Катрин Харт
Падналият ангел (22)

Двадесет и втора глава

Жива душа не се виждаше из заспалия град, докато Блейк водеше конете през тъмните улици на Санта Фе. Най-накрая той спря пред къщата на доктора и въздъхна с облекчение. Слава богу, че лекарският кабинет беше в предната част на сградата, защото на Блейк му се струваше, че няма повече сили да продължи. Щеше да има дяволски късмет, ако успее да събуди доктора, преди да припадне.

Буквално се строполи от коня, но се закрепи на крака и едва пое дъх, преди да залитне към вратата. Обзет от болка, той дръпна въженцето на звънеца, за да събуди доктора. После се отпусна тежко върху вратата. Стори му се, че остана там цяла вечност. Когато докторът отвори, Блейк се олюля и се свлече в ръцете му.

— Господин Монтгомъри! — възкликна доктор Грийн и го задържа. Независимо че току-що се бе събудил, зорките му очи забелязаха, че Блейк е пребледнял, и чу болезненото му пъшкане, когато го прихвана под мишниците и докосна ребрата му. — Почакай да те пренеса вътре и да те прегледам.

— Не! — Блейк се задъха, после каза по-спокойно. — Не, докторе. Ще се оправя. По-добре вижте Джейк. Той е навън, вързан за коня си.

Доктор Грийн вдигна учудено вежди.

— Джейк Бенър?

Блейк кимна.

— Много лошо е ранен, докторе. Откакто го улучиха, не е издал нито звук.

Докторът беше на средна възраст и не много висок на ръст, но бе по-силен, отколкото изглеждаше. Съвсем сам той успя да развърже Джейк от коня, да го вдигне и отнесе в кабинета си и да го положи внимателно върху масата. Блейк го последва, тръшна се на един стол и започна да наблюдава как лекарят преглежда приятеля му.

— Жив ли е?

Докторът кимна. Лицето му бе мрачно.

— Да, но няма да изкара дълго, ако някой не се погрижи за него. Какво се случи?

— Накратко казано, един от нашите хора ни устрои засада и ни свари съвсем неподготвени. Истинско чудо е, че с Джейк сме тук сега.

— Той има куршум в крака и рана в главата с размерите на каньон — обясняваше докторът, докато разглеждаше нараняванията на Джейк. — Кракът, му не ме тревожи чак толкова много. Но тая рана в главата наистина ме притеснява. Изглежда доста зле, особено като се има предвид, че не е идвал в съзнание… от колко време, казваш?

— Колко е часът сега? — попита Блейк.

— Около три.

— Значи е в безсъзнание от пет-шест часа, предполагам.

Докторът поклати глава и рече:

— Това не е добре.

— Докторе, при първа възможност трябва да изпратим някого до ранчото да предупреди Джил и жените. Трябва да им се съобщи за Ред, в случай, че реши да направи още някой номер. Те нямат никаква причина да не му се доверяват, докато не разберат какво е направил.

— Ще изпратя Били — обеща докторът. Изведнъж чу тупване зад гърба си, обърна се и видя, че Блейк най-накрая бе изгубил битката и е паднал в несвяст на пода до прекатурения стол.

— В такива моменти ми се ще да имам още две ръце — промърмори докторът на себе си. — Трябваше да се оженя и да отгледам половин дузина синове да ми помагат.

 

 

Продължаваха да яздят нагоре към хълмовете с бавен ход само защото бе твърде тъмно, за да препускат по неравния и непознат път. Скоро щеше да се съмне. Тори бе доволна. Може би на дневна светлина щеше да й е по-лесно да овладее страха, който я разяждаше.

Най-сетне зората се сипна и пред очите им се разкри великолепна картина. Тори си каза, че е нелепо при тези обстоятелства да гледа небето на изток и да мисли, че това е може би най-красивият изгрев, който е виждала. Ледени тръпки я полазиха, когато й хрумна, че този изгрев може да е последен в живота й.

Ред спря коня в средата на малка борова горичка, слезе и дръпна Тори след себе си. Краката й, вцепенени след дългото яздене, се подгънаха и тя се строполи в краката му. Той се изсмя — грозен, злобен смях, който я накара да потрепери от страх.

— Е, така ги обичам моите жени, на колене. — След това се пресегна надолу, сграбчи я за косата и дръпна главата й, за да я накара да го погледне. — Ще бъдеш много мила със стария Ред, нали госпожичке?

Тори го изгледа гневно.

— К’во ти става, моме? — заядливо рече той. — Глътнала си езика си, а? Е, айде, това може да те оправи. — С едната си ръка той измъкна парцала от устата й. — Иначе няма да мога да цункам тия сладки устенца, нали така?

Сетне още по-здраво стисна косата й и започна да я дърпа нагоре. Това я накара да изкрещи от болка. Устните му, разтворени и влажни се прилепиха към нейните. Езикът му се пъхна в устата й. Повдигна й се. Дъхът й спря от противната му воня. После извика, като усети, че устните й се разтварят под бруталното нападение. Огромната му ръка разкъса горната част на роклята, докато се опитваше да хване гърдите й. Тя се помъчи да го удари с ръце, все още вързани отпред.

— Давай, моме, удари ме! — изсмя се той като най-после отлепи устни от нейните. — Винаги съм обичал да се бия.

Страхът й вля нови сили и Тори се отскубна рязко от него, като в ръцете му остана едно голямо парче плат от корсажа й. Тя се затича задъхана, запрепъва се към дърветата, за да се скрие. Почти се бе добрала до горичката, когато изкрещя и отскочи встрани — един изстрел прогърмя, а куршумът вдигна облак прах пред краката й. Тя се завъртя и запъхтяна се изправи с лице към Ред, без изобщо да мисли за разголените си гърди.

Мъжът бавно се приближи към нея. Устните му бяха изкривени от злобна, цинична гримаса; пистолетът му бе изваден и насочен право към нея.

— Ей, това не беше хич разумно, госпожичке. Нали не искаш да те пушна, преди да се позабавляваме?

Тори леко отстъпи назад и едва не извика отново, когато се блъсна в едно дърво, препречило пътя й.

— Защо постъпваш така? — проплака тя.

Ред пак се изхили грозно и просташки.

— Не се ли сещаш? — потърка се той отпред по такъв неприличен и гнусен начин, че Тори потрепери.

— Ако… ако ми направиш нещо лошо, Джейк ще те убие.

— Той е последната ми грижа сега — саркастичният му тон я накара да потръпне. Изцяло обзета от ужас, Тори дори не се замисли защо Ред не се плаши от отмъщението на Джейк. Лудешкото биене на сърцето й почти заглуши следващите му думи.

— Отдавна съм ти хвърлил око. Колко кофти, че трябва да те убия след това. Но ти и твоят гангстер трябваше да стоите настрана.

— Защо? — попита тя едва чуто с треперещ глас. — Не разбирам…

Ред само се ухили и поклати глава.

— Писна ми от приказки! Не съм те докарал дотук, за да дрънкаме. Само ми трябва малко време да си поиграя с туй твое сладко, съблазнително тяло, да си е само за мен, чаткаш ли? И ако наистина си мила, после ще се постарая да умреш бързо и лесно.

Огромната му космата ръка се протегна, а тя извърна глава, затвори очи и се сви, за да се предпази от неговия допир. Но когато Ред я докосна, се случи нещо неочаквано.

— К’во е туй? — чу тя гласа му.

Ръката му стискаше талисмана от Мари Лавю, а на лицето му бе изписан учуден, почти изплашен израз. Тори изправи рамене и решително срещна погледа му, а в искрящо зелените й очи проблесна пламъче — беше й хрумнало нещо. Гласът й стана необичайно спокоен и тих.

— Не трябваше да докосваш това, Ред! Сега ти си обречен.

— Глупости! — отвърна той сърдито, но все пак преглътна с мъка. — Измисляш си!

— Е, тогава защо според теб накарах Джейкъб да ме заведе на сватбено пътешествие в Ню Орлиънс? — упорстваше тя и надменно повдигна едната си вежда. — Докато играеше на комар с приятелите си, аз прекарвах нощите в тайнствени обреди с моите съмишленици — жреци и жрици. Упражнявах се в заклинания и магии край блатата.

Тя направи още една крачка към него, а пищовът му изведнъж се вдигна и се насочи към сърцето й. Трябваше да събере цялата си смелост, за да не се поколебае в този момент и успя да се изсмее така злокобно, че Ред целият настръхна.

— Това няма да те спаси, Ред. Нищо вече не може да ти помогне. Ти докосна моя талисман. Сега ще умреш!

— Не! — задави се той и загледа диво от страх.

— Не!

— Да, Ред! А искаш ли да знаеш как ще умреш? — Той извърна глава — не искаше да я слуша повече, но въпреки това Тори продължи: — Виждал ли си някога как на бясно животно изскача пяна от устата? Ето това ще ти се случи сега. Всъщност предполагам, че вече започва. Виждам как лигите се насъбират по ъглите на устата ти. — Тори едва не се изсмя отново, като видя как той неволно облиза с език устните си. — Но това е само началото. Треската не започна ли вече? Не те ли побиват ледени тръпки? — тя видя, че Ред отново потрепери. — Много скоро ще лазиш на четири крака и ще виеш от болка. Очите ти ще се подуват, докато изхвърчат от орбитите си. Усещаш ли как започват да се подуват, Ред? Наистина е много жалко, че докосна моя талисман, преди да успея да те предупредя — опечалено каза тя. — Може би щях да те предпазя от всичко това. Знаеш ли, харесва ми твоята коса. Можех да те омагьосам и да те превърна в някой домашен любимец — мисля, че куче щеше да е подходящо. Да, от теб щеше да излезе чудесно кутре, а аз съм много добра към моите животинки. Можеше да останеш завинаги с мен.

Ред изпусна талисмана, сякаш бе изгорил ръката му. Сега бе негов ред да заотстъпва назад.

— К’во значи това? К’во е туй?

— Това е талисман — „негърска магия“ — отвърна Тори с тон, които при всеки друг случай би се изтълкувал като заядлив. — Знаеш какво е „негърска магия“, нали?

Той съвсем видимо започна да трепери и прошепна:

— То… то е нещо лошо! Някаква лоша магия или нещо такова.

— Черна магия — напевно отвърна Тори, направи крачка напред, но скри радостта си, когато Ред бързо отстъпи още по-далеч от нея.

— И… и за какво ти е това? — заплашително каза той. — Ти не си вещица! Всички знаехме, че си в манастира да се учиш за монахиня.

— Така ли, Ред? А може би само исках така да си мислите? — гласът й бе станал мек, утешителен, почти хипнотизиращ. — Не исках всички да знаят, че съм негърска жрица.

В този момент очите на Ред съвсем се облещиха. Ръцете му трепереха толкова силно, че без дори да усети, изтърва пищова, докато отстъпваше назад. С вик на истински ужас той се обърна и хукна към коня си.

Щом Ред се обърна, Тори сграбчи пистолета и го насочи право към гърба му. Не искаше да го убива, но сега, когато оръжието бе в ръцете й, се надяваше поне да го рани, да го спре, за да получи отговор на някои въпроси. Когато стреля, кракът му беше на стремето. Тъй като ръцете й все още бяха вързани отпред, тя не можа да се прицели много точно и куршумът улучи опашката на коня. Той изцвили пронизително, изправи се на задните си крака и хвърли Ред на земята. Кракът на разбойника се извъртя, ботушът му се закачи на стремето, а изплашеният кон препусна с всичка сила. Писъците на Ред отекнаха из хълмовете, докато конят го влачеше в своя бяг през скали и тръни.

Тори извърна поглед — не можеше да гледа как тялото на Ред се блъска в камъните, докато конят продължаваше безумно да препуска. Тя вдигна ръце, за да запуши ушите си и да не чува непрекъснатите му викове. Подпря се на едно дърво и повърна. Изнемощяла и потресена, се смъкна на колене и се разрида от ужас.

Малко по-късно Тори се изправи на разтрепераните си крака. Слънцето се бе издигнало по-високо в небето; наближаваше пладне, а на нея й предстоеше дълъг и опасен път обратно до ранчото. Познаваше пътя — нали беше израсла тук. Вървя около час и половина, когато чу тропота на приближаващ ездач. Сърцето й отиде в петите, буца заседна в гърлото й — ужасът я обзе отново.

Ами ако това е Ред? Ако е успял да освободи крака си и да спре коня? При тази мисъл лицето й пребледня и тя побърза да се скрие зад едно дърво.

Сетне, треперейки от страх, предпазливо надзърна иззад ствола му и едва не припадна от радост и облекчение, когато разпозна ездача. Бързо изскочи на пътеката.

— Джил! — гласът й бе слаб, сълзите рукнаха по лицето й, цялата се разтърсваше от ридания. — Джил! — С изкривено от мъка лице Джил я прегърна. — Ред беше! Ред! — плачеше тя и повтаряше непрекъснато името му.

— Знам — утешаваше я Джил, като прекарваше грубите и кокалести ръце по гърба й и приглаждаше разпиляната й коса. — Всичко е наред, Тори. Всичко ще се оправи.

Когато тя малко се поуспокои, верният слуга внимателно я отдръпна от себе си, прибра разкъсаните краища на роклята и се опита да покрие гърдите й.

— Той… ъъ… причини ли ти зло?

— Не! Не! Но щеше… той искаше! — сподавено рече Тори. Очите й отново се разшириха от страх. — Джил! Трябва да се махаме оттук! Той може да се върне! Може…

Джил я притисна към себе си.

— Няма да се върне, Тори, момичето ми — гласът му бе едновременно сърдит и доволен. — Срещнах коня му. Препускаше обратно към ранчото и все още влачеше след себе си онова куче. Той е мъртъв и вече никога на никого няма да може да навреди. — После Джил се пресегна, извади ножа от ботуша си и сряза въжето около китките й.

— О, Джил, беше ужасно! — възкликна Тори и обърна мокрото си от сълзи лице към него. — Конят се втурна и кракът на Ред се заклещи и… О, Боже, беше толкова отвратително!

— Хайде, хайде, не проливай сълзи заради тази гадина — каза й той по-строго. — Ред беше лош човек, Тори, много лош. Пък има друго, за което трябва да плачем, вместо за „безценната“ му кожа.

Нещо в тона му привлече вниманието й и я накара да се опомни. Светлозелените й очи се взряха в лицето му и тя прошепна:

— Джейкъб! Нещо се е случило с Джейкъб!

Джил тъжно поклати глава. Никак не му бе приятно да й съобщи новината след всичко, което беше преживяла.

— Той е доста зле, момичето ми. С Монтгомъри попаднали на засада и ги простреляли, като се връщали към къщи. Един куршум е улучил Монтгомъри в хълбока, той има няколко счупени ребра, но се е добрал заедно с Джейк до къщата на доктора в Санта Фе.

— Ами Джейк? — попита Тори неуверено.

— Не е добре. Прострелян е в крака, но това не е най-лошото. Ударили са го и в главата и докторът е много разтревожен.

— Какво значи „ударили“? Искаш да кажеш — с куршум? Има куршум в главата си? — гласът на Тори стана истеричен.

— Не, само леко го е наранил, но все пак доста сериозно, щом още не се е съвзел.

— А знаят ли кой е направил това?

Джил кимна. Очите му пламтяха.

— Ред е бил, така че хич недей да съжаляваш тази гадна твар — той си получи заслуженото, макар че ми се иска аз да го бях убил.

Тори си пое дълбоко дъх и се опита да успокои разтуптяното си сърце. Постара се да възпре писъка в гърлото си; знаеше, че заради Джейкъб сега трябва да разсъждава трезво. Не биваше точно сега да рухва и да се поддава на отчаяние. По-късно, след като види съпруга си, след като се увери, че той ще се оправи, тогава ще се затвори в стаята си и хубавичко ще се наплаче. Но в този момент — не. Сега Джейкъб имаше нужда от нея.

 

 

— Тори! Тори! — стенеше Джейк и повтаряше името й отново и отново, викаше я, искаше я. Главата го болеше, струваше му се, че дори косата го боли. Опита се да си спомни какво се е случило, къде е бил, но главата го заболя още повече. Завъртя я на една страна, но болката го прониза и го накара да се задъха. Цветни светлини танцуваха пред очите му, черепът му сякаш се пръскаше. После мрак обгърна цветовете в една безкрайна въртележка и Джейк се отпусна в нея, надолу… надолу… надолу…

Следващия път, когато се събуди, навън беше тъмно. Не знаеше къде е, но където и да се намираше, там беше тъмно. Някак си усети, че не е на открито. Не чувстваше движението на въздуха; не се чуваха звуците на нощта. Някакъв странен мирис достигна до обонянието му. Джейк се съсредоточи върху него и се опита да забрави непрекъснатото пулсиране в главата си. Тогава разбра! Миришеше на лекарства и спирт! Сигурно беше в лекарски кабинет!

Опита се да се помръдне, но и при най-малкото движение главата му туптеше, имаше чувството, че всеки миг черепът му ще се разцепи. Бавно и внимателно той повдигна ръка към главата си и напипа превръзката. Да, явно някак се беше добрал до доктора, макар и да не помнеше кога и как. Блейк! Сигурно е бил Блейк. Спомни си, че го простреляха, но всичко му се губеше след това. Опита да събере мислите си, но усилието беше твърде голямо за него. Явно не помнеше как са го улучили или пък кой го е направил, но все още чувстваше мълниеносната болка и знаеше, че наистина е бил прострелян.

Наблизо се чу звук от скърцащо дърво и Джейк замръзна. Наоколо имаше някой. Но кой и къде? По дяволите! Защо ли е толкова тъмно? Напрегна слуха си и долови звука от кожени подметки — някой се разхождаше нагоре-надолу.

— Кой е там? — извика Джейк тихо.

— Бенър! Ти си буден! — гласът на доктор Грийн долетя от мрака и се приближи. — Време беше, синко! Мислех, че ще спиш цял ден, не че не трябва да си почиваш, разбира се, с тая пукнатина на главата. Как се чувстваш?

Джейк изпсува и така много точно показа как се чувства. Докторът се изкиска.

— Докторе, защо не запалиш лампата? — попита Джейк. — Тъмно е като в рог. Да не би да пестиш газта, а?

Думите му бяха последвани от странно мълчание и Джейк усети как косата му настръхва. Не можеше съвсем точно да си обясни какво става, но нещо не беше наред.

— Джейк — попита тихо докторът, — виждаш ли нещо изобщо?

Вледеняващ страх сграбчи сърцето на младия мъж.

— Не. Защо? — Не последва никакъв отговор и той повтори по-настойчиво: — Защо?

— Джейк, не знам как да ти го кажа. Сигурно е в резултат на огнестрелната рана в главата, но има вероятност да се оправиш. Искам да го разбереш.

— По дяволите, докторе! Какво се опитваш да ми кажеш? — дълбоко в себе си, Джейк мислеше, че му е ясно, но трябваше да го чуе. Стисна юмруци и се приготви за най-лошото.

— Ти лежиш в моя кабинет и пердетата са дръпнати. Навън е ден и слънцето блести в стаята.

Макар и да се бе подготвил за това, новината бе съкрушителна. Сякаш някой го удари с ковашки чук в корема. Той зави от мъка като животно, хванато в капан.

— Не! Не! Не! По дяволите, нееее!

Сълзи бликнаха от очите му — очи, от незрящите му очи! Ръцете му се вдигнаха към лицето; сякаш искаха да изтръгнат тези слепи очи. После, за щастие тъкмо навреме, огромната болка в главата, прибавена към болката в душата му, стана непосилна за него. Ръцете се отпуснаха и той изгуби съзнание.

— Трябва да я видиш, Джейк — говореше Блейк на приятеля си часове по-късно. — Тя е отвън и ужасно се безпокои за теб.

— Да я видя! — изсмя се тъжно Джейк. — Много забавно, Монтгомъри! Ти наистина знаеш как да развеселиш човек!

— Мътните те взели! Нали докторът каза, че слепотата ти може да е само временна. Сигурно пак ще виждаш, щом като отокът спадне. Наистина, ще трябва време, но дотогава не можеш да пренебрегваш жена си. Тя те обича.

— Не искам да ме обича. Не точно сега. Не докато съм в това състояние.

— Говориш глупости, Бенър. Имаш нужда от нейната любов повече от всякога. Ако не за друго, то поне трябва да си й благодарен, задето уби човека, които те докара до това положение.

— Какво? — възкликна Джейк, а челюстта му увисна от изненада.

— Знаех си, че това ще привлече вниманието ти — отвърна самодоволно Блейк.

— Тя е убила Ред? Как? — Този път, след като се бе пробудил, Джейк горе-долу си бе припомнил престрелката. Беше се притеснил, че Ред може да отиде и да навреди на Тори или на Кармен и Меган. Изпита огромно облекчение, като разбра, че те са добре и в безопасност и че Тори чака в другата стая да го види.

Блейк започна да му разказва как Ред отвлякъл Тори, как чрез своята съобразителност тя го уплашила с талисмана си, как после стреляла напосоки и накарала коня да препусне и да повлече Ред към отвратителната му смърт. Освен това разказа на Джейк за „индианското“ нападение над ранчото, случило се само няколко часа преди бягството на животните, и как жените и работниците му отблъснали нападателите и потушили пожара в обора.

— Може да е дребничка и нежна, но твоята жена е една от най-смелите дами, които познавам. Трябва наистина да се гордееш с нея — завърши Блейк.

Джейк потрепери; само като си представи опасностите, през които Тори бе преминала, и колко уплашена е била.

— Не искам да ме вижда толкова безпомощен — призна той. — Как ще я закрилям, Блейк, щом като съм сляп? Какъв съпруг ще съм сега? Само ще й тежа на врата като воденичен камък и ще има толкова полза от мене, колкото от двукрак кон.

— Опасността премина. Ред беше виновникът и вече е мъртъв — напомни му Блейк.

Джейк поклати глава и се сви от болката, която това леко движение му причини.

— Не знам, Блейк. Някой преглеждал ли е личните вещи на Ред? Намериха ли пистолета на татко?

— Не.

— Не е бил и в нещата на Франк. Блейк, има още един убиец, сигурен съм.

— Възможно е. А може да са продали пистолета, защото са знаели, че той ще ги уличи в убийството на Рой. Или пък да са го скрили някъде, възможно е да са го загубили — предположи Блейк. — Това, че още не е намерен, не значи, че не е бил у тях.

— Добре тогава, какво ще кажеш за онези мъже, които нападнаха ранчото и подгониха животните? Замислял ли си се някога кой им плаща? Обзалагам се, че не е Ред, нито франк, нито Тенди. Нито един от тях няма толкова много пари. Не, има някой друг зад всичко това, Блейк — някой с повече пари — може би човек като Едуардс — упорстваше Джейк намръщено.

— Вероятно ти просто не харесваш мъжа, който ухажва Кармен толкова скоро след смъртта на Рой. Може би още от самото начало си си втълпил, че той е замесен, и искаш да намериш някакво доказателство против него. Но човекът не е направил нищо лошо, което да посочим или докажем. Не си ли си помислял, че, в края на краищата, може да е невинен? Какво от това, ако другите са се свързали с Ред по съвсем различни причини, за които не сме се сетили. Ако Ред е стоял начело на всички тия неприятности, то сега, когато е елиминиран, сигурно и другите няма да ни безпокоят повече. Би било прекалено рисковано, след като толкова много от тях са мъртви.

От тези размишления главоболието на Джейк се усили още повече.

— Предполагам, че със сигурност ще разберем едва ако неприятностите спрат дотук — въздъхна той. — Надявам се да си прав, иначе не знам как ще пазя Тори и бебето, след като дори не мога да видя дали идва някаква беда.

— Разчитай на късмета си, Джейк — посъветва го приятелят му. — Възможно е докторът да излезе прав и зрението ти да се оправи.

— Достатъчно скоро, за да успеем да се спасим от изтребление? — промърмори Джейк намръщено.

— Хей, та ти като нищо щеше да умреш там на пътя — напомни му Блейк. — Само си помисли какъв късмет извади!

— И трябва да съм благодарен за това, че съм сляп? — недоверчиво изломоти Джейк. — Не ме разсмивай, приятелю. И без това главата ми ще се пръсне.

Най-сетне Джейк се съгласи да пуснат Тори при него, въпреки че сърцето му се свиваше при тази мисъл. По дяволите, не искаше тя да го вижда такъв — да лежи безпомощен като преобърната по гръб костенурка. Дочу бързите й леки стъпки да се приближават към него и миг по-късно ръцете й нежно го обгърнаха.

Тори прилепи буза до неговата и той усети горещите й сълзи по лицето си.

— О, Джейкъб! Толкова се безпокоях! Казаха ми, че много дълго си бил в безсъзнание. Страхувах се, че ще те изгубя, скъпи! Така се страхувах, че ще умреш!

— Май щеше да е по-добре — горчивите думи се изплъзнаха от устата му, преди да успее да ги спре.

— Не, Джейкъб! Не! Никога не казвай това! Недей дори да си го помисляш!

— Аз съм сляп, Тори! — прекъсна я той. — Безпомощен съм като бебе. Какъв съпруг ще ти бъда сега? Казвам ти — продължи той, преди Тори да успее да реагира, — ще бъда истинско бреме за теб. И не след дълго ти ще ме намразиш, ще ме презираш, задето си обвързана с мен, когато имаш нужда от пълноценен мъж да се грижи за теб.

Тори преглътна болката, която тези думи причиниха на разбитото й сърце.

— Възможно е отново да прогледаш, Джейкъб. Така ми каза докторът.

— А може и да не прогледам. Може да остана сляп до края на живота си.

— Дори и да е така, това няма да ме накара да те обичам по-малко — продължи да спори тя. — Джейкъб, сега по-малко ли обичаш мама, заради белезите по краката й след пожара?

— Не.

— По-малко ли ще ме обичаш, ако остана без един крак или ръка, или ако повече не мога да ти раждам деца?

— Не ставай глупава, Тори — измърмори Джейк.

— Защо не? Ти си глупавият, Джейкъб! Аз те обичам с цялото си сърце. Обичам те целият — не само очите ти, колкото и хубави да са те. Ще те обичам до края на живота си и нищо на света не би променило това.

Джейк повдигна ръце и я прегърна. Устните му сляпо търсеха нейните.

— О, боже, Тори! Толкова ме е страх — призна той и сълзите му се сляха с нейните. — Не знам какво ще правя, ако зрението ми не се възвърне.

— Ще се оправим някак. Заедно можем да постигнем всичко, можем да преодолеем всякакви трудности. Аз се моля, Джейкъб, моля се от сърце и душа.

Джейк невесело се изкиска:

— Пак ли се молиш на ония негърски духове, скъпа?

Тя се изчерви, но Джейк не можеше да я види.

— О, ти знаеш вече?

— Да, и много се гордея с теб, мила. Да запазиш самообладание в такъв критичен момент!

Тори пое дълбоко дъх и смотолеви:

— Ако знам, че ще ти помогне, бих се молила дори на самия дявол, Джейкъб. Бих продала душата си в замяна на твоето зрение.

Джейк я притисна силно към себе си, а сърцето му щеше да се пръсне от любов.

— Не бих желал никога да жертваш нещо така ценно, ангелче. Вече ограбих Бог достатъчно, когато откраднах сърцето ти от него.