Катрин Харт
Падналият ангел (16)

Шестнадесета глава

Няколко дни по-късно, след преход с дилижанс и влак, най-сетне пристигнаха в Ню Орлиънс. Тори бе очарована от Сан Антонио, където спряха за почивка само един ден, но още от пръв поглед бе направо заслепена от Ню Орлиънс. Градът гъмжеше от хора, забързани във всички посоки. Само като наблюдаваше това оживление, Тори потръпваше от нетърпение и енергия.

Не знаеше точно как Джейкъб е организирал техния престой — този път нямаше да отседнат в хотел, макар градът да бе известен с доста големи и луксозни хотели. Вместо това, те бяха настанени в един изискан апартамент в модния френски квартал. Червената тухлена сграда, както и подобната на нея на отсрещната страна на площад „Джаксън“, бяха собственост на баронеса де Понталба. Беше доста престижно да се живее на този адрес, макар и само за кратко време.

Това бе време за почивка, време, в което да забравят грижите си от Санта Фе; то бе време само за тях двамата — да се забавляват, да се обичат, да се веселят.

Джейк сякаш се бе преобразил, смееше се на воля. От години Тори не го бе виждала да се отнася така искрено и приятелски към хората. Сигурно защото бяха толкова далеч от къщи, на място, където името му не предизвикваше ужас или завист, където той просто беше човек, решил да дари жена си с незабравимо сватбено пътешествие.

Беше горещо и душно, но дори влажните дни и нощи не можеха да развалят жизнерадостното настроение на Тори в този великолепен град. Отначало всичко я изумяваше и объркваше. Но съвсем скоро любопитството й надделя над стеснителността. Толкова много неща можеха да се правят и видят, а и Джейкъб бе изцяло на нейно разположение!

Нощите, през които той ухажваше своята съпруга, бяха великолепни, искрящи от очарование и романтика. Дните, също така изпълнени с любов, те посветиха на всякакви други забавления — разглеждаха града, пазаруваха и какво ли не още. Ресторантите и кафенетата с вкусните креолски ястия и чудесната френска кухня бяха божествени, френската култура, уникалната атмосфера на града прекрасно допълваха цялостното впечатление и Тори жадно поглъщаше всичко. Влачеше Джейкъб из разни величествени стари катедрали и на места, от които той изобщо не се интересуваше, а просто угаждаше на всеки неин каприз — дори отстъпи и се съгласи да се повозят на шумните трамваи, които толкова много й харесаха.

От своя страна, той настоя Тори да използва времето, за да си поръча няколко рокли при една изключителна и много скъпа модистка. А после, докато съпругата му все още ахкаше, учудена от високата цена, той й купи подходящи за тези рокли бижута и съвсем спокойно похарчи цяло състояние за корали, перли, слонова кост, опали и смарагди, като й помогна да избере онези, които най-много ще й отиват.

Когато Тори, загрижена, че не могат да си го позволят, го попита за огромните суми, които харчеше, той само се засмя и отвърна:

— Не се тревожи, скъпа. Ще ти кажа, когато кладенецът пресъхне. А дотогава смятам да те разглезя страшно много. Затова — отпусни се и се забавлявай.

Един ден бяха наели файтон с кочияш и се движеха бавно през парка „Гардън Дистрикт“. Някаква жена, която вървеше по алеята, им махна и весело извика:

— Джейк! Джейк!

Джейк накара кочияша да отбие встрани, а Тори седеше начумерена и мислеше, че отново ще се срещне с някоя от уличниците на Джейкъб. Той скочи от файтона и посрещна жената, която се бе втурнала да го поздрави.

— Веднага познах, че си ти! — изпадна тя във възторг и го заля с поток от думи. — Никой друг не би имал дързостта да носи тази ужасна широкопола шапка с достойнството и величието на крал.

— Сюзън, каква приятна изненада! — възкликна Джейкъб с широка усмивка, грабна я през кръста и залепи една звучна целувка на бузата й. — И си все така пряма, каквато те помня. Какво правиш тук?

В този момент Тори вече беше бясна — Джейкъб дори не сдържаше чувствата си към непознатата. Младата жена се почувства изолирана. Можеше поне да я представи, или пък мислеше, че собствената му съпруга и майка на детето му трябва да бъде пренебрегната в този момент?

— Ами, ние живеем тук — отвърна Сюзън все така весело, — поне за известно време. Преди шест месеца преместиха Марк от филаделфийската банка и сега ръководи тукашния клон. Толкова е хубаво да срещнеш някой познат! Наистина, не сме имали време да се запознаем с много хора, като изключим колегите на Марк. Отседнали ли сте някъде? У нас има много място, ако няма къде да отидете. Колко ще останете тук? О, Марк ще бъде много изненадан!

С малко закъснение, Джейк се сети за Тори, която в това време вече прогаряше дупки в гърба му със свирепите си погледи.

— Сюзън — прекъсна той непознатата, хвана я за ръка и я поведе към файтона, — ела да те запозная с жена ми Тори. Тори, това е Сюзън Армстронг. Тя и съпругът й са мои приятели. — Той забеляза огънчетата в очите на Тори, усети, че в този момент жена му не е особено въодушевена, и затова наблегна на думата „съпруг“.

Тази тактика се оказа успешна. Когато очите на Тори престанаха да хвърлят мълнии, тя забеляза, че жената съвсем не прилича на онази от Ел Пасо. Сюзън Армстронг беше дама. И дрехите, и походката, и цялото й поведение показваха добро възпитание. Макар да бе красива, тя не представляваше никаква заплаха за Тори. Сюзън Армстронг си имаше съпруг.

Тори протегна ръка, усмихна се и кимна:

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Армстронг.

— Сюзън — поправи я жената и отвърна на поздрава, задъхана от изненада. — Удоволствието е мое, уверявам ви. О, не можете да си представите колко съм чакала този миг! — После се обърна към Джейк и възкликна: — Божичко, Джейк! Точно ти! Най-после да се ожениш! Направо прекрасно! И кога стана това? Как се запознахте? Тук ли живеете сега?

Сюзън Армстронг напомняше на Тори някаква навита докрай играчка, която бърбори безспир, а ръцете й се движат в такт с устата. Тори едва успя да се сдържи да не се разсмее, а Джейк побърза да отговори, преди Сюзън да започне отново.

— Всъщност това е сватбеното ни пътешествие. С Тори сме се настанили във френския квартал за една-две седмици. После ще се върнем в ранчото си в Санта Фе, за да помогнем за есенното прибиране на стадата.

Радостната усмивка на Сюзън помръкна.

— О, не! Така се надявах, че живеете тук. Щеше да е толкова хубаво да си имаме приятели наблизо. — После изведнъж отново се оживи. — Разбирам, че това ви е сватбеното пътешествие и сигурно искате да сте насаме, но се надявам да намерите малко време и за нас. Защо не се отбиете вкъщи сега? Марк скоро ще се прибере.

— Благодаря за любезната покана, Сюзън, но ще ви посетим някой друг път, преди да напуснем Ню Орлиънс — учтиво отклони поканата Джейк. — Кажи на Марк, че трябва да говоря с него и някой ден можем да вечеряме заедно!

— О, колко жалко! — извика разочаровано Сюзън. — Направо умирам от любопитство, а пък и на Марк много ще му липсваш. — Тя сбърчи малкото си носле и се замисли. — Ако сега сте заети, защо не дойдете на вечеря, да речем към осем? Ние живеем ей там, малко по-надолу по тази улица. Виждате ли тухлената къща с жълтите первази?

— Не знам — започна да увърта Джейк. — Обещах на Тори да я заведа довечера на танци.

— Много хубаво! — рече Сюзън. — Накарай Марк да заведе и мен. Ще дойдем с вас. Толкова отдавна не сме ходили да се забавляваме. — После сконфузено се изчерви, като си спомни, че Тори и Джейк карат медения си месец и може би няма да им е приятно други хора да им се натрапват през това време. — Е, само в случай, че нямате нищо против нашата компания…

— Виж какво — предложи любезно Джейк, — най-добре ще е да заведа Тори обратно в апартамента, а после да се срещнем с Марк в банката. Ако е съгласен с твоето предложение, ще отидем да вечеряме някъде заедно и след това ще потанцуваме.

Лицето на Сюзън светна отново.

— Чудесно, стига наистина да нямате нищо против. — Извинителният й поглед бе отправен към Тори.

— Звучи доста примамливо — увери я усмихнато Тори. — Нямам търпение да се срещна със съпруга ви и да опозная и двама ви.

— О, и аз искам да те опозная, Тори — каза Сюзън. После призна с кисела физиономия: — Аз съм непоправимо любопитна, но не искам да ви се натрапвам по време на сватбеното пътешествие. Има си време за приятели и време за влюбените да останат насаме, а двете неща невинаги се съчетават добре.

Джейк гръмко се изсмя.

— Сюзън, когато се сближиш с Тори, ще разбереш, че ако тя иска храна или любов, нищо не може да я спре.

— Е, Джейкъб, това са пълни глупости и ти много добре го знаеш — отвърна Тори, като се опита да прикрие леката руменина, избила по бузите й. — А не помниш ли как най-любезно предложих яденето и пиенето си на оная кльощава и дрипава жена, дето спря край масата ни и впери едни такива… гладни очи в чинията ми?

За учудване на Сюзън, Джейк започна да се превива от смях, та чак сълзи заблестяха в светлокафявите му очи. Той махна с ръка на объркването й и рече:

— Не питай сега, Сюзън. Може би Тори по-късно ще ти обясни. Само, моля те, не я карай да започва сега. Жена ми е доста невъздържана за една монахиня.

— Монахиня? — повтори Сюзън глупаво, докато Джейк сядаше до Тори във файтона. Тя се загледа след тях и изпусна пакетите си, за да им помаха за довиждане. — Монахиня! Джейк Бенър — женен за монахиня? — Тя продължи да клати глава и си помисли, че е чула неправилно или пък прекалено дълго е стояла под палещото слънце; после вдигна нещата си и все още зашеметена тръгна разсеяно към къщата си. — Не може да бъде! Продавачка, танцьорка, куртизанка — може; може дори дъщеря на фермер или учителка — но монахиня? Боже милостиви! Това е някаква невероятна комбинация.

 

 

Марк Армстронг беше среден на ръст, набит, рус и изключително образован млад янки. С трапчинките на бузите, когато се смееше, с готовите си остроумни отговори, със способността да отдава цялото си внимание на своя събеседник, той печелеше симпатиите на всички. Изглеждаше малко мълчалив в сравнение със своята кипяща от жизненост съпруга и на пръв поглед дори не си подхождаха, но в действителност бе точно обратното.

Тори харесваше тяхната компания и те скоро станаха много близки приятели. Излизаха да вечерят заедно и покрай другите неща, именно чрез семейство Армстронг, Тори откри една друга страна от живота на своя съпруг, за която преди не знаеше нищо. Като слушаше как Джейкъб и Марк обсъждат разни сделки, тя с учудване установи, че Джейк е доста заможен, дори и без да се брои наследеното ранчо. През всички онези години, прекарани далеч от дома, той бе инвестирал голяма част от доходите си, като до голяма степен се бе осланял на опитните съвети на Марк. Финансовите му спекулации се бяха оказали доста успешни.

„Нищо чудно, че изобщо не му мигна окото пред зашеметяващите суми, които бижутерът и модистката му поискаха“ — помисли си Тори. Все пак тя не разбираше защо Джейкъб бе продължил със своята опасна работа, след като очевидно не е било необходимо да излага живота си на такива рискове. Дали е скитал безцелно, отчаян и самотен? Дали изобщо не го е интересувало собственото му благополучие и му е било все едно, че могат да го застрелят всеки момент? Или пък гангстерският живот до такава степен е станал част от него, че се е превърнал в нещо като втора природа, така че е било трудно да го изостави до този момент?

Доколко смъртта на Рой бе повлияла на решението му да се откаже и да се прибере вкъщи? И най-вече дали любовта, която сега споделяше с Тори, беше изиграла главна роля? Дали тази любов и детето, което очакваха, щяха да са достатъчни, за да го държат в безопасност и да го направят по-предпазлив по отношение на собствения му живот? Тори само можеше да се надява да е така; да се моли Джейкъб никога да не се върне към този коварен и несигурен живот и винаги да бъде доволен като фермер, баща и неин съпруг.

Джейкъб не само че беше финансово добре обезпечен, но освен това никак не беше стиснат. Макар и анонимно, той беше основен дарител на няколко благотворителни фондации. Малко хора знаеха за тези негови филантропически наклонности и Джейк бе силно смутен, когато Тори научи за тях. Марк, разбира се, бе посветен, тъй като беше човекът, когото Джейк бе натоварил със задължението да наблюдава неговите инвестиции и благотворителни дарения.

Всичко това бе ново за Тори, която мислеше, че познава Джейкъб много добре. Не че неговата щедрост я изненадваше. Напротив, ако знаеше, че притежава средства, именно това можеше да се очаква от него. С тези постъпки той й ставаше още по-скъп. И все пак младата жена се чудеше колко ли още изненади я очакват, докато напълно опознае загадъчния човек, в когото Джейкъб се бе превърнал през времето, прекарано далеч от Санта Фе. И накрая, може би най-важното — Тори съзнаваше колко много щеше да се гордее Рой със своя син, ако приживе знаеше всичко това. От тази мисъл очите й се насълзиха, докато гледаше съпруга си влюбено през масата.

Сълзите й не останаха незабелязани. Ръката на Джейк потърси нейната и я стисна.

— Какво има, скъпа? — попита нежно той. — Нещо не е наред?

Тори поклати глава и се опита да отвърне, но гласът й трепереше.

— Толкова се гордея с теб, Джейкъб, заради твоето щедро и благородно сърце. Какъв прекрасен човек си ти! — успя да промълви тя. — Татко също щеше да е много горд.

— Така ли мислиш? — попита той недоверчиво и сардонично вдигна едната си вежда.

— Да, Джейкъб. Сигурна съм, че е точно така — тя обърна ръката си и силно стисна неговата. — Толкова те обичам!

Препълненият изискан ресторант, в който обядваха, сякаш беше празен за тях. Не обръщаха никакво внимание на останалите посетители. Джейк се наведе към нея и впи устни в нейните в една дълга, нежна целувка.

— Благодаря ти, скъпа — промълви той с любов, изписана в златистокафявите му очи. — Благодаря ти, че ме обичаш така…

От всичко в Ню Орлиънс Тори най-много хареса Френския квартал, където се намираше техният апартамент. От двете страни на улицата се издигаха красиви къщи, величествени и разкошни, украсени с метални декоративни плетеници. Те гледаха към улицата, но вътрешните дворове зад тях осигуряваха тишина и усамотение на обитателите им.

Площад „Джексън“, който в миналото е бил само едно прашно място за разходки, сега бе превърнат в красив парк. Беше обсипан с пъстри, уханни цветя, а в средата му, под слънчевите лъчи, искреше фонтан. Чуруликаха птички, деца играеха и се смееха, а продавачите на плодове и зеленчуци с монотонни, но бодри гласове предлагаха отлична стока от отрупаните си колички.

Сутрин, когато времето беше хубаво, улични художници сядаха покрай орнаментираните железни огради и се залавяха да рисуват. Тори и Джейк бяха заобиколени отвсякъде с красота — като се започне от великолепието на катедралата „Сейнт Луис“, изяществото на презвитерианските сгради, апартаментите на Понталба с елегантната им метална украса и се стигне до възхитителния блясък на природата в разкошна премяна.

Една сутрин Джейк изненада Тори — бе се уговорил с един от художниците да я нарисува. Отначало тя не искаше, но Джейк скоро я убеди да се откаже от скромността и срамежливостта си и да го зарадва.

— Искам да имам твой портрет, точно такава, каквато си днес — красива и изпълнена с щастие. Майка ти много ще се радва.

— Значи аз нямам думата, така ли! — продължи да спори Тори.

— Разбира се, че имаш. Можеш да кажеш „да“ и да благоволиш да се съгласиш.

Накрая Тори бе доволна, но и малко смутена от портрета, който се получи. Отначало Джейк не хареса вида й и затова, както си стояха насред парка, я бе сграбчил в ръце и нацелувал. След това лицето на Тори бе оживено, погледът й — топъл и замечтан, устните — розови и потръпващи от копнеж.

— Ето, точно това изражение бих искал да уловите — беше казал Джейк на художника. — Искам да личи, че е обичана, целувана, поруменяла от страст.

За негова радост, художникът беше направил точно това. Жената от рисунката сияеше. Очите й искряха от жизненост, долавяше се съвсем лек оттенък на чувственост. Това бе идеалният портрет на влюбена жена.

В неделя Тори отново се опита да накара Джейк да отиде на църква с нея. И този път той й отказа, макар че в началото на същата седмица с готовност бе разгледал красивата катедрала „Сейнт Луис“ и се бе възхищавал на нейното изящество и великолепие. Този път той остави съпругата си до вратата и отказа да влезе.

— Джейкъб, не смяташ ли, че ще е хубаво да присъстваме заедно на литургията, да благодарим на Господа за всичко, което ни е дал, и да го помолим да ни пази и направлява?

Джейк обхвана брадичката й с голямата си длан и повдигна лицето й към своето.

— Скъпа — рече той сериозно, — това, че не ходя на литургия, не паля свещи и не се моля в църква, не означава, че не съм благодарен на Бог за всичко, което е направил. Ние с него се разбираме по друг начин — аз не му досаждам с разни дреболии, за които той ме е надарил с ум и способности да се справям сам и не го отегчавам с глупави подробности.

Изражението на Джейк беше толкова сериозно, че Тори не можеше да го смъмри за тези думи. Изглежда, той истински вярваше в онова, което й казваше и сигурно беше прав. Коя беше тя, че да му противоречи?

— Разбираш ли, мила — продължи да обяснява Джейк, — Бог ми е дал единственото нещо, което истински съм желал в този живот — теб и твоята любов. Как бих могъл да искам повече, след като той вече е изпълнил най-съкровеното ми желание? Ти фактически се бе отдала на църквата, когато дойдох и те отведох. Той ми позволи това. В замяна, обещах да те обичам и почитам, да те пазя и да се грижа за теб, докато съм жив. И Бог знае, че ще те обичам повече от това, дори повече от цялата вечност. Ако утре умра, заклевам ти се, че няма да съжалявам за нито един миг, прекаран с теб. Това е най-прекрасното време в моя живот и винаги ще бъда благодарен, независимо колко време ще продължи този период. Бог ми е дарил един ангел, за да го обичам, и аз съм му благодарен за всеки озарен с твоята усмивка ден. Естествено, че не мога да искам нищо повече.

Сълзи бликнаха от очите на Тори. Тя протегна ръка и погали бузата му.

— О, Джейкъб, ти ми казваш такива прекрасни неща! — възкликна тя тихо. — И все пак не мислиш ли, че ще е добре да го помолиш да се погрижи за детето ни — да расте здраво и невредимо в мен; да го помолим той или тя да се яви благополучно на този свят?

— Ти го помоли от името на двама ни, скъпа — рече Джейк нежно. — Предполагам, че Бог вече е предопределил някаква съдба за бебето, но ти все пак поговори с него, ако това ти действа успокоително. Той няма да устои на твоите молби. Аз самият също не мога да им устоя, но все пак съм човек и освен това те обичам повече от всичко на света. Ще съм тук и ще те чакам, докато свършиш с молитвите си.

Верен на думите си, Джейк стоеше долу край стъпалата, когато тя излезе един час по-късно. Тори засенчи очи с ръка, за да се приспособи към ярката слънчева светлина след времето, прекарано в мрачната църква. Точно в този момент една старица пресече пътя й и младата жена едва не връхлетя върху нея.

— О! Съжалявам! — извини се Тори, като едва се задържа на крака.

Тръпки я побиха, когато старицата вдигна глава и я погледна с лъскавите си очи — най-черните, който някога бе виждала. Жената заканително размаха пръст с треперлив глас:

— Ти си жената!

— Коя жена? — заекна Тори.

— Която се нуждае от моята защита — отвърна старата вещица, сякаш това се разбираше от само себе си.

Преди да обясни какво има предвид, една друга жена се приближи и я задърпа за ръката.

— Хайде, мамо, ела! Белите не вярват на твоите магии и не обичат да им досаждаш. Да не искаш да извикат шерифа и пак да те хвърлят в оня затвор?

Обърканият поглед на Тори се местеше ту към едната, ту към другата непозната. И двете бяха високи, въпреки че по-старата вече бе започнала да се прегърбва от възрастта. Отначало Тори бе толкова стресната, че не бе забелязала цвета на кожата им — двете жени не бяха бели. Пък и не смяташе, че може да са каджуни, макар и напевният им говор да бе характерен за тези хора. Изглежда, бяха със смесена кръв — негърска и каджунска, защото и двете имаха тен като на презряла праскова. Докато ги разглеждаше, Тори си помисли, че сигурно и майката навремето е била красива и елегантна като дъщерята, независимо че сега беше достатъчно възрастна, за да бъде баба на Тори.

— Какво става тук? — Гласът на Джейк прекъсна мислите й и привлече вниманието на двете жени.

По-младата дръпна майка си за ръката и се опита да я накара да се отдръпне, сетне отвърна припряно, с разтревожено лице:

— Нищо, мосю. Майка ми е стара и понякога не знае какво прави.

Старицата изведнъж показа невероятна за нейната възраст сила, отскубна се от ръцете на дъщеря си и се развика на някакъв местен диалект, което стресна всички. После бързо обърна на английски и продължи тирадата си:

— Не съм ти разрешавала да ме докосваш, дъще! Аз съм почитаемата Мари Лавю. Ти дори не можеш да мечтаеш за моето могъщество и затова няма нужда да се месиш в моята работа! Махай се!

Това име се въртеше в главата на Джейк от предишните му посещения в Ню Орлиънз, но не можа веднага да си спомни къде точно го бе чувал. Чак когато старата дама извади една малка торбичка от корсажа си, той се сети коя е тя. Мари Лавю — сега остаряла и полупобъркана, навремето е била една от най-известните негърски магьосници по тези места.

Като млада е била много красива и ненадмината по своята елегантност. След смъртта на една от дъщерите й от жълтеница — болест, която продължаваше от време на време да върлува в града — Мари Лавю беше насочила странните си способности към лекуване и бе постигнала учудващи резултати. Предполагаше се, че нейните церове от дървена кора и корени са успели да спасят деветдесет и шест процента от болните от жълтеница, докато докторите гледали с благоговение и успявали да излекуват само половината от своите пациенти. Когато била в своя разцвет, не минавал ден, без някой да почука на вратата й и да я помоли за лек или амулет срещу болести и зло.

Когато възрастта бе започнала да я сломява, славата й на кралица на знахарите, макар и негласно, се бе прехвърлила върху дъщеря й. И все пак мадам Лавю продължаваше да посещава Френския квартал. Особено често навестяваше площад „Джексън“ и района около катедралата. Понякога я виждаха как утешава затворниците от общинския затвор. Мари Лавю бе решила да продължи отредената й мисия, докато смъртта я покоси, макар че за много хора бе по-удобно да забравят времената, когато са я молили за услуга, и напоследък й се присмиваха.

Сега тя срещна мрачния поглед на Джейк, без да трепне. Черните й очи го пронизаха, когато той й извика:

— Хайде, изчезвай, бабке! Нямаме нужда от проклетите ти магии. Съпругата ми е богобоязлива жена.

Мари поклати глава и се изкикоти. Смехът й прозвуча като кудкудякане.

— Мислиш, че не знам това, а? — попита тя високомерно. — Знам много повече, отколкото ти някога ще научиш. — Изгарящият й поглед се отклони към Тори и тя продължи да говори напевно: — Знам, че младата ти жена носи в утробата си твоето първо дете. Знам, че то ще бъде хубаво здраво момченце и ще се казва Бретън Рой.

Тори смаяно ахна, а жената отново закудкудяка:

— Да — размаха тя изкривения си пръст към тях, — знам всичко това, но и много повече. Ето затова съм тук. Тази жена има нужда от моята закрила.

Джейк се засегна от тази обида към дълга му на съпруг и покровител на семейството си.

— Мога да пазя жена си достатъчно добре и без твоята помощ.

— Така си мислиш — отвърна Мари, — но грешиш! Ще дойде ден, когато ще си ми благодарен, задето съм я спряла и съм й дала този талисман против злото. — Мари хвана амулета за каишката и го подаде на Тори.

Младата жена не можа да устои и се пресегна, но Джейк я изпревари.

— Казах ти вече, че не ни трябват безполезни магии — повтори сърдито той, като се опита да издърпа амулета от кокалестата ръка на Мари и да захвърли противната вещ на улицата.

Мари беше стара, но все още достатъчно жизнена, за да предотврати това. Тя отдръпна ръката си, изгледа го свирепо и с презрение изрече:

— Мъжете понякога са толкова глупави. Затова на жените е отредена честта да ръководят всички обреди. Рядко можеш да намериш мъж, който да не се превръща в глупак заради прекалената си гордост. Жените имат достатъчно ум, за да проумеят загадъчното. Те уважават чудото на магическите и мистичните неща, тъмните сили на непознатото.

— Задръж „тъмните сили“ за себе си. — Изгледа я подигравателно Джейк. Вдигна ръка и в един миг Тори с ужас помисли, че ще бутне бабичката на каменните стъпала. Но настойчивият поглед на Мари сякаш го накара да се вцепени.

Тори протегна разтрепераната си ръка и взе талисмана. Той като че изгори пръстите й, когато го стисна. И все пак някакво вътрешно чувство я заставяше, независимо от волята й, да го държи здраво.

— Благодаря, мадам — колебливо прошепна тя. — И какво да правя сега с него?

— Носи го на врата си — отвърна Мари. — Не се опитвай да го отваряш и преправяш, защото ще развалиш магията. И още нещо — не го сваляй, преди опасността да е преминала.

— И кога може да се случи това? — намеси се Джейк, а тонът му преливаше от сарказъм.

Мадам Лавю се изсмя, сякаш за да подчертае глупостта му. После, без повече обяснения и указания, тя се обърна и заслиза по стълбите — на осемдесет и седем години тялото й все още беше гъвкаво и грациозно.

Тори остана загледана след нея, докато жената се изгуби от погледа й. Чак тогава тя вдигна очи и срещна обвинителния поглед на Джейк.

— Тя е стара, Джейкъб, и предполагам, че има добри намерения.

Джейк само изсумтя недоверчиво, а Тори отвори ръката си и заразглежда странния талисман — той представляваше парче дърво, вероятно плавей, изваяно от времето и изкривено в някакво подобие на женски форми. В средата му, горе-долу там, където трябва да се намира коремът, имаше кухина. В нея бяха забити три големи семки, подобни на тиквените. В горната част на тялото, където се предполагаше, че се намира лявото рамо на фигурката, имаше дупчица, запълнена с нещо лепкаво. Тори се намръщи и се опита да разбере какво ли символизира тя. Може би сърцето? Какво ли означава?

Поклати глава, потънала в размисъл, и понечи да окачи амулета на врата си, но резките думи на Джейк я спряха:

— Да не мислиш наистина да носиш тоя глупав негърски боклук?

Тя спокойно срещна гневния му поглед.

— Да, Джейкъб. Смятам да го нося.

— Защо, за бога?

— Не знам. Не мога да ти обясня, защото и аз самата не го разбирам. Знам само, че се чувствам задължена да постъпя така, както мадам Лавю ме посъветва. Чувствам, че по непонятни за мен причини е било предопределено да я срещна днес тук и че трябва да я послушам.

— Не вярвам в това! — възкликна Джейк с отвращение. — Ако повярвам, тогава ще съм готов да се закълна, че тая дърта вещица те е омагьосала. — Нещо в изражението на Тори изведнъж го накара да спре тирадата си и да промени тона. — Е, добре. Какво, по дяволите, може да навреди? Та нали е само парче дърво и няколко семки! — измърмори той и добави наум: „Надявам се да е така.“ Вече изобщо не бе сигурен, че независимо от волята и здравия си разум, не бе повярвал поне мъничко в тъмните сили на старата кралица на магьосниците.

— Надявам се това проклето нещо поне да не вони! — процеди кисело той.