Катрин Харт
Падналият ангел (25)

Двадесет и пета глава

Едуардс бягаше. Играта свърши и той много добре го знаеше. Когато неговите хора не успяха да намерят Тори и Кармен, той побърза да офейка. Сега, когато Бенърови бяха разбрали, че той стои зад всички нападения, животът му не струваше пукната пара. Джейк Бенър виждаше отново и в този момент Едуардс трябваше да стои по-далеч от обсега на оръжието му.

Независимо от пронизващото главоболие, Джейк отиде в манастира да прибере Тори и Кармен, като взе със себе си няколко от най-доверените си хора. Докато пристигнаха, Едуардс и двамата му главорези бяха изчезнали, така че Джейк не можа веднага да се разправи с тях.

Щом като се прибраха благополучно в „Лейзи Бий“, Тори направи всичко възможно да възпре разярения си съпруг да се втурне да ги преследва. Необходими бяха общите усилия на Тори, майка й и Джил, за да го убедят, че е по-разумно да изчака докато гневът му се уталожи, за да могат да съставят някакъв план. Щеше да е ужасно безразсъдно, ако Джейк препуснеше ядосан напосоки, особено като се има предвид, че Едуардс ще го очаква заедно с всичките си хора.

Джейк изчака завръщането на Блейк. Тогава те се затвориха в кабинета и обсъдиха как е най-добре да постъпят. Блейк го убеди да изчакат до вечерта.

— Ще заловим копелето в собствената му бърлога — каза той. — Остави ги да стоят нащрек цял ден. Нека се тормози и чака. Нека се поизпоти. А довечера, когато реши, че не сме хукнали след него, ще се промъкнем покрай стражите му и ще му устроим малка изненада.

Планът се хареса на Джейк, но той се замисли дали, ако се забавят, няма да изпуснат убиеца, когото толкова отдавна търсеха.

Наистина, бяха успели да се промъкнат тихомълком покрай пазачите в ранчото на Едуардс, но когато стигнаха до спалнята му, тя беше пуста. Чекмеджетата бяха празни, навсякъде бяха разхвърляни дрехи. Претърсиха цялата къща и установиха, че няма никого, освен спящата икономка. Събудиха я и започнаха да я разпитват. Научиха, че Едуардс набързо събрал багажа си и заминал малко по-рано същия ден. Уплашената жена им сподели как господарят й споменал, че отива на гости при дъщеря си в Източните щати. Доколкото знаела, той възнамерявал да хване влака.

И сега двамата препускаха в нощта към гарата, която се намираше на няколко километра южно от Санта Фе, към същото градче, където бяха откарали говедата да ги товарят на корабите. Нямаше никакви нощни влакове в източна посока, а в града имаше само един хотел, така че, ако Едуардс беше там, щяха да го открият лесно.

Наближаваше три часът след полунощ, когато спряха запенените си коне край хотела. Не яздиха чак до самата сграда, защото не искаха никой да усети присъствието им. Безшумно, като призраци, те се промъкнаха в тъмнината и се приближиха до тъмния хотел. Ако имаха късмет, всички вътре трябваше да са дълбоко заспали.

Блейк се изкачи по задното стълбище и влезе през входа на втория етаж, а в това време Джейк се вмъкна на пръсти в пустото фоайе. В малкия хотел нямаше нощен администратор. Вместо това на рецепцията имаше звънец, който посетителите можеха да използват, ако трябваше да бъдат обслужени след полунощ, а съдържателят и жена му спяха в една стая в дъното на фоайето.

Джейк безшумно разгледа книгата за гости на хотела и откри номера на стаята му. Сбърчи вежди пренебрежително и си помисли с погнуса: „Тъпият му кучи син, даже не е бил достатъчно съобразителен да използва друго име.“ Едуардс се беше записал като Стенли Едуардс — ясно като бял ден!

В отделението за писма, определено за тази стая, Джейк намери резервния ключ. Всичко се оказа така лесно. В такъв случай нямаше да се наложи да вдигат шум, за да влязат при Едуардс.

— Той е в дванайсета стая — прошепна Джейк, като срещна Блейк в тъмния коридор на горния етаж. Размаха ключа пред очите на приятеля си, а усмивката му би накарала и самият дявол да побегне панически.

Още преди Едуардс да усети, че става нещо нередно, те вече бяха в стаята му, застанали от двете страни на леглото. Хладният допир на стоманеното дуло на пистолет, опрян право в тила му, бе първият сигнал за тревога.

— Кой е тук? — прошепна разтревожен Едуардс, а сърцето му блъскаше в гърдите.

— А ти как мислиш? — лениво произнесе Джейк. — Не си избягал нито достатъчно далеч, нито достатъчно бързо, Едуардс. Направо е смешно колко лесно те открихме.

— Не съм го извършил аз! — извика възбудено Едуардс. — Изобщо не ме интересуват твърденията на жена ти — не съм го направил!

— Е, хайде, да не би да съм те обвинил в нещо? — попита Джейк с такъв леден и привидно спокоен тон, че Едуардс целият настръхна и го побиха тръпки.

— Не можеш да докажеш нищо — извика паникьосан той и понечи да мушне ръка под възглавницата си.

Джейк дръпна ударника на своя колт. Звукът отекна в тишината на стаята.

— На твое място не бих помръднал — предупреждението му прозвуча зловещо. После се наведе и измъкна изпод възглавницата револвера на Рой със седефената дръжка. — Друго доказателство не ми трябва. Кажи си молитвата, Едуардс. След миг ще се изправиш пред твоя Създател.

— Недей, Джейк. Почакай само минутка — обади се Блейк тихо. Въпреки опряното в главата му оръжие, Едуардс рязко извърна стреснатото си лице и погледна Блейк. Чак сега осъзна, че с Джейк не са сами в стаята. Изненадата и ужасът му бяха очевидни.

— Имам да задам няколко въпроса и държа да получа отговора, преди да си размазал мозъка на това копеле по стената.

— Ставай, Едуардс! — заповяда Джейк. Човекът предпазливо се надигна. Дългата му бяла нощна риза се открояваше в мрака.

— Запали лампата, Блейк — предложи Джейк. — Тая работа ще ни отнеме време и ще е добре да се настаним по-удобно.

Докато Блейк палеше лампата, Джейк държеше оръжието си насочено право към разтреперания пленник. Избра си един стол и с дулото на пистолета даде знак на Едуардс да застане прав до масата.

— Ако някой случайно забележи светлината, искам само ти да се виждаш.

Блейк се настани на края на леглото.

— Да започваме процеса! — рече той саркастично.

— Процес? — задави се Едуардс. — Това не е никакъв процес! Това си е чисто хладнокръвно убийство.

Джейк равнодушно сви широките си рамене и отвърна небрежно:

— Ти сигурно знаеш по-добре, Едуардс. А сега отговаряй — защо го направи?

— Какво съм направил? — изстена изплашено той.

— Да започнем от пожара, който уби татко. Само не ми казвай, че не си го причинил. Единственият начин да се сдобиеш с пистолета на Рой, е ако през оная нощ си бил в стаята му.

Едуардс го погледна. Отначало отказа да отговаря, докато Джейк насочи дулото на пистолета си между краката му.

— Знаеш ли какво, през тая прозрачна риза, дето си облякъл, мога да си избера, която си поискам част от тялото ти и да я улуча без проблем. Няма нужда да те убивам с първия изстрел. Всъщност, струва ми се, че ще е много забавно да погледам как ще се мъчиш.

— Хей, ако си намислил това, пусни му един куршум и заради мен — подигравателно подхвърли Блейк.

Едуардс пребледня и конвулсивно запреглъща.

— Има и други хора в хотела — успя да изрече най-накрая. — Ще чуят изстрелите. Няма да ви се размине.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на Джейк и той отбеляза:

— Но ти ще си мъртъв, преди да успеят да отметнат завивките. Хайде, говори!

— Исках „Лейзи Бий“ — призна най-сетне Едуардс.

— Защо?

— Заради земята, заради водата. Прибавено към моите имоти, ранчото щеше да стане едно от най-големите, най-богатите в Ню Мексико.

Джейк вдигна тъмните си вежди и започна да разсъждава гласно:

— Благодаря ти за прекрасната идея, Едуардс. Веднага щом умреш, ще трябва да се погрижа да придобия и твоите земи — и без това граничат с „Лейзи Бий“.

— Като увиснеш на въжето, няма да ти трябва нито моята, ни твоята земя — напомни му Едуардс в пристъп на смелост.

— Но аз не възнамерявам да се оставям да ме хванат — очите на Джейк съвсем святкаха от злоба. — Май всичките неприятности и опити да ме убиеш са били със същата цел — да заграбиш „Лейзи Бий“, нали?

Едуардс нервно кимна.

— Преди не проявяваше голям интерес към ранчото и затова се надявах, че с допълнително „насърчение“ ще те накарам да го напуснеш отново.

— Но си ме преценил неправилно, Едуардс. Каквото и да опитваше, само затвърждаваше решимостта ми да остана, особено след като се уверих, че татко е бил убит. А какво ще кажеш за Тори? — продължи Джейк. — Тя бе невинната жертва в цялата тая работа. Защо бяха всички тия нападения срещу нея?

Едуардс се поколеба, но един заплашителен поглед от страна на Джейк го накара да отговори:

— Отначало само мислех да я поуплаша, да я накарам да се върне в оня манастир. Тя се превърна в проблем чак когато научих, че ще имате дете. То можеше да наследи ранчото, нали разбираш? Изведнъж се оказа, че прекалено много хора чакат да наследят земята, която исках за себе си. В началото си мислех, че всичко ще е толкова просто. При пожара се отървах от Рой, освен това мислех, че дори и да останеше жива Кармен, ще мога да я убедя да ми продаде имота.

— Или да се омъжи за теб — подсказа му Джейк. — Но после се върнах и провалих всичките ти планове. Колко жалко, Едуардс. Разбира се, ти си имаше шпиони, които работеха за теб в ранчото през цялото време — иначе отдавна да сме те хванали. Трябваше да си плюеш на петите още, когато Ред не успя да убие Блейк и мен, а после и Тори. Самата мисъл за Тори, останала съвсем сама в ръцете на онова похотливо изчадие, още повече разпали гнева на Джейк. — Вече няма да представляваш никаква заплаха за семейството ми, Едуардс. И едва ли ще е трудно да се справя с твоите наемници, след като няма да те има да им плащаш за мръсната работа.

Докато разговаряха, Джейк бе спуснал обратно ударника на колта, но сега пак го вдигна. При този звук Едуардс трепна. Обзет от паника, се извърна, чудейки се накъде да побегне, но нямаше изход! Докато се обръщаше, неволно повдигна ръката си, дългият ръкав на ризата му закачи газената лампа, тя се преобърна и платът веднага се запали. Преди някой от тях да успее да реагира, лампата се изтърколи на пода, газта се разплиска по масата, по земята и заля Едуардс от глава до пети.

Само след секунди, той се превърна в жив факел. Отчаяните му викове накараха Джейк да трепне, противно на волята си. Дори когато се пресегна за каната с вода на бюрото и инстинктивно понечи да потуши огъня, той се опита да си внуши, че именно така Едуардс беше убил Рой. Това беше най-справедливата присъда — Едуардс бе наказан от същата участ, сполетяла Рой. Той грабна каната, а Едуардс залитна слепешката и полетя през прозореца, като разби стъклото и падна върху каменната настилка на вътрешния двор. Писъците му секнаха.

Двамата приятели се втурнаха към прозореца. Тялото на Едуардс лежеше на двора. Беше неестествено извито и все още обгърнато в пламъци; тъмно петно кръв обагряше сивкавите камъни под главата му. Докато гледаха надолу, чуха как гостите на хотела излизат в коридора, събудени от виковете на Едуардс.

Блейк задърпа Джейк за ръката и го отмести от счупения прозорец.

— Хайде, братче. Трябва да се махаме оттук, ако не искаш да ни обвинят за това. Лично аз обичам живота!

Докато говореше, той взе каната от ръцете на Джейк и плисна водата върху разгарящия се огън. С едно одеяло бързо потуши пламъците. Не искаха да ги заловят в стаята на Едуардс или някъде покрай хотела; но също така не желаеха да бъдат отговорни за смъртта на невинните хора отседнали в странноприемницата; нито пък искаха да оставят единственото средство за препитание на собственика да изгори до основи.

С шапки смъкнати върху лицата им, двамата изтичаха в коридора и се спуснаха надолу по задните стълби. Макар че гостите се бяха събудили, приятелите не срещнаха никого по пътя си. Повечето от посетителите все още зяпаха от прозорците и се чудеха какво ли се е случило. Никой не забеляза двамата мъже, които бързо се отдалечаваха. Като се криеха в сенките, приятелите се отправиха към конете си.

Два дни по-късно седмичникът „Санта Фе“ помести историята за смъртта на Стан Едуардс. Изглежда, че някак си подпалил хотелската си стая и докато се опитвал да угаси пламъците, самият той пламнал. Отчаян и обезумял, бедният човек скочил през прозореца, или паднал, без да иска и разбил черепа си във вътрешния двор. Умрял преди някой да успее да стигне да смазаното му горящо тяло. Останките му, се отбелязваше във вестникарското съобщение, щели да бъдат натоварени на кораб и откарани на Изток за погребението му. Дъщеря му, единствената жива сродница, била известена за смъртта и сега подготвяла последното му изпращане.

Кармен прочете съобщението с мрачно изражение. Тори знаеше, че майка й е разстроена и се опита да я успокои.

— Искрено съжалявам, мамо. Знам, че покрай всичките му посещения и цялото време, което прекарвахте заедно, беше започнала малко да го харесваш.

Кармен поклати отрицателно глава.

— Не, Тория, изобщо не е вярно. Е, признавам, приятно ми бе, че ме навестяваше, докато оздравявах и не можех да излизам от къщата. Имаше с кого да си говоря и да прекарам забавно няколко часа, но аз съвсем не го харесвах по онзи начин, по който ти предполагаш. Ако е имало нещо, то беше само съчувствие към човека, който живее сам-самичък без жена и деца да разведряват дните му.

— Значи не скърбиш за него? — попита Тори с надеждата, че майка й казва истината и не се опитва да скрие някакви по-дълбоки чувства, само и само останалите да се чувстват по-добре.

— Скърбя за душата му — каза тъжно Кармен. — Заради лошите си дела той вечно ще гори в ада. Съжалявам го заради извратеното му съзнание, което ни причини толкова мъки и загуби. Но нека Бог ми прости — изпитвам облекчение и покой, задето убиецът на Рой е застигнат от Божията справедливост. Както и двамата знаете, не беше лесно човек да разбере Рой. Нито пък беше лесно да се живее с него. Той имаше много недостатъци, но под грубоватата му външност се криеше златно сърце. Не заслужаваше да умре по такъв начин.

— Радвам се, че не страдаш заради смъртта на Едуардс, мамичко — обади се Джейк и се наведе да я целуне по бузата. — Съжалявам само, че трябваше да мине толкова време, докато го хванем. Подозирах, че е убил Рой, но нямаше как да го докажа, а междувременно той те мамеше и те караше да си мислиш, че те харесва.

Устните на Кармен се извиха в загадъчна усмивка.

— Не се притеснявайте чак толкова. Никога не бих могла да обикна този човек, независимо дали бе невинен или не — тъмните й очи придобиха закачлив блясък, когато добави: — Предполагам, че сте били много заети да забележите, но аз си имам друг обожател, който много повече ми допада.

Всички зяпнаха от учудване и извикаха в хор:

— Кой е той!

Кармен се разсмя при вида на смаяните им лица и съобщи самодоволно:

— Оуен Грийн. Той вече ме попита дали имам нещо против, ако се оженим, щом изтече периодът на траур.

— Доктор Грийн? — възкликна Джейк, после се изкикоти. — Ах, този хитър дърт козел! Знаех си аз! Все ми се струваше, че когато бяхме на легло с Блейк, той ни посещаваше по-честичко, отколкото бе необходимо!

— Джейкъб Бенър! Бих искала да знаеш, че Оуен е само три години по-стар от мен и се обиждам, когато го наричаш „дърт“!

— Значи ли това, че е „млад козел“? — подразни я той и вдигна вежди. Развеселеният му поглед се премести към Тори. — Май ще трябва да държим под око тия двамата, иначе като нищо може да се сдобием с някоя сестричка или братче, по-малко дори от собственото ни дете. Е, това вече ще накара всички в Санта Фе да се изправят на нокти.

— Добре де, смей се колкото си искаш — отвърна Кармен със спокойна усмивка. Накрая може да се наложи да си вземеш думите обратно.

Тори и Джейк безмълвно се спогледаха.

Смъртта на Едуардс сложи край на проблемите в „Лейзи Бий“. Със смесени чувства Меган приготви багажа си и се приготви за завръщане в Тусон.

— Нямам търпение да се прибера вкъщи — призна тя на Тори, — но от друга страна всички ще ми липсвате ужасно. Иска ми се да живеехме по-наблизо. Ти си една изключителна приятелка, Тори.

Тори й отвърна развълнувано:

— И на мен ще ми липсваш. Толкова беше хубаво да има край мен жена, която също чака дете, с която да разговарям за тия неща и да споделям чувствата си. Би било прекрасно, ако можехме да отгледаме бебетата си заедно, да ги гледаме как растат и се сприятеляват. А на мама много ще й липсва Алита. Ние всички обожаваме това дете!

— Обещай, че ще ми пишеш често и че ще ме уведомиш, когато бебето се роди. Умирам от любопитство да разбера дали ще е момче или момиче — каза Меган.

— О, със сигурност ще е момче и ще се казва Бретън — уверено заяви Тори. — Разбира се, ние ще го наричаме Брет.

Меган се засмя и погледна приятелката си недоумяващо.

— Какво искаш да кажеш? Откъде знаеш, че ще родиш момче? Откъде, Тори? Ако имаш някоя магическа кристална топка, защо не ми я дадеш, та да я използвам и аз?

— Нямам никаква магическа кристална топка — призна Тори, — а нещо, което върши същата работа. Мадам Лавю, старата жрица, която ми даде талисмана, предрече, че детето ми ще бъде момче. Даже ми каза как ще го кръстим.

Меган широко отвори очи и попита скептично:

— И ти й повярва?

Тори кимна, без изобщо да се смути от очевидното недоверие на приятелката си.

— Защо не? В края на краищата, тя излезе права за талисмана. Той наистина спаси живота ми.

— Не се и съмнявам — отвърна Меган. — Няма спор, той наистина уплаши Ред до смърт! Но въпреки всичко, Тори, не бих искала чак толкова много да имаш момче. Може ужасно да се разочароваш.

— О, съвсем не мисля така — отвърна Тори и постави ръка върху леко издутото си коремче.

Меган вдигна рамене.

— Добре де, аз само исках да ти кажа. Въпреки това, пиши ми, когато бебето се роди.

— Обещавам, но и ти трябва да обещаеш същото.

Меган се съгласи и любопитно попита:

— Още ли носиш тоя странен талисман?

Тори кимна, а приятелката й продължи:

— След като Едуардс вече не представлява заплаха, не мислиш ли, че ще трябва да свалиш талисмана? Да не смяташ да го носиш до края на живота си, та да те предпазва от злото.

Тори се поколеба, после се опита да обясни:

— Знам, че опасността от страна на Едуардс е преминала, но мадам Лавю ми обясни, че сама ще разбера кога да го махна. Досега още не съм усетила момента. Някак си съм по-спокойна, когато го нося. Не мога да ти го обясня по-добре — тя смутено сви рамене. — Може бе просто се страхувам, че нещо ще се случи по време на раждането… Знам само, че искам да го понося още малко.

 

 

— Блейк, знам, че останахте по-дълго, отколкото възнамерявахте, и на всичкото отгоре те раниха, но много съжалявам, че си тръгвате. Ти си ми като брат. Малко хора разбират какво значи да се опиташ да зарежеш гангстерския занаят и да започнеш нормален живот с жена и семейство. Само човек, който го е преживял, знае колко е трудно.

Блейк поклати глава.

— Така е. Действително, това има и някои неприятни страни. Рино е едно от доказателствата. Но изобщо не смятам, че е имал нещо общо с цялата история около Едуардс.

— И аз — призна Джейк. — Рино просто случайно се оказа тук по същото време.

— Пиши ми от време на време, за да знам как вървят нещата — каза Блейк и протегна ръка към Джейк. — И освен това знай, че винаги си добре дошъл у нас.

— Ти също — двамата мъже си стиснаха ръцете и се потупаха по гърбовете. — Благодаря ти, че остана, Блейк, че се погрижи за ранчото, докато ни нямаше, че придружаваше Тори, и особено за това, че ме откара при доктор Грийн. Спаси ми живота и вечно ще ти бъда благодарен.

Блейк се засмя.

— Не изглеждаше много въодушевен, когато ден след ден се скапвахме в онази спалня.

Джейк се ухили.

— Та ти хъркаш като заклан! Как можеше да очакваш, че ще бъда весел през деня, след като почти не мигвах от шума, който вдигаше нощем. Съчувствам на Меган. Как ли те търпи всяка нощ?

— Предполагам, че и тя ми приглася в хъркането, та не го забелязва — пошегува се Блейк. — Но да не си го споменал пред нея. Тя, знаеш, е много чувствителна в това отношение и никога не си признава, че хърка. Разгневява се като оса, когато й го кажа.

Двете семейства — Бенър и Монтгомъри — се събраха в sala, за да се сбогуват. Просълзени, всички се целуваха и прегръщаха. Най-накрая пътните чанти бяха натоварени в каруцата. Настъпи моментът на раздялата. Джил щеше да откара семейство Монтгомъри до гарата.

— И се пазете — казаха Блейк и Меган, докато Джейк и Тори ги изпращаха до колата.

— Приятно пътуване и да стигнете благополучно.

Монтгомъри се качиха в колата и се отправиха по алеята към главния път за Санта Фе, а Джейк и Тори стояха, хванати под ръка, и им махаха за сбогом. В този момент се разнесоха първите изстрели. Джейк беше така изненадан, че за момент не можа да реагира. После повлече Тори към къщата, като я прикриваше с тялото си. В същото време извади пистолета си и започна да стреля. Куршумите свистяха покрай главите им и се забиваха в къщата, докато двамата тичаха към вратата.

Блейк избута Меган, Алита и Джозефа от каруцата и ги прикри с тялото си. Джил обърна конете. Каруцата се наклони и се понесе обратно по алеята.

Меган пищеше изпод мъжа си.

— Разкарай се от мен, непохватен глупчо такъв! По дяволите, Блейк, дай ми пистолет!

Успяха да се доберат до къщата. Тори отвори задната врата и грабна Алита от ръцете на Меган. Под непрекъснатия обстрел всички нахлуха в кухнята. Чуваше се как прозорците из цялата къща се тресат. Джил и още един работник охраняваха това крило, затова Блейк и жените почти пълзешком се добраха до sala и се присъединиха към Джейк и Кармен. Двамата приятели се спогледаха с недоумение.

— Какво, за бога, става сега? — възкликна Джейк.