Катрин Харт
Падналият ангел (5)

Пета глава

Докторът бе обезпокоен за състоянието на Кармен повече от всякога.

— Струва ми се, че белите й дробове се изпълват с течност — рече той загрижено на Джейк. — Бих казал, че наближава нещо като криза и никой не може да предположи дали болната ще я преодолее. — На тръгване добави: — Изпратете да ме повикат, ако се наложи, ще направя каквото мога. Междувременно дадох наставления на Роза да опъне палатка от одеяла над леглото на Кармен. Трябва да постави горещи съдове с вода и листа от лопен в палатката, за да се намали прилива на кръв в дробовете й. Оставил съм й указания за приготвяне на камфорова смес, с която трябва да се разтриват гърдите на болната.

Преглъщайки сълзите си, Тори попита с тих глас, който разкъса сърцето на Джейк:

— Мислите ли, че трябва да повикаме отец Ромеро?

Въпреки желанието да отговори по друг начин, докторът кимна:

— Няма да е зле. Но аз и без друго ще мина покрай църквата, докато отивам към къщата на Шедли, така че мога да се отбия и да повикам отец Ромеро.

Младият свещеник пристигна същия следобед. Самото му присъствие и молитвите като че облекчиха Кармен и Тори бе доволна, че са го повикали. Той остана и след вечеря. Тори намери време да говори с него насаме и да му се изповяда. После преподобният отец си тръгна, тъй като състоянието на Кармен не се влошаваше, и също както доктора каза да го извикат веднага, ако болната има нужда от него.

— Ще дойда по всяко време на денонощието — обеща той.

Тори се молеше отчаяно за живота на майка си. Знаеше, че трябва да приеме божията воля, каквато и да е тя, но точно сега това й беше много трудно. Това беше нейната майка и тя я обичаше толкова много. За краткото време, през което лечението оказваше благоприятен ефект върху Кармен, те отново се бяха сближили, както преди Тори да замине за манастира. Макар да говореше с усилие, Кармен я бе разпитала за живота й при сестрите. Искаше да знае дали Тори е щастлива, какви са мечтите й, липсва ли й домът и всичките й стари приятелки, съжалява ли за нещо…

Тори бе разговаряла дълги часове с майка си, но винаги се опитваше да скрие объркването си, странните си чувства към Джейкъб и неговите към нея. Тя преднамерено избягваше да споменава името на Рой, като инстинктивно усещаше, че Кармен все още не е достатъчно силна, за да понесе вестта за смъртта му. Вместо това й четеше, решеше й косата, приказваше за съседи и приятели. Разказваше й любопитните истории от манастира, а когато Кармен искаше да говори, Тори я разпитваше за всичко случило се в ранчото по време на нейното отсъствие.

Белите дробове на Кармен вече бяха толкова — зле, че тя почти не можеше да диша, камо ли да говори. Единствената утеха на Тори бе да стои до леглото й, да се моли за нея, да държи ръката й и да я утешава. Макар че се опитваше да бъде благодарна за малкото време, прекарано заедно с Кармен, тя искаше още и още, копнееше майка й да оздравее. Това се превърна в нейна главна молитва, която с треперещи устни повтаряше безброй пъти, и въпреки вярата си се страхуваше, че този път молитвата може да не е достатъчна.

Джейк не реагира, когато вечерта Тори не хапна нищо, а само седеше на масата с него и отец Ромеро. Очевидно беше разстроена и ужасно загрижена за майка си. Изглеждаше толкова тиха, толкова сломена и избягваше погледа му, докато говореха. Джейк подозираше, че тя отново се чувства неловко, но всъщност така се чувстваше и той. Тази сутрин за пръв път се бе разплакал за Рой. Този изблик беше доста позакъснял и той предпочиташе да бъде сам, ако ще плаче като бебе. Но Тори беше много мила, а на него му беше приятно, че го прегръща и споделя мъката му.

Когато на следващата сутрин девойката не се появи на закуска, нито на обяд, Джейк се опита да не мисли за това, но щом дойде време за вечеря, а столът й на масата остана празен, той намери Роза и я попита какво става. Прислужницата вдигна рамене:

— Знам само онова, което виждам, сеньор Джейкъб. Откакто отец Ромеро беше тук, сеньорита Тори не прави нищо друго, а само се моли и седи при майка си. Вечно е на колене, с наведена над броеницата глава. Даже и нощем, когато би трябвало да спи, чувам, че е будна в стаята си и все още се моли.

Джейк сви устни.

— Иди и я доведи. Кажи й, че искам да говоря с нея веднага.

Когато Тори влезе в стаята, Джейк посочи с глава стола й:

— Сядай и яж, докато храната не е изстинала.

Тя седна, но не посегна към приборите, а промълви:

— Не мога, Джейкъб.

— Можеш, и още как! — възрази той. — Да не искаш да се разболееш? Какво ти е?

— Нищо ми няма. Просто не мога да се храня.

— Защо?

Тори му хвърли мрачен поглед, все едно го съветваше да си гледа работата, но той я изгледа още по-свирепо и я накара да му признае истината.

— Постя, Джейкъб. Това е част от покаянието ми, щом толкова искаш да знаеш.

— Какво покаяние? — сопна се той.

— Покаянието, което отец Ромеро ми наложи, след като вчера чу изповедта ми. Казах ти, че е неприлично да се обличам така. Помолих те да ми върнеш одеждите. Сега трябва да изтърпя наказанието както за твоя инат, така и за собствените си грехове. Отец Ромеро обеща да ми донесе други одежди при следващото си посещение; също така не е много доволен от участието ти в цялата тая история.

— Наистина лоша работа, защото ще го направя два пъти по-недоволен — закани се Джейк. — Още преди ти казах, че в тази къща никой няма да пости и изобщо не се шегувам. Ще ядеш, Тори, дори да се наложи да те вържа за стола и да те храня като малко дете.

Девойката го погледна предизвикателно, но Джейк я предупреди:

— Само посмей да се инатиш! Хайде де!

Тори се намуси, взе лъжицата и опита супата.

Но щом започна, апетитът й се изостри и след броени минути тя лакомо поглъщаше последните остатъци от вечерята, като не обръщаше внимание на присмеха и на ироничните забележки на Джейкъб.

— Гледай да не изядеш и шарките на чинията, скъпа. В кухнята при Роза има още храна, ако искаш.

Тори привърши с яденето и се отдръпна от масата. Чувството й за вина, породено от нейната моментна слабост, отново започна да нараства. Джейк много точно изтълкува израза на лицето й и подхвърли:

— Щом искаш да се самонаказваш, мисля, че можем да уредим нещо, без да се налага да гладуваш. Май обичаш да стоиш на колене и да търкаш, а пък след пожара къщата наистина има нужда от почистване. Така и така денонощно си коленичила, та можем да ударим с един куршум два заека — хем ще чистиш, хем ще се молиш.

Бутна назад стола си, усмихна й се подигравателно и тръгна да излиза.

— Започни от sala и гледай да свършиш всичко както трябва, защото накрая ще дойда да проверя.

Тори гневно го изгледа и му се сопна:

— Ти си тиранин, Джейкъб Бенър! Защо не вземеш да си купиш един остров и да си създадеш собствена държава? От тебе ще излезе великолепен монарх!

Джейк се засмя.

— Залавяй се за работа, Тори. Само не пипай нищо в стаята на Рой, докато не ти кажа.

Джейк имаше свои причини да не разрешава никакви размествания в стаята на Рой. Нещо около това помещение го смущаваше, но не можеше да определи точно какво. Намръщи се, когато отново застана по средата му и се огледа. Имаше нещо нередно, нещо странно тук. Какво ли го караше да настръхва и косата му да се изправя?

С присвити очи огледа стаята, като се спираше на всяка една подробност. Леглото беше на старото си място, а завивките и матрака представляваха овъглена купчина в средата на изгорялата и изкривена рамка. Нощното шкафче стоеше до леглото, за да може Рой да достига лесно лампата и очилата си за четене. Когато се приближи, Джейк забеляза, че очилата на Рой са се превърнали в буца от разтопен метал и натрошено стъкло върху нощното шкафче. До нея стоеше металният пепелник с овъглени останки от пура в него. Лампата лежеше счупена на пода от другата страна на леглото. Но къде беше звънчето, което стоеше на шкафчето и беше единственото средство, с което Рой викаше за помощ при нужда? Защо не беше го използвал онази нощ? Дали пък не беше задушен от дима, преди да позвъни? Когато Джейк претърси всичко, най-после зърна полуразтопения звънец в най-отдалечения ъгъл на стаята. Какво ли правеше чак там? Дали Рой беше звънял и после, когато никой не му е отговорил, се е ядосал и го е захвърлил в ъгъла? В такъв случай сигурно е бил буден. Но тогава защо не е извикал за помощ? Защо никой не го е чул? И кога лампата е паднала на пода? Дали Рой случайно я е бутнал от шкафчето и тя е причинила пожара, а не пурата му, както предполагаха всички. Изведнъж нещо в съзнанието му проблесна и той широко отвори очи — лампата беше на пода от другата страна на леглото! Ако бе паднала от нощното шкафче, тя щеше да е отдясно, не отляво, където се търкаляха сега счупените парчета.

По-озадачен от всякога, Джейк продължи да изследва стаята за още улики, свързани с нарастващите му подозрения. Тъмните му вежди се сключиха, когато забеляза, че инвалидният стол на Рой е в противоположната страна на стаята, далеч от леглото. Как и кога се е озовал там? Дали, когато са премествали тялото на баща му, работниците от ранчото са го бутнали встрани от обичайното му място до леглото, където стоеше, за да може Рой лесно да сяда в него. След като внимателно огледа седалката, сега печално щръкнала върху изгорелите дървени колела, Джейк се увери, че не е така. Щеше да ги попита, но столът явно не беше преместван след пожара.

А защо ли в стаята все още се разнасяше острата миризма на газ? Разбира се, газта от лампата се е разляла, когато стъклото се е счупило, и така може би е започнал пожарът, но миризмата беше толкова силна, че изпълваше цялата стая. Дори отсрещните стени бяха пропити с нея — сякаш цялата стая беше обилно поляна с газ и после запалена.

Но как е „възможно“? Нима това бе измъчвало Джейк през цялото време? Възможно ли е някой да е влязъл незабелязано в стаята, вероятно през вратите на вътрешния двор, и нарочно да я е подпалил, като предварително е убил Рой или пък го е зашеметил и оставил да изгори до смърт? Дали, когато Рой се е събудил и може би се е опитал да вика за помощ, убиецът е запратил звънеца в другия край на стаята? Дали Рой се е борил с него? Дали този човек се е опитал да направи така, че пожарът да изглежда като нещастен случай и затова е счупил лампата, но доста несръчно — от другата страна на леглото?

Джейк почувства, че му прилошава — направо му се виеше свят, докато тези мисли кръжаха из главата му. Освен ако самият той грешеше, то баща му бе убит! Някой бе подпалил стаята, премествайки количката на Рой по-далеч от обсега на инвалида, и го бе оставил да умре от ужасна смърт. Джейк само можеше да се надява накрая баща му да е бил в безсъзнание.

Задъхан като в транс, той излезе от стаята. Цялото му същество се бунтуваше срещу тези мисли, но все пак бе убеден, че е прав. Пожарът не бе нещастен случай, както си мислеха всички. Някой нарочно бе убил Рой Бенър. Някой, който е мислел, че това ще мине безнаказано. Но кой? И защо? С каква цел? Джейк бе твърдо решен да открие, а когато това стане, убиецът скъпо ще си плати, както мъжете, които умъртвиха Керълайн, платиха за това с живота си.

 

 

През следващите няколко дни Тори яростно чистеше, а Джейк гневно размишляваше. Изпаднала в мрачно настроение, девойката не забеляза веднага, че нещо го измъчва. Бе заета от зори до мрак — грижеше се за майка си, чието състояние постепенно се влошаваше и й причиняваше неописуема мъка, а в същото време трябваше да върши къщната работа, възложена й от Джейк. Когато нощем най-сетне дойдеше време да сложи глава на възглавницата, тя беше толкова изтощена, че заспиваше, без да има време да се безпокои.

Не усещаше, когато Джейк тихичко се промъкваше в стаята й и често с безмълвен копнеж оставаше дълго, загледан в нея. Беше разкъсван между желанието да й довери подозренията си и намерението да я предпази от допълнителни тревоги. Тежестта на собствените му проблеми смазваше плещите му: непрекъснатите притеснения около Кармен и Тори, бремето на ранчото, опитите му да проумее кой би могъл да убие Рой.

Дискретно бе разпитал някои от по-доверените им работници, но никой не беше забелязал нещо подозрително в нощта на пожара. Нито пък бяха премествали инвалидния стол на сегашното му място. Работниците споделиха, че само помагали при потушаването на пожара, преди да изгори цялата покъщнина, а после изнесли тялото на Рой, за да бъде погребано както подобава. Оттогава никой от тях не бе стъпвал в стаята му, тъй като мебелите бяха така изгорели, че бяха напълно негодни.

Хората оставаха изненадани, когато Джейк споделеше своите съмнения, защото всички бяха убедени, че пожарът е бил трагичен нещастен случай, причинен по всяка вероятност от самия Рой. Нямаха представа, кой би могъл да подпали ранчото или да убие Рой. Всеки един от мъжете, които Джейк разпита, бе озадачен също като него. Доколкото знаеха, Рой нямаше врагове — поне не такива, които да го мразят толкова, че да желаят смъртта му.

— Сигурен ли си в това, момче? — скептично попита Джил.

— Да! Съвсем сигурен, дори и да нямам други доказателства — уморено отговори Джейк. — Джил, всичко в тази стая е напълно просмукано от газ и лампата е хвърлена от другата страна на леглото. Кажи ми как се е озовала там? Татко не би могъл да я запрати толкова далеч. И какво, за бога, правеше количката му чак в другия край на стаята? Повярвай ми, Джил, някой е подпалил огъня и се е погрижил старецът да се окаже в клопка в онова легло също като плъх в капан! Абсолютно съм сигурен в това. Чувствам го, дявол да го вземе! Толкова време съм се осланял на интуицията си, че не може да сгреша сега.

— Тогава трябва много да внимаваме, Джейк. Който и да го е направил, се е измъкнал чист оттук, но може да се върне. Предполагам, че е търсил нещо, което мислел, че Рой притежава, и сигурно не го е намерил. Не вярвам някой да убие Рой без никаква причина или само защото не го харесва.

— Съгласен съм с теб, Джил, и предчувствам, че ни очакват и други неприятности. Обмислих всяка алтернатива. Ако убиецът просто е искал да убие Рой, защо ще трябва да опожарява къщата? Защо не го е пробол с нож или не го е удушил, докато спи? Който и да го е направил, е искал да разруши къщата и всичко да изглежда като нещастен случай. Само че не знам защо.

— Нито кой — добави загрижено Джил.

— Точно така, а докато открием, ще трябва да си отваряме очите и ушите. Животът на Кармен виси на косъм, Тори може да се окаже в опасност. Пък и ние сме застрашени. Затова отсега нататък ще поставим денонощна охрана. И аз лично жив ще одера първия, когото хвана пиян или заспал по време на пост, така че предай това на всички. Не искам, ако ни сполети беда и ни завари неподготвени, да слушам разни глупави извинения само защото някакво си магаре не е изпълнило заповедите ми.

Кармен остана със затворени очи, като се преструваше, че спи, докато чу Тори тихо да излиза от стаята. После отвори очи и се огледа в мрака на палатката от одеяла над леглото й.

— Роза? — извика дрезгаво тя.

Роза незабавно се появи край леглото.

— Si^[1], сеньора. Имате ли нужда от нещо? Още една възглавница? Вода?

Кармен леко поклати глава, като се опитваше да възпре пристъпа на кашлица, който разтърсваше цялото й тяло.

— Кажи… Кажи ми за Тория — изхриптя тя.

— О, сеньорита Тори е добре, много добре — нежно я увери Роза. — Не се тревожете за нея. Само гледайте да оздравеете. Тори се тревожи единствено за вас.

Кармен отново поклати глава.

— Нещо… не е наред. Нещо я мъчи.

— Само вашата болест — настоя Роза. — Трябва да оздравеете заради нея, заради всички нас.

— Не ме л-лъжи, Роза. Има нещо друго. Джей… къб? Нали? К-кажи ми.

Очите на Кармен умоляваха старата й прислужница и приятелка да бъде откровена с нея.

Роза въздъхна, докато мислеше каква част от истината да й каже.

— Карат се, сеньора. На сеньор Джейкъб не му харесва това, че Тория принадлежи на църквата. Иска тя да си стои вкъщи. А Тория, и тя понякога избухва толкова лесно, също както преди, когато бяха малки и Джейкъб я дразнеше.

— Обичат се — каза Кармен със слаб глас.

— Si — съгласи се Роза, като отбягваше въпросителния поглед на Кармен. — Разбира се, че се обичат. Те винаги са били толкова близки.

— Не, Роза — поправи я Кармен с усмивка. — Чувствам. И знам. Любов. Истинска любов! — очите й отново потърсиха потвърждението на Роза.

Вярно, че беше болна, но човек трябваше да е умрял или глух като пън, за да не забележи всички кавги, които напоследък ставаха в къщата, и да не добие представа за какво се отнасят.

Роза вдигна рамене.

— Може и да сте права — призна тя. — Поне за Джейкъб. То се познава по очите му и всички го виждат, а и Тория, струва ми се, знае вече.

Кармен се опита да проговори, но думите й се изгубиха в острия пристъп на кашлица. Най-накрая успя да прошепне задавено и толкова тихо, че Роза трябваше да се наведе, за да я чуе:

— Стеснява се.

Роза кимна и нежно потупа ръката на своята приятелка.

— Si, това е много странно за нея, Кармен. Толкова дълго се е чувствала като монахиня, а преди това — като малката сестра на Джейкъб. А сега изведнъж се вижда в очите му като жена и не знае какво да мисли. Струва ми се, че от време на време това й харесва, но по-често я плаши и я кара да се чувства виновна.

Кармен въздъхна. Тя прекрасно разбираше и бе съгласна.

— Ще го уредим — успя да каже.

След миг вече спеше, но на Роза й се стори, че вижда как лека усмивка се прокрадва съвсем незабележимо по устните й.