Андреа Кейн
Замъкът на мечтите (26)

Глава 25

За кой ли път тази вечер Брейдън открехна вратата на спалнята на Каси и надникна вътре. Не бе за вярване, че спокойният ангел, сгушен между завивките, е същата истерична млада жена, която само преди няколко часа се бе вкопчила отчаяно в него. Сега спеше, потънала в безметежен сън, дишането й бе дълбоко и равномерно, а красивите черти на лицето й — отпуснати. До нея, като войник на поста си, бдеше вярната Маргарет, готова да извести Негова светлост, ако херцогинята се събуди. Всъщност последното бе малко вероятно, след като Алфред ги бе уверил, че лауданумът ще й помогне да спи непробудно чак до сутринта.

Брейдън тихо затвори вратата и пристъпи в коридора. Налетя на разтревожения Хардинг и неспокойно крачещия Пъркинс. След като увери със спокоен тон двамата мъже, че Каси е добре, се запъти към стълбите. Предаността и привързаността, която изпитваше цялата прислуга към Касандра, не го учудваше вече. Тя бе спечелила собственото му сърце, изглеждаше напълно естествено, да завладее сърцата на безчувствения му иконом и неприветливия камериер.

Брейдън се насочи към гостната. Джентълмените пиеха коняка си и когато влезе в стаята, се извърнаха към него с разтревожени лица.

— Добре ли е тя? — заговори пръв Чарлс.

Брейдън кимна и се отпусна в креслото си.

— Почива си.

Сирил се намръщи и завъртя полупълната си чаша в ръка.

— Аз все още не разбирам какво, по дяволите, става тук!

Брейдън му хвърли унищожителен поглед. Въпреки явната загриженост в очите на чичо му, той не можеше да забрави скорошния им спор, когато Сирил бе заявил, че Каси е луда.

— Струва ми се, че много ясно ти обясних всичко, Сирил, — каза херцогът с леден тон. — Грей нахлу в спалнята на Каси с намерението да я нарани, но аз се появих точно навреме. Ударих го и той падна през балкона. Каси стана свидетел на цялата сцена. Изпадна в шок. Отначало си помислих, че е заради баща й — сметнала е, че е мъртъв. После осъзнах, че не това е причината. Защото когато накрая проговори, думата, която произнесе бе: „мамо“.

Лицето на Сирил изразяваше смесица от недоверие и ужас. Когато най-сетне заговори, тонът му прозвуча доста неуверено.

— Но след като е паднал баща й, защо Касандра ще вика майка си?

Доктор Хауъл се обади за пръв път.

— От това, което чух, не допускам, че Касандра е викала майка си — заяви той замислено.

— Нито пък аз — побърза да се съгласи Брейдън. — Смятам, че тя всъщност е виждала майка си. — Потрепери при спомена за невиждащите и изцъклени от ужас очи на Каси. В този момент тя се намираше някъде другаде, виждаше нещо, което съществуваше единствено в съзнанието й, в спомените й. И не бе трудно да се разбере какво бе то. — Майката на Каси е умряла при падане — продължи той, решен да ги накара да го проумеят. — Паднала е от скалите, които заобикалят къщата им — същите скали, при които Каси не може да се реши да отиде. — Изгледа мъжете един по един. — Смятам, че Каси е била свидетел на самоубийството на майка си.

— Мили Боже — прошепна Чарлс с разширени от ужас очи.

Брейдън продължи, все едно че не бе го чул:

— Някъде дълбоко в душата си Каси си спомня какво е видяла през онази нощ. Както и баща й. Защото, ако подозренията ми се окажат верни, излиза, че Робърт Грей е бил този, който е накарал Елена да се самоубие. А точно както Каси му напомня постоянно за съпругата му, така и кошмарите напомнят за смъртта й на самата Каси.

— Смяташ, че кошмарите на Касандра са резултат от това, което е видяла? — успя да изрече Сирил, а по лицето му нервно трепна мускул.

— Да — отвърна Брейдън. — Това обяснява безкрайното падане в сънищата й, което тя описва, както и днешната й реакция на падането на Грей.

— Но тогава тя е била съвсем малка — прошепна Чарлс.

— На четири години, Чарлс. — Гласът на Брейдън потрепери. — Достатъчно голяма, за да попие ужаса от това да види как майка й отнема собствения си живот и достатъчно малка, за да погребе спомена толкова дълбоко, че да не може да бъде достигнат. — Брейдън усети как в очите му напираха сълзи. — Каси се е почувствала изоставена от единствения човек, който я е обичал безусловно, нямала е нищо друго, освен ужасния спомен и чувството за пълна самота.

— Отделните подробности имат смисъл — тихо се съгласи Алфред, докато трескаво обмисляше нещо.

Сирил скочи на крака.

— Но това е нелепо! — изрева той, а тъмните му очи заблестяха. — Да не би всички да сте полудели? Тази млада жена се намира под огромно напрежение, опитвайки се да се приспособи към един живот, който за нея е не само нов, но и напълно чужд. Баща й — едно пияно животно — нахлува в дома й, после се сбива със съпруга й и е хвърлен през балкона. Има вероятност да е смъртно ранен. Нима всичко това не е достатъчно, за да рухне?

— Друга жена, може би. Но не и Каси — убедено отвърна Брейдън.

Чарлс зарови лице в ръцете си и тихо простена.

— О, Господи… не! — прошепна той по-скоро на себе си.

Брейдън бе сепнат от страстния тон, с който бяха произнесени думите му, но повече бе вбесен от недоверието на Сирил.

— Защо толкова упорито се противопоставяш на теорията ми? Защото предпочиташ да мислиш, че Касандра е недостойна за положението си или е луда, вместо да разбереш, че е подложена на огромно страдание?

Сирил удари силно с юмрук по масата.

— Защото твоят брак разруши живота ни! — изкрещя той. — Нищо вече не е същото, откакто — поколеба се, после изплю думите, сякаш щяха да изгорят езика му — твоята съпруга дойде в Шърбърг… и очевидно нищо вече няма да бъде!

— Дяволите да те вземат, Сирил! — избухна Брейдън и мигом скочи на крака. — Ако мислиш така, то аз ти предлагам да се махнеш…

— Достатъчно! — Изненадващо, но Чарлс бе този, който прекрати словесната престрелка. Гласът му прозвуча като топовен гърмеж. — Нима Касандра не преживя достатъчно за днес? Нима искате да я събудите с безполезния си спор?

Брейдън застина за миг на мястото си, после отиде зад креслото и стисна облегалката толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Да, Чарлс, имаш право. — Костваше му огромно усилие да се владее. Хвърли злобен поглед към чичо си и каза — Сега не е време за спорове. Каси се нуждае от помощта ни.

— И ще я получи — намеси се Алфред. Погледна замислено тримата мъже и реши засега да запази мнението си за себе си. Щеше да го сподели единствено с Брейдън. Защото, ако теорията му бе вярна, тук се криеше нещо друго, много по-опасно. Намръщи се, спомняйки си за Робърт Грей и събитията от следобеда. През този ден бяха разкрити много неща, но и много оставаха погребани. Само Касандра можеше да хвърли светлина върху истината.

Брейдън се запъти към вратата.

— Къде отиваш, Брейдън? — извика след него Чарлс.

Херцогът се извърна.

— Не виждам никакъв смисъл да продължаваме този разговор. Ще се кача в стаята си, за да си почина. „И да бъда наблизо, ако Каси се нуждае от мен“ — каза си наум.

Чарлс сякаш прочете мислите му и кимна.

— Аз ще отида да се поразходя. Бих искал да разменя няколко думи с теб насаме.

Брейдън сви рамене.

— Както искаш. — И като пренебрегна напълно Сирил, се обърна към доктор Хауъл. — Утре ще поговорим.

Алфред кимна. Можеше и утре. Надяваше се, че тази нощ Брейдън ще успее да поспи. Също като Касандра и той се нуждаеше от цялата си сила, за да посрещне следващите дни.

Чарлс последва Брейдън и когато се увери, че са сами, хвана приятеля си за ръката.

— Наистина ли вярваш в това, което току-що каза, че Касандра е видяла — преглътна тежко — самоубийството на майка си?

Брейдън го измери с поглед.

— Не бих го казал, ако не го вярвах.

— Брейдън, възнамеряваш ли да го обсъдиш с Касандра? — Лицето на Чарлс бе придобило зеленикав оттенък, когато припряно продължи — Защото аз смятам, че ще бъде голяма грешка. Бедното дете, ако е видяло падането на майка си… Какво ще постигнеш, ако й припомниш това? Съживяването на отдавна забравения спомен само ще я нарани още повече.

Брейдън поклати глава.

— Не съм съгласен. Целият проблем е, че нищо не е забравено. Защо иначе през всичките изминали години Каси продължава да сънува кошмари?

— Не може ли да се дължи на нещо друго? На нещо, което баща й е направил?

— Не. — Брейдън пренебрегна умолителния поглед на приятеля си. — О, аз съм сигурен, че Грей има своето място в загадката, че всичко е свързано. Не, Чарлс, убеден съм, че подозренията ми ще се окажат истина. И — продължи той с по-мек тон — дори и да се ужасявам от мисълта да причиня още болка на Каси, трябва да говоря с нея за това.

— Но това ще я съсипе! — избухна по-възрастният мъж.

— Няма да го позволя. Аз ще бъда с нея, Чарлс — увери го Брейдън. — Ще поема болката й, ще я подкрепя, ще й помогна да се почувства по-добре. Няма да позволя на всичко това да я унищожи. Обещавам ти. — Извърна се към стълбите. — Вече съм го решил — додаде тихо. — Утре ще заведа Каси на морския бряг. Там тя се чувства в безопасност и е заобиколена от това, което най-много обича. Ще поговорим. — Погледна към пребледнялото лице на Чарлс. — Не се тревожи, приятелю. Всичко ще бъде наред.

Чарлс проследи с поглед Брейдън, докато зави по площадката на втория етаж. „Всичко ще бъде наред.“ Чарлс затвори очи, преживявайки отново болката и мъката, погребани толкова отдавна дълбоко в душата му. Бяха се завърнали, за да го преследват. Нищо нямаше да бъде наред. Трябваше да действа. Почувства, че му прилошава. Знаеше какво трябва да направи.

 

 

— Лятото наистина е към края си. — Каси зарея поглед в неспокойните вълни на Северно море. Студът вече се усещаше във въздуха.

— Да, любима, така е. — Брейдън стоеше зад нея, обвил ръце около кръста й и отпуснал брадичка върху копринено меката й коса. — Есента чука на вратата ни.

Каси въздъхна и облегна гръб на гърдите на съпруга си.

— Бих искала да спра времето и да задържа подобни мигове завинаги.

— Не мога да ти обещая, че можем да спрем времето — усмихна се Брейдън. — Но мога да ти обещая, че за двама ни винаги ще има подобни мигове.

Каси затвори очи. Искаше да задържи мига, когато светът и мъката изглеждаха толкова далеч, когато бяха само двамата. — Дано да си прав — прошепна младата жена.

— Съмняваш ли се в мен?

— Брейдън, ти не можеш да направляваш съдбата — въздъхна тя. — Някои обещания просто не могат да бъдат спазени.

— А сред обещанията, които съм ти дал — промърмори той дрезгаво, — нима има някое, което да не съм изпълнил?

— Не. — Гърлото й се стегна.

— Тогава защо смяташ, че не мога да накарам мечтите ти да оживеят? — попита той и целуна нежно косата й.

Каси се извърна рязко в прегръдките му и притисна лице към широките му гърди.

— Толкова се страхувам — изрече тя с тънкия си гласец.

Той я погали и нежно я залюля.

— Знам, скъпа. — Пое дълбоко дъх, осъзнавайки колко важни са следващите му думи. — От мига, в който те срещнах, бях сигурен, че си един от най-силните хора, които съм познавал. И все още мисля така. И един от най-смелите. Знам, че си изплашена, но освен това знам, че няма да избягаш от страха си. Ще се срещнеш с него лице в лице. Ние заедно ще се срещнем с него.

Тя кимна. Продължи да притиска лицето си към гърдите му, а малките й ръце лежаха свити в юмручета върху ръцете му. Сърцето му щеше да се пръсне от жал и мъка по нея.

— Каси — започна той, молейки се да има сили да й помогне и мъдрост, да не сгреши, — имаш нужда да поговориш за това, което се случи вчера. Искам аз да бъда първия, с когото ще говориш, а не доктор Хауъл.

Тя отново кимна, но не каза нищо.

— Колко си спомняш от това, което се случи?

Младата жена повдигна глава, но не се отдръпна от прегръдката на Брейдън.

— Спомням си всичко — уморено отвърна тя. — Появата на баща ми в стаята, това, което каза, вашето сбиване, неговото падане. Всичко.

— Това, което е казал? — бавно повтори Брейдън. — Какво каза той?

Каси потрепери.

— Говореше за сънищата ми. Обвини ме, че съм ти казала за тях само за да го измъчвам. Възпротивих се на твърдението му, но той изглежда не ме чу. Продължаваше да говори за майка ми, защо го е напуснала. — Каси се отдръпна от Брейдън и тихо изхлипа. — Повтаря се едно и също. Отново и отново. Баща ми се обвинява за смъртта на майка ми. Това го измъчва. Не знам защо…

— Знаеш, Каси — нежно рече младият мъж и я хвана за раменете, принуждавайки я да срещне погледа му.

— Какво искаш да кажеш?

— Помисли, Каси. Опитай се да си спомниш. Знам, че боли. Какво друго каза той?

Каси трепереше неудържимо.

— Не знам. Нищо.

— Каси! — Брейдън нежно я разтърси.

— Какво искаш да ти кажа? — извика тя.

— Искам да ми кажеш какво й е направил — настоя Брейдън. — Какво се е случило между родителите ти в нощта, когато е умряла?

— Той я обичаше! — Каси хлипаше и се опитваше да се освободи от ръцете на съпруга си.

— По някакъв негов извратен начин, да, обичал я е. Но нещо се е случило в нощта, когато Елена е паднала. Нещо, което я е накарало да избяга. Нещо, което само баща ти знае… и ти. — Той я притегли към гърдите си. — Вчера, когато баща ти падна от балкона, ти изкрещя: „Мамо!“. Какво у него ти напомни нощта на нейната смърт? Помисли, Каси, помисли!

Сред безкрайния ужас в очите й се появи слаб проблясък. Дали си спомни нещо? Брейдън отново я разтърси, изпълнен с отчаяното желание да достигне целта си. Чувстваше, че е само на сантиметър от нея.

— Какво беше то? — не се отказваше той. — Виждам го в очите ти, Каси. В тези красиви очи, които никога не са ме лъгали. Какво още си спомняш?

— Те се караха. — Говореше толкова тихо, че думите и едва се долавяха.

— Кой се караше? Родителите ти?

— Да. — Тя притвори очи, по страните й се стичаха сълзи. — Караха се толкова много. Не разбирах почти нищо, а и не исках да го знам. Но нещо, което баща ми каза вчера…

— Какво каза той?

— Той ме попита дали съм чула всичко, което са си казали. В мига, в който го каза, в съзнанието ми изплува картина. Бях забравила… — Пое дълбоко дъх, опитвайки се да спре риданията си. — През нощта, в която мама умря, те се скараха много жестоко. Бях заспала, но високите им гласове ме събудиха. Спомням си, че се бях свила на стълбите, заслушана в гневните им думи. Когато всичко свърши, мама избяга от къщата. Плачеше, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.

— Баща ти удари ли я?

Каси освободи ръцете си и ги обви около себе си.

— Да.

— Каси, скъпа, моля те… опитай се да си спомниш. За какво се караха?

— Аз бях толкова малка… толкова уплашена — прошепна тя.

— Знам, ma petite. Знам. Но опитай. Заради мен. Баща ти беше ли пиян?

Каси поклати глава.

— Не. Татко беше трезвен. Той беше толкова съсипан, че тя възнамеряваше да го напусне…

— Да го напусне? Но тя… е била още жива. Защо той е мислел… — Внезапно го озари мисъл, която трябваше да му хрумне много по-рано. — Майка ти виждаше ли се с друг мъж? Това ли е имал предвид баща ти? Дали се е страхувал, че тя ще го напусне заради някой друг?

Каси вдигна глава и го погледна. Страните й бяха мокри от сълзите, а в очите й се четеше истински ужас. „Проклета да си Елена… проклета, задето искаш да ме напуснеш! Ти си само една уличница, чуваш ли ме? И предпочитам да те видя мъртва, отколкото да принадлежиш на друг мъж… Мъртва!“

Каси ахна, думите отекваха в главата й, повтаряха се, сякаш ги чуваше за пръв път.

— Каси, отговори ми! — Брейдън обгърна лицето й с ръце, заставяйки я да го погледне. — Отговори ми!

— Да. — Тя като че ли се разпадаше пред очите му, коленете й се разтрепериха и раменете й увиснаха. — Да… спомням си. — Брейдън я прегърна и я притисна към себе си. Пребледнялото й лице изразяваше огромна мъка, сякаш отказваше да повярва.

— О, Господи, Брейдън…

— Шшт, всичко е наред. Всичко ще бъде наред. — Целуна лицето й, студените й ръце, после нежно я постави да седне върху пясъка. Отпусна се до нея и я притисна силно към гърдите си. Предстоеше им да изяснят още много неща. Трябваше да обсъдят какво се бе случило след разправията между родителите й — падането, което Брейдън бе сигурен, че Каси е видяла — истинската причина за кошмарите й. Но усещаше, че тя е на предела на силите си. Щеше да бъде жестоко да продължава. Трябваше да изчака. — Нищо повече не би могло да те нарани — прошепна младият мъж и я притисна към себе си. — Нищо.

Тя трепереше неистово, зъбите й тракаха. Първата врата на паметта й бе отключена и отдавна затворените спомени започнаха да се появяват.

— Това ли е вината, която носи в себе си през всичките тези години? — прошепна Каси. — Затова ли ме мрази толкова много? Защото му е ясно, че знам за нейната изневяра? А аз толкова много приличам на нея… Мислех си, че не може да ме понася, защото му напомням за нея и за това колко много му липсва тя. — Погледна към Брейдън, устните й трепереха. — Но не е това, нали? По-скоро споменът за една жена, която го е предала. Жената, която е обичала някой друг…

— Тя е имала причина за това, Каси — нежно каза Брейдън. — Баща ти я е наранявал… и физически и душевно.

Каси отново потрепери.

— Знам.

— И тя е намерила някой друг. Някой, който я е обичал, грижил се е за нея. Имала е право на това.

— Кой? — внезапно попита Каси. — Кой е бил той? — Изправи се рязко и се отдалечи в сенките, които хвърля ха скалите над тях.

— Не знам, любима. — Брейдън я последва. Искаше да попие и последната капка от болката й. — Има ли значение?

— Да, има. — Извърна се към съпруга си, избърса сълзите от лицето си, а в очите й проблесна искрица надежда. — Не разбираш ли, Брейдън? Който и да е бил той, той е познавал майка ми — вероятно по-добре от всеки друг. Възможно е да е още жив. И ако е, той може да ми разкаже за майка ми. Спомням си я толкова смътно. Може би ще сподели с мен неща, от които толкова дълго време съм била лишена!

Брейдън се втренчи в съпругата си, изумен от безкрайната доброта на душата й. Току-що бе преживяла един от най-разтърсващите моменти в живота си, а ето, че се опитва да отмине болката, да открие доброто, скрито в нея. Наистина му бе трудно да го проумее.

— Скъпа, не ми се иска да храниш прекалени надежди.

— Няма — просто отвърна тя. — Но трябва да опитам.

Брейдън кимна и й протегна ръка.

— Ако е жив, аз ще го открия.

Чуха тътена едновременно. Отначало започна тихо, после премина в оглушителен грохот. В краката им се посипаха малки камъчета.

— Брейдън! — изкрещя Каси.

Брейдън реагира мигновено. Скочи от мястото си, сграбчи Каси и двамата се претърколиха настрани. Секунди по-късно един голям скален блок падна точно на мястото, където до преди миг бе стоял Брейдън. Земята потрепери, а наоколо се разхвърчаха пясък и камъни.

— Каси, добре ли си? — задъхано прошепна Брейдън, все още стискайки я в прегръдките си.

— Да, Брейдън, мили Боже, едва не бяхме убити!

Брейдън не отговори. Не бе сигурен какво го накара точно в този миг да погледне нагоре към скалата, откъдето бе паднал огромния камък.

Мъжът се изправи и бързо се отдалечи от върха на скалата. Ако бе непознат човек, Брейдън никога нямаше да може да го различи от такова разстояние. Но той го познаваше. Дъхът заседна в гърлото му и едва не го задуши, когато осъзна кого е видял.

Мъжът беше Чарлс Грейвс.