Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dream Castle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 80гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Андреа Кейн. Замъкът на мечтите

ИК „Бард“, София, 2002

ISBN: 954-585-309-3

История

  1. —Добавяне

Глава 1

Юли 1819 г.

— Този годеж е уреден преди двайсет години и аз няма да ти позволя да го развалиш, Брейдън! — Абигейл Девън беше бясна.

Брейдън се чувстваше отегчен.

— Чу ли ме?! — извика тя. — Дадох ти достатъчно време, за да размислиш и промениш нелепото си решение от преди три години. Време е да сложиш край на тази глупост и да ме направиш своя съпруга! — Красивото студено лице на Абигейл се изкриви от ярост, докато кръстосваше внушителната библиотека на Шърбърг. Сините й очи изпускаха искри и като се завъртя рязко към Брейдън, тя гневно отметна русите си къдрици, които се разпиляха по бледожълтата й копринена рокля.

Нервен спазъм премина по лицето на Брейдън, докато се опитваше да потисне желанието си да удуши Абигейл и веднъж завинаги да сложи край на възмутителните й претенции.

Облегна се назад, върху украсените със сложна дърворезба, пълни с книги лавици, и с огромно усилие на волята възвърна самообладанието си.

— Да, Абигейл, чух те — процеди той. — Всъщност чу те цялата прислуга.

Върху бледите й страни избиха две червени петна.

— И пет пари не давам кой ме е чул, Брейдън. Нито за слугите ти, нито за…

— Грант? — услужливо й подсказа той.

Тя пое дълбоко дъх. По дяволите, още си спомняше!

— Нито за Грант.

Той кимна.

— Нито пък за всички онези мъже, пред които си разтваряла хубавите си крака? — продължи Брейдън с привидно мек тон.

Абигейл го погледна смаяно.

— О, нима си смятала, че не знам нищо за тях?

Тя отвори уста, но не можа да изрече нито дума. Брейдън се изправи и се приближи до нея.

— Да сложим край на тези лъжи, става ли? — Гневът изпълваше цялото му тяло. — От самото начало този годеж бе един жалък фарс. Аз не само че не те обичам, но дори не те харесвам. Знам за всеки мъж, с който си се забавлявала. Единствената причина, поради която не съм казвал нищо досега, е, защото това не ме интересува. Животът ти си е твоя работа, Абигейл, ала ти никога няма да бъдеш част от моя. — За момент млъкна и блестящите му очи я изгледаха с презрение. — Истината е, че ти няма какво друго да предложиш на един мъж, освен красивото си, но омърсено тяло. — Отново направи пауза. — Жалко, че докато си лежала по гръб, не си имала време да помислиш за честта си.

Тя ахна, а после го удари с всичка сила през лицето.

— Копеле!

Брейдън дори не мигна.

— А ти си уличница, Абигейл — отвърна той и отвори вратата на библиотеката. — Няма какво повече да си кажем. Махай се!

Брейдън изчака да чуе затръшването на външната врата — знак, че си е отишла — и си наля чаша коняк. Абигейл изобщо не се бе променила. Но той не го и очакваше.

Още си спомняше разигралата се сцена, когато преди три години сложи край на годежа им. Приличаше на току-що приключилия им разговор, с тази разлика, че тогава тя се преструваше на невинна, докато сега не си направи труда. Много мъдро решение, като се имаше предвид разпуснатото й поведение.

Брейдън поднесе чашата към устните си и отпи голяма глътка. Всички представители на мъжкия пол от висшето общество можеха да я имат. Всъщност, тя бе доста изкусна в леглото, особено ако човек не се интересуваше от последствията. Лично той предпочиташе да плаща на някоя куртизанка. Не бе стиснат и с желание харчеше парите си за удоволствия, които и без това бяха в изобилие. Но леките жени поне не претендираха за титлата му, можеше да запази името си неопетнено, както и самоуважението си.

— Какво стана?

Брейдън се обърна, като чу някой да затваря вратата на библиотеката, и видя чичо си, лорд Сирил Шефилд. Лицето му приличаше на изсечена от гранит маска.

— Предполагам, че имаш предвид разговора ми с Абигейл?

Високият мъж на средна възраст кимна. Изопнатата му снага издаваше неудоволствие.

— Току-що я видях да изхвръква през външната врата, стори ми се доста разстроена.

— Колко жалко. — Брейдън пресуши чашата си, и я изгледа замислено. — Дойде, като се надяваше, че съм променил решението си относно разваления ни годеж. — Устните му се извиха в лека насмешка. — Или може би се е надявала, че съм изгубил паметта си и съм забравил това, което предхождаше нашата ааа… раздяла.

Сирил въздъхна и приглади яката на палтото си, докато обмисляше неприятната тема за бъдещето на Брейдън с Абигейл Девън.

— Баща ти и Уилям Девън уредиха този съюз, докато беше още момче — напомни той на племенника си.

Лешниковите очи на Брейдън потъмняха.

— Нека не започваме този спор отново, Сирил. Храня твърде малко уважение към желанията на родителите си, както и те към моите. Това, което те са искали или не са искали да направя, вече няма никакво значение за мен.

— Аз съм твой чичо, Брейдън. Постъпките ти засягат името на Шефилд. Помисли за това, ако не за интересите на баща ти.

Брейдън изгледа надменно чичо си.

— Колко жалко, че баща ми нямаше право да завещае титлата си на теб след смъртта си. Сигурно щеше да се погрижиш за нея много по-добре от мен.

— Брейдън…

Брейдън удари с юмрук по дървената масичка така силно, че тя се разлюля.

— Абигейл, меко казано, е проститутка. Когато се оженя, то това ще е за жена, която харесвам и уважавам. Предполагам, че изискванията ми не са прекалено големи, дори и за един херцог. — Изрече това със сарказъм, който принуди чичо му да замълчи.

Непочтителното отношение на Брейдън към титлата му не бе тайна за Сирил Шефилд.

Нямаше смисъл да спори по този въпрос.

Той пое дълбоко дъх и заговори с примирен тон.

— Брейдън, само ако проявиш малко повече разум…

— Нима е неразумно един мъж да изпитва поне известно уважение към жената, за която смята да се ожени?

Сирил не можа да отвърне нищо. Намекът в думите на племенника му бе прекалено явен. Много добре знаеше, че Брейдън не проявява никакъв интерес към евентуален брак с Абигейл. А връзките й с други мъже бяха още една непреодолима пречка за този съюз.

Той сви рамене.

— Не смятам, че това е въпрос на уважение, Брейдън. Твой дълг е да се ожениш и да осигуриш наследник на Шърбърг.

Брейдън стисна устни.

— Разбира се, Сирил. Не съм чак толкова стар и все още имам достатъчно време, за да изпълня семейните си задължения и да си намеря подходяща съпруга. Но понеже не желая да се съмнявам дали наследникът на Шърбърг наистина е моя плът и кръв, никога няма да избера Абигейл Девън за своя жена.

Сирил отвори уста, за да възрази, но Брейдън поклати енергично глава.

— Въпросът е приключен. Превишаваш правата си, чичо — каза той и остави празната чаша на масата. — Излизам.

Имаше нужда от малко свеж въздух. И от вяра.

Чистият въздух бе много по-достъпен.

Затръшна вратата на библиотеката и излезе навън.

Обикаля дълго из обширните земи на Шърбърг. Трябваше да се отпусне, да намери вътрешен покой и утеха.

Припомни си какво бе казал на чичо си. Да се ожени за жена, която да харесва и уважава? Та това бе почти невъзможно.

В съзнанието му неволно изплува образът на едно прекрасно и неземно създание, с черна като въглен коса и чисти, бездънни като морето очи. Девойка, която притежаваше смелост и изумителна за годините си мъдрост. Очарователен ангел, който бе на прага на женствеността и бе лишен от всякакви преструвки и коварство.

Каси. Сериозното и красиво момиче, което го бе погледнало с обожание и го бе помолило да я почака докато порасне. Сигурно вече бе навършила осемнайсет и се бе превърнала в ослепителна красавица.

Брейдън бе мислил доста често за нея през изминалите години и душата му всеки път се бе изпълвала с някакво странно безпокойство и чувство на неудовлетворение. Безброй пъти се бе изкушавал от мисълта да я потърси, за да се наслади на очарователната й компания, но бе устоял. Тя бе прекалено млада и събуждаше у него чувства, в чието естество предпочиташе да не се задълбочава. Вместо това се опитваше да се утеши с мисълта, че е щастлива и че сигурно един ден ще намери някого, който да бъде достоен за чистата й благородна душа. Той бе твърде стар, твърде опитен и твърде преситен от живота, за да бъде за нея нещо повече от добър приятел.

Брейдън се обърна към морския бряг и зарея поглед в притъмнялото небе.

Стори му се, че чува как тя зове името му.

 

 

Мрак. Беше толкова тъмно, че не можеше да види нищо.

Студ. Усещаше единствено сковаващия студ, който бе проникнал в цялото й тяло.

О, Господи, чувстваше се толкова изплашена, толкова сама. О, Господи, моля те, нека някой дойде, нека някой ми помогне.

Ставаше все по-тъмно и по-студено.

Започна да тича.

Извика, но не се чу никакъв звук. Затича по-бързо, още по-бързо. Падаше… Усещаше как въздухът свисти покрай нея, докато падаше все по-надолу и по-надолу. Вече не можеше да диша, нямаше въздух.

Изникна внезапно. Огромният черен звяр стоеше на задните си крака, отворил страшната си паст. Само миг и щеше да я погълне. Не можеше да го спре. Не можеше да диша. Не можеше да тича. Сякаш бе замръзнала. После започна да пропада… все по-надолу и по-надолу.

Сама… сама…

Викът се надигна в гърдите й, достигна до устата й и разцепи тишината на стаята. Безкраен вик пред неизбежния ужас.

Каси се събуди. Трепереше неудържимо, в опита си да поеме глътка въздух. Беше обзета от безкрайна паника, която нищо не бе в състояние да прогони. Отчаяно се противопостави на страха, вдиша дълбоко, отново и отново, като се опитваше да прогони смразяващите видения.

Измина доста време. Непреодолимият ужас постепенно заглъхна, оставяйки в душата й болезнена празнота. Каси потръпна, отпусна се на възглавниците и затвори очи. Успокои се по същия начин, както правеше, откакто бе навършила петнайсет години — извика в съзнанието си образа на Брейдън Шефилд.

Брейдън. Красив, силен и нежен. Макар че бе прекарала с него не повече от час, имаше чувството, че го е познавала през целия си живот. Той бе състрадателен и мил, макар че се опитваше да се прикрие зад маската на самозащита, която животът го бе принудил да носи. Бяха изминали три години, но споменът за единствената им среща не бе избледнял. Напротив, ставаше все по-ярък и по-силен. Каси не бе забравила и най-малката подробност от външния му вид, нито дума, която бе изрекъл.

А и нещата, които не бе казал.

Очите му й обещаваха приятелството му, силата му… и нещо повече. Между тях имаше някакво магическо привличане… или просто много й се искаше да е така?

Знаеше какво представлява истинският свят на Брейдън, защото всеки ден четеше за него в романите и вестниците. Светът на благородниците, на висшето общество — безсъдържателен и скучен, вълнуващ и блестящ, изпълнен с безгрижни мъже и красиви жени. Един свят, който тя не разбираше и в който със сигурност нямаше място за нея.

Мисълта за Брейдън бе примесена с болка и безкрайно чувство за самота.

Това бе само една прелестна фантазия, защото той несъмнено отдавна бе забравил за срещата им. Сигурно нямаше да го види никога повече.

Каси отметна завивките, скочи от леглото и грабна тънкия пеньоар, метнат в долния му край. Повече не можеше да понася самотата. Наистина не можеше.

Разбрало, че господарката му се кани да излезе, пухкавото куче се надигна от топлото си местенце пред огъня и забърза след нея с късите си, но здрави крака.

Каси погледна надолу и се усмихна на единствения си приятел. Топлите му кафяви очи й напомняха за специалната среща с Брейдън.

— Ела, Пърси — прошепна девойката. — Да отидем в библиотеката и да вземем някоя книга от твоя прочут съименник[1].

Но светлината, която се процеждаше под прага на вратата на библиотеката, промени плановете й. Каси забави крачка. Внезапен страх прониза сърцето й. Баща й беше буден. Не изпитваше желание да го види, нито пък той да я види. Знаеше как реагира, когато го обезпокоят, особено когато е пиян. Тази мисъл я накара да изтръпне.

Обърна се и даде знак на учудения Пърси да я последва.

Тогава чу гласове.

— Трябва да се опиташ да разбереш и да проявиш търпение. — Баща й говореше доста завалено, но с умоляващ тон.

— Бях повече от търпелив, Грей — прекъсна го рязко мъжки глас.

— Много скоро ще ти дам парите. — Лекомисленото обещание на баща й я накара да потрепери.

— Наистина ли? И откъде смяташ да ги вземеш, хленчещ глупако? — грубо попита непознатият.

— Това е моя грижа, не твоя.

— Опасявам се, че се налага да ти възразя, скъпи ми Робърт, определено е моя грижа. Искам да знам как възнамеряваш да се сдобиеш с толкова много пари?

Последва пауза, през която, без съмнение, Робърт пресушаваше уискито в чашата си.

— Най-после късметът ще ми се усмихне. Усещам го — едва успя да долови отговора на баща си Каси.

Последва саркастичен смях.

— И на това ли се основават надеждите ти? Късметът ще ти се усмихне най-после, а? Едва ли ще мога да спя спокойно, като знам, че изплащането на дълга ти зависи от печалбите. Съдейки по късмета, който имаш напоследък…

— Моят късмет… — Гласът на Робърт заглъхна, — вече не е същият след смъртта на Елена. — Последва дълбока въздишка. — О, защо бях такъв глупак? Само ако можех да й повлияя, да я убедя да не се отдръпва от мен… нищо от това нямаше да се случи. Тя не биваше да умира. Но както стояха нещата, това беше неизбежно. Тя не ми остави друг избор и аз направих това, което трябваше… на нея, на себе си. — Изхлипа задавено. — Не разбираш ли, че тя не ми остави никакъв избор?

Думите отекнаха в съзнанието на Каси, заплашваха да събудят ужасни спомени, които щяха да я погълнат в страховитата си бездна. От началото на разговора сърцето й бе започнало да бие в лудешки ритъм. Дланите й бяха влажни, устата й пресъхнала. Стените на стаята сякаш започнаха да се приближават към нея. Бягството бе единственият изход.

Тя отстъпи от вратата и запуши уши, за да не чува заплашителните гласове. Трябваше да се махне оттук веднага.

Следвана от Пърси, Каси отчаяно хукна към морския бряг.

Бележки

[1] Става дума за английския поет Пърси Биш Шели (1792–1822) — Б.пр.