Катрин Харт
Падналият ангел (21)

Двадесет и първа глава

Беше най-глухият час на нощта — точно преди зазоряване, когато звездите и луната не пръскат бледата си светлина от небосвода, а слънцето още не е изпратило първите си златни лъчи над хоризонта. Кравите спяха и само от време на време някоя измучаваше. Възседнали конете си, ездачите бавно патрулираха около стадото и пресмятаха времето до края на смяната, когато техните спящи другари щяха да заемат местата им — искаше им се да откраднат някой и друг час сън или поне да пийнат чаша горещо силно кафе.

Изведнъж тишината бе разцепена от изстрел. Някакви ездачи приближаваха в галоп от всички посоки и изскачаха от мрака като призраци. Още при първия гърмеж кравите се размърдаха бавно, изправиха се на крака, започнаха да пръхтят и мучат. А после, когато стрелбата се насочи право към стадото, животните изпаднаха в паника. Едни започнаха да тичат и тъпчат другите, които все още се опитваха да се изправят. Настъпи суматоха. Дългите извити рога се размахваха, мушкаха и бодяха неистово, докато кравите тичаха във всички посоки. Водачът на стадото се втурна напред, други го последваха и препускането започна.

Паническо бягство! Мъжете мислеха, че са подготвени добре, и все пак тази атака ги изненада. Джейк крещеше команди от коня си, но едва надвикваше врявата. Когато стадото набра скорост, земята се разтресе под трополящите копита. Прах и буци кал се разхвърчаха из въздуха и вече нищо не можеше да се види. Каубоите издърпаха кърпите си върху носовете, примижаваха и се опитваха да стрелят, надявайки се, че няма да се избият помежду си в суматохата.

— Сам! — изкрещя Джейк, като зърна главния си помощник. — Пресрещни стадото!

Сам кимна и смушка с крака коня си в галоп. Докато няколко от мъжете се опитваха да овладеят бягащите животни, останалите щяха са се съсредоточат върху задържането на крадците на добитък. Междувременно Джейк и Блейк се мъчеха да отвърнат на стрелбата и да въведат някакъв ред.

На светлината на лагерния им огън Джейк успя да види един от крадците. За секунда, докато пръстът му инстинктивно натисна спусъка, младият мъж се ококори, невярващ на очите си. По дяволите! На всичкото отгоре започваха да му се привиждат разни неща — можеше да се закълне, че вижда индианец. Примигна, за да проясни погледа си и когато един куршум просвистя край главата му, се наведе инстинктивно.

Стрелбата продължаваше. И от двете страни се чуваха стонове и викове на ранени мъже. Няколко минути по-късно Джейк забеляза още един индианец. Този път се прицели точно и човекът буквално изхвърча през главата на коня си и се просна на земята. Макар да нямаше време за проверка, Джейк бе уверен, че очите му не са го излъгали. Всъщност това не бе индианец, а бял човек, облечен в индиански дрехи.

— Подли копелета! — изръмжа той, обърна коня си и подгони друг от нападателите. — Кого си мислят, че ще заблудят?

Небето започна да просветлява от изток и стана седефеносиво. Джейк бе доволен, че бандитите се бяха маскирали, макар и доста нескопосано. Сега, когато мракът вече се вдигаше, с тези костюми щяха по-лесно да се различават от неговите хора — поне нямаше да се изпотрепят по грешка.

Очевидно и враговете им осъзнаваха това, защото със зазоряването побързах да избягат. Каубоите от „Лейзи Бий“ ги подгониха и злодеите препуснаха презглава, без дори да се опитат да приберат убитите и ранените.

Рамо до рамо, с насочени пистолети, Джейк и Блейк се втурнаха след крадците в избледняващия мрак.

— Искам един от тях жив! — извика Джейк на своя приятел.

В отговор Блейк се ухили зловещо и непоколебимо и пришпори коня си. Когато почти се изравняваха с последните ездачи от бягащата банда, двамата приятели се разделиха. Един ездач бе поизостанал от другите. Конят му се беше запъхтял и не можеше да догонва останалите. Джейк бавно се приближи отляво, а Блейк — отдясно. Ездачът се размърда на седлото и предпазливо хвърли поглед назад. Пистолетът му се повдигна на нивото на рамото. Човекът се опита да се прицели в преследвача си.

Блейк се оказа по-бърз. Докато ездачът се съсредоточаваше върху Джейк, Монтгомъри се прицели и стреля. Мъжът изкрещя неистово и сграбчи дясното си рамо. Пистолетът изхвърча от ръката му, човекът изгуби равновесие и се прекатури от коня.

Джейк хвърли бърз поглед към оттеглящата се банда разбойници и веднага разбра, че няма голям шанс да залови другиго. Конят му бе уморен, а освен това вече се бяха отдалечили доста от лагера. Трябваше да се задоволи само с този и, разбира се, с нападателите, които можеше да са още живи в лагера. Той скочи от седлото и загледа падналия мъж, сетне заповяда:

— Стани!

Докато мъжът стенеше и стискаше рамото си, Джейк се пресегна и го изправи на крака. Човекът изстена от болка и пребледня като платно, а лицето на Джейк се изкриви в презрителна гримаса.

— Още не си разбрал какво е болка, бледолики. Понаучил съм някой и друг трик от индианците. Но преди да те довърша, ще има да се молиш смъртта да дойде по-скоро; първо искам някои имена.

— Не знам нищо! — извика мъжът и погледна стреснато към Джейк. — Честна дума, не знам!

— Знаеш и още как! — изрева Джейк и го разтърси като куче.

Човекът изпищя пронизително.

— Моля ви, господине! Кръвта ми тече!

— Виж, за това е прав — бавно изрече Блейк и се облегна с кръстосани ръце върху седлото. — Не ми се иска да му изтече кръвта и да умре, та да ни развали удоволствието.

Джейк тихо изруга, дръпна кърпата от врата си и я хвърли на пленника.

— Превържи се! — Цялото му милосърдие се ограничи само в това. После с дулото на своя колт посочи обратния път към лагера и нареди. — Тръгвай!

Пленникът се казваше Тенди. Имаха късмет, че го хванаха. В суматохата, докато се опитваха да спрат разбягалите се животни и се грижеха за ранените си другари, каубоите изобщо не обърнаха внимание на пострадалите бандити. Четирима от хората на Джейк бяха мъртви, други шестима — простреляни. Някои от нападателите бяха успели да избягат, а останалите бяха мъртви, или се гърчеха в предсмъртна агония. Тенди беше единственият все още способен да отговаря на въпросите на Джейк. Готвачът на лагера превърза раната му, за да не изгуби много кръв и да умре, преди да бъде разпитан. После му вързаха ръцете и краката и го хвърлиха в една каруца да чака, докато намерят време за него.

Първата им работа бе да съберат добитъка и да го върнат обратно на пътя към разпределителната станция. Ранените работници бяха изпратени в Санта Фе, за да бъдат превързани от доктор Грийн. Макар че при това положение на Джейк му останаха много малко помощници, той все пак бе благодарен, че пострадалите могат да яздят сами и да се доберат до града. Опита се да се поразвесели, като си каза, че е можело да бъде и по-лошо, но си спомни и за четиримата загинали, а това беше горчив хап, който трудно можеше да преглътне.

Всичко това ги забави с няколко часа, но най-накрая успяха да стигнат до станцията преди мръкнало. Докато падна мрак, всички животни бяха прибрани в кошарите и последното преброяване показа, че липсват само осем глави. На Джейк му беше крайно неприятно — макар и с чек в джоба си, трябваше да каже на своите работници, че не може да им плати, докато отворят банката в Санта Фе на другата сутрин. След като преживяха заедно с него всички тези беди, никак не му се искаше да ги разочарова, защото знаеше, че са планирали да прекарат една чудесна вечер в града.

Само няколко от мъжете промърмориха сърдито, но повечето бяха верни на своя господар. Лицата им обаче светнаха, когато Джейк им предложи допълнително възнаграждение като компенсация за неприятностите. После извади от собствения си джоб по пет долара за всеки и им каза да идат до Санта Фе да пийнат по нещичко за негова сметка. Тогава всички започнаха да го тупат по гърба и да му дават кураж. Само Ред доброволно остана с Джейк и Блейк, за да закара каруцата обратно в ранчото.

— Сега какво ще правим? — запита Блейк, когато бавно се отправиха по обратния път. — Жените ще ни чакат, а при това стечение на обстоятелствата, явно ще закъснеем. — Даже и да яздеха бързо, без да спират, нямаше да стигнат в ранчото преди полунощ. — А Тенди с нас ли ще го вземем в „Лейзи Бий“?

— Не. Ще спрем някъде, където само койотите ще чуват виковете му и ще го поразпитаме. И после, ако две и две все още прави четири и всичко си пасне, смятам да посетя стария Едуардс.

— А с Ред какво да правим?

— Ще го изпратим напред с каруцата, за да предупреди жените да не се безпокоят и че ще се приберем малко по-късно.

Няколко километра по-нататък, недалеч от мястото, където предната нощ избягаха животните, Джейк дръпна юздите на коня си. Ред ги следваше с каруцата и Джейк му даде знак също да спре. После слезе от коня и с решителна крачка се отправи към каруцата. Блейк вървеше плътно зад него.

— Само не се увличай, та да вземеш да го уби… — думите на Блейк се изгубиха във внезапно започналата стрелба.

Изстрелите завариха Джейк неподготвен. Един куршум парна главата му, а друг го улучи в бедрото. Краката му се огънаха. Въпреки първоначалния шок той успя да осъзнае какво става. Ред — един от най-доверените му хора, беше стрелял по него, беше го сварил съвсем неподготвен!

Червеникава мъгла обгърна погледа на Джейк; ушите му забучаха; звездите се завъртяха над главата му. Той падаше. Мракът го заливаше на вълни и отнемаше силата му. Опита се да намери пистолета си, но ръката сякаш не се подчиняваше на командите на мозъка; пръстите му се бяха вдървили. Имаше само болка — пронизваща, раздираща болка! Чуваше единствено собствените си изтерзани стонове, които се сливаха с бясното пулсиране в главата му. Последните му мисли бяха: „Аз умирам! Обещах на Тори да не умирам!“ После земята се разтвори и го погълна дълбока тъмна яма.

Прикрит зад Джейк, Блейк имаше време да се хвърли встрани от обсега на стрелбата и да извади пищова си. Видя как приятелят му пада и го чу как стреснато извика от болка. Ред и Тенди сипеха град от куршуми. Блейк залегна и се затъркаля, като през цялото време стреляше и се стараеше да избягва насрещния огън. Не бе нужно да си гений, за да се досетиш кой е отвързал и въоръжил пленника им! Предател! Мръсно копеле!

Куршумите се забиваха в земята; около него хвърчеше кал и прах. Чу как Тенди изкрещя и го видя, че пада назад в каруцата. Усети как ребрата му пламват, когато един куршум го закачи отляво. Без да обръща внимание на болката, той се прицели внимателно, стреля и улучи ръката на Ред.

Ред изпусна пистолета си, изпсува и затърси пушката си в каруцата, но се сети, че я бе дал на Тенди. Блейк насочи дулото на своя колт към него, но той залегна върху седалката, сграбчи юздите и с всичка сила плесна конете. Юздите изплющяха върху гърбовете на животните едновременно с последния изстрел на Блейк. После каруцата се понесе напред.

Ред не изчака да види колко зле са ранени двамата мъже. Знаеше, че е уцелил Монтгомъри и бе готов да се обзаложи, че Бенър е мъртъв. След като беше обезоръжен, а Монтгомъри все още дишаше, той прецени, че е време да изчезне и докато имаше преднина, да избяга колкото може по-далеч от това място — все още имаше шанс!

Той се обърна и извика на Тенди, но не получи отговор. Не се чу даже никакъв стон, докато каруцата летеше с всичка сила по неравния път. Един бегъл поглед назад и всичко му стана ясно — Тенди лежеше с изцъклен поглед в локва кръв.

Лицето на Ред се изкриви в зловеща усмивка. Тенди беше още един проблем, с който нямаше да се занимава по-късно. А точно сега, когато Монтгомъри бе зает със своя приятел и преди жените в ранчото да са се усъмнили в нещо, Ред имаше съвсем други планове. Само трябваше да се върне в „Лейзи Бий“ и да гледа никой да не го настигне.

Блейк отпусна глава на земята и въздъхна:

— О, Боже, свърши се!

Сърцето му бе спряло от страх, когато изстреля последния си патрон и чу рязкото щракване на ударника върху празния барабан. Не можеше да повярва, че Ред не е разбрал, че няма повече патрони; не можеше да повярва, че червенокосият е пришпорил конете и офейкал!

— Сигурно над мен бди някой ангел-хранител — помисли си той с благодарност, после вдигна глава и се вгледа в приятеля си. Джейк не бе помръднал, откакто бе паднал. Дали беше мъртъв? Блейк се улови за ранения хълбок и преодоля пълзешком няколкото крачки, които ги деляха, сетне прошепна:

— Джейк? — Не получи никакъв отговор и си помисли, че се е случило най-лошото. Едната страна на лицето на Джейк бе цялата обляна в кръв. Блейк се понадигна, постави треперещите си пръсти под ухото на Джейк. За своя изненада и успокоение, почувства пулса му. Неговият стар приятел беше жив, но никой не можеше да каже колко време ще изкара. В мрака беше трудно да прецени колко тежки са раните и на двамата. Все пак предполагаше, че неговите рани не застрашават живота му.

— Конят! — промърмори той на себе си. — Трябва да доведа коня! — Като скърцаше със зъби от пронизващата болка в ребрата, Блейк се изправи на крака. Препъваше се и залиташе, докато стигна до конете. Те малко се поуплашиха от неговата несръчност и миризмата на кръв, но после, когато започна да им говори нежно и успокоително, се укротиха.

С колебливи крачки, облегнат на своя кон, за да не падне, Блейк ги поведе към мястото, където лежеше приятелят му.

— А сега идва най-трудната част — продължи да си мърмори той и едва успя да се задържи, защото му се зави свят. Наведе се над приятеля си и се опита да го повдигне, за да го обгърне с ръце. Джейк бе съвсем отпуснат и представляваше непосилна тежест за ранения Блейк. Последният се строполи задъхан назад и притисна хълбока си. После отмести ръката си, цялата почервеняла и лепкава от собствената му кръв. Джейк също кървеше. Трябваше бързо да измисли как да качи двамата на конете и да се измъкнат, преди да им е изтекла кръвта и да умрат.

Хрумна му една идея, но не беше сигурен дали може да я осъществи. Всичко зависеше от това, дали конете са добре обучени. Дръпна юздите на жребеца на Джейк, за да го накара да коленичи на предните си крака. Отначало животното бе объркано и не разбираше какво се иска от него. Но след няколко опита на Блейк, то застана на колене.

— Браво, добро конче, браво! — въздъхна Блейк. — Сега само стой така и не мърдай.

После се обърна към Джейк и го преобърна по корем. Хвана го под мишниците и го повлече към седлото. Огромният кон изпръхтя и се приготви да стане, но Блейк отново дръпна юздите и рязко изкомандва:

— Не!

Наложи се да опита още три пъти, докато най-сетне успя да прехвърли Джейк през седлото. Смушка коня, за да се изправи и с помощта на въжето, провиснало от лъка на седлото, здраво завърза приятеля си върху гърба на животното. От раната на Джейк капеше кръв. „Ще трябва да спра кървенето!“ — тази мисъл премина през замъгленото съзнание на Блейк и той разтърси глава, за да проясни главата си. Трябваше да положи върховни усилия да не припадне, докато свали ризата от гърба си. Разкъса я със зъби на няколко ивици. Някои от тях омота здраво около главата на Джейк, като опипваше с пръсти, за да намери раната и да се увери, че я е покрил. Останалите ивици уви около хълбока си, като стискаше зъби, за да изтърпи нечовешките болки, заливащи на вълни цялото му тяло.

После Блейк завърза юздите на коня на Джейк за опашката на собствения си кон и със сетни сили се метна на седлото. Усилието бе изцедило и последната му капка енергия и той се свлече напред.

— Ставай! — простена с надеждата, че ще запази съзнание достатъчно дълго, за да закара конете до Санта Фе и да получи помощ.

 

 

Тори се събуди от леко почукване на вратата на спалнята. С Меган бяха чакали до след полунощ, но мъжете не се бяха прибрали. Накрая клепачите на Меган натежаха и тя отиде да си легне. Малко по-късно и Тори направи същото. Мислеше си, че няма да заспи, докато Джейк не се прибере благополучно вкъщи, обаче тялото й имаше нужда от почивка и тя се бе унесла в сън, така както си беше облечена. Сякаш бяха минали секунди, когато дочу почукването. Олюлявайки се, тя стана и отиде да отвори вратата.

Отвън стоеше Ана. Съненото й лице беше разтревожено.

— Съжалявам, че трябва да ви събудя, сеньора Тория, но Ред току-що докара каруцата след прекарването на говедата и каза, че трябва да говори с вас. Носи ви известие от сеньор Джейкъб.

— Известие? Какво известие? — промърмори Тори, като още не можеше да се отърси от съня.

— Не зная, сеньора. Не пожела да ми каже. Казва, че трябва да говори с вас лично. Чака при задния вход.

Тори се намръщи, а сърцето й започна да блъска в гърдите. Сигурно се е случило нещо лошо!

— Добре, Ана. Ще се погрижа за това. Отивай да си лягаш. Ще те събудя, ако се наложи.

Тори щеше да съжалява за думите си по-скоро, отколкото предполагаше. Съвсем тихичко, като се стараеше да не безпокои останалите, тя се отправи към кухнята. Помисли си, че е странно, дето Ана не е оставила там запалена свещ. Тъкмо когато тази мисъл й мина през главата, някой я сграбчи отзад и една ръка грубо затисна устата й. Стреснатият й вик на ужас бе заглушен от пръстите, плътно притиснати към устните й. Гладкото кръгло дуло на пистолет, опряно в ребрата й, я накара да престане да се бори ожесточено.

— Сега само се успокой, малка госпожичке — избоботи някакъв глас в ухото й. — Ще излезем тихо и кротко и не ми се опъвай, че ти размазвам кръвчицата по измития под! Ясно ли е к’во ти казвам?

Тори кимна машинално, доколкото това бе възможно, след като главата й беше здраво притисната. Мъжът се изкиска гърлено.

— Знаех си, че ще разбереш — после гласът отново стана груб и се чу рязка заповед: — Да тръгваме!

Мъжът я заблъска пред себе си през вратата, като внимаваше да не отмести ръката си от устата й. Движеха се плътно покрай стената в сянката на къщата и завиха зад по-далечния й ъгъл. Мъжът я притисна към гърдите си и успя някак да се качи на коня и да издърпа Тори на седлото пред себе си.

Със запушена уста, младата жена едва дишаше и страхът й нарастваше с всяка измината минута. Обзета от паника, тя се вкопчи с нокти в яката ръка, обгърнала талията й и се опита да се освободи. Трябваше да махне тази ръка от устата си! Не можеше да си поеме дъх!

Тъкмо когато вече бе сигурна, че ще припадне или ще умре от страх, мъжът спря коня и свали ръката си. Напълно изтощена, Тори с благодарност пое скъпоценния въздух. Преди да успее да извика, той бързо тикна някакъв мръсен парцал в устата й и подигравателно изрече:

— Няма да те оставя да събудиш всички ония нищо неподозиращи хора, я!

После завърза ръцете й отпред с едно късо въженце. Тръгнаха отново и той смушка коня да върви по-бързо.

Тори отчаяно се улови за лъка на седлото, като се опитваше да проумее какво става. Можеше само да предполага, че човекът, който я бе пленил, е работникът от ранчото на име Ред. Ана й беше казала, че той я чака при вратата на кухнята и иска да говори с нея. Но защо ли правеше всичко това? Защо я бе сграбчил и отвлякъл по такъв начин? Какво искаше?

Единственият отговор, който й идваше наум, съвсем не бе успокоителен. Ред имаше намерение да я убие! Но тя веднага отхвърли тази мисъл: „Щом иска да я убива, защо не го бе направил в ранчото?“ Другото, което се въртеше в главата й, също изглеждаше безсмислено, а именно, че Ред иска да се прикрие и никой да не се досети кой е извършил това. Та нали Ана вече беше говорила с него. Тя щеше да разбере! Дали пък не бе решил да поиска откуп за нея? Дали цялата работа не беше заради това? Последната възможност, която й хрумна, бе даже още по-ужасяваща! Дали не бе намислил да я изнасили? Сигурно заради това я бе отвел далеч от ранчото, та да има време и възможност да извърши грозното деяние, без никой да му попречи.

Побиха я тръпки. Те преминаваха по гръбнака й като ледени пръсти и я разтърсваха с всичка сила. Опитваше се да преодолее гаденето и виенето на свят. Имаше чувството, че ако повърне, ще се задуши и ще умре на място. Не че смъртта не бе за предпочитане пред изнасилването от тази твар. Но Тори нямаше намерение да се отказва от живота си, нито пък от живота на нероденото си дете, без да се бори с нокти и зъби! Щеше да се бори до сетни сили, до последен дъх! Знаеше, че без никакво колебание и угризения би убила този човек и с голи ръце, ако се наложи. И това щеше да й достави огромно удоволствие.

Без съмнение Бог би я разбрал и би й простил. Без съмнение той няма да остави този човек да убие бебето й! Без съмнение той ще й помогне, ще й покаже някакъв начин да се защити от този отвратителен звяр! Дори в същия миг той може би вече й изпращаше помощ!

Тори си спомни, че е накарала Ана да си легне. О, защо бе постъпила така глупаво? Докато някой разбере, че я няма, сигурно ще се съмне! Ана бе прекрасно момиче, но понякога схващаше малко бавничко. Щом като й бе казано да си ляга, тя правеше точно това! Ред вероятно го знаеше. И затова бе разчитал тъпотата на Ана да доведе Тори при него. В края на краищата, той бе работил в „Лейзи Бий“ в продължение на две години. Ана го познаваше; всички му имаха доверие. Защо ли пък момичето ще го заподозре точно сега?

Тори трябваше да оцелее до сутринта. По някакъв начин трябваше да предотврати онова, което Ред бе намислил да прави с нея; само докато другите забележат отсъствието й, докато научат от Ана, че Ред я е извикал. Една друга мисъл също я обнадеждаваше. Когато Джейк се върне и не я намери, ще вдигне всички на крак. Положително ще я спаси. Разбира се, че ще я открие — но дали навреме! Така че в този момент тя можеше да разчита единствено на себе си, на собствената си находчивост. Молеше се да запази самообладание и да й се удаде някаква възможност.