Катрин Харт
Падналият ангел (10)

Десета глава

Неприятностите сякаш ги преследваха като тъмен облак, надвиснал над хоризонта. Когато видя един от работниците в ранчото да препуска с всички сили към двора, Джейк разбра, че отново нещо се е случило. Инстинктивно усети бедата, като видя как човекът дръпна поводите на запенения кон така рязко, че животното се изправи на задни крака и едва не го хвърли на земята. Ето защо изтича да го посрещне.

— Шефе! — изкрещя развълнувано Ред. — Нещастие! Голямо нещастие!

Лицето на Джейк помръкна.

— Какво се е случило?

— Вирът при крайното северно пасище! Водата е отровена!

— Проклятие! — изкрещя младият мъж.

Нищо по-лошо не можеше да им се случи в този момент. Тъкмо бяха изкарали част от стадото в онзи район, та да се поохрани през лятото. По това време на годината там имаше хубава паша и много вода.

— Има ли умрели животни? — продължи той загрижено.

— Две… и още десетина се държат доста странно — каза Ред с печален поглед. — А рибите са обърнали корем и плуват на повърхността.

Джил се приближи тъкмо навреме, за да чуе мрачното съобщение на Ред. Джейк се обърна към него:

— Десет души да оседлаят конете и да се приготвят да тръгнат с мен! Изпрати други трима да проверят останалите стада и извори! Искам да ми се докладва за всяка най-малка нередност!

Джейк хукна към къщата и извика през рамо:

— Кажи им да си вземат пушките.

Докато стигнаха до северното пасище, пет крави бяха умрели. Няколко други се препъваха насам-натам и жално мучаха. С изкривено от ярост лице Джейк издаваше заповеди:

— Пазете стадото по-далеч от водата! Подберете ги и ги подкарайте на изток! Джеб, ти и Суифти — съберете болните животни и ги застреляйте.

— Уили, Рустър — изтеглете труповете в оная падина! Мисля, че ще трябва да ги изгорим или да ги погребем. Сам, искам да застанеш на пост хей там, на оная височинка!

Джейк се приближи към вира и остана там, загледан навъсено в морето от мъртви риби.

— По дяволите! — процеди той. — Какво не бих дал да пипна онова копеле, дето е свършило тая поразия!

Гневно закрачи по брега и внимателно огледа района около езерцето. След няколко минути забеляза белите кристали на повърхността на водата. Наведе се да ги огледа по-отблизо и разбра, че е открил отровата, която бе използвана.

— Сода каустик — изръмжа той. — Мръсният му кучи син, хвърлил е сода във водата.

Разказа на другите какво е открил и те ужасено поклатиха глави. Беше престъпление да се постъпва така с беззащитните животни. Содата причиняваше остро възпаление, изгаряне и подуване на вътрешностите на жертвата и накрая — смърт. Куршумът бе много по-бърз и много по-хуманен начин за умъртвяване. Гадината, извършила това, заслужаваше същата смърт, каквато бе причинила на горките животни. С мрачна решителност хората се заловиха да избавят кравите от мъките им. Нищо друго не можеше да се направи. След като свършеха с това, предстоеше им още много работа. Вирът трябваше да се огради или запълни, за да не пият от него други животни. Но тъй като оградата можеше лесно да бъде повалена и всичко това да се повтори, Джейк реши, че вирът трябва да се запълни.

След това, ако искаха да продължат да използват тази земя за пасище, трябваше да се осигури прясна вода. Ако изкопаеха други езера или кладенци, престъпникът можеше да отрови и тях. Джейк не искаше да рискува. Вместо това реши, че сега е моментът да осъществи една стара идея на Рой. Това обаче изискваше много и усилена работа, защото хората му трябваше да прокопаят канал от река Санта Фе, който да пресича почти по средата земите на Бенър.

Малко вероятно бе някой да се осмели да отрови новия канал, тъй като отровата щеше да зарази и водата в реката, а тя беше главният водоизточник както за десетки фермери, така и за града. Джейк подозираше, че онзи, който стоеше зад това дело, е искал да причини зло единствено на „Лейзи Бий“. Съмнително бе, че ще рискува да навреди на другите. Джейк трябваше да открие защо злодеят е избрал Бенърови, за да си отмъщава. Защо? Каква ли бе причината?

Под палещото слънце умрялата риба бе започнала вече да се разваля и зловонието бе толкова противно, че мъжете трябваше да носят банданите^[1] си на носовете. В същото време Джейк бе доволен, че миризмата на мърша бе привлякла вниманието на Ред и го бе накарала да действа толкова бързо. Иначе можеха да изгубят много повече животни, преди да открият отровената вода.

Джейк работеше наравно с другите, като се опитваше да не чува рева на обречените животни. Дори и след като застреляха и последното от тях, мученето продължи. Няколко теленца бяха изгубили майките си и ревяха уплашени и объркани. Трябваше да им се намерят други майки. Онези, които не бъдат приети от друга крава, трябваше веднага да се отбият или да се хранят с биберон, докато пораснат достатъчно, за да пасат сами.

Накрая друг работник бе изпратен на височинката да смени Сам. Когато се появи, той не беше сам. Малък треперещ елен бе преметнат на седлото пред него.

— Намерих майка му мъртва сред високата трева — обясни той. — Това дребосъче се бе сгушило край тялото й и издаваше много жални звуци. Сигурно майката е успяла някак да се върне при него, след като е идвала да пие вода. Какво да го нравим, шефе?

Джейк тежко въздъхна.

— Ако еленчето е бозало от нея, преди тя да умре, тогава вероятно и то ще си отиде.

— Добре го разгледах, шефе — каза Сам. — Мисля, че не е сукало. Само е страшно объркано и гладно и тъгува за майка си.

— Тогава да го вземем при нас, в ранчото — реши Джейк, като съжали бедното осиротяло еленче. — Тори ще го храни, докато порасне достатъчно, че да го пуснем на свобода. — За пръв път този ден в светлокафявите му очи се прокрадна усмивка. — Обзалагам се, че ще се привърже към него като пчела към детелина.

Но усмивката му веднага се стопи, щом си помисли колко много животни ще умрат, преди всичко това да свърши. Човекът, който го бе сторил, заслужаваше повече от обесване!

Изтощените каубои се прибраха в ранчото по тъмно. Бяха погребали двадесет и седем животни, девет от тях — телета. Беше дълъг и ужасен ден, който за някои не беше свършил още. Четирима въоръжени мъже бяха оставени на пост край вира, за да не може повече добитък случайно да се върне и да се опита да пие вода. Бяха нужни повече от три дни, за да го запълнят и да стане безопасен. Други пет-шест каубои щяха да обикалят на коне границите на „Лейзи Бий“ и да наблюдават да не би някой да се приближи с намерение да стори друго зло. Други пък щяха специално да наглеждат стадата. На следващата сутрин Джейк щеше да отиде в града и да уведоми шерифа за това последно нападение над имота на семейство Бенър.

Когато чу, че мъжете се прибират, Тори изтича в конюшнята. Там завари Джейк да сваля седлото на коня си. Тя го съжали. Изглеждаше толкова изморен, сякаш щеше да заспи прав. Съпругът й дори не я забеляза, застанала отвън край обора.

— Вечерята ти се топли на печката — промълви тя, за да не го стресне.

Джейк се извърна и видя как го гледа нежно и загрижено.

— Благодаря, скъпа.

— Много ли е лошо? — попита тя.

— Изгубихме почти тридесет животни. Но можеше да бъде и по-зле, така че може да се смятаме за късметлии.

Тори чу ужасното мучене откъм кошарата и примигна.

— Има ли още умиращи?

— Не. Това са осиротелите теленца. Утре ще се опитаме да ги сложим при другите крави. — Той приключи с разтъркването на коня, приближи се до Тори и я хвана за ръката. — Ела с мен. Искам да видиш нещо. — Поведе я покрай отделенията в конюшнята, спря пред едно от тях и посочи вътре.

— Ето. Какво ще кажеш?

Тори присви очи и забеляза, че нещо мърда в мрака. То беше на петна и имаше дълги тънки крака. Когато очите й свикнаха с тъмнината, тя едва не изкрещя от изненада и задоволство. Никога не бе виждала нещо по-възхитително.

— О, господи! — прошепна развълнувано. — Та това е еленче!

Джейк я прегърна и я придърпа към себе си. Тори извърна към него широко отворени очи и го погледна въпросително.

— Смятам, че ще можеш да се погрижиш за него известно време, нали? — попита той и добави: — Сам го намерил до една мъртва сърна. Тя сигурно е пила от отровената вода.

— О, горкичката! — Тори внезапно бе завладяна от съчувствие, но в следващия момент изпита гняв извиращ от дъното на душата й. — Кой може да е така невъобразимо лош, та да пусне отрова във водата? Бог знае колко животни страдат и умират от тази безсмислена жестокост!

Въображението й рисуваше ужасяващи картини на малки животни, сгърчени в агония, умиращи по най-жесток начин.

— Знам, но спасихме поне това. И повечето от телетата. Май отначало ще трябва да го храним с биберон. Изглежда ми на не повече от една-две седмици. Мисля, че ще се справиш.

Тори кимна. Погледът й бе прикован към боязливо сгушеното животинче.

— Веднага ще стопля малко мляко. Бедничкото, сигурно е прегладняло.

Сякаш разбрало думите й, еленчето повдигна глава и издаде тихо, немощно блеене, което разкъса сърцето на Тори.

— О, Джейкъб! То иска майка си! — задъхано възкликна тя.

— Сега ти си му единствената майка, скъпа. Погрижи се за малкото си сираче. — Джейк я притисна към себе си, изведе я от конюшнята и двамата се отправиха към къщата.

Джейк сбърчи нос от собствената си миризма. Питаше се дали оная смрад се е просмукала в него, докато помагаше да заровят измрелите животни.

— Божичко, беше адски ден! Така съм изморен, че дори не съм в състояние да ям!

На Тори й се прииска да поглези малко съпруга си, но Джейк можеше сам да се погрижи за себе си, а животното в конюшнята — не, затова тя побърза да стопли мляко и да го налее в едно от големите шишета, които понякога използваха за хранене на новородените теленца. Когато се върна в конюшнята, еленчето блееше още по-силно — искаше да бъде нахранено, а може би плачеше за изгубената си майка.

— Ела тук, миличкото ми — напевно рече Тори, седна на сламата и придърпа треперещото животно в скута си. Хвана главата му и допря биберона до устата му, но еленчето като че ли реши да не я отваря. Тори трябваше да опита още няколко пъти. Щом подуши млякото и опита няколко капки, които тя успя да изцеди върху езика му, еленчето захапа биберона с такава сила, че едва не издърпа шишето от ръцете й.

Тори се засмя, стискайки бутилката, а еленчето бозаеше настървено.

— Лакомо малко бебенце — галеше го тя нежно, докато то се хранеше.

Муцунката му беше като черно кадифе, а петнистата му кожа все още беше покрита с пухкав мъх и не се беше втвърдила, но скоро и това щеше да стане. Предните му крачка бяха свити под тялото, а задните — разперени встрани. Имаше дълги ушички и изразителни кафяви очи, очертани от дълги тъмни мигли. Беше съвършено.

Тори бе безкрайно очарована. Продължи да гали еленчето дълго след като то се беше нахранило и заспало. През тези няколко минути, изпълнени с топлота, между нея и бебето с кадифените очи в скута й се бе установила здрава връзка.

Когато най-после успя да се откъсне от него и да се върне в къщата, Джейк вече се бе нахранил и качил в спалнята. Тя го откри, проснат чисто гол по корем върху кревата. Бе заспал, преди да намери сили да отметне завивката.

Тори пристъпи към него. Съчувствие изпълни сърцето й, докато гледаше тъмните сенки под очите му.

— Още едно нещастно бебе, което има нужда от любов и грижи — въздъхна тя.

После придърпа завивката и се опита да премести Джейк в по-удобно положение, но той само изръмжа и помръдна рамене, сякаш му пречеха да спи. Тори само можеше да предполага колко работа бе свършил днес.

Прекара пръсти по изпъкналите мускули на раменете му и усети колко са напрегнати. Вероятно го болеше. Тя напусна на пръсти стаята и се върна с малко шишенце, пълно с някакъв мехлем. Повдигна нощницата си, за да не й пречи, седна върху голата му задница, изсипа голямо количество от мехлема върху дланта си и прошепна:

— Джейкъб Бенър, сега ще ти направя най-хубавия масаж в живота ти, а дори няма да се събудиш, за да го оцениш.

Той несъзнателно пъшкаше, сумтеше, стенеше от блаженство, но изобщо не се събуди, докато тя премахваше напрежението от гърба и хълбоците му. Ръцете й и мехлема извършваха своето чудо, а той, стенейки от удоволствие, все по-силно се притискаше към леглото. Когато свърши, Тори духна лампата, настани се до него напреко на леглото и метна допълнителното одеяло върху двамата. Само след секунди дълбокото й равномерно дишане се присъедини към неговото.

През следващите няколко дни еленчето, което Тори нарече Велвет, започна да я следва навсякъде като кученце. През тези напрегнати и изпълнени с работа дни, тя и Велвет бяха единственият светъл лъч в ранчото, който караше много изморени млади и стари лица да се усмихват. Велвет истински се бе привързал към нея и ако Тори не внимаваше, малкият палавник влизаше след нея дори и в къщата, острите му копитца тропаха по плочите, а Роза ужасено вдигаше ръце.

Велвет винаги се хранеше от шишето и изгълтваше млякото като лакомник. Ако се случеше Тори да закъснее с обяда му, той бодеше с рогца краката й и издаваше жални звуци, сякаш искаше да каже: „Хей, не ме забравяй! Не е ли време за ядене?“

Нощем спеше върху сламеника в конюшнята, но денем Тори го пускаше и той предано я следваше по петите и нито за миг не се отделяше от новата си „мама“. Тори щедро го обсипваше с внимание, на което еленчето се наслаждаваше, и това изпълваше сърцата и на двамата. Поне засега то беше нейното „бебе“, а до момента, в който порасне достатъчно, за да се грижи за себе си, Тори се надяваше, че друго дете ще го замести — дете, заченато от любовта им с Джейкъб.

Кармен бързо се възстановяваше след ужасния пристъп на пневмония. Дробовете й, преминали през най-тежки изпитания, бяха започнали да се изчистват, изгарянията заздравяваха добре и докторът се радваше на подобрението й. Най-сетне той сметна, че Кармен е достатъчно добре, за да й се съобщи за смъртта на Рой. Тази печална задача се падна на Тори.

Тя избра една спокойна сутрин, когато Джейк и повечето от мъжете излязоха. Бяха започнали да копаят новия канал от реката до северното пасище. Там имаше нужда от всички работници и ремонтът на опустошеното от пожара крило беше спрян. Къщата и дворът около нея бяха необичайно пусти.

Тори влезе в стаята на майка си. Носеше поднос с чай и препечени филийки. Съмняваше се, че ще могат да хапнат или пият нещо, след като съобщи страшната новина на Кармен, но така поне нямаше да се чуди какво да прави с ръцете си, пък и освен това беше удачно извинение за посещението й — като че ли наистина бе нужно да търси причина!

Един поглед към лицето на Тори бе достатъчен на Кармен да разбере, че това не беше обикновено посещение; човек не можеше да я заблуди.

— Няма защо чак толкова да се мъчиш да се усмихваш, Тория. Това изобщо не помага да прикриеш угриженото си изражение — каза тя и посочи стола до леглото. — Ела, кажи какво има. Нещо с Джейкъб ли? Да не би да си нещастна с него?

— О, не, мамо! Джейкъб се държи прекрасно с мен — отрече припряно тя, после седна и взе ръката на майка си. — Има нещо друго, което трябва да ти кажа, но то ще те натъжи много.

Кармен вдигна ръка и с очи, изпълнени с разбиране и мъка, погали бузата на дъщеря си.

— Ако е за Рой, мисля, че вече знам какво се опитваш да ми съобщиш и какво така упорито избягваше да ми кажеш през цялото време. Той е мъртъв, нали?

Тори кимна тъжно, очите й се насълзиха.

— Не знаехме как да ти кажем, а преди беше така болна, че докторът ни посъветва да изчакаме. Толкова съжалявам, мамо!

— И аз съжалявам, Тория — повече, отколкото мога да изразя с думи. Той беше добър съпруг, а и на теб също беше добър баща. Страшно ми липсва, но най-много ми е мъчно за Джейкъб. Загубата на баща му бе голям удар за него, по-голям, отколкото той самият може да си представи. Радвам се, че има теб, да го успокояваш, Тория. Точно сега се нуждае най-много от твоите грижи.

— И аз също ще се радвам, ако мога да му помогна да преживее скръбта — призна Тори. — Но ти как разбра за татко?

Кармен се усмихна тъжно. Погледът й бе проницателен.

— Как да не се досетя? Ако беше жив, щеше да дойде да говори с мен, да седи при мен, да спори с мен и да ми казва по-скоро да се оправям, че да мога да му готвя любимите гозби. По неговия си грубоват начин щеше да ме подтиква да оздравея; щеше да ме накара да мисля, че ме иска отново на крак само за да направя живота му по-лек.

Тори кимна в знак на съгласие. Няколко минути двете мълчаха и си припомняха за сприхавия човек, който бе намерил място в сърцата им.

— Не се тревожи, Тория. Да, мъчно ми е, че той си отиде, но имах достатъчно време, за да започна да свиквам с тъгата си. Сега болката вече не е толкова остра, не е толкова мъчителна. Както се излекува тялото ми, така ще се излекува и сърцето ми, а също и вашите с Джейкъб. След време мисълта за Рой няма да е толкова болезнена. Ще останат само скъпите спомени за мъжа, когото всички обичахме.

Този ден Джейк се прибра рано следобед и установи, че Тори я няма. От Роза научи, че е говорила с Кармен за смъртта на баща му и предположи, че съпругата му е разстроена от това. Навремето, когато бе силно притеснена, Тори имаше навика да се усамотява и да решава проблемите си, необезпокоявана от никого. Джейк предположи, че и сега е направила точно това, но къде ли можеше да е отишла? Всъщност той не я бе предупредил да не напуска двора на ранчото, но поради неприятностите напоследък смяташе, че ще е достатъчно разумна да не се отдалечава. Очевидно беше сбъркал. Безпокойството го измъчваше. Трябваше да я потърси! Не бе споделил с нея подозрението си относно пожара и смъртта на Рой. Тя явно не осъзнаваше на какъв риск се излага, като излиза сама. Точно в този момент можеше да е в опасност. Но къде да я търси? Именно Кармен го подсети:

— Между хълмовете има поляна, която Тори обича. Беше любимото й място, преди да отиде в манастира. Веднъж ми каза, че според нея това е катедралата на природата, най-съвършеното място на света.

— Знаеш ли къде е, мамичко?

— Не съвсем точно, но мога да ти го обясня според описанието на Тори. Обградено е с борове и от двете му страни се извисяват планините. Там тече бистро студено поточе. Знам, че не е много далеч, защото Тори отива дотам и се връща с коня си за един следобед. Сигурна съм, че е на тази поляна, Джейкъб. Не се тревожи толкова. Много пъти е ходила там и няма да се изгуби. Само почакай; тя скоро ще си бъде у дома.

Джейк обаче нямаше намерение да седи спокойно и да чака, когато животът на Тори може би е в опасност. Кармен не знаеше нищо за проблемите, които напоследък се струпаха върху ранчото. Джейк не й каза нищо, за да не я разтревожи, но като обезумял се втурна да открие непокорната си съпруга. Оседла коня си и отново се отправи към планините. Вече имаше ясна представа къде можеше да е Тори — поне в общи линии знаеше в кой район да я търси, пък когато я откриеше, щеше здравичката да я наплеска, задето беше толкова безразсъдна и му причиняваше толкова тревоги.

Ако Тори не се доверяваше така сляпо на всички, нямаше да извърши подобна глупост и да тръгне да язди сама. А като знаеше какво отвращение изпитва към оръжието, Джейк бе готов да се обзаложи, че е нарушила още едно от най-основните правила на ранчото — да не ходи никъде без зареден пистолет, та даже и само за да се предпазва от пакостници и диви животни. По дяволите, да не му е името Джейк, ако не я съдере от бой, веднъж само да я пипне!

Тори обаче не бе сама. Тя нарочно бе яздила бавно до своята полянка — скривалище, за да може Велвет да припка в крак с коня. Тя искаше да сподели усамотението на това красиво място с изящното, плашливо еленче. Искаше й се Велвет да потича спокойно на воля между цветята и да гони пеперудите и пчелите. Велвет бе диво същество и не бе редно да живее само в ранчото. Дори и сега, когато Тори се грижеше за него, то не трябваше да губи връзката си с природата, за да знае какво да прави, след като го пуснат на свобода.

Тори лежеше по гръб сред дебелия разноцветен килим от полски цветя, а Велвет весело подскачаше около нея. Хрумна й да си изплете венец от цветя и да го постави на главата си като коронка. Ароматът, който я обгръщаше, бе несравним и с най-благоуханните парфюми.

Небето над нея бе яркосиньо; само няколко пухкави облачета се носеха плавно в безкрайната шир. Лек ветрец разпиляваше косата й и носеше мирис на борови иглички. Наблизо весело ромолеше поточе и пригласяше на песента на птиците и жуженето на пчелите. Зад нея и отстрани вечните планини бдяха над това изумително място, тази вълшебна полянка, върховна власт, над която имаха покоят и красотата.

Възседнал коня си, Джейк потръпна облекчено. Тя бе тук. Бе открил полянката и Тори — нищо лошо не й се бе случило. В този момент не знаеше какво му се иска по-силно — да я бие, докато поиска милост или да я целува, докато стори същото. Беше безкрайно щастлив, че я бе намерил невредима, но и адски побеснял, че го бе пратила за зелен хайвер.

Онова, което го разгневи най-много, бе равнодушието на Тори към собствената й безопасност. Ето я там, лежи си съвсем спокойно и доволно си тананика, венец от диви цветя украсява лъскавите й черни коси, прилича на принцесата на елфите, излязла да потанцува. Всеки можеше да я нападне, а тя нямаше с какво да се защити.

Джейк слезе от коня и тихичко се промъкна към поляната, за да даде заслужен урок на лекомислената си млада съпруга. От появата му не се изплашиха нито малкото еленче, нито конят на Тори. Той изпълзя на сантиметри от нея, като внимаваше сянката му да не падне върху лицето й и с това да издаде присъствието си.

Изведнъж Тори усети, че самотата й е нарушена, широко отвори очи от изненада и в този миг Джейк връхлетя върху нея.

Тори изпищя. Ужасът я прониза като светкавица. Няколко секунди рита и драска колкото сили имаше, чак тогава разбра, че се бори с Джейк; той я държеше, а огромното му тяло я притискаше плътно към земята. Очите му гневно горяха като хиляди слънца, ръцете му здраво стискаха китките й. Дълго време той не продума и само я гледаше заканително. Най-накрая каза:

— Виктория Елена Мариана Бенър, дори не предполагаш в каква огромна беда си.

Сърцето на Тори туптеше под него, краката й започнаха да треперят. Боже господи, какво бе направила, та да заслужи гнева, който бе изписан на лицето на Джейкъб? Каквото и да е, сигурно бе ужасно! Спомни си, че през целия й живот Джейкъб бе произнасял пълното й име само два пъти — когато го бе вбесила. И двата пъти той така здраво я бе напердашил, че по цяла седмица не можеше да седне. Но сега, разбира се, беше достатъчно голяма, за да я напляска. Дали пък наистина беше голяма? Гледайки мрачното смръщено лице на Джейкъб, тя не би заложила последния си долар на подобно твърдение.