна съсредоточения поглед на един мъж, който седеше неподвижно до леглото й.

— Чарлс?

Той скочи на крака, но ръцете му продължиха да стискат облегалките на креслото.

— Да, Касандра. — В погледа му имаше тревога. — Добре ли си?

Тя кимна бавно, а върху красивото й лице се изписа изумление.

— Защо си дошъл в спалнята ми?

Той се намръщи.

— Извини ме за нахлуването, но исках лично да се убедя, че си добре. — Извърна се към вратата.

Каси се надигна, седна и отметна от лицето си разрошените къдрици.

— Моля те, не си отивай — тихо извика тя. Той спря. — Не е нужно да се извиняваш — продължи и колебливо се усмихна. — Благодарна съм за загрижеността ти. — Пое дълбоко дъх. — Ще се оправя. Наистина. Благодарение на приятели като теб.

Вместо да се зарадва, Чарлс придоби мрачен вид. Отпусна се отново в креслото.

— Касандра — започна той, забил поглед в килима, — има някои неща, които би трябвало да знаеш. — Вдигна глава и срещна погледа й. — Аз съм този, който пръв откри тялото на баща ти. Когато отидох в къщата със съобщението ти, той беше вече мъртъв.

За негово огромно изумление Каси се наведе напред и нежно постави ръка върху неговата.

— О, Чарлс, толкова съжалявам. — Красивото й лице бе изпълнено със състрадание. — Колко ужасно трябва да е било за теб!

Мъжът примигна. Нима добротата и безкористността на тази жена нямаха граници? В гърдите му се надигна прилив на гордост. На гордост и любов.

Чарлс импулсивно взе ръката й.

— Сега, след като се уверих, че си добре, се чувствам спокоен. — Насили се да се усмихне и продължи — Има още една причина, поради която дойдох да те видя, Касандра. Исках да ти кажа сбогом.

Каси го погледна въпросително.

— Сбогом? На пътешествие ли заминаваш?

Нямаше смисъл да отлага неизбежното.

— Не. Напускам Шърбърг.

— Напускаш Шърбърг? — ахна младата жена. — Смяташ, че така ще е по-добре? — Той поклати отрицателно глава и тя продължи — Защо?

Тъкмо от това се страхуваше. Ала знаеше, че трябва да го каже. Събра сили и отвърна:

— Брейдън смята, че аз съм убил баща ти.

— Какво? — извика Каси и едва не се изтърколи от леглото.

— Видял ме е да бягам от къщата — тихо обясни Чарлс. — Съвсем естествено е да предположи…

Каси издърпа ръката си и скочи от леглото.

— Съвсем естествено е да не предполага нищо! — възмутено извика тя. — Веднага ще отида при него и ще му кажа за бележката, която трябваше да отнесеш на баща ми. Тогава той ще разбере… — Млъкна, защото Чарлс решително поклати глава. — Защо не?

— Вече му казах истината, но той не ми вярва. — Въздъхна тъжно, изправи се и се обърна към нея. — Освен това е убеден, че аз съм бутнал камъка, който вчера едва не го уби.

— Мили Боже! — Каси усети как стаята се завъртя пред очите й и се облегна на леглото, за да не падне. — Как, за Бога, може да си помисли, че точно ти, който си го обичал през целия му живот, си способен на подобно нещо?

— Аз бях там, Касандра — глухо рече той. — Разхождах се на скалите, потънал в мислите си. Чух падането на камъка, после вика ти. Обезумях от тревога и исках да се уверя, че си невредима…

— Не е нужно да ми обясняваш нищо, Чарлс — прекъсна го Каси.

Но той продължи:

— Когато видях, че си в безопасност, не исках да нарушавам уединението ви и си тръгнах. Предполагам, че Брейдън е погледнал нагоре, видял ме е на върха на скалите и е помислил… — Не можа да продължи.

Каси не каза нищо. Отделните парчета от мозайката започваха да си идват на мястото. Странното поведение на Брейдън вчера, начинът, по който я бе отхвърлил миналата вечер, това, че се бе отдръпнал в себе си. Ако Брейдън е имал причина да се усъмни в Чарлс, то това би го накарало да се усъмни и в нея, защото би разкъсало тънките нишки на доверието му в другите. Искаше й се да поплаче за обърканата душа на съпруга си, за агонията му. В същото време й се искаше да го удуши, задето беше позволил на проклетия цинизъм и необоснованите съмнения да замъглят ума му и да го направят сляп за истината. В резултат на което бе накарал най-стария си и скъп приятел да преживее излишна и незаслужена болка.

Мълчанието на Каси продължи твърде дълго и Чарлс се извърна към нея със здраво стиснати зъби.

— Ти също ли смяташ, че съм виновен?

Каси пристъпи към него без колебание и го прегърна топло.

— Мисля, че си най-прекрасният човек на земята. Ти никога не би наранил никого, а най-малко Брейдън — каза тя и отстъпи назад, а от погледа й заструи нежност. — И което е по-важно, Брейдън също го знае. Не ме интересува какво ти е казал. Той те обича, Чарлс. И дълбоко в сърцето си знае, че си невинен. — Сплете нервно пръсти. — Моля те, не напускай Шърбърг! Дай му шанс — дай шанс на Брейдън да оправи нещата. Моля те, Чарлс! Нима гордостта е по-важна за теб от любовта на Брейдън?

Чарлс се взираше мълчаливо в тази прекрасна млада жена, която въплъщаваше всичко ценно и свято, което бе останало в живота му. Двамата с Брейдън бяха неговият свят.

А тя бе единствената му връзка е миналото.

— Добре, Касандра — чу се да казва. — Ще остана, но само ако Брейдън се съгласи. Ако ме помоли да си тръгна, ще го направя.

— Не би го направил — уверено заяви Каси. Въздъхна облекчено. Предстоеше й важен разговор със съпруга й, който очевидно бе в плен на някаква глупава заблуда.

 

 

Брейдън не обърна внимание на почукването.

Не може да се каже дали изобщо го бе чул. Взираше се мрачно през прозореца, а душата му бе потънала в смут, изгаряна от съмнения и вина.

Вратата се отвори с трясък и Каси нахлу в стаята му.

— Трябва да говоря с теб, Брейдън.

Брейдън бе изумен. Тя все още бе облечена в сутрешната си рокля, която бе малко измачкана от следобедния й сън, а лицето й бе бледо и изпито. Завтече се към нея, загрижен за състоянието й.

— Не знаех, че си се събудила — промълви той и нежно я погали. — Добре ли си? — Повдигна брадичката й и се вгледа тревожно в лицето й, търсейки признаци на преживяно страдание.

Но Каси излъчваше единствено възмущение.

— Как можа? — гневно попита тя, а по страните и избиха две червени петна.

Брейдън повдигна вежди.

— Как съм могъл какво?

Каси не си направи труда да смекчи тона си.

— Чарлс дойде в стаята ми. Искаше да се сбогува.

Ръката на Брейдън се отпусна. Изглеждаше напрегнат.

— Това може би е най-доброто решение.

— А ти може би си само един проклет глупак! — И без да обръща внимание на слисаното му изражение, продължи — Чарлс е също толкова способен на убийство, колкото и аз. И което е по-важно — ти отлично го знаеш.

По лицето му премина нервен спазъм.

— Не се бъркай в това, Каси. Има неща, които не знаеш.

— Кои например? Че вчера Чарлс е бил на скалата, когато падна камъка? Да, Брейдън — отвърна тя на шокирания му, въпросителен поглед. — Чарлс ми разказа цялата история. Щеше да я разкаже и на теб, ако си бе направил труда да го изслушаш. Но ти дори не си пожелал да чуеш какво ще ти каже, нали, съпруже? Толкова си бил нетърпелив да го обвиниш в предумишлено убийство! — Пое дълбоко дъх, опитвайки се да се овладее. Много добре съзнаваше, че след онази нощ, когато намери Абигейл в леглото му, сега за пръв път се опълчваше срещу съпруга си. Но твърдо бе решила да достигне до душата му, заради него самия и заради Чарлс. Както и заради себе си.

Леденият поглед на Брейдън и мрачното изражение на лицето му не я разколебаха. Единствено треперенето на малката й брадичка издаваше страха и объркването й.

— Брейдън — продължи тя, без да откъсва поглед от неговия, — нима толкова дълбоко си затънал в недоверието си, че вече не би могъл да разпознаеш истинската любов и приятелството, когато ги видиш?

— Не съм сигурен в съществуването нито на любовта, нито на приятелството. — Тонът му бе горчив и непреклонен, но Каси знаеше колко отчаяно се надява да му докаже, че греши.

Пристъпи към него и нежно промълви:

— Те съществуват. И това се потвърждава всеки път, когато съм в обятията ти.

Брейдън простена измъчено.

— Когато си в обятията ми, не знам какво чувствам…

— Не те питам какво чувстваш — нежно го прекъсна младата жена. — Казвам ти какво чувствам аз. Аз те обичам. — И като сграбчи силната му ръка, добави — Както и Чарлс.

Той продължи да се взира в нея недоумяващо.

— Не споделям сляпата ти вяра, Каси — каза накрая. — Опитах се, но не мога.

— Можеш, ако го желаеш истински — възрази тя. Изпитваше желание да го разтърси, да го накара да прозре истината — че не само те двамата с Чарлс го обичат, че и той също ги обича. Но вродената мъдрост на Каси й подсказваше, че човек трябва да открие сам някои истини.

Разбира се, някой трябваше да го направлява.

Сякаш за миг Брейдън смекчи суровия израз на лицето си, но после бързо го възвърна.

— Ще трябва сам да се справя с всичко това, Каси.

Тя тъжно кимна.

— Знам. Но през това време не позволявай на Чарлс да напуска Шърбърг. Когато осъзнаеш какво си направил, никога няма да си го простиш! — Докато отстъпваше назад, усети, че неговото отдръпване бе прекъснало близостта, която бяха споделяли. За миг се поколеба дали да не се хвърли в обятията му с молбата да я обича. Не можеше.

Не беше въпрос на гордост, а на здрав разум. Нямаше предвид да отнема чувството му за вина или да отклони задълженията му, искаше само да го накара да осъзнае любовта си.

Примигна, за да прогони сълзите, надвиснали над гъстите й мигли.

— Ако имаш нужда от мен, на твое разположение съм. — И преди да се е изложила съвсем, като даде воля на разтърсващите ридания, които я задушаваха, тя се обърна и напусна стаята.

Вече в коридора се предаде на болката и отчаянието, облегна се на стената и заплака. Чувстваше, че за един ден бе загубила повече, отколкото би могъл да понесе човек.

— Ваша светлост, добре ли сте? — Хардинг бе пребледнял от тревога. Милото му и загрижено лице я накара да заплаче още по-силно. — Ваша светлост? — Хардинг пристъпи към нея.

— Аз ще се погрижа за херцогинята.

Касандра се изненада, когато Сирил приближи и я улови за ръката.

— Ела — обърна се той към нея с много по-нежен глас, отколкото през последните дни. — Ще те заведа в стаята ти.

Тя кимна. Трепереше цялата, очевидно преживяното си оказваше своето влияние. И дори любезността на Сирил да бе малко принудена, породена от съжалението му за загубата на баща й, не я беше грижа. Прие я с благодарност.

Докато я водеше към стаята й, той я остави да се облегне на гърдите му и да намокри ризата му с горещите си сълзи. Когато влязоха вътре, продължи да я държи и да мърмори утешителни думи в косите й.

Накрая, напълно изтощена, Каси се отдръпна и избърса страните си с опакото на ръката си.

— Благодаря ти — изрече тя тихо и с достойнство.

Тъмните му загадъчни очи се впиха в нея.

— Смяташ ли, че ще се оправиш?

— Да. Нужно ми е малко време.

Сякаш отгатнал причината за сълзите й, Сирил погледна към стаята на Брейдън. Ала всичко, което каза бе:

— Добре. Ако имаш нужда от нещо, ще се радвам да ти помогна.

Погледна я замислено и излезе.