Андреа Кейн
Замъкът на мечтите (27)

Глава 26

Вечерята премина в мълчание. Напрежението във въздуха се прекъсваше единствено от тракането на сребърните прибори и забързаните стъпки на лакеите, докато поднасяха печения фазан, задушените гъби и аспержите в масло. Великолепните ястия не бяха оценени. Всеки един от сътрапезниците бе потънал в собствените си мисли и не желаеше или не можеше да ги сподели с останалите.

Каси вдигна глава и за сетен път се опита да разгадае изражението на Брейдън. Той мрачно побутваше храната и изглежда не желаеше да срещне погледа й. Бе озадачена, но реши, че странното му поведение се дължи на едва избегнатата злополука на морския бряг.

След като внимателно провери дали не е ранена, Брейдън й помогна да възседне Литъл лейди, метна се на Стар и двамата поеха към къщи в напрегнато мълчание. Веднага щом пристигнаха в Шърбърг, херцогът потърси доктор Хауъл, за да се увери, че Каси е добре. Докторът прегледа и двамата и потвърди, че за щастие са напълно невредими.

Тогава го видя за последен път преди вечерята.

Брейдън се взираше мрачно в почти недокоснатата чиния, сякаш върху плещите му лежеше цялата тежест на света, а Каси нямаше представа защо.

Но не само поведението на Брейдън я безпокоеше. Сирил също се държеше странно, а тъмните му обвиняващи очи няколко пъти се насочваха към нея. Каси не беше глупачка. Появата на Абигейл в нощта на бала доказваше, че Сирил не бе приел Каси като херцогинята на Брейдън, нито пък щеше да го направи някога. Бе се примирила с този факт, но продължи да се отнася към него с уважението, което чувстваше, че е длъжна да засвидетелства на чичото на съпруга си. Сирил също се държеше любезно, въпреки негативните си чувства към нея. Неодобрението му към Каси бе внимателно прикрито под пластовете на хладна приветливост и учтива търпимост.

Но в поведението му днес имаше съвсем явна промяна. Очите му горяха с гняв и презрение и Каси се размърда притеснено под обвиняващия му, изпитателен поглед. Той не й бе казал нито дума — също както и Брейдън, — но между отделните хапки си разменяше обичайните любезности с доктор Хауъл.

Чарлс изглеждаше разсеян, сякаш беше някъде другаде. По-рано през деня, след слуховете за драматичното преживяване на херцога и херцогинята, Чарлс се бе появил със стиснати от тревога устни, за да се увери, че всичко е наред. После, след като видя, че Брейдън и Каси не са пострадали, изчезна също така бързо както бе дошъл. Каси усещаше силно отсъствието му и копнееше с цялото си сърце да е до нея, да усеща блясъка на приятелските му сини очи, усмивката му, която винаги бе готова да се появи на устните му и която я уверяваше, че всичко ще бъде наред. Точно в този момент младата херцогиня отчаяно се нуждаеше от верен приятел.

В гърдите й се надигна вик на безсилие, когато Брейдън изведнъж бутна стола си назад и стана.

— Смятам да си легна — обяви той с безизразно лице. Кимна, завъртя се на пети и излезе.

Каси гледаше слисано след него. Не само, че съпругът й никога не си лягаше толкова рано, но той никога не се качваше в спалнята си, без да я помоли да го придружи. Дори и през ранните седмици на брака им, когато спяха отделно.

— Касандра — нежно се обади Алфред и докосна ръката й, — изглеждаш ми доста бледа и уморена. Подозирам, че денят е бил прекалено уморителен за теб. Смятам, че ти също трябва да си легнеш.

Каси кимна, благодарна, задето й бе спестено по-нататъшното неудобство.

— Благодаря ви, докторе. Ще го направя. — Изправи се грациозно, пожела на всички лека нощ и последва съпруга си нагоре по стълбите.

Малко по-късно тя спря пред междинната врата с ръка върху дръжката. Знаеше, че Брейдън е в спалнята си, чуваше го как се движи. Пое дълбоко дъх, отвори вратата и влезе.

Брейдън се извърна. Беше гол до кръста, с чаша порто в ръка.

— Какво има, Касандра?

Каси примигна, стресната от резкия му тон.

— Какво има? — повтори тя.

Сянка на загриженост смекчи суровото изражение на лицето му.

— Да не би да се чувстваш зле след… всичко, което се случи днес?

Младата жена поклати глава.

— Не. Нищо подобно. Но напусна трапезарията толкова внезапно, че дойдох да видя дали не си болен.

Брейдън грубо се изсмя.

— Болен? Не, не мисля, че съм болен. Може би съм объркан и разстроен или по-скоро се чувствам глупак… но, болен? Не.

Тя бързо приближи към него и постави ръка на гърдите му.

— Брейдън…

Той се отдръпна, сякаш докосването й го опари.

— Каси, моля те. Оценявам загрижеността ти, наистина я оценявам. Но не можеш да ми помогнеш. Има нещо, с което трябва да се справя сам. Така че, моля те, върви да си легнеш. — Отпи от питието си и се извърна.

Каси се сви, сякаш я бе ударил. Любовта и гордостта се бореха, докато се опитваше да разбере причината за студеното и отчуждено поведение на съпруга си. Изглежда имаше само един възможен отговор. Каси бавно отстъпи назад. Красивото й лице бе помръкнало от болка.

— Ако съм казала или направила нещо… ако се срамуваш от позорното поведение на баща ми, сега или преди години, наистина съжалявам — прошепна младата жена. — Лека нощ, Брейдън.

Брейдън потрепери, когато вратата се затвори зад нея. Изглеждаше така сломена. Мисълта, че обвинява себе си го обърка още повече, особено в мъчителното състояние, в което бе изпаднал. Болка и вина се преплетоха и пронизаха сърцето му като с нож. Инстинктивно се обърна, направи няколко крачки към вратата на Каси, после рязко спря. Въпреки силните чувства, които изпитваше към съпругата си и обърканите емоции, които тя събуждаше в душата му, не можеше да отиде при нея, не можеше да сподели терзанието си, не и сега. Трябваше първо да се опита да подреди мислите си.

Чарлс. Брейдън се разкъсваше между яростта от вероятното предателство на приятеля си и огорчението от собствените си подозрения. След като цял живот се бе грижил за него и го бе дарил с приятелството си, защо сега Чарлс ще иска да го нарани?

Въпросът отекваше болезнено в съзнанието му, отново и отново. Нямаше причина, нито пък щеше да има някаква изгода.

Освен Каси.

Брейдън не можеше да се отърси от спомена за особеното поведение на Чарлс, откакто Каси бе дошла в Шърбърг. Помежду им веднага бе възникнало разбирателство, което бързо бе преминало в необикновено силно приятелство, а накрая — това настойчиво чувство да я закриля, което граничеше с безразсъдство. Той бе умолявал Брейдън да не се рови повече в сънищата на Каси. И бе очевидно, че мразеше силно Робърт Грей.

Чарлс беше на върха на скалата, когато онзи камък едва не уби Брейдън.

Херцогът затвори очи, опитвайки се да пропъди отвратителната мисъл. Не успя. Не му помогна и портото. Нищо не бе в състояние да му помогне — не и докато не се изправи пред Чарлс и не получи отговор. Замаян от количеството алкохол, което бе погълнал, Брейдън се отпусна тежко върху леглото си. Утре. Утре ще говори с Чарлс.

Ала стана така, че Каси първа намери Чарлс. След безсънната нощ, през която се измъчва от странното поведение на Брейдън, тя стана рано. Беше взела решение. Какъвто и да бе баща й, какъвто и да е бил в миналото, не бе по нейна вина. Нямаше повече да се обвинява за случилото се някога. Нито пък щеше да се извинява за вчерашната си емоционална реакция, когато си припомни подробности от последната разправия между родителите си в нощта, когато майка й бе умряла.

След като Брейдън бе разстроен от миналото й или от реакцията й, тя повече нямаше да го замесва в това, като се стреми да научи нещо повече за любовника на майка си, а следователно и за самата нея. Имаше само един човек, който познаваше и който можеше да й даде търсените отговори. Баща й. С или без благословията на Брейдън тя щеше да направи това, което смяташе за необходимо.

Слънцето току-що бе изгряло на хоризонта, когато Каси тръгна да търси Чарлс, стиснала решително един лист в ръка. Както очакваше, той беше в конюшнята и проверяваше конете. Изчака го търпеливо пред клетката на Стар.

— Добро утро, Чарлс.

Чарлс се стресна и бързо я премери с поглед от глава до пети.

— Добро утро, Касандра — предпазливо отвърна той, като продължаваше да оглежда изпитателно лицето й. — Не е ли прекалено рано, за да си станала вече?

Каси сви рамене.

— Не можах да спя.

— Добре ли си? — разтревожи се той.

Каси се усмихна унило.

— Да. Добре съм. Напълно невредима. Благодарение на Брейдън. — Когато заговори за съпруга си, очите й светнаха — нещо, което Чарлс не пропусна да забележи. — Ако Брейдън не беше ни избутал настрани… — Тя потрепери. — Но всичко свърши благополучно и според доктор Хауъл и двамата сме напълно здрави.

Чарлс кимна и пое дълбоко дъх.

— Благодаря на Бога. Какво мога да направя за теб?

— Да отнесеш едно съобщение на баща ми.

Чарлс реагира така, сякаш го бяха ударили.

— Моля?

— Да отнесеш едно съобщение до баща ми — повтори Каси. Очевидно му дължеше обяснение, затова продължи — Не мога да ти разкрия всички подробности, Чарлс, но баща ми може да има информация за нещо, което е много важно за мен. Ако е така, искам да се срещна с него, за да разбера какво знае…

— Брейдън знае ли за това?

Каси поклати глава.

— Не. И не искам да узнава. — Махна с ръка, за да не му позволи да я прекъсва. — Моля те, Чарлс. Вече съм решила, че трябва да говоря с баща си. А не мога да рискувам да отида до къщата. Затова му предлагам да се срещнем в някое уединено място в Шърбърг, Ако Брейдън знае, ще ми забрани. Ти единствен можеш да отнесеш това съобщение. Моля те да се погрижиш баща ми да го получи. След това няма да имаш по-нататъшни ангажименти към мен. Моля те — прошепна тя и постави ръка върху неговата. — Ако имаше друг начин, нямаше да се обърна към теб. Но няма.

Чарлс гледаше малката ръка, докато внимателно обмисляше решението си.

— Важно ли е за теб?

Каси кимна решително, усещайки, че той се колебае.

— Да. Ужасно е важно за мен. А с изключение на Брейдън, ти си единственият, на когото мога да се доверя, за да изпълни молбата ми. Моля те, Чарлс.

Чарлс кимна.

— Добре, Касандра. Ще отнеса съобщението ти. Но само при едно условие: Ако баща ти се съгласи да се срещнете в Шърбърг, да не отиваш сама. — Поклати глава, когато Каси отвори уста, за да възрази. — Не те моля да разкриваш на Брейдън плана си. Аз ще те придружа до определеното място и ще бъда на достатъчно разстояние, за да остана незабелязан. По този начин ще бъда сигурен за безопасността ти. — Замълча и се прокашля. — Не мога да позволя да се изложиш на опасност.

Сърцето на Каси се изпълни с нежност.

— Добре, Чарлс. Приемам условието ти.

— Чудесно. — Мъжът присви очи към слънцето. — Веднага потеглям към къщата на баща ти.

Каси импулсивно обви рамене около врата му.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Ти си истински приятел.

Лицето му се изопна. Ръцете му бавно се вдигнаха и той я прегърна, с очи, блеснали от напиращите чувства. После бързо я пусна. Безмълвно взе бележката от ръката й и принудено се усмихна.

— По-добре да вървя. Имам да изпълнявам поръчение.

Щом остана сам в каретата, Чарлс разгърна бележката и прегледа съдържанието й. Погледът му се зарея в пространството, а стомахът му се сви на топка. Беше точно това, от което се страхуваше. Касандра знаеше, че в живота на Елена е имало и друг мъж. И като се има предвид колко много приличаше на майка си, нямаше да се успокои, докато не открие този мъж. Чарлс бе уверен в това.

Някога това бе въпрос на чест.

Сега бе надвиснала опасност.

Трябваше да се справи с Робърт Грей.

 

 

— Брейдън? Мога ли да те видя за малко?

Брейдън спря рязко пред вратата на библиотеката и се извърна нетърпеливо към доктор Хауъл.

— Важно ли е, Алфред? Трябва да се срещна тази сутрин с един човек.

Алфред примигна.

— Бих казал, че да. Отнася се за Касандра. Има някои неща, които се налага да обсъдим насаме. Неотложни неща.

Брейдън почувства нов пристъп на вина. Затънал в бъркотията на собствените си мисли, той съвсем бе забравил да разкаже на Алфред за вчерашните разкрития. Погледна часовника си. Нямаше седем, вероятно Чарлс щеше да остане в конюшнята още известно време. Кимна утвърдително.

— Разбира се, Алфред. Аз също трябва да ти кажа нещо.

Когато останаха сами зад затворените врати на библиотеката, доктор Хауъл се обърна към Брейдън и започна без предисловие.

— Слушах много внимателно разказа ти за случилото се по време на посещението на Робърт Грей в Шърбърг преди два дни. Не вярвам, че сме разкрили цялата истина.

Брейдън скръсти ръце на гърба си и изгледа намръщено килима.

— Прав си, Алфред. Мисля, че е много важно да узнаеш за разговора, който двамата с Каси проведохме вчера на морския бряг, преди онзи ужасен инцидент да ни прекъсне. — И Брейдън изложи пред доктора всички подробности, които Каси си бе спомнила, отделните парчета, които допълваха мозайката, като заключи с въздишка — Не ми даде сърце след всичко, което бе преживяла, да й кажа останалото, в което съм убеден — тя е станала свидетел на смъртта на майка си… смърт, която не е била нещастен случай, както мисли Каси, а самоубийство.

— Не смятам, че е било самоубийство.

Брейдън го погледна смаяно.

— Въпреки всичко, което току-що ти разказах? Въпреки продължаващите кошмари на Каси? Въпреки разстоянието от подножието на скалите, където е било открито тялото на Елена, ти продължаваш да смяташ, че е било нещастен случай?

— Не — поправи го Алфред. — Смятам, че е било убийство.

В стаята настана тишина.

— Убийство — бавно повтори Брейдън и цялото му тяло започна да трепери.

— Да, Брейдън, хладнокръвно убийство. Помисли какво причини реакцията на Касандра онзи ден, когато баща й нахлу в стаята й — какво точно се случи, че я накара да извика името на майка си.

— Тя видя как баща й пада през перилата на балкона — с усилие изрече Брейдън и почувства как кръвта му се смразява.

— Той не падна. Беше бутнат. В този случай неволно, но това не е важно. Касандра е видяла не само падането, но и буйната разправия, която го е предшествала. Тъкмо това е съживило спомените й. — Млъкна и се вгледа изпитателно в лицето на Брейдън, което изглеждаше неестествено спокойно. — Брейдън? Добре ли си?

— И кошмарите — каза на глас младият мъж, без дори да чуе въпроса на Алфред. — Звярът, който Каси продължава да вижда…

— … е човекът, който е блъснал Елена Грей в пропастта! — завърши вместо него докторът.

Сърцето на Брейдън се сви от мъка.

— И Каси е била свидетел на всичко това?

— Да, така смятам.

— О, Господи! — Брейдън се облегна на бюрото и наведе глава, опитвайки се да се съвземе. — Значи моята бедна съпруга е трябвало да живее с това през всичките тези години.

— Да живее, опитвайки се да забрави. — Алфред замълча. — И Касандра не е единствената, която отчаяно иска миналото да остане завинаги погребано.

Брейдън рязко вдигна глава. Очите му бяха потъмнели от ужас.

— Убиецът.

Алфред кимна.

— Това би обяснило много неща. Защо Робърт Грей се напива до забрава, защо е измъчван от угризения на съвестта и вина, защо отказва да преустанови всякакви контакти с дъщеря си. А сега, след като ми каза, че Елена Грей е имала връзка с друг мъж — е, това със сигурност би било безспорен мотив за такъв негодник като Грей, нали?

Брейдън усети как му прилошава.

— Да, така е.

— Разбира се, не разполагаме с никакво доказателство — намръщи се Алфред.

— Ще намеря. — Брейдън се запъти към вратата.

— Къде отиваш? — извика след него доктор Хауъл.

— Да се видя с Грей. Да разбера веднъж завинаги какво се е случило в нощта, когато е умряла майката на Каси.

Нямаше време да чака да приготвят каретата. А и ако искаше да овладее страха, който го обземаше, трябваше да стигне по-бързо. Нареди да оседлаят Стар и да го доведат пред къщата. Малко по-късно вече препускаше в галоп към къщата на Грей. Усетил нетърпението на господаря си, жребецът се носеше с пълна сила през гората към къщата, където Брейдън се надяваше да намери отговорите на всичките си въпроси.

Слезе от коня на стотина метра от предната врата. Очевидно Грей не беше сам, отпред беше спряна една карета. Е, Брейдън можеше да почака. Не искаше Грей да разбере за пристигането му и да избяга с приятелите си.

Без да вдига много шум, се промъкна към запуснатата къща и спря сред гъстата трева, която го скриваше напълно. Изведнъж застина — видя герба на Шърбърг върху блестящите врати на каретата. Нямаше време да разследва. От къщата се чу звукът от нечии забързани стъпки. Секунди по-късно входната врата се разтвори и на прага се появи Чарлс Грейвс с разширени от ужас очи. Огледа се трескаво наляво и надясно, не видя Брейдън, качи се в каретата и веднага потегли.

Обзет от лошо предчувствие, с натежало сърце, Брейдън се изкачи по стълбите, водещи към къщата.

Тя изглеждаше празна. Вероятно и единственият слуга в дома бе напуснал.

Брейдън извика името на Грей. Гласът му отекна зловещо в тишината. Мълчание. Брейдън тръгна по полутъмния коридор, като отваряше врата след врата. Всички стаи бяха празни.

Накрая стигна до библиотеката.

И там, върху мръсния и избелял килим, сред малка локва кръв, лежеше Робърт Грей.