Катрин Харт
Падналият ангел (19)

Деветнадесета глава

Влакът забави ход, преди да спре на гарата южно от Санта Фе. Джейк извади часовника от джобчето на жилетката си и погледна колко е часът. Пръстите му погладиха блестящата златна верижка — подарък от Тори. Жена му я беше купила след дуела в знак на обич и той винаги щеше да я пази.

— Само шест минути закъснение — каза Джейк и й се усмихна широко, което стопли сърцето й.

— Ако са получили телеграмата ми, някой от ранчото трябва да е тук, за да ни посрещне.

— Най-после сме вкъщи! — въздъхна Тори доволно и постави дясната си ръка върху ръката на Джейк. Единият й пръст бе украсен с изящен пръстен във формата на роза, изработен от слонова кост. Пръстенът подхождаше на огърлицата, която бе избрала в Ню Орлиънс. От двете страни на розата бяха разположени две мънички смарагдови листенца; а точно в средата на цветето, сгушен между сложната плетеница на листенцата, бе вграден искрящ рубин.

Голям смях бе паднал, когато се срещнаха пред бижутерийния магазин — и двамата бяха отишли по едно и също време, за да купят подаръците. Джейк сподели, че иска да й даде пръстен, който ще е само неин, тъй като сватбеният беше на Кармен. Беше казал, че й дава този пръстен „в знак на обич“, и когато го постави на ръката й, блестящи сълзи кротко закапаха от очите й. Тя харесваше сватбения си пръстен и щеше да го пази, защото беше подарък от майка й. Но все пак, как ли Джейк се бе досетил, че на нея понякога й се искаше той да намери време да купи пръстен специално за нея, избран с любов и внимание? Сега и това се сбъдна.

Когато слязоха от влака, Блейк и Меган ги очакваха с блеснали очи.

— Как изкарахте медения месец? — попита Меган.

— Много вълнуващо — засмя се Джейк в отговор.

— Прекрасно — добави Тори, — но е толкова хубаво да сме отново вкъщи.

Докато мъжете събираха багажа и го товареха на колата, Меган искаше да научи всичко за Ню Орлиънс.

— Но първо ми кажи ти как си. Надявам се, не ти е било много зле, че да не можеш да се забавляваш?

— Зле? — учуди се Тори.

— Имам предвид сутрешното гадене и повръщане — подсети я Меган. — Слабост, отпадналост? Всичко, което съпътства първите месеци на бременността.

Тори поклати глава.

— Чувствах се добре. От време на време само малко ми прилошаваше, но иначе — нищо особено.

— Ти си късметлийка! — завидя й Меган и се оплака: — Аз пък се чувствах направо ужасно през последните няколко седмици. Беше ми лошо колкото за нас двете.

Струваше й се, че двамата с Джейкъб бяха отсъствали с години. Тори имаше да пита за толкова много неща:

— Как е мама?

— Ще бъдеш много доволна от състоянието й — каза Меган с усмивка. — Искаше да дойде да ви посрещне на гарата и трябваше доста да се помъчим, докато я убедим да ви чака в ранчото. Толкова се вълнува, че отново ще ви види! Но никога няма да се досетиш какво още се случи, докато ви нямаше. Майка ти си има нов обожател!

— Какво? — възкликна с изненада Тори. — Кой?

Меган се изкикоти на учуденото й изражение.

— Вашият съсед господин Едуардс — каза тя и припряно започна да разправя подробностите около това току-що започнало ухажване.

В това време Блейк Монтгомъри подробно разказваше на своя приятел какво се бе случило в негово отсъствие:

— Имахме малко проблеми — призна той, — но не беше нещо сериозно. Някой на два пъти събори оградата на различни места. Първия път десетина говеда бяха излезли и докато успеем да ги приберем, изпотъпкаха зрелите чушки на сеньор Мендес.

Артуро Мендес, един от неговите съседи, беше фермер. Откакто Джейк се помнеше, той и семейството му живееха до тях и почти никога не се бяха карали.

— Ти каза ли му, че щом се върна, ще му платя щетите? — попита Джейк намръщено.

Блейк махна с ръка:

— За всичко сме се погрижили. По молба на Кармен от банката изпратиха чек и аз лично му го занесох.

— А втория път?

— Успяхме да върнем животните — само пет не можахме да намерим. Нямам представа какво се е случило с тях, но останалите прибрахме. После поставих ездачи да охраняват нощем оградата, но оттогава не се е случвало нищо.

— Нещо друго?

Отначало Блейк поклати глава, но после се ухили смутено:

— Ами, не съм съвсем сигурен…

Джейк го погледна въпросително и той обясни:

— Една нощ намерихме един-два големи отровни гущера в обора. Не знаем дали сами са успели да се промъкнат там, но конете съвсем побесняха, докато изловим противните гадини. Една от кобилите бая си беше охлузила крака, като ритала вратата на преградата си. Отначало даже си помислихме, че е счупен и ще трябва да я убием, но после се оказа, че само се е подул.

— Отровни гущери? — повтори Джейк учуден и объркан. Независимо от ужасната си слава, големите отровни гущери всъщност бяха много кротки същества. Те много рядко изпълзяваха от пустинните си убежища, обикновено живееха на по-ниски места и не отиваха там, където има хора. През всичките години, прекарани в ранчото, Джейк никога не бе срещал отровен гущер из дворовете или в някоя от сградите.

Двамата мъже се спогледаха. Блейк вдигна рамене:

— Не знам, Джейк. Просто не знам. Странно, нали?

— И по-странни неща са се случвали, но все пак това ме озадачава — призна Джейк.

— А ето и още нещо, върху което заслужава да си помислиш — рече Блейк. — Другият ти съсед, Стан Едуардс, доста често ни посещава напоследък. Струва ми се, че се опитва да ухажва Кармен.

Джейк реагира също като Тори:

— Да ухажва Кармен? Боже мой! Ама че нагъл човек! Няма и четири месеца от смъртта на татко! И Кармен позволява всичко това? Не, не, това не е нещо, което тя би одобрила.

— Е, съседът го правеше доста умело и мисля, че Кармен още не е разбрала истинските му намерения. Той идва само да провери „как вървят нещата и дали всичко е наред“, или пък неговата икономка „съвсем случайно“ била направила един лимонов пай в повече „и тъй като това е любимият сладкиш на Кармен…“, или друг път пак така съвсем случайно минавал и се чудел „дали няма нужда от нещо“, или отивал в града и „дали не трябвало да й купи нещо“ и тъй нататък. Кармен си мисли, че след смъртта на Рой той просто се държи приятелски като съсед, но ако питаш мене — има нещо гнило в тази работа.

Джейк бе принуден да признае, че е точно така. Никога преди това Едуардс не е бил толкова добър приятел на Бенърови. Защо ли така неочаквано беше станал толкова дружелюбен? Дали наистина това имаше нещо общо с Кармен? Или пък се интересуваше от друго, от „Лейзи Бий“ например? Отсега нататък щеше да го наблюдава, би било интересно да разбере дали ще продължи малките си приятелски визити, след като Джейк и Тори се бяха върнали.

Кармен изглеждаше в цветущо здраве. Състоянието й бе така прекрасно, че Тори избухна в радостен плач, когато я видя.

— О, мамо! Толкова добре изглеждаш! Как се чувстваш?

Кармен се усмихна и двете се прегърнаха.

— Вече ставам и се разхождам сама. Толкова е хубаво! Но я се погледни: малкото ми момиче е вече жена… и цялата сияеш! Тори, Джейкъб — протегна тя ръце и към двамата, — изглеждате така щастливи.

— Наистина сме щастливи, мамичко — увери я Джейк.

— Много добре прекарахме в Ню Орлиънс, но е прекрасно, че сме отново у дома — добави Тори. — Липсваше ни, мамо.

Кармен, естествено, остана доволна от това признание.

— Надявам се само да не сте се тревожили прекалено много за здравето ми. Роза, Меган и Жозефа така добре се грижиха за мен, че сега съм направо разглезена; а малката Алита е истинско ангелче. — Очите на Кармен се отместиха към корема на Тори. — Кара ме да горя от нетърпение за пристигането и на моето внуче!

— Е, след като пак сме си вкъщи, можеш да ми помогнеш да ушием бебешките дрешки — рече Тори и я увери, че всичко е наред с бебето.

— О, докато те нямаше, ние започнахме да приготвяме някои неща — намеси се Меган. — Тъкмо Кармен си намери занимавка, докато напълно се съвземе от болестта. Никога не бях виждала жена, която толкова много да иска да чисти къщата — едва успявахме да я удържаме да не го прави.

В този момент по коридора се чу трополенето на остри копитца като звук от кастанети. Секунда по-късно еленчето се втурна в sala, а Роза тичаше след него и размахваше някакъв парцал.

— Ах, ти, немирно животинче! Виж какво правиш по пода!

— Роза! Велвет! — Тори не можеше да се реши кого да поздрави най-напред. Еленчето се втурна към нея, хвърли се неудържимо отгоре й, започна да блее и възбудено да се търка в нея, а цялото му тяло трепереше от вълнение. Тори се засмя, коленичи на пода и го прегърна през врата. — Велвет, пакостнико! Още ли тормозиш Роза? — После се обърна към Джейк и продължи: — Виж колко е пораснал, Джейкъб, но все още има петна! Не е ли хубав!

Джейк само се ухили и кимна в знак на съгласие, а Роза възкликна възмутено:

— Да, и освен това хубавичко изпоцапа измитите ми подове! Почакай да видиш какво е направил на задната врата, докато се опитваше да влезе! Тогава няма да ти се струва толкова сладък и мил.

Тори се изправи, прегърна икономката и я целуна по бузата. Сълзи на радост се стичаха от блесналите й очи, докато съзерцаваше всички — скъпите си приятели и любимото си семейство.

— О, толкова е хубаво да си отново вкъщи!

Господарската стая вече беше готова и чакаше Тори и Джейк да се настанят в нея. Стените бяха прясно варосани, нови пердета висяха на прозорците, а блестящият под бе постлан с пъстри килимчета. Мебелите бяха пренесени от предишната им спалня, докато ги заменят с нещо ново, избрано от тях самите. Стаята изглеждаше чиста, светла, приятна и нищо не напомняше за нещастието, случило се в нея само преди няколко месеца. Дори и леглото им бе поставено на съвсем различно място, не, където бе леглото на Рой. Джейк беше много доволен от това.

Малко по-късно, когато Тори лежеше сгушена до него, той каза:

— Трябва да си вземем по-голямо легло — толкова широко, че всичките ни дечица да могат да идват сутрин и да се накачулват отгоре ни, или пък, когато се събудят посред нощ, да се мушват при нас.

Тори се усмихна сънено.

— Меган май много се е раздрънкала, а? — прозина се тя. — Сигурно ти е казала, че искам поне шест бебета.

— Шест, хм? — изкиска се Джейк. — И кога ще насмогна да си върша работата в ранчото, ако непрекъснато трябва да ти правя бебета, жено?

— О, ще намериш време, сигурна съм — самодоволно се изсмя Тори. — Освен това, когато момчетата пораснат достатъчно, ще ти помагат в работата и така ще ти остане много време да ми направиш и някоя и друга дъщеря.

— О, значи първо ще си получа синовете? — подразни я Джейк.

— Е, да, поне първия път.

— И откъде си толкова сигурна, че първото ще е момче?

— Мадам Лавю каза така. Не си ли спомняш?

Джейк изсумтя с недоверие:

— Хайде, скъпа, нали не вярваш на приказките на оная дърта вещица?

Той усети, че Тори поклати глава.

— Присмивай се колкото си щеш, но у нея имаше нещо — нещо странно, властно и проницателно. Да, аз наистина й вярвам.

Бяха отложили есенното прибиране на животните до завръщането на Джейк и сега в цялото ранчо кипеше усилена работа. Макар че повечето от земята беше заградена, за да се предпазват насажденията на съседите, добитъкът можеше да пасе на воля по хълмовете на север и на изток. Точно тези животни трябваше да се съберат и да се докарат по-надолу от летните им пасища. Дамгите се проверяваха, главите се преброяваха внимателно, а животните за продан се отделяха от онези, които Джейк искаше да запази. Когато свършеха всичко това, щяха да подкарат подбраните говеда към разпределителната станция на няколко километра южно от Санта Фе и там да ги държат в кошари, докато ги натоварят и превозят към пазарите на изток.

Беше усилно време за всички. Блейк Монтгомъри остана да помогне, тъй като и без това не бяха приключили със събирането на багажа на Джозефа. И без това повечето от работата там бе женска. Оставаше да сортират и да опаковат някои дреболии и само щеше да им пречи и да обърква цялото им подреждане.

Той помагаше на Джейк, а Меган — на Джозефа. Тори си имаше достатъчно работа из къщи, освен това трябваше да ръководи приготвянето на обилна храна за работниците. Въпреки всичко, две сутрини в седмицата Блейк, верен на обещанието си, я отвеждаше до манастирското училище, за да може отново да преподава на сираците. Въпреки нежеланието си, Джейк се съгласи Меган да посреща Тори, след като свърши със задълженията си като учителка, после двете жени заедно да отиват у Джозефа и да чакат, докато той или Блейк дойдат, за да ги придружат обратно до ранчото.

Тори дори не предполагаше колко много са й липсвали сираците. Първия ден ги събра около себе си. Като слушаше доволните им възгласи, с мъка се въздържа да не заплаче. Децата от нейния клас с радост се отказаха от уроците, за да чуят разказите й за Ню Орлиънс. Никое не бе виждало голям град и всички слушаха внимателно, с широко отворени очи, докато Тори им разправяше за амбулантни търговци, величествени катедрали, за работилници и сгради, които се издигат на четири етажа над земята.

Всички в ранчото бяха заети с ежедневната си работа и се събираха около масата едва вечерта, за да споделят новините от деня и онова, което са свършили. Дори Кармен имаше какво да добави към оживените разговори.

— Сеньор Едуардс пак беше тук днес. Казах му, че няма защо да си прави труда и че Джейкъб прекрасно се грижи за всичко, но той ми отвърна, че просто му е приятно да говори с мен. — Кармен сбърчи нос. — Струва ми се, че е ужасно самотен, щом като дори аз му изглеждам интересна.

— Но ти наистина си интересна, мамо — настоя Тори. — Защо мислиш, че не си?

Кармен смутено повдигна рамене.

— Може би защото, откакто стана пожарът, не съм напускала ранчото. Опитвам се да следя новините, като разпитвам приятелките, които ме посещават, но не е същото. Точно сега в живота ми се случват много малко неща, които биха заинтересували човек като сеньор Едуардс, и въпреки това той постоянно разпитва за всичко тук и иска да знае какво става из ранчото. Почти нямам какво да му кажа, но той все настоява.

Джейк размени бърз поглед с приятеля си през масата. Те всички се бяха съюзили да внимават тревогите им да не стигнат до ушите на Кармен, особено сега, когато Едуардс, изглежда, слухтеше наоколо.

— И точно какви въпроси задава, мамичко? — престорено небрежно попита Джейк.

— Ами, пита как върви прибирането на животните и дали имаме нужда от помощ. Между другото, Джейкъб, пропуснах да ти кажа, че той предложи неговите хора да дойдат да ни помогнат, ако е необходимо. Увери ме, че сега може да пусне неколцина от тях, тъй като са приключили с прибирането на своите животни.

Джейк леко повдигна вежди.

— Като го видиш следващия път, можеш да му благодариш за предложението, но му кажи, че си имаме всичко.

— За какво още ти говори, мамо? — поинтересува се Тори.

— Е, разни незначителни неща. Разказва ми за ранчото си и колко празна му се струва къщата, откакто дъщеря му се е преместила на изток с мъжа си. Понякога изпращам готварски рецепти на икономката му. Колко жалко, че жена му умря толкова отдавна и не е тук да се грижи за него. Мисля, че му е мъчно за нея и за дъщеря му. Все ме пита за теб, Тория, като че ли е зажаднял за новини — такива, каквито би могъл да чуе за собствената си дъщеря. Показах му твоя портрет, нарисуван в Ню Орлиънс, и, трябва да си призная, че ужасно се перчех и хвалих и с двама ви. Той изглеждаше доволен, като разбра, че ти отново преподаваш в сиропиталището и че с Джейкъб вече чакате първата си рожба. Надява се един ден също да станел дядо.

Два дни по-късно, когато Тори и Меган се канеха да тръгнат от сиропиталището към къщата на Джозефа, някаква ярка кърпа полетя през двора и уплаши конете. Меган тъкмо се качваше на капрата, но конете внезапно препуснаха и я хвърлиха на земята. Макар вече да бе доста понаедряла, тя успя да се извърти и да избегне колелата. Тори вече се бе настанила и чакаше приятелката си да се качи. Тя здраво се вкопчи в седалката, когато колата се понесе с пълна скорост към откритите нивя край манастира. Зад гърба си чуваше крясъците на Меган, но не разбираше нито дума сред трополенето на каруцата и лудото чаткане на конските копита.

От удара в седалката бе останала без дъх. Няколко секунди трябваше да се бори със замайването, което я бе лишило от сила. Едва се задържаше на капрата и през цялото време се молеше да не изхвърчи от летящата каруца. В гърлото й се надигна писък, когато вдигна глава и видя, че нивите профучават край нея с безумна скорост. Каруцата подскачаше и се друсаше, а конете продължаваха да препускат бясно.

Внезапно осъзна, че трябва да направи нещо, за да ги спре, и се пресегна за юздите, но напразно. Тя отчаяно се бореше — изпълзя върху поставката за крака и се прилепи колкото е възможно по-плътно към дъното й, носле посегна да сграбчи провисналите надолу юзди, но не можа да ги стигне. Отново се изправи и с всичка сила дръпна ръчната спирачка, но тя изпращя в ръцете й.

Тори изкрещя и се преметна през седалката върху тясното плоско дъно на каруцата, която все още подскачаше и се друсаше по неравната земя. В следващия миг почувства, че се търкаля надолу. Обезумяла, се опита да се хване за нещо, но само изподра ръцете си на острите трески. Претърколи се шумно върху страничната дъска и тя изскърца под тежестта й.

Въпреки че бе изплашена до смърт, Тори някак успя да се задържи за дъската и да не се прекатури през ритлата. Бавно се изправи на колене. Огледа се и извика от ужас. Видя, че конете препускат бясно право към дълбокото дере в края на нивата. Сълзи изпълниха очите й, като си помисли за Джейкъб и за нероденото им дете.

— Не! Не! — изпищя тя. — Не може всичко да свърши по такъв начин! Не!

И тогава сякаш Бог я чу и извърши чудо — каруцата леко се отклони от пътя си. Пред нея все още беше дерето, но сега между него и препускащите коне се изпречи огромна купа сено, с което хранеха добитъка на манастира през зимата. Като се подпря на наклонената каруца. Тори се подготви за своя спасителен скок; имаше само миг да отправи към Бога молитва за сила и напътствие. Когато каруцата се изравни с купата сено, Тори бързо се изправи и постави треперещия си крак върху ръба на горната ритла, после се хвърли напред с цялата сила, която беше останала в дребничкото й тяло.

Докато летеше във въздуха, беше затворила очи и се молеше. Не искаше да гледа къде ще падне, ако не улучи целта, нито да мисли за болката, която й предстои да изпита само след няколко мига. После, като по чудо, тя тупна върху дебел дюшек от най-мекото и прекрасно сено! Дълго остана да лежи върху него, разтреперана, дишаща тежко и уплашено. Ридаеше от ужас, но постепенно се успокои.

След известно време се осмели да се надигне. Още не можеше да повярва, че е в безопасност. Изтри сълзите от очите си и предпазливо се раздвижи. Колебливо се опита да помръдне безчувствените си крайници. Краката й бяха ожулени, а ръцете — целите набодени с тресчици, но не се виждаха никакви сериозни наранявания. Цялата трепереше. Страхуваше се, че може да загуби бебето, но явно всичко беше наред. Едничката й надежда беше, че онова страхотно друсане не е навредило на бебето. Не усещаше никакви болки в корема и се молеше паренето в гърба да се дължи само на охлузването от нерендосаните дъски на каруцата.

Когато Меган и сестрите дотичаха при нея, тя все още седеше, оглеждаше раните си и благодареше на Бога за чудотворното си спасение. Вдигна глава и ги видя да се приближават. Отец Ромеро и майката игуменка бяха с тях. Тори за пръв път виждаше игуменката да се движи толкова бързо — обикновено тя вървеше бавно и с достойнство. Когато нервите й се поуспокоиха, до ушите й долетя ужасното цвилене на конете. Каруцата се бе разбила някъде зад купата сено. Съвсем смътно си спомни, че беше чула трясъка, макар тогава да не бе в състояние да го възприеме с парализираното си съзнание. Не бе сигурна дали изобщо иска да види разбитата каруца и да разбере колко близо е била до смъртта.

Отец Ромеро беше първият, който стигна до сеното. Тори гледаше смаяно как свещеникът и другите притичаха покрай мястото, където седеше тя. Никой не спря, никой не я забеляза. Младата жена объркано поклати глава, обърна се и надникна от другата страна на купата сено. Тогава видя как нейните спасители спряха и се загледаха в дерето с потресени лица. Отец Ромеро заслиза надолу по стръмния склон, а другите само наблюдаваха с надежда и ужас. Няколко сестри коленичиха и започнаха да се молят, а други се разплакаха. Меган притискаше с една ръка корема, а с другата — устата си.

Изведнъж Тори съобрази, че не са я видели, като скача от каруцата в сеното, и са решили, че е паднала в дерето заедно с колата.

— Хей! Тук съм! Меган! Сестри! Тук съм!

Десетина стреснати и невярващи лица се обърнаха в посоката, откъдето идваше гласът.

— Тук! В сеното! — извика Тори.

Моментално по тези настойчиво дирещи лица се изписа облекчение, успокоение и безкрайно учудване. Радостни възгласи се разнесоха във въздуха; игуменката бързо се съвзе и предаде добрата новина на отец Ромеро; Меган се заливаше от смях, докато сълзи покапаха от очите й.

Сестрите внимателно подкрепиха Тори от двете страни, за да слезе на земята. Игуменката се суетеше неспокойно и искаше да се увери, че младата жена и детето в утробата й не са пострадали. Отец Ромеро се радваше на нейното избавление, но после тъжно заяви, че ще трябва някой да дойде и да отърве нещастния кон от страданията му — бе ранен лошо и трябваше да бъде застрелян. Когато бе размотал заплетените ремъци, само едното животно се бе освободило и изправило. Това накара всички да се замислят — съвсем очевидно бе какво щеше да се случи, ако Тори не беше успяла да скочи и да се спаси.

Независимо от протестите на Тори, че е добре, Меган настоя доктор Грийн да я прегледа. Игуменката разпалено се съгласи, а отец Ромеро впрегна манастирската кола и отведе двете жени в кабинета на доктора.

Бяха още там, когато, пребледнял, Джейк се втурна през вратата, уплашен до смърт. Като видя Тори с мръсна и разкъсана рокля, но все пак изправена, без никой да я подкрепя, той се закова на място и безмълвно се втренчи в съпругата си. Най-накрая въздъхна дълбоко, приближи се до нея и нежно я прегърна.

— Господи, Тори! Така се изплаших за теб! Казаха ми, че си добре, но трябваше лично да проверя, за да повярвам. — Неспокойният му поглед потърси лекаря. — Тя е добре, нали?

— Малко е ожулена и натъртена, но няма никакви сериозни наранявания — увери го докторът. — Жена ти пак извади късмет и няма да загуби детето.

— Ах, вие, черногледци! — Тори с упрек поклати глава.

— Престани, Тори! — укори я Меган. — Предполагам, че изобщо не си се уплашила, а ние всички си изкарахме ума.

— Я не се занасяй! Та аз се бях вцепенила от ужас! — призна си Тори. — Но се молих. Молих се и Бог ми изпрати чудото.

— Той ти изпрати една купа сено — поясни Джейк сухо.

Жена му само се усмихна.