Катрин Харт
Падналият ангел (11)

Единадесета глава

— Джейкъб! — възкликна Тори задъхано. — Какво има, за бога? Защо ми се сърдиш? Господи, та ти ми изкара ума!

— Повече от сърдит съм, Виктория. Аз съм направо бесен — той нарочно се усмихна зловещо. — И точно това исках — да те уплаша. Така умът може би ще дойде в тая твоя перушанска глава! Как може да си толкова глупава, та да дойдеш чак до тук съвсем сама и невъоръжена. Е, това не мога да го проумея.

— Но, Джейкъб, защо не? Толкова години съм идвала тук и никой не ми е направил нищо.

Той приближи лице към нейното. Долната му челюст трепереше от едва сдържана ярост.

— Ти да не би да си тъпа по природа, или това е едно от нещата, на които са те научили в оня манастир? Не си спомням да си била чак толкова дяволски глупава преди. — Без нито дума повече той дръпна Тори в скута си и силно я целуна.

— Това е задето те намерих здрава и читава — заяви, докато главата й още се въртеше от целувката и устните й тръпнеха от удоволствие. — А това е задето си излязла и ме притесни до смърт!

С ловко движение той я смъкна надолу, отметна полите й над главата и започна да сваля долните й гащи. Младата жена задъхано възкликна:

— Джейкъб! Не! Не можеш да постъпиш така!

— О, да, мога! — извика той и нанесе як удар с дланта си. Сподавеният писък на болка и гняв явно го обърка, докато се освобождаваше от насъбралите се чувства върху голите й задни части. — Никога… никога няма да напускаш къщата сама, освен ако не ти разреша! Ясно ли е? — Последва още един удар.

Тори скимтеше изпод полата.

— Спри! Джейкъб, моля те! Няма да мога да яздя до вкъщи.

Ръката, която я налагаше, престана да удря голата й плът.

— Разбираш ли, че повече няма да излизаш сама? — повтори той.

— Не! — изхълца Тори, но когато ръката му се стовари върху нея за трети път, тя извика: — Да! Да!

— Кое от двете, Тори? — спря я той отново. — Да или не?

— Да, ще си стоя в ранчото — преглътна сълзите си тя, — но не разбирам защо изведнъж това се оказа така важно за теб!

Джейк изрева, сякаш току-що набитият беше той:

— Тори, Тори, какво да те правя? Как да ти обясня колко много те обичам и колко е опасно да бродиш така сама. — Без да дочака отговор, той се наведе и нежно допря устните си до меката плът, която само преди минута бе осквернил.

Тори очакваше нова плесница и затова подскочи, като усети допира на устните му върху пламналата си кожа. Под полата, изчервеното й вече лице стана дори алено, когато той продължи да я обсипва с милувки и да шепне извинения, задето в яда си я бе напердашил.

Дъхът й рязко спря — езикът му започна да ближе малките белези, останали от пръстите му. В лицето й нахлу топлина и се разля във вените й, докато ръката на съпруга й галеше наранените места, после се плъзна между тръпнещите й бедра.

Приглушено стенание се изтръгна от гърлото й. Пръстите му я галеха, възбуждаха я и накрая тя трепереше от внезапен изгарящ копнеж. Все още бе просната на коляното му в най-покорното и унизително положение, но срамът й бе победен, когато дългите му тънки пръсти плавно потънаха в нея. Тя бе влажна, топла, пулсираща. Мускулите стиснаха пръстите му и ги задържаха там, а тялото й потръпна в екстаз.

Преди да успее да се осъзнае, все още трепереща, тя се намери отново по гръб сред цветята. Полата й бе запретната около кръста, молитвената броеница се бе усукала на възел на врата й, дълбоко изрязаната блуза се разхлаби и оголи гърдите й под неговата търсеща уста. Джейк се надвеси над нея. Горещите му нетърпеливи устни се впиваха в гърдите й и я караха да се задъхва от нова страст. Полудяла от желание, тя задърпа ризата му с тръпнещи ръце и в бързината я разкъса на рамото.

— Ела при мен, Джейкъб! Ела при мен веднага!

Той обгърна с две ръце пламналия й задник и потъна в нея. Виковете им отекнаха, когато те се сляха и се понесоха сякаш в шеметен полет върху някаква комета. Измина доста време преди да успеят да се завърнат на земята.

Джейк откъсна устни от нейните и се загледа в блестящите й зелени очи и поруменяло лице.

— Подлудяваш ме, Тори. Ти ангел ли си, или дявол с женски образ, та ме омагьосваш така?

В отговор тя му хвърли усмивка, стара като света.

— Ако съм ангел, както винаги казваш, значи съм паднал ангел. Твоят низвергнат ангел, скъпи мой.

Джейк вдигна голямата си ръка, за да пооправи венеца от цветчета, който някак си се бе задържал на главата й през цялото време, и се засмя.

— Ореолът ти се е изкривил, ангелче.

— Да, а ти пък си ми подрязал крилцата, любов моя. Не мога да излетя от обятията ти, дори и животът ми да зависи от това.

Думите на Тори се оказаха почти пророчески, когато малко по-късно яздеха бавно към къщи. При всяко подрусване върху твърдото седло на коня младата жена си спомняше за боя, който бе изяла, и за случилото се след това. Джейк обаче не й бе обяснил всичко. Беше казал, че иска първо да я отведе благополучно у дома, а после да й съобщи всички причини, които предизвикваха неговия гняв и тревоги.

Тори яздеше край него, отпред на седлото й бе преметнато измореното еленче. Велвет беше все още много млад и след такъв изморителен ден на полянката, изобщо не се възпротиви да го натоварят като чувал с картофи. Дългите му мигли потрепваха в неравна борба със съня, който го налягаше.

Внезапно отекна изстрел и кората на едно дърво прехвърча на сантиметри от главата на Тори. Тя изпищя от ужас. Като обезумяла се опитваше да овладее стреснатата кобила дори и след като Джейк грабна юздите и задърпа изплашеното животно към гъстия храсталак край пътеката. Прогърмяха още изстрели, куршуми засвистяха из въздуха и за малко не ги улучиха, докато се опитваха да се скрият.

При бягството си Джейк и Тори кършеха дървета и храсти, клони и тръни разкъсваха дрехите им и нараняваха конете. Зад гърбовете си чуваха шум от преследване. Джейк забеляза една гола скала, която изглеждаше подходяща за прикритие, спря конете и дръпна Тори надолу толкова бързо, че тя едва успя да запази самообладание, та да грабне Велвет в ръцете си.

Младата жена се сгуши зад скалата и разтреперана гледаше с широко отворени очи как той извади своя колт и се приготви да се отбранява. Велвет тихичко стенеше от страх и спираше само когато тя го притискаше към себе си и му вдъхваше измамно спокойствие.

— Джейкъб? — изплашено прошепна Тори. — Кой стреля по нас?

Той изобщо не я погледна, защото очите му внимателно разглеждаха околността. Стоеше нащрек, с приготвен револвер и суров израз на лицето.

— Не знам. Вероятно същият, който е отровил вирчето и е подпалил къщата ни. Същият човек или хората, които са убили татко и причиниха толкова страдания на майка ти.

Колкото и да беше уплашена Тори, думите му проникнаха в съзнанието й.

— Какво искаш да кажеш? Че някой нарочно е запалил къщата през оная нощ?

Джейк кимна, без да я поглежда.

— Засега не мога да го докажа, но е така.

Тори бе поразена от тази новина.

— Но кой? — повтори разтреперана тя. — Дали не е Ед Дженкинс? Ти се би с него в града само няколко дни, преди да отровят вира.

— Може и да е негова работа, но се съмнявам. Освен това мисля, че той няма никаква причина да убива татко. По това време не си бях у дома и дори нямах намерение да се връщам.

Джейк зърна някаква карирана риза между дърветата и стреля, но човекът се премести много бързо и се скри. Прогърмяха още няколко изстрела. Джейк се отдръпна и един куршум изсвистя край ухото му. Други рикошираха в скалите.

— По дяволите! Сгащили са ни тук като зайци в клетка! Само ще трябва да почакат, докато ни свършат патроните.

— Те? — попита Тори. — Искаш да кажеш, че са повече от един?

— Да! — озъби се Джейк и отвърна на още един залп. — Може само един да отговаря за всичко, но явно има помощници. Струва ми се, че са поне трима и това прави положението ни още по-опасно. Докато един-двама отвличат вниманието ни, другите може да се опитат да ни нападнат в гръб.

Джейк стреля още един път. Последва вик на болка.

— Ето един, за когото вече няма да се тревожим. Само да можех да стигна до тялото и да разбера кое е това копеле. Ех, да имаше и друг път надолу, освен пътеката, на която бяхме. Мисля, че вече са я преградили.

— Наистина има, Джейкъб! — възкликна Тори.

Той рязко се обърна и се вторачи в нея, сетне едва успя да се наведе и да избегне един куршум, който само отнесе шапката му.

— Какво?

— Има и друга пътека. Вярно, че е обрасла, но води право към реката. Използвала съм я като по-пряк път към ранчото, когато съм губила представа за времето и е трябвало да бързам да се прибера.

Джейк стреля още един път по посока на нападателите им.

— Можеш ли да стигнеш до нея, без да минаваш покрай ония бандити?

Тори се огледа, кимна и посочи на юг.

— Оттук.

— Аз ще ги задържам, докато ти изтичаш дотам — сериозно й каза той. — Качвай се на коня, бягай към ранчото колкото може по-бързо и изпрати помощ. Може и да нямам нужда от нея, но докато си тук, не мога да предприема нищо рисковано.

— Не — поклати глава тя. — Няма да те оставя сам. Няма да тръгна без теб.

— Тори, махай се — изсъска Джейк. — Недей да се инатиш сега. Нали виждаш — искам да си в безопасност. Щом се уверя в това, ще мога да се съсредоточа и да се отърва от тия зверове.

— И да те убият без никаква нужда, след като можем и двамата да избягаме оттук веднага! — противопостави се тя.

— Обещавам ти, че няма да се оставя да ме убият. Само искам да знам, че си извън опасност. Тогава ще мога да открия кой ни причинява всички тия беди и ще се погрижа това да свърши веднъж завинаги.

— Ами ако това са само наемни убийци? Ако главният източник на злините ти седи долу и те чака? Ами ако един от тях е хей там и ни чака да спрем? А ако ме хване? Тогава какво ще стане, Джейкъб? Какво ще стане, ако пожертваш живота си за нищо?

Имаше смисъл в нейните думи и Джейк реши, че ще е прекалено рисковано да я остави да избяга сама без дори да има с какво да се защити. Ако беше сам, може би щеше да има по-добри шансове да елиминира нападателите. Случвало се бе да го сгащват още по-натясно и пак излизаше победител. Но Джейк трябваше да мисли за сигурността на Тори и знаеше, че ръцете ще му бъдат вързани, ако попадне в лапите на тези убийци. Тя не можеше и нямаше да си тръгне сама, но и двамата също не биваше да останат тук.

Изчакаха изстрелите да се разредят, за да не се забележи, че не им отвръщат. После поведоха конете си и се запромъкваха безшумно. Тори вървеше напред, Джейк зорко се оглеждаше за нападателите.

— Скоро ще се мръкне — прошепна той. — Ако намериш оная пътека преди това, може и да им избягаме.

Както бе обещала, Тори успя да намери почти заличената вече пътека, когато чезнеха последните слънчеви лъчи. Без да се качват на конете си, те продължиха да пълзят още малко, докато се уверят, че нападателите не са открили пътеката и не ги преследват, и се метнаха на седлата, чак когато нямаше никакъв шанс да бъдат разкрити.

За пръв път Джейк бе толкова щастлив, че вижда „Лейзи Бий“. И все пак си отдъхна чак когато влязоха в пределите на къщата и се оказаха в пълна безопасност. Съжаляваше единствено, че не е разпознал нападателите. Тори бе толкова изплашена, че не можеше да слезе от коня без негова помощ, а после дълго време остана трепереща в сигурното убежище на неговите обятия.

— О, Джейкъб! Никога през живота си не съм се страхувала! — каза тя през сълзи.

— Сега разбра ли защо бях толкова разстроен, когато следобед не те намерих вкъщи? — Джейк притисна главата й към разтуптяното си сърце и усети, че тя кимна. — Държа да изпълниш обещанието си. Не искам никога да напускаш двора на ранчото без въоръжена охрана, одобрена лично от мен. Ако аз съм зает, някой от работниците може да те придружава, но ти никога, никога няма да излизаш пак сама — поне докато открием злодеите, които стоят зад тия нападения. Много е опасно, скъпа. Ще се побъркам, ако ти се случи нещо лошо, заклевам се.

Уплашена повече от всякога Тори се съгласи, но на другата сутрин Джейк настоя да я научи да борави с оръжие и тя отново се заинати.

— Не, Джейкъб. Напълно съзнавам опасността и се съгласих да не напускам ранчото сама, но не мога да направя това. Веднъж, след като ти замина, татко се опита да ме научи, но бях направо отчайваща. Най-накрая той се отказа и призна, че е по-рисковано да имам пушка, отколкото да съм невъоръжена.

— Е, аз нямам намерение да се отказвам така лесно.

Той й подаде една пушка и строго каза:

— Ще започнем с това. Зад хамбара съм поставил мишени. Хайде. — Тръгна пред нея, но като се обърна да види дали тя го следва, се оказа право срещу дулото на заредената пушка. Сърцето му едва не спря да бие. — Исусе, Мария и Йосифе! — изкрещя той. — Никога не насочвай заредено оръжие към човек, освен ако не искаш да го убиеш.

— Съжалявам! — Тори се стресна от гласа му и от онова, което можеше да стане, ако пушката случайно бе гръмнала.

— Ще съжаляваш много повече, ако само още веднъж насочиш пушка срещу мен — закани се сърдито Джейк, а очите му хвърляха мълнии. — Мислиш, че малкото ти сладко дупе се е зачервило, но само посмей още един път да ми погодиш такъв номер — гарантирам ти, че няма да си в състояние да седнеш цял месец.

Останалата част от сутринта премина по същия начин — Джейк се караше, Тори се цупеше, долната й устна беше издадена глезено напред, а очите й — помръкнали тъмнозелени процепи — напомняха на Джейк котешки очи.

— Глупачка такава! Цели се в мишената! Мишената! Няма да си правя труда да храня телетата, ако не спреш да сипеш олово право срещу тях.

— Недей да ми крещиш, Джейкъб! Ако не внимаваш, оня вир няма да е единственото отровено нещо.

— О, скъпа, ти ме заплашваш? — погледна я той страховито.

— Това не е заплаха, господинчо, а тържествено обещание! — отвърна му Тори със същия злобничък тон и поглед.

Продължиха така, докато най-сетне Джейкъб се призна за победен. Тори бе по-опасна от повечето негови врагове и щеше да е по-сигурно изобщо да не й разрешава да се докосва до заредена пушка, защото не се знаеше какво можеше да улучи или пък да не улучи в зависимост от случая. Трябваше просто да я пази, без да я въоръжава.

Това много успокои Тори. Не само че беше ужасно несръчна, но направо оглупяваше от страх, когато трябваше да борави с такова смъртоносно оръжие. Освен това всичко, в което вярваше, всичките й религиозни възгледи бяха против убиването на хора. Не мислеше, че ще е способна някога нарочно да причини зло на друго живо същество, независимо какво е извършило, за да го заслужи.

Мъжете продължиха работата си по канала към северното пасище. С всеки изминат ден състоянието на Кармен се подобряваше и някои от нейните приятелки започнаха да я посещават. Това радваше много Кармен и правеше Тори щастлива особено сега, когато й бе забранено да напуска къщата.

Повечето от гостите на Кармен бяха близки приятели и не бяха склонни да разпространяват клюки или да вярват на празни слухове. Ако няколко жени, които Кармен бе смятала за много близки, не се появяваха, тя изглежда не забелязваше тяхното отсъствие, а дори и да го забелязваше, не го коментираше.

Неизбежно бе обаче да не научи за одумките около Тори и Джейк и за това как някои хора от Санта Фе се бяха отнесли с тях при последното им отиване до града. Тя чу не само за неприятностите на Тори, но и за боя между Джейк и Ед Дженкинс. Ужаси се, като разбра, че родната й дъщеря и момчето, което бе отгледала като собствен син, са имали подобни перипетии. Колкото и да бе болна, Кармен предано ги бранеше, така както мечка защитава малките си.

— Как могат хората да бъдат така глупави и жестоки — каза тя тъжно. — Толкова са дребнави, че не могат да видят по-далеч от носа си. Винаги гледат и чуват само онова, което искат. Няма значение дали е безсмислица, или е неправилно. Животът им е толкова скучен, че трябва сами да си създават тревоги и да се нахвърлят върху най-дребната клюка. Смятам, че такива хора са достойни за съжаление, но е трудно човек да не изпитва гняв от злите им езици.

— В Библията е казано, че трябва да обичаме онези, които ни презират, както и враговете си — напомни й нежно Тори. — Не са ли ни учили да обръщаме и другата буза?

— Si — съгласи се майка й, — но никъде не е казано, че трябва безкрайно да ги търпим, да ги поощряваме и да се примиряваме с тяхната компания. Такива хора е по-добре да се избягват, Тория. Те не са истински приятели и никога няма да бъдат. Причиняват само беди и разногласия.

— Истински змии в райската градина — заяви Алвина Грасия — една от най-добрите приятелки на Кармен. — Жестоки дяволи, които не правят и не казват нищо добро за никого, освен за себе си.

Мили, която също бе на гости този ден, се изкикоти и добави:

— И като всички змии, имат раздвоени езици.

— Не взимай присърце омразните им подмятания, Тори — посъветва я Кармен. — Не се оставяй да те наранят с думи или дела. Не разрешавай да помрачават вашето щастие и да успеят в техните злобни опити. Не могат да намерят радост в живота като теб и затова ги разяжда завистта. Опитват се да разрушат щастието на ония, които имат по-голям късмет.

— Няма, мамо! — закле се Тори. — Нищо, което казват или мислят, не може да унищожи любовта между мен и Джейкъб. Тя е истинска и силна и ще устои пред тях.

Тори дори не предполагаше, че смелите й слова ще бъдат подложени на жестоки изпитания в недалечно бъдеще.