Катрин Харт
Падналият ангел (12)

Дванадесета глава

Завършването на новия канал откъм реката отне цял месец, изпълнен с изнурителен труд. След опита за покушение срещу Тори и Джейк, не се случи нищо обезпокояващо. Все пак на Джейк не му се вярваше, че всичко е наред. Подозираше, че тази пауза е само едно измамно затишие пред буря и предупреди хората си да не намаляват своята бдителност. Злодеите навярно все още се спотайваха някъде наоколо и само чакаха удобен момент и възможност да нанесат своя удар отново.

Всичко вървеше гладко, дори прекалено гладко. Ремонтът на къщата, отлаган толкова дълго време, можеше вече да се възобнови. Джейк изгаряше от нетърпение да види новото крило поправено и да се преместят с Тори в господарската стая. Не че сегашната бе неудобна, но някак си му се струваше, че ще е по-уместно да се установят в по-голяма стая, предназначена специално за господаря на ранчото на Бенърови и неговата съпруга. Там дори имаше отделна баня и съблекалня, свързана със стаята, а това сигурно щеше да е много по-приятно, особено за Тори.

Изминаха още две седмици без никакви неприятности. Тогава Тори заяви, че желае да отиде на църква.

— Все още не искам да ходиш сама в града — каза й Джейк.

— Добре, тогава ела с мен — предложи тя, твърдо решила да не се остави да я възпрат.

— Мисля, че това е чудесна идея — подхвърли Кармен от стола си край големия прозорец в sala. Сега й разрешаваха да става по малко през деня и след като бе възстановила своята жизненост, тя се наслаждаваше на всеки миг, прекаран в движение, макар че щяха да минат седмици, докато отново поеме ежедневната си работа. Все още се изморяваше лесно и изгарянията по ръцете и краката бяха болезнени, а новообразувалата се кожа — лъскава и чувствителна.

— Това е ужасна идея! — каза Джейк, надявайки се, че само се опитват да го дразнят. — Изобщо не ми е там мястото и ще се чувствам като магаре на конни състезания. Пък и покривът сигурно ще се срути, ако само прекрача прага. Някоя от вас спомня ли си колко време мина, откак не съм стъпвал в църква?

Тори го стрелна с ироничен поглед и подигравателно рече:

— Хрумна ми нещо. Първата ти изповед вероятно ще трае поне три дни. Ще трябва да носят храна и вода да се подкрепяте с отец Ромеро, а разнообразието на твоите грехове е гаранция, че той няма да заспи, дори само от възмущение и любопитство.

— Ти самата току-що произнесе цял поменик от неприлични думи, скъпа — ухили се Джейк. — Гледай да включиш в изповедта и наглия език, който държиш на своя съпруг. Това най-малкото може да ти коства някоя и друга допълнителна молитва.

В отговор Тори му се изплези.

— Ужасно си непочтителен, Джейкъб Бенър!

— Ти пък си една безсрамна глезла. И не насочвай тоя език към мен, освен ако не искаш да го използваш за нещо друго, а не да се правиш на глупачка.

Тори силно се изчерви и засрамено погледна към майка си, а тя само поклати глава на тяхната словесна битка, сетне каза:

— Заведи я на неделната литургия, Джейкъб. И двамата ще имате известна полза от малко благочестивост.

В неделя Джейк придружи Тори до църквата, но, въпреки горещите й молби, отказа да влезе вътре.

— Може би друг път, Тори. Още не съм готов за такова нещо, а и останалите енориаши, струва ми се, трудно ще ме възприемат.

Тори се повдигна на пръсти и бързо го целуна.

— Ще прочета специална молитва за теб, Джейкъб.

— Добре, скъпа. Една молитва, изречена от ангел, сигурно дава добри резултати. — Той пристегна белия дантелен шал — сватбения му подарък — около тъмната й коса. — Ще те чакам, като излезеш. И внимавай — не се отдалечавай, ако закъснея малко. Стой точно тук, докато дойда да те взема.

Джейк я проследи с поглед, докато тя влезе в църквата, после тръгна да търси някой бар, отворен толкова рано в неделя сутрин. Може би докато изпие една-две бири, ще подочуе някоя интересна подробност за това кой стои зад всички злини в ранчото. Хората, дори и онези, които не правят нищо добро, са склонни да се перчат с делата си, особено като се напият. Учудващо е колко много неща научава един барман или барманка и обикновено те са готови да кажат всичко (срещу добро заплащане, разбира се). Един долар в деколтето на барманката може да купи много повече от любовта й.

Предчувствията на Джейк се оправдаха, макар и не точно така, както се надяваше. Искаше му се да попадне на работник от смесения магазин или от склада за дървен материал — двете места, където се продаваше сода каустик. Искаше да разбере дали някой напоследък е купувал големи количества от нея. Вместо това научи, че магазинът на Харолд е бил разбит преди месец и половина и между липсващите стоки е било цяло буре сода каустик. Крадецът не бил хванат и никой нямал ни най-малка представа кой може да е.

Още по-обезпокояваща бе новината, че напоследък из града били забелязани неколцина непознати. Двама от скитниците изглеждали като брутални главорези, с които никой не искал да си има вземане-даване. Като поразпита подробно, Джейк се досети кои са били двамата мъже.

Рафе Мендес, известен с красивото си седло за кон, инкрустирано със сребърни кантове, другият бе известен под името Рино. От лявата страна на лицето си той имаше дълъг неравен белег, който изкривяваше постоянно нагоре единия ъгъл на устната му. Беше буен млад гангстер, търсещ бърза слава и още по-бърза смърт. Джейк бе чувал за него. Рино впечатляваше всички с изкривената си физиономия и с бързата си стрелба — и двете предвещаваха нещастия. Той вечно си търсеше повод за сбиване и винаги бе готов да докаже, че има по-бързи реакции от другите. Особено обичаше да се перчи пред гангстери с установена репутация, и именно затова бе разпитвал из града за Джейк.

Бедата бе там, че доколкото хората знаеха, Рино не беше пристигнал в града допреди една седмица. Той, разбира се, можеше да се е навъртал наоколо и преди това и просто да не се е появявал в града. Джейк нямаше да го изключи от списъка на заподозрените в нападението над него и Тори, но то просто не беше в стила на Рино. Самонадеяното гангстерче бе прекалено суетно и никога не би се промъкнало зад гърба на човек. Не, Рино предпочиташе да предизвиква на открит бой и да застреля жертвата си пред тълпа; обичаше да се надува като паун и да вижда как в очите на хората нараства страхът.

Освен това Джейк се съмняваше младокът да падне чак толкова ниско, че да трови добитъка. Това го е извършил човек, който желае да остане анонимен, а Рино винаги искаше да изтъкне всяка своя победа. Беше един от онези нагли млади самохвалковци, които издълбаваха по една резка на приклада на пушката си всеки път, когато убият човек и Джейк дори подозираше, че Рино е отбелязал повече, само и само да изглежда по-страшен. Истината бе, че той сигурно не беше чак такъв добър стрелец, за какъвто се представяше.

Изключителната суетност на Рино обаче го правеше опасен като змия с отрязана опашка и Джейк не беше толкова глупав, че да пренебрегне присъствието му в града. Не вярваше, че младият бандит е замесен в нападенията, но в същото време предполагаше, че той го търси, за да го предизвика и да прибави още една резка върху приклада си, след като погуби легендарния Джейк Бенър. Глупавият млад гангстер бе още една грижа, която трябваше да прибави към всичките си останали, още един проблем, с който би предпочел да не се занимава точно сега.

 

 

Пристъпването на прага на църквата след толкова дълго време за Тори бе като завръщане вкъщи. То бе като повторно сливане, всяко лице й бе толкова скъпо и познато, особено онези, оградени от твърдо колосаните воали на бившите й сестри. Сълзи пареха очите й, когато отново и отново я прегръщаха с любов и я приемаха в сърцата си. След жестокото пренебрежение от страна на някои хора в града, това топло, сърдечно посрещане бе двойно по-мило за нея.

Сърцето на Тори преливаше от радост. Пречистващото спокойствие на литургията се разливаше по цялото й тяло и сякаш смъкваше товара на всички грижи от крехките й плещи. Тя отново намери утеха в молитвите и себеотдаването на Върховния създател. С искрена признателност отправи благодарствени молитви за оздравяването на майка си и за любовта, която откри у Джейкъб.

Тори беше наобиколена от деца във вътрешния двор на църквата, когато Джейк се върна, за да я заведе вкъщи. Лицето й сияеше от радост и спокойствие. Остра ревност прониза Джейк, задето вярата на Тори и тези деца можеха толкова лесно да придадат на лицето й израз на пълно удовлетворение. Осъзна, че самият той много рядко й вдъхва спокойствие; по-скоро й даваше любов и страст, носеше й гняв, безпокойство, а напоследък и доста тревоги. Като стоеше и я наблюдаваше, му се искаше да я дари и с щастие.

Без да се опасява, че ще изцапа роклята си, Тори бе приклекнала в праха и показваше на няколко момченца как да играят на топчета. Наблизо стояха групичка момичета, които се смееха и се опитваха да привлекат вниманието й.

— Елате, сестра Есперанса! Обещахте да ни въртите въжето да скачаме!

— Momento, ninas^[1] — смееше се Тори и се опитваше да им угоди. — Трябва да се научите на търпение. Момчетата ме извикаха първи.

Джейк бе поразен от тази гледка — колко добра беше Тори към децата, колко търпелива, мила и внимателна. Любовта струеше от лицето й и се отразяваше в грейналите очички на скупчилите се около нея деца. Той виждаше искрено доверие върху малките личица, които жадно поглъщаха всяка нейна дума. Изведнъж си представи Тори сред своите собствени деца — неговите и нейните деца. Ще бъде прекрасна майка. Тази мисъл го накара леко да се усмихне.

Единствено се тревожеше дали самият той ще бъде добър баща — в това не бе сигурен. От времето, когато помагаше при отглеждането на Тори, сякаш бе изминал цял един живот. Тези години бяха за него част от едно далечно мъгляво минало, което често му се струваше като някакъв сън. Толкова неща се бяха случили оттогава, а и той се бе променил в много отношения. Дали все още му бяха останали търпението и нервите от онова време, та да ги прояви към собствените си деца? Или ще бъде строгият властен баща, който ще следва примера на собствения си татко?

Тори отбеляза точка със своето топче и момчетата се развикаха от радост. Изведнъж пронизителните им гласчета замлъкнаха и Тори се смути. Погледна нагоре и видя напрегнатите им тела. Със стиснати устни и страх, изписан по лицата им, те се бяха вторачили в нещо зад нея. Дори момичетата бяха замлъкнали, сгушени едно в друго, тревожно наблюдаващи. Тори бавно се извърна и с облекчение видя, че източникът на тяхното безпокойство е Джейк. Усмивка озари лицето й, тя протегна ръка към него.

— Ninos^[2] — извика Тори весело, като забеляза колко внимателно го разглеждаха, докато се приближаваше към тях; обгръщаха с поглед огромните му размери, плавната му походка и особено заплашителния револвер, провиснал на бедрото му.

Джейк протегна ръка, хвана я и я изправи, а дъхът на децата сякаш спря. Тори отпусна ръката си в неговата и спокойно каза:

— Елате, запознайте се с mi esposo, ninos^[3]. Това е Джейкъб Бенър, моят съпруг, за когото ви говорих преди.

Дълго време никое от децата не смееше да помръдне; замръзнали по местата си, те само безмълвно зяпаха Джейк. После петгодишният Томас храбро пристъпи напред с мъжествено протегната към Джейк ръка.

— Mucho gusto, senor^[4] — каза тържествено той, а гласчето му леко потрепваше. — Казвам се Томас.

Джейк преглътна усмивката си, приклекна до Томас и разтърси малката трепереща ръчичка.

— El gusto es mio, Tomas^[5] — отвърна той на поздрава му. — Приятно ми е да се запознаем.

— Томас вече много добре играе на топчета — обади се Тори.

Джейк се засмя гърлено, като видя как Томас гордо се изпъчи при тази похвала, а кльощавите му гърди се издуха като на наперено петле.

— Джейкъб ме е учил да играя на топчета — обърна се Тори към Томас и другите деца, които наблюдаваха разговора. — Все още не мога да го бия.

Момчетата загледаха Джейк с благоговение и широко отворени от възхищение очи.

— Така ли? — извикаха те в хор.

Джейк се ухили и стеснително вдигна рамене.

— Да, наистина — засмя се той и сериозно попита, сякаш действително искаше съвет от тях. — Мислите ли, че трябва да я оставям да ме бие от време на време, за да се радва и тя?

Тъмнокосите главици кимнаха.

— Не! — Едно от малките явно бързо беше открило своя нов герой. — Това само ще я кара да се фука повече.

Тори ококори очи от изненада, а Джейк се засмя.

— Прав си — съгласи се той, — а момичетата са истинска напаст, когато започнат да се перчат.

Няколко малки глави кимнаха в знак на съгласие.

— Значи съм надута и самомнителна, а? — нацупи се Тори и престорено обидена сложи ръце на кръста си и заоглежда момчетата едно по едно.

„Е, само понякога.“ „Не, но можеш и да станеш, струва ми се.“ „Той не искаше да каже нищо лошо, сестро. Не се ядосвайте.“ — отговаряха едно през друго децата, а това още повече разсмя Джейк.

Тори размаха пръст насреща им, но цялата й строгост се стопи в усмивката, която заигра по устните й.

— Ето я вашата вярност към мен. Може и да съм суетна, но поне не съм толкова непостоянна като вас.

Момичетата все още бяха на нейна страна. Чарът на Джейк не можеше да ги завладее така бързо. Едно мило същество с плитка се обади в нейна защита:

— А той може ли да скача на въже по-добре от вас, сестро?

Тори хвърли самодоволна усмивка към Джейк и заяви:

— Разбира се, че не!

Момичетата се усмихнаха доволно и навириха нослетата си, уж отвратени от него.

— Тогава не е чак толкова добър, колкото се мисли, нали?

— Не! — изкиска се тя, като едва не се задави, после намигна и прошепна високо, сякаш доверяваше някаква тайна: — Но жените винаги се опитват да накарат мъжете да повярват, че са по-добри. Вдига им се самочувствието, като си мислят, че са по-умни и способни от нас, дори и да не са.

Момичетата се изкискаха и мъдро поклатиха глави. Момчетата и Джейк се намръщиха, светлокафявите му очи святкаха и обещаваха възмездие за дръзките й приказки. Тори отвърна на закачливия му поглед с лице, засияло от приятни предчувствия, а сърцето й заби още по-силно в гърдите.

 

 

— Джейкъб, искам пак да преподавам в сиропиталището. — Тори седеше и решеше косите си, които вече се спускаха до раменете на меки тъмни вълни. — Мама сега е добре.

Джейк сдържа въздишката си. Откакто се бяха върнали от църква, той все очакваше и знаеше, че скоро Тори ще повдигне този въпрос. За да спечели време, седна на края на леглото и издърпа ботушите си. Накрая се обърна и срещна въпросителния й поглед.

— Не, Тори. Не сега, още не. Много е опасно. Искам да си тук, в ранчото, където си на сигурно място.

Тя се намуси.

— Цял месец мина от последните ни неприятности. Може би оня, който ни създава проблеми, вече се е отказал, като е разбрал, че си се прибрал завинаги.

Джейк поклати глава и повтори още по-категорично:

— Не!

— Това ли ти е честната дума? — възрази тя с изкривено от мъка лице. — Ти ми обеща, Джейкъб. Каза, че щом мама се оправи, ще мога пак да уча децата.

— Съжалявам, но е прекалено рисковано. Бъди разумна, Тори. Да не би да очакваш, че ще те оставя да ходиш всеки ден до манастирското училище и обратно, когато убиецът може да се навърта и да дебне удобен момент и случай, за да нанесе следващия си удар.

— А ти пък да не искаш вечно да седя тук, да бездействам и да треперя от страх, когато опасността може да е отдавна отминала и аз мога да върша нещо добро и полезно в това време. Така ли е? — От очите й изкачаха бледозелени пламъци.

Челюстта на Джейк потрепна, докато той се опитваше да възпре надигащия се у него гняв.

— Имаш достатъчно работа и тук — рече той. — Ще преподаваш, когато се уверя, че е безопасно.

— И кога ще стане това? — възкликна тя разгорещено.

Джейк избухна:

— Откъде, по дяволите, да знам? Престани, за бога, Тори! Аз ще реша кога, и ти първа ще научиш, бъди спокойна. Нали? Забрави ли вече какво значи да свистят куршуми покрай главата ти? Да си впримчена зад онези скали и да се чудиш дали ще излезеш оттам жива?

Джейк ненавиждаше своята безпомощност в този момент и това, че не знаеше кой стои зад нападенията. Мразеше да заповядва на Тори и да отказва да изпълни молбите й. А най-много го беше яд, че не можеше да направи нищо.

— Не, не съм забравила — увери го тя хладно. — И също така не съм забравила как онзи ден уби човек.

При тези думи Джейк трепна, но не се предаде.

— Значи аз трябва да се извинявам за това, че съм убил човека, който беше дошъл да направи същото с нас? — попита той саркастично. — Е, да имаш да вземаш — скоро няма да чуеш подобно нещо от мен.

— Може да изпращаш някой с мен до училището — предложи тя, като веднага възвърна любезния тон на разговора. — Само сутрин и следобед, отиване и връщане. Ще отивам два-три пъти в седмицата, а при сестрите в манастира ще съм в безопасност през деня.

— Точно така — присмя й се той. — И какво могат да направят сестрите, за да те защитят? Да отблъснат нападателите ти с молитви? Да ги замерят с молитвени броеници? Да ги заплашат, като им пеят псалми?

— Там преди бях в безопасност.

— Това е било преди. А сега си жена на гангстер. Сега живееш тук, в ранчото, откъдето започнаха всички беди. Освен това точно сега не мога да ти осигуря придружител. Всичките работници са ми нужни за охрана на ранчото, за обичайната работа и за ремонта на къщата. А Бог ми е свидетел, че изобщо не можеш да се самоотбраняваш.

Тори повдигна брадичка предизвикателно.

— Щом си толкова загрижен, ще е по-добре да се преместя обратно в манастира. Ще мога да уча децата, ще съм далеч от всички тукашни проблеми, а ти ще дойдеш да ме вземеш, когато сметнеш, че опасността е отминала.

Лека усмивка изкриви устните на Джейк.

— Само през трупа ми — отвърна той меко, но мрачният тих тон на гласа му прозвуча по-заплашително, отколкото ако беше изкрещял.

Тори не можа да реагира. Искаше й се да защити своето мнение, но същевременно не желаеше да се случи нищо лошо — нито на Джейкъб, нито на майка й, нито на нея или на когото и било да било от „Лейзи Бий“. Изглежда не съществуваше готово решение на проблема и тя просто трябваше да изчака и да преглътне разочарованието си.

Двамата с Джейк бяха стигнали до задънена улица и през следващите няколко дни това предизвика известен срив в техните отношенията. На помощ им дойде нещо съвсем неочаквано. Една сутрин, тъкмо когато сядаха да закусват, чуха някой да вика:

— Бенър! Размърдай си малко задника и разкарай проклетите си пазванти, преди някой да е пострадал! Така ли се посрещат гости?