Катрин Харт
Падналият ангел (23)

Двадесет и трета глава

След три дни пострадалите бяха откарани вкъщи. Доктор Грийн ги предупреди, че Джейк не бива да бъде друсан, затова натрупаха дюшеци върху леглото на каруцата. По целия път до „Лейзи Бий“ водеха конете много бавно. В господарската стая оставиха временно една кушетка за Блейк, за да прекарва деня заедно с Джейк.

— Значи двамата „ранени воини“ ще си правят компания, докато оздравеят — захили се Меган.

— Но, скъпа, би трябвало ти да ми правиш компания — противопостави се Блейк с нажален глас. — Ти си една безсърдечна жена, щом като ме оставяш тук с този мърморко. Джейк е в такова ужасно настроение напоследък — същинска змия.

Меган не се трогна от молбите му.

— Имам да свърша още малко работа у леля Джозефа. Сега поне е безопасно да ходим до града и обратно.

При тези думи двамата мъже се намръщиха.

— Меган, все пак ще съм по-спокоен, ако някой от нашите хора ви придружава — предложи Джейк.

Блейк се съгласи, франк, Тенди и Ред бяха мъртви, но това не означаваше, че няма други — други, които само чакат отново да нанесат удар. И двамата не искаха да излагат на риск живота на жените, докато се уверят напълно, че опасността е преминала. В края на краищата, както отбеляза Джейк, все още оставаше неразрешен въпросът за пистолета на Рой.

През следващите дни Тори си мислеше, че ако не на години, то по отношение на търпението, нейните сираци са по-възрастни от двамата мъже, оставени на нейните грижи. Ту единият, ту другият искаше нещо и тя направо капваше от непрестанните им капризи. Беше им дала звънец да я викат, когато имат нужда от нещо, но сега силно се изкушаваше да натика този звънец в гърлата им, само трябваше да реши кой от двамата повече заслужава тази чест. Държаха се като разглезени деца и тя им го каза.

— Глезльовци? — възрази Джейк обидено. — Всеки мъж има нужда от малко съчувствие от време на време, скъпа, особено когато е на легло. Не бих казал, че това ни превръща в глезльовци.

— Да — съгласи се Блейк. — Малко нежност, любов и грижи правят болката по-поносима.

Тори погледна към небето и се помоли Бог да й даде още повече твърдост.

— Постоянните ви оплаквания трудничко могат да се изтърпят. Чаршафите били измачкани, леглото било на буци, кафето било много слабо, супата пък прекалено гореща, завивките трябвало да се изпънат, възглавниците — да се бухнат, в стаята било ту горещо, ту задушно, ту студено! Да продължавам ли?

Мъжете проявиха достатъчно благоразумие и се престориха на смутени.

— Толкова ли зле сме се държали? — попита Блейк.

— Да.

— Извинявай, ангелче, но ми писва да седя тук по цял ден — каза Джейк. — Обичам да съм заедно с теб.

— Искаш да кажеш, че моята компания не ти харесва? — възкликна Блейк обидено.

— Е, не е лошо от време на време да чуваш приятен женски глас вместо твоето мърморене.

— Ако някой мърмори напоследък, това си ти — възрази Блейк.

Двамата започнаха да се препират като малки деца.

— Ти поне имаш с какво да убиваш времето — побърза да изтъкне Джейк. — Можеш да гледаш през прозореца или да четеш.

— Самосъжаляваш се, а? — упрекна го приятелят му.

— Да, точно така. И мисля, че имам право. Ако беше само куцият ми крак или само слепотата, щях да го понеса по-лесно, но и двете едновременно ми идват твърде много! Ако трябва да остана сляп, бих искал поне да мога да се движа, а ако се налага да съм на легло, щеше да е по-добре да виждам. Бих могъл да чета, да оправям книжата на ранчото или пък да се наслаждавам на жена си!

— Така ли ми се отблагодаряваш, задето ти правя компания? — попита Блейк. — Дявол те взел, четох ти, докато прегракнах.

— Да — Шекспир! Не всички имат такива интелектуални вкусове като теб, Монтгомъри. Някое булевардно романче няма да те убие, прав ли съм!

Блейк изпъшка шумно:

— Пфу! Тори, как можеш да живееш с такъв плебей?

— Защото в сравнение с него изглеждам умна — подразни го тя и като не можа да се сдържи, прихна да се смее.

— Ще ми платиш за това — изръмжа Джейк. — Само почакай да оздравее кракът ми. И преди съм те пляскал, сигурен съм, че пак мога да го сторя!

Думите му я накараха да се изчерви до уши, като си спомни последния път, когато я бе нашляпал и как точно бе завършил този случай. Джейк не видя червенината, обляла лицето й, но Блейк я забеляза и заинтригуван, се замисли какво ли би могло да означава това.

Общо взето Джейк понасяше слепотата си доста добре. На моменти изпадаше в отчаяние и униние и отказваше всякакви опити да го приласкаят и развеселят. Често го обземаше самосъжаление, но заради Тори се мъчеше да се освободи от него — не искаше да му става навик.

Не обичаше да го хранят като малко дете и скоро пожела да яде сам. Тори хапеше устни и тихомълком сменяше чаршафите. Съзнаваше, че трябва да му позволява да се справя сам. Понякога се изкушаваше да го поглези, но не биваше да попада в такава клопка. Той дори настоя да се къпе сам и й разрешаваше да измива само онези места, които не достигаше заради ранения си крак. Опитваше се, макар и да нямаше голям избор, да разчита на собствените си сили.

Присъствието на Блейк му помагаше извънредно много. Когато не се караха, двамата мъже си припомняха миналото и така дългите часове минаваха по-приятно. За своя голяма изненада Тори установи, че освен това те си разменят плоски шеги и си разказват неприлични вицове. Първият път като ги чу, се смути ужасно и след този случай винаги се стараеше по някакъв начин да дава знак, че се приближава — тропаше с крака по коридора, за да извести, че идва.

Джейк разбра тактиката й и не се сдържа да я подразни.

— Май си понапълняла тия дни, а, Тори?

Това беше истина, но неговите забележки я караха да се изчервява още повече. Обаче присмехът му не я обиждаше много.

От отчаяние и отегчение Блейк маркира едно тесте карти — но не за да мами някого с тях. Направи така, че Джейк да ги познава чрез опипване на лицевата им страна. Джейк бързо запомни знаците и те прекарваха много часове, като играеха върху масичка между двете легла и залагаха кибритени клечки.

Тори беше доволна. Това запълваше времето на Джейк, развличаше го и в същото време освобождаваше по няколко часа от напрегнатите й дни. Макар че мадам Дювалие й беше ушила тоалети за нарастващите й размери, те не бяха подходящи за ежедневната работа из ранчото. Тя използваше свободното си време да си ушие няколко по-обикновени рокли, а също така подготвяше и мънички дрешки за бебето. Освен това посвещаваше много часове на молитви — искаше Бог да върне зрението на Джейк, за да може да види и да се радва на тяхното дете, когато то се роди.

Меган беше заета с последните приготовления на багажа на Джозефа, затова за Тори остана задачата да следи непреставащите посещения на Стан Едуардс при Кармен. Един ден, тъкмо когато си тръгваше, Тори го хвана насаме, решена да поговори с него.

— Господин Едуардс, не искам да ви се сторя прекалено нахална или натрапница, но трябва да ви попитам какво се крие зад тези посещения при майка ми?

За миг той се вторачи в нея, сякаш не вярваше на очите си, после по лицето му се разля усмивка.

— Виктория, сигурно ме питате какви са намеренията ми спрямо Кармен? — В гласа му се прокрадна присмех.

Тори не се притесни от снизходителния му тон и отговори хладно и резервирано:

— Да, точно така. Трябва да се съгласите, сър, че е доста неприлично да я посещавате често, и то толкова скоро след смъртта на баща ми.

— Може би се безпокоите, че я ухажвам? Наистина ли не ме одобрявате?

Тори подбираше думите си внимателно.

— Не че не ви одобрявам, сър. Но ако действително ухажвате майка ми мисля, че това е доста ненавременно. Съществува известен период, през който благоприличието изисква да бъдем в траур, нали разбирате.

— Тогава позволете да ви успокоя — отвърна Едуардс също така резервирано. — Харесва ми компанията на майка ви. Кармен е приятна жена и от много време не съм изпитвал удоволствието да прекарвам часове с такава дама. Ние обичаме да разговаряме. Колкото и чудно да ви се вижда, и двамата намираме, че сме много забавни. Нямам никакво намерение да ухажвам Кармен, докато тя самата не покаже, че е настъпил моментът за това и че е превъзмогнала скръбта си. Това задоволява ли любопитството ви? — Едуардс едва ли не й се надсмиваше, изправен срещу нея с ръце на кръста, а краищата на сакото му се разтваряха леко в долния край.

Това не я задоволяваше. Тори не харесваше нито него, нито отношението му, но какво би могла да направи, освен да се съгласи?

— Мисля, че да, господин Едуардс. Благодаря ви, че ми отделихте от времето си. — В пристъп на ярост тя го отпрати, сякаш беше някакъв прислужник. — Довиждане, господин Едуардс.

— Довиждане, госпожо Бенър — отвърна той, ухили се още по-широко и свали широкополата си шапка като че бе цилиндър.

Очите му проблясваха насмешливо. Стори й се, че се кани да направи контешки поклон, но явно не посмя, за да не я разгневи още повече.

Тори не знаеше какво да мисли за Едуардс. Малко бяха хората, които не харесваше; беше склонна да търси доброто у всекиго, но нещо в този техен съсед я дразнеше. Не можеше да установи какво точно я нервираше толкова много. Може би злорадото му чувство за превъзходство. Имаше нещо коварно и лукаво в погледа му, което предизвикваше инстинктивното й недоверие към него.

Освен това, точно този ден, като че ли имаше още нещо в Едуардс, което се загнезди в съзнанието й и я зачовърка. Не беше съвсем сигурна — може би беше свързано с външния му вид или с думите му. Просто я обзе някакво чувство, че е пропуснала някаква подробност или пък е забелязала нещо нередно, което сега й убягваше. Също както става, когато преместиш някаква вещ вкъщи — знаеш, че си я виждал някъде, но не можеш да си спомниш къде и това продължава да те измъчва, докато не я намериш. „Е, добре — помисли си тя с въздишка, — предполагам, че рано или късно ще се сетя.“

 

 

Изминаха две седмици. През това време Меган приключи със затварянето на къщата на Джозефа. Не изникнаха никакви нови проблеми. Веднага щом раната на Блейк зараснеше достатъчно, семейство Монтгомъри щяха да отпътуват за ранчото им край Тусон. Меган вече беше в средата на своята бременност и желаеше да се върне вкъщи, преди пътуването да е станало прекалено трудно за нея. Ребрата на Блейк се оправяха, а също и огнестрелната рана в крака на Джейк. За щастие, не бяха засегнати кости и главни мускули. Проблемът беше само да се възстановят тъканите. Скоро след това Джейк започна да става и да се разхожда с бастун. Ругатните му се чуваха из цялата къща, тъй като непрекъснато се блъскаше в мебелите и в стените. Заради крака и липсата на зрение едва успяваше да пази равновесие. Упоритият му нрав обаче не му позволяваше да се откаже. Бе твърдо решил да възвърне до известна степен способността си да се оправя сам и да разчита на себе си, независимо от недъзите. Първия път, когато без чужда помощ, без да събори нищо или да се блъсне в стената, успя да измине целия път от спалнята си до вътрешния двор, той беше толкова доволен, че очите на Тори се просълзиха, докато го гледаше. След това често го виждаха навън да се припича на есенното слънце и да се наслаждава на ветреца, който развяваше косите му.

Разбира се, трябваше да се внимава да не се влоши състоянието на раната върху главата му. Всички отлично съзнаваха, че всяко допълнително нараняване може да доведе до постоянна слепота. Всеки път, когато идваше да го прегледа, доктор Грийн изглеждаше все по-доволен, че отокът около раната постепенно спада.

Макар че Блейк също се възстановяваше бързо, той все още бе твърде слаб, за да тръгне на дълъг път. Но беше достатъчно здрав да се премести с Меган в спалнята за гости. Щом като Джейк ставаше и ходеше, вече не беше нужно двамата мъже да играят на карти и да разговарят единствено в спалнята. Беше им дошло до гуша от тази стая и те се радваха най-после да се махнат оттам.

Всъщност Джейк влизаше в спалнята само за да се облече, изкъпе и да спи. Бе съвсем категоричен, когато Тори изказа опасенията си, че ако спят в едно легло, би могла да се блъсне в крака му или да го нарани, без да иска:

— Няма повече да спиш на онова канапе. Ако само още веднъж предложиш подобно нещо, ще взема брадва и ще го нацепя с най-голямо удоволствие. Имам чувството, че от цяла вечност не съм спал с теб и да не ми е името Джейк, ако ти позволя да ме измамиш сега.

— Ами ако те ударя? Кракът ти тъкмо е започнал да зараства правилно.

— Не можеш да ме удариш. Във всеки случай ще си почивам по-добре, ако си до мен. Толкова ми липсваше, любима. Искам да чувствам топлата ти нежна плът до моята. Искам да вдъхвам от мириса на косата ти върху възглавницата и кожата си. Искам да чувствам леките ти въздишки, когато те докосвам. Щом като ми е отнета възможността да те виждам, нека поне да те прегръщам и любя.

— Джейкъб, скъпи, но ние все още не можем да се любим. Сигурна съм, че докторът няма да одобри подобна дейност, докато раните ти не заздравеят напълно.

Неговият коментар по отношение на забраните на добрия доктор Грийн направо я накара да ахне.

— Щом като съм достатъчно здрав, за да те искам толкова силно, значи съм достатъчно здрав и да го направя — отговори той.

Още същата вечер й го доказа и то по един напълно нов и интересен начин, който се хареса изключително много и на двамата.

Лежаха задъхани, преситени и все още ликуващи след току-що разменените ласки, когато Джейк въздъхна:

— Не си спомням някога да съм се чувствал така отпочинал! Скъпа, ти си точно каквото докторът ми е предписал.

— Съмнявам се — сънливо се изкиска Тори. — Той вероятно ще се разгневи много, ако разбере какво сме правили.

Джейк се засмя и отново потърси устните й, а цялото му тяло се притисна към нейното и той промърмори:

— Струва ми се, че съм готов да го повторим.

Тори не се съмняваше, че е така, защото го усети до бедрото си — горещ, възбуден и твърд.

— Вече? — възкликна тя. — Честна дума, Джейкъб! Ти си като разгонен бик! Нищо ли не може да те спре?

— Мисля, че не. Ти какво, да не би да се оплакваш?

— О, съвсем не!

Когато се разчу, че Джейк е ранен, приятелите и съседите започнаха да ги навестяват, да изразяват съчувствие и пожелания за скорошно оздравяване. А Стан Едуардс продължи да посещава Кармен. Освен това, той предложи съдействието си:

— Ако имате нужда от помощ из къщи, имам няколко добри мъже, които мога да ви изпратя.

Джейк веднага отказа:

— Благодаря за предложението, но ние можем да се справим добре и само с нашите хора.

— Просто се опитвам да се държа като добър съсед — заяви Едуардс. — Все пак, ако желаеш да ти помогна за счетоводните книги, не се притеснявай да ме повикаш. Знам, че е истинско изпитание за теб да се справиш, при положение, че си сляп, пък жените не са много добри в сметките.

Джейк положи върховни усилия да обуздае гнева си. Без съмнение, Едуардс би умрял от радост, ако успееше да докопа книжата му.

— Аз ще се погрижа за това! — повтори непреклонно той.

— Знаеш ли, приличаш на баща си повече, отколкото хората предполагат — каза Едуардс, а на Джейк му се стори, че това не бе изречено като комплимент.

Приятелят на Джейк, Бен Къртис, също предложи услугите си:

— Ако има нещо, което бих могъл да свърша, ти само ми се обади, Джейк.

Горкият Бен, той се чувстваше така неловко. Все се опитваше да избегне въпроса за изгубеното му зрение, затова най-накрая Джейк се принуди да каже нещо, та да го избави от неудобството:

— Бен, не се притеснявай да говориш за слепотата ми. В края на краищата, това не е нещо, което мога да скрия; опитвам се да свикна с нея. Хайде, стига си говорил със заобикалки, хич недей да си кълчиш езика — няма да се обидя. По дяволите! Знам, че съм сляп, но все пак още мога да върша много неща — например да те съдера от бой на покер!

Той се ухили предизвикателно на приятеля си и когато малко по-късно пристигнаха доктор Грийн и Уейн Нейстър — адвокатът му, направиха една доста разгорещена игра на покер, която продължи чак до малките часове. Другите мъже бяха толкова заинтригувани от системата на Блейк за познаване на картите, че не можаха да устоят, затвориха очи за няколко раздавания и се опитаха да играят като него — само с опипване. Събирането беше много приятно и Тори се радваше, че съпругът й отново се среща с приятели и се забавлява истински.

Покрай сполетялата го беда Джейк откри, че има много повече приятели, отколкото бе предполагал. Някои от търговците и хората от Санта Фе се плашеха от него, когато за пръв път се прибра вкъщи, но сега идваха в ранчото да го видят. Естествено, вече нямаше причини да се страхуват — къде се е чуло и видяло да има сляп гангстер?

Тори обаче подозираше, че тук се крие и нещо повече, вероятно, много от тях се чувстваха виновни, задето отначало се бяха отнасяли по такъв начин с Джейк и сега се опитваха да поправят грешката си, като го поздравят за завръщането му у дома, така както трябваше да го сторят преди това. Но имаше и други, които още дълго време щяха да се възмущават и да странят от него.

Все пак бе трогната, като гледаше как много от жителите на Санта Фе започваха да се държат приятелски и без съмнение, щяха да запазят дружелюбното си отношение дори ако Джейк възвърнеше зрението си.

Още на следващия ден след играта на карти, подозренията на Джейк се потвърдиха. Бедата още не беше отминала. Джил се появи в къщата, съсухреното му лице беше мрачно. Сърцето на Тори се сви, като го видя. Не им ли стигаха тревогите, особено на Джейкъб? Тя неохотно покани Джил в къщата и го заведе при мъжа си.

— Още неприятности, Джейк — старият човек беше прям както винаги.

— Очаквах да се случи нещо. Какво има сега?

— Десетина глави добитък са болни. Пак там — на северното пасище.

Джейк сбърчи чело:

— Отрова?

— Не е като преди — отвърна Джил. — Този път плевели — сграбиче.

— Сграбиче? — Джейк бе слисан. — Но то не вирее тук. Доколкото знам, тези бурени никога не са расли наоколо.

— Е, да, но сега ги има, и освен това не растат — някой нарочно ги е подхвърлил там, където животните могат да ги намерят.

Джейк въздъхна тежко и пръстите му притиснаха слепоочията му, за да намалят нарастващото напрежение. Раните му заздравяваха, но понякога имаше страшно главоболие. Докторът го бе уверил, че при неговото състояние това е съвсем нормално и че с течение на времето главоболието ще се проявява все по-рядко и по-слабо.

— Отделете заболелите животни от останалото стадо и ги преместете другаде. Вземи няколко мъже да изчистят всички бурени и, ако е необходимо, постави допълнителни стражи.

— Те вече правят точно това — увери го Джил. — Само те информирам.

Джейк кимна унило.

— Благодаря ти, Джил. Не знам как щях да се справя без теб.

Изчервен от смущение след похвалата на Джейк, Джил пристъпи от крак на крак и каза:

— Е, само си върша работата.

— И моята също — добави Джейк. — Наистина, много съм ти благодарен, Джил. Дръж ме в течение. Искам да ми съобщите, ако забележите още нещо подозрително.

— Ще си отварям очите на четири — но щом изрече това, Джил бе готов да си изтръгне езика, задето постъпи така нетактично.

От напрегнатото мълчание, последвало думите му, Джейк разбра, че Джил ужасно съжалява.

— По-добре отваряй едно око за себе си, а другото вместо мен, Джил — каза му той. — В този момент имам нужда от всичко, с което можеш да ми помогнеш.

Когато Блейк научи за последния развой на събитията, той веднага реши да останат с Меган в „Лейзи Бий“.

— Няма да си тръгна, докато всичко приключи — каза той на Джейк. — Хич не ме е грижа, дори да се проточи до пролетта.

— Блейк, и ти си имаш ранчо, което трябва да поддържаш, пък трябва да мислиш и за Меган. Скоро тя няма да може да пътува.

— Имам добри работници, благодарение на теб. Моят надзирател е много честен човек и си разбира от работата. Ако му потрябвам, знае къде да ме намери; той ми телеграфира всяка седмица, за да ме държи в течение. Не се тревожа. А колкото до Меган — тя е съгласна да останем. Вече обсъдихме този въпрос — Джейк усети по гласа му, че се усмихва. — Няма да се отървеш така лесно от нас, затова по-добре не си прави труда да мислиш как да ни отпратиш. Най-много пак да те заболи глава. Няма да успееш, каквото и да правиш.

Сълзи заблестяха в слепите очи на Джейк — той беше дълбоко затрогнат от всеотдайната преданост на своя приятел.

— Какво съм направил, та да заслужа честта да имам приятели като теб и Меган? — попита той смирено.

— Сигурно нещо ужасно! — отвърна Блейк и искрено се разсмя. После остроумно добави. — Ние, грешниците, трябва да се поддържаме, нали?