Даниел Стийл
Корабите на съдбата (6)

6

Морският въздух упражняваше обичайното си въздействие. На другия ден всички на кораба се събудиха по-рано, отколкото бяха свикнали — от години не бяха спали така добре и им се бе отворил такъв апетит, че стюардите тичаха към каютите с тежко натоварени подноси. Арман седеше с дъщерите си и гувернантката в тяхната частна трапезария, а Лиан беше още в банята. Децата горяха от нетърпение час по-скоро да излязат и да се разходят из кораба.

— Какво ще правите днес? — усмихна им се той над закуската от пушена херинга и хайвер и като го гледаше как се храни, Мари-Анж изкриви лицето си в гримаса. — Искаш ли да опиташ? — пошегува се Арман, а тя силно разтърси глава.

— Не, много благодаря, татко. Отиваме с мадмоазел да плуваме. Ще дойдеш ли?

— Тази сутрин ще поработя малко с господин Перие, но майка ви може би ще дойде.

— Какво щяла да прави майка ви? — Лиан се появи в трапезарията в бяла кашмирена рокля и бели велурени обувки, дългата и руса коса бе прибрана назад в стегнат кок. Изглеждаше свежа като английска роза и Арман отново й се възхити, изведнъж започнал да съжалява, че не остана по-дълго в леглото, за да се любят. — Добро утро, момичета — целуна и двете тя, поздрави гувернантката и после спря да целуне Арман по косата.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа. — Явно бе искрен и тя му се усмихна.

— По това време? — Комплиментът я бе изненадал и зарадвал. Той винаги забелязваше в какво е облечена и как изглежда, познаваше по очите му, кога я намира особено привлекателна. Както той преди малко, и тя съжали, че не бе поостанал в спалнята. Набързо бе скочил от леглото. Имаше много работа, а й бе обещал да свърши до обед. — Впрочем за какво предлагаше моите услуги?

— Да поплуваш с момичетата. Как ти звучи?

— Като добра идея — усмихна се тя на Мари-Анж и Елизабет. — Бих искала да купя някои неща и може би да се поразходя малко, но има предостатъчно време и за плуване. — Отново се усмихна на момичетата, наля си чаша чай и се обърна към Арман: — Ако не изразходвам с движение поне част от тази храна, когато стигнем в Хавър, ще тежа сто кила. — Погледна огромната му закуска и си взе една препечена филийка.

— Ако питаш мен, няма такава опасност. — Той подаде чашата си за още чай, погледна часовника и сякаш по предварително уговорен сигнал, на външната врата се позвъни — беше Жак Перие с вечната чанта в ръцете. Гувернантката го въведе и той със сериозен вид поздрави Лиан, а сетне и Арман:

— Bonjour, Madame… Monsieur Ambassadeur… Tout le monde a bien dormi? — Попита как са спали и седна с мрачно изражение. Той както винаги нямаше търпение да се захване за работа и Арман се надигна с въздишка.

— Дами, боя се, че дългът ме зове. — Усмихна се на своя помощник и отиде до спалнята да вземе собствената си чанта. Появи се след миг със сериозен поглед и официална физиономия. — Ние тръгваме. — Помаха на момичетата и преди да излязат, предложи на Перие да отидат в мъжката пушалня две палуби по-надолу. Сега там едва ли имаше много хора и те можеха спокойно да си вършат работата в огромното помещение, разположени удобно на канапетата и фотьойлите от марокен, без някой да им пречи. Перие побърза да се съгласи. Той бе прекарал там предишната вечер — тъй като практически не се интересуваше от танците в големия салон, бе предпочел пушалнята, за да прегледа бележките си и да се подготви за работата на следващия ден. По-късно, по пътя към стаята си, се отби в съседното кафе грил, поръча късна вечеря и чаша бренди и в полунощ си легна, още преди Лиан и Арман да се приберат в своя апартамент.

— Добре ли спа, Перие? — попита го Арман, докато слизаха в залата за пушене по величественото стълбище. Тук нямаше жени. Заведението беше достъпно само за мъже, с идеята да им напомня за клубовете им, но бе много по-пищно от който и да било от тях, със златни барелефи на египетски спортни сцени по стените, високи две палуби, нещо характерно за почти всички общи помещения на „Нормандия“. Арман избра един тих кът с две големи кожени кресла и бюро, като бутна настрани вестника, който се издаваше на кораба. Имаха си достатъчно работа.

— Спах много добре, благодаря, сър.

Преди да разтвори папките, които носеше със себе си, Арман се огледа наоколо.

— Бива си го корабът, нали Перие?

— Наистина сър, така е. — Дори той, комуто липсваше всякакъв интерес към излишния лукс, бе поразен още от стъпването си на борда. Наоколо всичко бе изключително красиво, умопомрачително творение, най-доброто, което родината им можеше да създаде — от дървената облицовка до скулптурите и изящните гравюри върху стъкло. Очите поглъщаха всичко това и сърцето се вълнуваше, дори тук, в пушалнята.

— Е, започваме ли?

— Да, сър. — Познатите папки бяха извадени и те работиха тихо часове наред. Перие старателно си водеше бележки и след като приключеха с даден въпрос, слагаше материалите настрани. Към десет и трийсет вече бяха набрали темпо. Тъкмо тогава Арман забеляза, че в пушалнята влиза Ник Бърнъм с блейзер, бели панталони и вратовръзка от Йейл. Той си избра тихо кътче в другия край на салона, взе корабния вестник и захвана да чете, ала един-два пъти погледна часовника си и Арман правилно предположи, че има среща с някого. Помисли си, че и той може би води със себе си някой помощник, знаеше, че много бизнесмени го правят, но Ник някак си не му се струваше от този тип хора. По-скоро му приличаше на онези, които в края на деня оставят работата в офиса и насочват вниманието си към други неща. Той нямаше напрегнатия вид на мнозина от колегите си в света на бизнеса. В този момент влезе друг мъж и се огледа. Щом го видя, Ник Бърнъм веднага се изправи. Човекът тръгна към него с почти военна стъпка, стисна силно ръката му и седна. Поръча питие на един от ятото келнери, които стояха в очакване, и известно време двамата разговаряха тихо, доближили глави над масата. Арман предположи, че става дума за бизнес. Ник често кимаше и на няколко пъти си записа нещо, накрая по-възрастният му събеседник се облегна назад с доволен вид, кимна бавно и запали пура. Каквото и да бяха обсъждали, разговорът очевидно бе протекъл добре. Сетне непознатият стана и след като се ръкуваха, прекоси салона, излизайки през кафе грила. Ник го наблюдаваше със стиснати устни, очите му проследиха всяка негова стъпка до самата врата. Тогава отново извади бележника и изразът на лицето му събуди любопитството на Арман. През целия разговор с непознатия той бе изглеждал заинтересуван, но безстрастен; спокоен и съсредоточен, ала далеч не така съсредоточен, както сега, докато преглеждаше бележките си. Може би все пак бе по-напрегнат, отколкото си даваше вид.

Арман отново осъзна каква важна личност е Ник, обсъжданата в пушалнята сделка несъмнено бе за главозамайващи суми. При все това се държеше видимо непринудено, спокойно. Сега, докато го наблюдаваше, Арман почувства, че това е само една фасада, един начин на поведение, възприет много отдавна, за да накара онези, с които преговаря, неоправдано да се отпуснат. В момента у него нямаше и следа от предишната лекота. Арман почти усещаше как колелцата в главата му се въртят на пълни обороти и си помисли, че той е много интересен човек. Щеше му се до края на пътуването да намерят време и да поговорят. Когато Ник си тръгна, очите им се срещнаха и младият мъж го поздрави със сърдечна усмивка. Харесал му бе елегантният начин, по който Арман се справи с невъзпитаното поведение на Хилъри предишната вечер. Учтиво, но недвусмислено й даде да разбере, че нейните прелести не го вълнуват и Ник почувства облекчение. Нямаше особено желание да се разправя с поредното й приключение, този път в тесния кръг на пътниците от първа класа, и почувства, че Арман е порядъчен човек. И двамата имаха това усещане един за друг и сега си размениха усмивка на безмълвно разбирателство.

Арман се върна към работата си, а Ник излезе да вземе малко въздух на откритата палуба към първа класа, и когато погледна нагоре, видя Лиан на терасата пред апартамента „Трувил“ с обърнато срещу вятъра лице. Един дълъг миг стоя и я наблюдава. В тази жена имаше някаква красива грация. В бялата си кашмирена рокля приличаше на статуетка от слонова кост и той отново си спомни колко тихо и достойно се бе държала предишната вечер. После нейните дъщери излязоха на терасата да й напомнят за себе си и след малко тя влезе вътре с тях, без да го забележи.

Лиан и момичетата обиколиха магазините, за да потърсят подарък за Арман. Тя избра една вратовръзка от „Хермес“, а Мари-Анж държеше непременно да му купят малък бронзов модел на кораба върху поставка от мрамор, можел да си я сложи на бюрото в Париж. Лиан им разреши да зарадват баща си с това съкровище и преди да отидат на басейна, минаха да го оставят в апартамента.

Басейнът беше дълъг към двайсет и пет метра и представляваше изключителна гледка. Емайлираните плочки и пъстрата мозайка бяха подредени в сложни мотиви по цялото дъно и по стените му. Макар в дълбокото да лудуваха множество щастливи плувци, не изглеждаше препълнено и децата направо запищяха от удоволствие, когато Лиан ги заведе на стъпаловидния плитък край. Тя се бе преоблякла в морскосин плетен бански костюм с бяло коланче и преди да се гмурне в половината за възрастни, прибра косата си в бяла гумена шапка. Заплува с широки отмерени движения към момичетата, които цамбуркаха наоколо в червените си гащета и вече започваха да установяват приятелства. Имаше едно момченце с червени плувки, почти като техните, и Елизабет току-що се бе осведомила, че се казва Джон. Когато Джон вдигна поглед към Лиан, тя забеляза, че очите му са наситено смарагдовозелени и блестящи, в подчертан контраст със светлата му кожа и почти гарвановочерната коса. Имаше чувството, че вече го е виждала някъде, очите и усмивката му й бяха някак познати.

Лиан отново обърна към дълбокия край и докато плуваше, й направи впечатление, че вече бяха започнали да се образуват групички. Другите се викаха на малки имена и също като децата бяха започнали да се сприятеляват. Но тя не виждаше нито един познат. Поради постоянната заетост на Арман с Жак Перие, двамата се бяха срещали с по-малко хора, а на нея й бе някак непривично да ходи сама, където и да било. Излизаше на чист въздух на малката им тераса или си правеше самотни разходки, или, както сега, предприемаше нещо с момичетата. Но не беше от жените, които се мотаят из магазините и бъбрят с другите дами или пък завързват познанства по време на чая в големия салон.

Плуваха повече от час и накрая Лиан настоя да излязат от басейна. Заведе момичетата в апартамента да се преоблекат за обяд и ги придружи в детската трапезария, декорирана от Лоран дьо Брюноф с рисунки на хванати за опашките маймунки по стените. Предишната вечер децата се бяха хранили тук и се бяха влюбили в това помещение. Когато си тръгваше, Лиан видя да влиза момченцето от басейна с гувернантката си. Усмихна му се и то помаха на момичетата. После тя се прибра да се преоблече — оставаха й само десет минути да се приготви за обеда. Чудеше се дали Арман ще се върне скоро, но когато седна на дивана да го чака в бежовия вълнен костюм от „Шанел“, един стюард позвъни на вратата и й подаде бележка. Арман и Жак не бяха привършили работата си и той предпочиташе да продължат, за да прекара с нея поне следобеда. Докато четеше характерните му драскулки за миг усети, че сърцето й се свива, но все пак се усмихна на стюарда и слезе сама в голямата трапезария.

Мястото й бе на маса за осем души, но две от семействата бяха решили да не обядват. Другата двойка бе от Ню Орлиънс, приятни възрастни хора, които поведоха лек разговор за кораба. Лиан обърна внимание, че жената носи пръстен с диамант, голям колкото бучка захар и не е много приказлива. Съпругът, както сам каза, бил в нефтения бизнес. Дълги години живели в Тексас, преди това и в Оклахома, но в залеза на дните си се преместили в Ню Орлиънс. С Арман бяха ходили там веднъж. Постара се, колкото можеше, да поддържа разговора, ала по време на десерта всички млъкнаха и още преди да сервират кафето, сътрапезниците й се извиниха и отидоха да подремнат.

Лиан остана сама и заразглежда трапезарията и оживените маси наоколо. Без Арман се чувстваше самотна и й се искаше той по-скоро да приключи с работата. Хапна малко пресни плодове, пийна чаша чай и излезе навън, където почти веднага се сблъска с Ник Бърнъм и сина му. Спомни си къде е виждала момчето. Беше същото, което тя и дъщерите и срещнаха на басейна, а сетне и в детската трапезария. То много приличаше на Ник, затова й се бе сторило така познато. Усмихна се първо на сина, после на бащата и заговори на детето:

— Как беше обедът?

— Много хубав. — Хванало за ръка баща си, то изглеждаше много радостно, по-щастливо дори, отколкото на басейна. — Отиваме на куклен театър.

— Няма ли да дойдете с нас? — усмихна й се Ник и Лиан се поколеба. Искаше й се да чака Арман в апартамента, но можеше да му остави бележка и да заведе момичетата. Нищо не пречеше, когато баща им се върне, да ги оставят там. Гувернантката щеше да ги прибере след представлението.

— Да, ще дойда. Ще се върна да взема дъщерите си и ще се срещнем там.

Докато бързаше към „Трувил“, Лиан бегло се почуди къде ли е Хилъри Бърнъм, но реши, че тя няма вид на майка, която прекарва много време със сина си. И излезе права. Завари Мари-Анж и Елизабет да играят в една от стаите на някаква игра. Гувернантката настояваше да поспят, но Лиан ги спаси и остави бележка на Арман:

„Отивам с децата на куклен театър. Ще те чакам там.“

Обичам те, Л.

Сетне трите хукнаха към детския салон на същата палуба. Там имаше въртележка, а пиеската „Пънч и Джуди“ щеше да започне всеки момент. Откриха Ник и Джон, които ги чакаха, седнали на един празен ред. Лиан и момичетата заеха местата си тъкмо, когато лампите започнаха да гаснат. Следващият час отлетя неусетно, децата се смееха, пищяха и отговаряха на въпросите на Пънч, а когато представлението свърши, разпалено заръкопляскаха.

— Голям смях падна — вдигна поглед към Ник ухиленият до ушите Джон. — Може ли сега да се качим на въртележката? — Току-що я бяха пуснали и стюардеси помагаха на децата да се качват, докато цяла редица сервитьорки приготвяха щедри порции сладолед. „Нормандия“ бе същинска страна на чудесата не само за големите, но и за децата. Този салон бе вълшебно кътче за малките. Елизабет и Мари-Анж тозчас се откъснаха от майка си и се настаниха на кончета от двете страни на новия си приятел, а когато въртележката се завъртя, и тримата започнаха радостно да им махат.

— Тук ми се струва направо невероятно — усмихна се Ник на Лиан. — Организираните за тях забавления като че ми харесват повече, отколкото нашите.

Лиан се разсмя:

— Мисля, че и на мен. — Известно време стояха и наблюдаваха децата, които се кикотеха и бърбореха на въртележката. — Тази сутрин видяхме сина ви на басейна и ми се стори, че го познавам отнякъде — усмихна се тя на Ник. — Като се изключи косата, той е точно ваше копие.

— И момичетата са ви одрали кожата.

Всъщност Лиан смяташе, че Елизабет прилича повече на баща си, но и двете бяха взели русите й коси. Косата на Арман някога бе черна като на малкия Джон, но той вече от години беше съвсем побелял. Все пак си личеше, че не е бил рус, за разлика от Ник, който със своите широки рамене, зелени очи и руса коса изглеждаше направо като викинг.

— За тях пътуването ще бъде неповторимо преживяване.

Лиан кимна, за момент потънала в собствените си мисли. Питаше се дали за нея и Ник то ще се окаже също толкова приятно. Имаше чувството, че откакто са потеглили, почти не е виждала Арман, а не забеляза и Хилъри да обядва с Ник. Тя имаше вид на жена, която се чувства добре само в компанията на мъже, облечена във впити рокли, отрупана с бижута и скъпи кожи. Човек трудно можеше да си я представи седнала до басейна, да чете книга на палубата или да играе тенис. И сякаш прочел мислите й, Ник отново се обърна към нея:

— Ходихте ли вече да играете тенис?

— Не. Опасявам се, че не съм особено добра.

— Нито пък аз, но ако намерите време за някой и друг гейм, с удоволствие бих поиграл. Днес видях посланика да работи усилено в пушалнята и ако той не възразява, ще ми е много приятно да се срещнем с вас на корта. — В гласа му не се долавяше никакъв подтекст и Лиан предположи, че се чувства самотен.

— Госпожа Бърнъм играе ли? — Въпросът не прозвуча двусмислено, но Ник се запита дали пък не е упрек.

— Не, не играе. Като момиче е играла много в Нюпорт, но никога не й е било приятно. — И попита: — Вие сте от Сан Франциско, нали?

Лиан бе изненадана, че Ник знае това, а той го прочете по лицето й и поясни, сърдечно усмихнат:

— Снощи някой спомена моминското ви име. Крокет, нали? — Тя кимна. — Моят баща беше в делови отношения с вашия. — Напълно възможно, бащата на Лиан купуваше огромни количества стомана за корабите си. — Ние имаме там офис, градът е хубав, но аз все си намирам работа в другия край на света.

Тя му се усмихна развеселена:

— В Париж не е толкова лошо.

— Сигурно не е — ухили се той. И на „Нормандия“ не беше лошо, нито пък на другите места, където бе живял. Лошото беше само, че Хилъри не мислеше така, но тя си имаше собствени причини, които я задържаха у дома. — Съпругът ви във Франция ли е назначен?

— Поне засега. Той не е живял там от години и, предполагам, са решили да го върнат за известно време.

— Къде бяхте преди Щатите?

— Във Виена, а след това в Лондон.

— Виена е един от любимите ми градове. Надявам се, че ще имам възможност да го посетя някой път, когато се връщам от Берлин. — Каза го без заобикалки, сякаш нямаше какво да крие.

Лиан изглеждаше шокирана.

— В Берлин ли ще живеете?

— Не. В Париж. Но имам работа там. — Очите му внимателно се взряха в нейните, за да разгадаят реакцията й. Ала вече бе разбрал от начина, по който тя се вцепени при споменаването на Берлин. — Моята работа, госпожо Дьо Вилие, е да продавам стомана. Невинаги на предпочитаните от мен хора, опасявам се.

Арман бе казал почти същото, но тя не го одобряваше и го показа.

— За всички нас ще дойде време да решим на коя страна ще застанем.

— Да — съгласи се той. — Зная. Но все още е рано да се мисли за това, или поне така ме уверяват. А дотогава имам договори, които съм длъжен да изпълнявам, и не само с Франция.

— И на англичаните ли продавате?

— Продавах. Сега те имат други партньори.

— Може би не одобряват вашите сделки с Берлин. — Едва изрекла това, тя се изчерви, почувствала, че е стигнала твърде далече. — Много се извинявам… Не исках да… Не биваше да казвам…

Но Ник Бърнъм отново й отправи спокойната си усмивка. Не се чувстваше обиден и уважаваше тази жена, задето говори, каквото мисли.

— Може и да сте права. И не се извинявайте. Съгласен съм с онова, което казахте в началото: за всички ни ще дойде време да изберем страна. Просто се опитвам засега да не допускам личните ми убеждения да влияят върху бизнеса. Не мога да си позволявам подобни игри. Аз нося отговорност за търговията със стомана, но разбирам чувствата ви. — Погледна я много меко и тя още повече се засрами от онова, което бе изрекла. Той беше изключително непосредствен, представителен мъж. Държеше се необикновено открито, искрено, без преструвки и показност. В него имаше нещо много стабилно и силно. Тя го долови дори в нежния тон, с който заговори на сина си, щом децата се върнаха от въртележката. Беше от мъжете, към които чувстваш, че можеш да се обърнеш по всяко време, и на които винаги можеш да се опреш: непоклатим като канара човек, какъвто е хубаво да имаш до себе си по време на буря.

Тя се обърна и съзря Арман, който я търсеше с поглед от вратата. Махна му и тръгна към него. Той изглеждаше уморен почти колкото преди заминаването.

— Как беше кукленият театър? — Целуна я нежно по бузата и извърна очи към дъщерите си, които се бяха върнали на въртележката с Джон. После забеляза Ник Бърнъм, който идваше към тях. Мъжете се поздравиха и се ръкуваха.

— Свършихте ли си работата, посланик?

— Повече или по-малко, поне за днес — усмихна се той на жена си. — Много ли беше самотна на обед Лиан?

— Много. Но господин Бърнъм бе така любезен да ни покани тук. Момичетата се запознаха със сина му тази сутрин на басейна и тримата бързо се сприятелиха. — Тя отново се усмихна на Арман, забравила за всички други погледи, освен неговия. — Къде е Жак? Изхвърли ли го през борда?

— Само да можех! Обаче тази негова чанта изобщо няма да потъне, ще ме преследва като акула чак до Хавър и ще ме разкъса в мига, в който стъпя на брега. — Лиан и Ник Бърнъм се разсмяха и си побъбриха известно време за кораба. Вечерта щеше да има театрално представление, предишната зима пиесата имала голям успех в Париж, Лиан и Арман горяха от нетърпение да я видят. — Ако на вас с госпожа Бърнъм ви е приятно, бихме могли да отидем заедно.

— Опасявам се, че жена ми не говори френски. — Със съжаление се усмихна на новите си приятели Ник Бърнъм. — Но бихме могли да пийнем нещо след това.

Двамата казаха, че намират идеята прекрасна, ала когато в осем часа вечерта излязоха от театъра, не откриха семейство Бърнъм в големия салон и Лиан убеди съпруга си да идат на нейното любимо място, в зимната градина под капитанския мостик. Седяха няколко часа на чаша шампанско, загледани в нощта навън. И там, между аквариумите с необикновени риби и клетките с екзотични птици, Арман й призна, че е изпитал облекчение, когато семейство Бърнъм не са се появили. Перспективата да държи Хилъри на разстояние не му се виждаше много привлекателна, макар че харесваше Ник.

Лиан споделяше мнението му.

— Той ме покани да играем някой път тенис, докато ти работиш. Ще имаш ли нещо против? — обърна тя към него наситеносините си очи.

— Ни най-малко. И без това се чувствам виновен, че те оставям без всякакви развлечения.

— На този кораб? — разсмя се Лиан. — Ако тук не намеря с какво да се занимавам, ще ме е срам да си го призная.

— Значи ли това, че се чувстваш добре?

— Изключително добре, любов моя. — Тя се наклони към него и му прошепна: — Особено в момента.

— Чудесно.

Накрая те се върнаха в кафе грила, после излязоха на палубата, качиха се на частната си тераса и се прибраха в апартамента. Вече наближаваше два и Лиан бе полузаспала.

— Утре сутринта пак ли ще работиш?

— Боя се, че се налага. Защо не поиграеш тенис с онзи приятел? В това положително няма нищо лошо.

И Лиан мислеше така. Ник не беше от мъжете, които биха си позволили да ухажват чужда жена, пък си имаше и достатъчно грижи. Лиан и Арман се настаниха удобно в леглото с твърдото намерение да се любят, но както си мислеха за това, той вече тихо похъркваше, а тя бе потънала в дълбок сън.