Катрин Харт
Падналият ангел (20)

Двадесета глава

Каруцата бе на хиляди трески и никой от манастира не бе забелязал нещо подозрително — следователно нямаше начин Джейк да докаже, че инцидентът не е само случайна злополука. И все пак той не можеше да се отърве от чувството, че някой нарочно се бе опитал да навреди на Тори. Блейк Монтгомъри се съгласи с него. Той също бе разгневен, тъй като и Меган можеше да пострада, или да загине, ако се бе качила в каруцата. Била е просто на косъм от нещастието.

Да се убедят и жените в това обаче беше много трудно. И двете предпочитаха да вярват, че случилото се е било, както изглеждаше и на пръв поглед, само нелеп инцидент.

— Блейк, аз видях как червеният парцал прелетя пред конете. Точно това ги накара да се изправят на задните си крака — спореше Меган. — Знам, че тук, в ранчото, са се случвали много неща и не съм глупава. Съзнавам, че съществува една съвсем реална опасност, но точно това беше нещастен случай.

Когато Джейк се опита да каже на Тори, че трябва да се откаже от преподаването в сиропиталището и че е твърде опасно да ходи до Санта Фе, тя се нахвърли върху него като тигрица:

— Ти виждаш само призраци, Джейкъб. Няма да разреша да ме превърнеш в затворник заради някаква си глупава случка.

— Тази „глупава случка“ едва не ти коства живота, както и живота на детето ни! — изкрещя Джейк. — Може и да не оцелееш след още един такъв инцидент.

— Ще продължа да уча тези деца, Джейкъб, дори ако се наложи да ходя пеша до манастира всеки ден.

— Аз пък ти казвам, че няма! Ти си моя жена, дявол да го вземе! Мое право е да те предпазвам от беди, както преценя, че е най-подходящо! Направо се разболях от притеснение, все мисля, че може да си в опасност.

Тори се засмя кисело и се изправи предизвикателно.

— Точно както и аз се побелявам всеки пък, когато си въвлечен в някоя престрелка, нали? Да не мислиш, че ми е лесно да живея с мисълта, че някой от старите ти врагове може по всяко време да се появи и да те предизвика отново? Това е ад, Джейкъб! Истински ад! Единственият начин да оцелея, е да се опитам да го забравя и да се моля на Бог да ни закриля.

Джейк протегна ръце към нея — искаше да я прегърне, да я успокои, да заличи мъката от очите й, но тя се отдръпна и промълви.

— Не можем да се движим по тънък лед до края на живота си. Сигурно ще минат седмици и месеци, докато разберем кой ни създава всички тия проблеми. Знам, че трябва да сме предпазливи. Разбирам опасностите, които ни грозят, не по-зле от теб, но те едва ли ще намалеят, ако спра да преподавам на децата.

— Така е, но в ранчото мога да те предпазя много по-добре. Не бива да си правим експерименти, особено сега. След всичко, което се случи, е истинско чудо, че все още си бременна. Трябва много да внимаваш.

— Докога, Джейкъб? — отегчено попита тя. — Мама вече оздравява. Тя не знае нищо по тези въпроси и няма да те разбере, когато й кажеш, че не може да ходи на църква или в града да пазарува, нито на гости при приятелките си. Как ще й обясниш всичко това?

— Ще измисля нещо.

Когато останаха насаме, мъжете обсъдиха дали ще е уместно да изпратят Тори и Кармен в Тусон заедно с Меган и Джозефа.

— Можеш да ги вземеш с теб, Блейк, а аз ще изпратя да ги приберат, когато всичко се уреди — предложи Джейк.

— В такъв случай ще ги придружа дотам и веднага ще се върна — рече Блейк. — Не мога да те оставя да се оправяш сам. Първо, нямаш абсолютно никаква представа кой стои зад това или срещу колко души ще се бориш. При това положение е все едно да се целиш на тъмно, Джейк.

Джейк упорито поклати глава.

— Не, ако ги отведеш, ще трябва да останеш при тях. Не можем да сме сигурни, че няма да те проследят. Ако някой иска да се добере до мен чрез Тори, той може и там да я нападне.

— Тогава защо да рискуваме? Може би засега ще е най-добре всички да останем тук. Ще кажа на Тори и Меган, че не мога да ги водя в града, докато не свършим с прибирането на животните. А дотогава би трябвало да научим с кого си имаме работа.

Джейк изучаваше с поглед небето. Суровите му черти се изопнаха, лицето му помръкна, когато забеляза кръжащите в далечината лешояди.

Сърцето му се сви. Предишната вечер оградата отново бе съборена, независимо от всички предпазни мерки. Този път бяха откраднати тридесет глави първокачествени говеда. Сега той и хората му се опитваха да ги намерят. Нещо подсказваше на Джейк, че ще открие добитъка, ако тръгне по посока на тези птици, които се хранят с мърша.

Даде знак на хората си, смушка коня и го подкара в галоп. „Защо все така става, че не могат да хванат тия мародери“ — разсъждаваше той мрачно. Дяволска работа, човек може да си помисли, че си имат работа с призраци. Все се появяваха и изчезваха, без да оставят следи. Странно бе откъде винаги научаваха кога и къде да ударят, без да бъдат заловени.

Мислите му се насочиха към Едуардс, който прекалено често посещаваше ранчото. Сега, когато и Тори си бе вкъщи, Джейк я бе помолил двете с Меган да го следят зорко. Разбира се, той се бе погрижил и самата къща в ранчото да е добре охранявана, особено докато Едуардс се навърта наоколо. Имаше чувството, че пуска лисицата в кокошарника, но какво можеше да направи, освен да внимава някоя от жените да не остава насаме с нахалника или пък без охрана? До този момент Едуардс не беше сторил нищо лошо. Възможно бе наистина да идва заради Кармен. Но Джейк го подозираше и бе решил да се възползва от гостуванията му, та да разбере намеренията му чрез въпросите, които Едуардс задава на Кармен, или от някоя случайно изпусната дума.

Сега, докато яздеше начело на работниците си, в главата му се въртяха други мисли. Възможно ли е някой от неговите хора да е замесен във всичко това? Тази идея му бе хрумнала още от самото начало, но повечето от мъжете бяха работили от години в „Лейзи Бий“, някои бяха там още отпреди Джейк да замине. Нито един от тях не бе нает след смъртта на Рой. Всъщност близо една година беше изминала, откак не бяха наемали допълнителни работници. А и Джил го беше уверил, че всичките, дори и онези, които Джейк не познаваше, са много съвестни.

Джейк беше отхвърлил това подозрение, но сега то му се натрапваше отново. Може би някой е повредил нарочно каруцата. И откъде бандитите бяха разбрали, че с Тори са на полянката в планината? А може би това изясняваше и въпроса как онези отровни гущери се бяха промъкнали в обора при конете. И защо не е бил забелязан никакъв непознат човек около ранчото в нощта на пожара? И как техните нападатели винаги научаваха къде най-добре да нанесат удара си?

Кой бе охранявал животните миналата нощ? Кой трябваше да патрулира край онази част на оградата? Джил отговаряше за разпределението на работата и за тези подробности. Той сигурно знаеше кой е трябвало да наблюдава онова място, когато добитъкът е бил откраднат. Научавайки конкретни имена, Джейк можеше да се върне назад и да се опита да определи точно какво са правили тези мъже по време на другите инциденти, къде са били, когато бяха извършени предишните нападения.

По дяволите, не искаше да мисли, че някой от неговите работници — все хора, които познаваше и уважаваше — са отговорни за това, но за какво ли друго би могъл да се хване? Нещо трябваше да излезе наяве по-скоро; не можеше неизвестността да продължава безкрайно.

Джейк изцяло бе погълнат от мрачните си мисли и не забеляза въоръжения мъж, скрит на върха на едно малко възвишение. В последния момент зърна проблясването на цевта на пушка, отразила слънчевата светлина. С ловко движение той се смъкна от едната страна на коня и се прикри зад тялото му. Шапката му хвръкна от главата. С лявата си ръка се държеше за стремената, а с дясната измъкна своя колт. Стреля изпод шията на коня, който изцвили уплашено, дръпна се, препъна се и замалко не падна. Ръката на Джейк се плъзна и той отчаяно се вкопчи в седлото. Жребецът се изправи на задните си крака, обели очи, а младият мъж се пресегна за юздите и се опита да го удържи. Непрекъснатата стрелба и градушката от куршуми му подсказа, че от височината стрелят няколко души.

Когато Джейк отново се изправи на седлото и още веднъж се превърна в мишена, Блейк профуча покрай него и застана между приятеля си и нападателите. Още трима от неговите хора се появиха и като стреляха непрекъснато, му дадоха възможност да овладее напълно коня. Избягвайки куршумите, те пришпориха конете си право към разбойниците, устроили тази засада, като се катереха по хълма, прикривайки се зад дръвчета и скали. Един от бандитите извика от болка, а друг рухна безмълвно от купчината камъни, върху която се бе качил.

Когато хората на Джейк стигнаха върха на хълмчето, стрелбата отсреща бе спряла. Облак прах и заглъхващ тропот на конски копита известиха оттеглянето на нападателите. Хората от ранчото се впуснаха да ги преследват, но усилията им останаха напразни. След половин час изгубиха следите им между множеството хълмове. Всичко, което знаеха със сигурност, бе, че трима от тях са избягали, а единият е ранен.

Върнаха се до мястото на нападението и намериха четвъртият от бандата да лежи проснат по очи на земята. Пред очите на хората си Джейк преобърна тялото с върха на ботуша си. Възклицания на изненада и възмущение се изтръгнаха от мъжете, щом видяха неподвижното лице на един от работниците в ранчото.

— Франк!

— По дяволите! Не мога да повярвам на очите си!

— Кой би предположил?

Суровият взор на Джейк срещна погледа на Блейк:

— Е, добре, ето го и нашият предател, или поне един от тях.

Това явно обвинение накара няколко глави да се вдигнат.

— Един? — запита Ред и погледна останалите работници. — Мислиш ли, че има повече от един, шефе?

Джейк разтърка напрашените си очи.

— Не знам, но съм сигурен, че ще разбера. И повярвайте ми, смъртта на Франк ще ви се види много лека в сравнение с участта на следващия, за когото разбера, че е застрашавал по някакъв начин семейството ми!

— Сега какво ще правим? — попита Джеб неспокойно.

Джейк се изправи с гневен поглед и отговори рязко:

— Ще потърсим изгубените животни.

— Разбира се, шефе, но какво ще правим с Франк?

— Оставете го на лешоядите — изрева Джейк, обърна се и се запъти към коня.

Блейк протегна ръка и се опита да го задържи.

— Знам какво ти е, Джейк, но не можем да постъпим така.

— Той не заслужава друго! — заяви Джейк категорично.

— Дори да е така, трябва да занесем тялото в града, ако не за друго, то поне за да докажем на шерифа, че сме хванали един от мъжете, замесени в тази работа.

Блейк беше прав, колкото и да бе неприятно на Джейк да признае. Ето защо кимна, възседна коня си и се обърна към приятеля си:

— Ще се погрижиш ли за това вместо мен? Знаеш ли какво най-много ме тормози, Блейк? Единственият човек, когото успяхме да хванем, умря, преди да го разпитаме. Не можеш да изтръгнеш отговор от мъртвец!

Джейк бе много разгневен, но още повече се вбеси, когато намери животните. Откриха ги недалеч в един малък каньон. Тридесет глави първокачествен породист добитък, месеци на труд и грижи — всичко това бе напълно унищожено. Всички до едно бяха застреляни, оставени да гният и да изпълват с противна воня цялата околност. Смрадта се разнасяше, а лешоядите пируваха с труповете. Гледката беше достатъчно отвратителна, за да разгневи и най-спокойния човек, а Джейк съвсем не бе спокоен. Ако можеше да убие още веднъж проклетия Франк, щеше да го направи! Ако не бе забележката на Блейк, той с радост би хвърлил безполезния труп на Франк при животните и би го оставил да се разлага в касапницата, за която и той имаше принос.

Работниците с ужас клатеха глави при вида на този погром и очевидно разхищение! Беше престъпление да откраднеш добитък, да откраднеш плодовете на чуждия труд, но беше истинска глупост да се извърши такава подлост и безсмислено прахосничество. Беше необяснимо! Защо ще убиват животните и ще ги оставят да се разлагат? Всеки, който има поне капка здрав разум, знае цената на добитъка в този момент. Защо ще си прави труда да ги краде, без да ги продаде след това?

Джейк имаше отговор на този въпрос, но се питаше кой е извършителят. Знаеше, че последният не е имал намерение да сменя дамгите и да продава животните. Това копеле бе хитро. Не искаше да рискува да го хванат, че се опитва да продаде чужда стока. Не — този човек беше успял да постигне истинската си цел — хаос в „Лейзи Бий“. Искал е да устрои засада, като предварително е знаел, че Джейк ще излезе да търси изгубените животни и се е надявал да го премахне. Някой искаше ранчото и за да го получи, трябваше първо да отстрани собственика му. Ето защо бе убил Рой, надявайки се, че Джейк няма да се върне да си търси наследството.

Но той беше сбъркал — Джейк си бе у дома и възнамеряваше да остане тук. Никой не можеше да го прогони от земята му, от семейството му. Никой нямаше да заплашва дома му и любимите му хора! Щеше да намери хората, отговорни за смъртта на Рой, за опитите да премахнат Тори. Щеше да се погрижи скъпо да си платят за неприятностите!

Положението и без това бе много лошо, а отвратителното настроение на Джейк изобщо не се подобри, когато откри, че един от куршумите, изстреляни към него, се е загнездил в седлото и разкъсал кожата на коня. Нищо чудно, че животното толкова много се бе уплашила! Общо взето не беше хубав ден за него и нямаше надежда, че нещо ще се подобри, докато не хванат виновниците и веднъж завинаги сложат край на всички беди.

 

 

Само за няколко дни останалият добитък беше прибран на едно място. Джейк си казваше, че ако има да става нещо лошо, то щеше да се случи точно сега. Затова удвои охраната на стадото през тази последна нощ в ранчото. Вероятно предпазните мерки дадоха резултат или пък неприятелите им не планираха ново нападение, след като знаеха, че всички хора на Джейк са въоръжени и стоят нащрек. Така че нощта мина спокойно и рано на другата сутрин каубоите се отправиха на двудневното си пътуване.

Стадото бавно се движеше към Санта Фе и изпълваше въздуха с облаци прах. Силното мучене се чуваше на километри наоколо. По цял ден, с малки почивки, каубоите направляваха добичетата и връщаха обратно отклонилите се от пътя. Винаги имаше по няколко изоставащи, които допълнително трябваше да се смушкват; трябваше да имат грижа и за онези животни, които, без съмнение, доказваха произхода на думата „бикоглав“ — биковете обикновено се смятат за тъпи животни, но винаги се намира по някой, който се проявява като вироглаво и проклето същество.

Тъй като по-голямата част от земята беше преградена, бе по-лесно животните да бъдат прекарани по главните пътища и през града. Джейк се притесняваше, че всеки би предположил по кон път ще се движат, но пък така беше най-удобно и бързо. Когато стигнаха Санта Фе, търговците на добитък трябваше през цялото време да пазят животните да не се отклоняват в странични улички или да се качват по дъсчените тротоари пред магазините.

За гражданите и продавачите това бе обичайно събитие през лятото и есента, и когато се разчуеше, че някакво стадо наближава града, те просто разчистваха улиците и изчакваха то да премине. Жените грабваха децата си от пътя, старците се събираха в бръснарницата или фоайето на хотела, за да погледат, а собствениците на магазини прибираха изложената навън стока.

Докато почти всички се изпокриваха по къщите, далеч от шума и праха, прекарването на говедата сякаш бе сигнал за момичетата от вертепите, наредени покрай главния път. Те обличаха най-прелъстителните си дрехи, надвесваха се от прозорците и горните веранди и на висок глас започваха да приканват и насърчават минаващите каубои — знаеха, че на връщане те пак ще минат оттам и се възползваха от възможността да покажат прелестите си.

Мъжете бяха заети с неспокойното стадо, но все пак намираха време да се възхитят на тези „нощни птици“, които се смееха и подвикваха към своите любимци. Над тропота на копитата се чуваха възгласи: „Затопли ми леглото, Сали!“, „Продължавай все така, скъпа! Приготви банята и една бутилка и ме чакай!“

 

 

Разположиха стадото за нощуване на няколко мили южно от града. Още една нощ и почти целият следващ ден и ежегодното пътуване щеше да свърши. За Джейк обаче нямаше спокойствие. Повече от работниците му се грижеха за стадото и само неколцина останаха да охраняват ранчото, именно от това се притесняваше той сега. Щеше да е златен шанс за всеки, който иска да нападне „Лейзи Бий“. Искаше му се Тори да знае по-добре да се отбранява и да се бе отнесла по-сериозно към уроците по стрелба, които се бе опитал да й даде.

Докато с Блейк вечеряха говеждо с боб, Джейк разбра по израза на лицето му, че и приятелят му е обезпокоен.

В ранчото жените бяха твърде заети, за да се безпокоят за своите мъже. Нощта едва се бе спуснала, когато ги сполетя нещастие. Сякаш изневиделица банда подивели индианци връхлетяха с бойни викове в ранчото. Препускаха с понитата си покрай сградите, размахваха факли и стреляха безразборно. Куршумите разбиваха прозорците, из стаите се посипваше дъжд от натрошени стъкла. Мъжете, оставени като охрана, бързо отвърнаха на стрелбата, а в това време жените бързаха да залостят вратите отвътре и да намерят оръжие, за да се защитават. Прислужничките пищяха от страх, свиреха куршуми, мъжете викаха, а диваците крещяха. Настъпи хаос.

Горката Ана не беше на себе си. Прегърна малката Алита и започна през плач да нарежда:

— Los Indios! Los Indios!^[1]

Меган бе седнала на пода до прозореца и зареждаше пушката си. Тя изсумтя намусено:

— Индианци — на баба ми хвърчилото! Тия скотове са толкова индианци, колкото и аз! — После извика на Роза: — Угаси тези лампи! Няма защо да ставаме още по-лесни мишени! — Тя хвърли на Тори заредената пушка и продължи. — Действай както по време на упражненията. Целиш се и стреляш. Кармен, мислиш ли, че вие с Роза ще можете да ни зареждате пушките?

Кармен кимна и с ококорени от ужас очи се сви на пода край дъщеря си.

— Защо мислиш, че това не са индианци, Меган?

— Първо, те яздят коне с доста хубави седла и повечето от тях са с ботуши, не с мокасини. Освен това всички знаем, че сега повечето племена са затворени в резерватите. А онези, които не са там, са в такова окаяно състояние, че едва успяват да преживеят. Тези мъже не ми изглеждат нито достатъчно гладни, нито много бедно облечени, че да са индианци. Индианците, които съм виждала, са най-печалната сган, каквато можете да си представите.

Без повече да се церемони, Меган подпря пушката си на перваза на прозореца, внимателно се прицели и стреля. Един от така наречените индианци се строполи на земята. Тори подаде пушката си през съседния прозорец, но не можа да си наложи да натисне спусъка.

— Гръмни с тая пущина, Тори! — изкрещя й Меган. — Ако сега се поколебаеш, само след час може да сте мъртви с бебето ти!

— Не мога! — проплака Тори. — Не мога да проливам кръвта на друг човек.

— Много добре, те пък няма да се двоумят, преди да пролеят твоята. Щом това чак толкова те тревожи, мисли за тях като за подвижни мишени. Представяй си, че са влечуги, каквито в действителност и са. Само гръмни най-после с тая пушка и гледай да улучиш.

Тори събра кураж, поиска прошка за онова, което се готвеше да направи, и постъпи както я посъветва Меган. Когато се прицелваше и стреляше, тя отново и отново си повтаряше, че всичко това е заради живота на нероденото й дете. Всеки път, когато си кажеше молитвата и натиснеше спусъка, тя затваряше очи, за да не види дали е улучила целта; не искаше да знае дали е убила или ранила друг човек. Независимо от усилията си да избегне това, тя разбра, че е уцелила поне двама от мъжете, защото Меган извика:

— Добър изстрел, Тори! Продължавай все така!

По едно време Роза изпищя:

— Dios mio!^[2] Те палят обора!

Тори погледна и видя, че нападателите хвърлят факли в обора. Мигновено от прозорците му заизлизаха гъсти облаци дим. Зави й се свят, като си помисли за конете и еленчето, но в този момент не беше в състояние да направи нищо, за да ги спаси. Първо трябваше да се справят с нападателите. До нея Меган гръмна още веднъж и Тори се застави да направи същото.

С облекчение видя, че един от работниците успешно се вмъкна в обора и въпреки огнените езици конете, цвилейки като обезумели, започнаха да изскачат отвътре. Работникът беше започнал да освобождава животните от клетките.

Изведнъж нападението спря така ненадейно, както бе започнало. Гъст дим се стелеше на талази из двора на ранчото и замъгляваше зрението им, но все пак видяха как оцелелите мародери бързо прибраха телата на ранените и убитите и се отдалечиха на конете си. Стрелбата и крясъците замряха. Бяха си отишли!

Тори и Меган изпълзяха от къщата много предпазливо със заредени пушки — не бяха уверени дали нападателите наистина са си тръгнали, или само се спотайват наоколо и чакат да намалее тяхната бдителност, за да се покажат отново. Двете жени видяха как Джил и останалите работници бавно излизат от укритията си. После, като по сигнал, всички се затичаха към обора.

Тори и Меган застанаха при помпата, а мъжете си подаваха кофите. Димът лютеше на очите им, сълзи се стичаха по лицата им, ръцете ги боляха, костите им пукаха от напрежение, но въпреки всичко продължаваха да работят. Ана и Роза смениха двете жени на помпата, за да си отдъхнат. На Кармен й беше забранено да върши тежка работа, затова държеше Алита и само гледаше, докато другите се бореха с огъня.

По едно време Тори погледна към майка си и си отдъхна, като видя еленчето да стои до нея и да се гуши в полите й. Някой каза, че всички коне са успели благополучно да избягат, за което Тори бе също благодарна. До момента, когато угасиха огъня, тя вече бе толкова изтощена, че не можеше да се добере до къщата и се строполи на земята. Дълго време остана там, задъхана, взираща се с ужас в тлеещите развалини от обора.

— Не е чак толкова лошо, колкото изглеждаше на пръв поглед — чу тя гласа на Джил. — Разрушенията са повече по предната част и покрива. Можеше да бъде и по-зле — да изгори до основи.

Слънцето вече изгряваше, когато най-сетне, целите изцапани със сажди, се затътриха към леглата. Целите тела ги боляха от умора.

Докато вървеше към къщи, Тори се обърна назад и видя няколко работника да влачат извън двора на ранчото труповете на четирима от така наречените „индианци“.

Щом се прибра в спалнята си, тя падна на колене и закри изцапаното си лице с изранените си ръце. Сълзите се стичаха на мръсни вадички по бузите й. Тя отправи молитва към Бога като едновременно поиска прошка и изрази благодарност, че всички са останали невредими. Само двама от работниците им бяха ранени, но не много сериозно. Бяха преживели това последно нападение почти без нещастни случаи. Можеше само да се надява, че Джейкъб и хората му се оправят така успешно или даже по-добре, докато карат стадото към гарата.

Тори се хвърли в леглото, без да се измие. Преди да успее да се завие, вече спеше като заклана. Сънят й бе неспокоен, изпълнен с ужаси и странни видения. Викаше насън и търсеше Джейкъб до нея, но той не бе там да я успокои. Най-накрая се събуди и посрещна деня с помътнели очи и свито сърце.