Даниел Стийл
Корабите на съдбата (51)

51

На 28 юни 1942 година ФБР залови на Лонг Айлънд осем немски агенти. Те бяха дошли с подводниците, което напомни на всички колко близо е врагът до източната им морска граница. От началото на годината германците бяха потопили в Атлантическия океан 681 кораба, без самите те да претърпят съществени загуби.

— Тъкмо заради това интернирахме японците — опитваше се да убеди Лиан чичо Джордж на закуската.

Само преди няколко дни тя му бе казала, че смята тази мярка за жестока и неоправдана. Собственият им градинар бе интерниран с цялото си семейство в един от лагерите и там се отнасяха към тях повече от жестоко. Ограничаваха храната им, не им даваха почти никакви лекарства, а жилищните условия бяха неприемливи дори за животни.

— Изобщо не ме интересува. Ако не бяхме го направили, японците също щяха да пращат агенти и те щяха да се изгубят в тълпата. Нали тъкмо това са се опитвали да направят и германците.

— Не съм съгласна с тебе, чичо Джордж.

— Как можеш да говориш така, като знаеш, че Ник се бие с японците?

— Мога. Хората в лагерите са американци.

— Но доколко са лоялни? Не бива да се излагаме на рискове. — Отдавна имаха спорове по този въпрос и той мъдро реши да смени темата: — Днес ще ходиш ли на работа в болницата?

Тя бе поела изцяло функциите на санитарка и вече работеше по пет дни в седмицата, вместо по три.

— Да.

— Много се натоварваш — погледна я нежно той и тя се усмихна.

Откакто бе изпратила онова писмо на Ник, Лиан се стараеше да работи колкото е възможно повече. Както и след „Довил“, отново я преследваха мисли за него, ала сега наред с чувството за загуба я измъчваше и страх, че нейното решение да сложи край на връзката им може да го накара да стане непредпазлив. Единствената и надежда бе, че любовта към сина му ще го държи нащрек и ще го подсеща да се пази. Бе убедена, че не е имала друг избор. Неин пръв и единствен дълг бе да мисли за съпруга си. Известно време го бе пренебрегвала, ала с това вече бе свършено.

— Какво ще правиш днес, чичо Джордж?

Тя нежно изтика Ник от главата си, което правеше поне по хиляда пъти на ден. Сега трябваше да живее със своята вина и със страха, че някаква неясна интуиция за онова, което бе извършила, може да е навредила на Арман. Длъжна бе да поправи грешката си и отново му пишеше всеки ден, макар да знаеше, че той получава писмата й по няколко наведнъж, когато цензорите се наканят да ги проверят.

— Ще вечерям в клуба с Лу Лоусън. — Лицето му помръкна и той добави с потрепващ глас: — Неговото момче, Лаймън, загина при Мидуей.

Лиан вдигна поглед. Лаймън Лоусън беше адвокатът, с когото чичо й се бе опитал да я сватоса веднага след идването й в Сан Франциско.

— О, каква тъжна новина!

— И на мене ми е мъчно. Лу го изживява много тежко. Лаймън беше единственият му син.

Това отново й напомни, че Ник е там. Но не биваше да мисли за това, защото щеше да полудее. Ник беше някъде в Тихия океан и се биеше с японците, а Арман бе във Франция и си имаше работа с германците. Сърцето й се разкъсваше между двата края на света.

— Трябва да тръгвам на работа.

Болницата бе единственото място, където се откъсваше от мислите си, а дори там, особено там, войната присъстваше неизменно. Всеки ден с транспортните кораби пристигаха ранени момчета, всяко от които можеше да разкаже нова ужасяваща история за битките в Пасифика. Но на тях поне можеше да помогне, можеше да ги успокои, да им сложи компрес, да ги нахрани, да ги прегърне, да ги докосне.

— Не се преуморявай, Лиан.

Когато тя излезе, чичо й се потюхка над факта, че не е като останалите жени и ако има други като нея, то те са голяма рядкост. Повечето си убиваха времето, като организираха приеми за офицерите. Ама не, на нея й дай да изпразва подлоги, да търка пода и да гледа как хората повръщат, когато ги изкарват от операционната. И както винаги, не можеше да не й се възхищава.

 

 

След две седмици, когато една вечер се прибра от работа, Лиан намери писмото на Арман. Той пак се оплакваше от крака и това я разтревожи. Пишеше още, че щял да заминава с Мулен за Лондон, което окончателно я убеди, че е в беда. За момент сърцето й политна от радост — ако той наистина се измъкне… Ала продължи да чете и надеждите й увехнаха.

„Сърцето ми се къса, че скоро ще замина с Мулен, но единствената ми утеха е, че пак ще се върна и ще се боря още по-яростно.“

Сякаш не можеше вече да мисли за нищо друго и докато четеше писмото, Лиан направо му бе ядосана. Та той беше на петдесет и девет години, защо не ги остави да се бият и не се прибере у дома при нея? Защо? „… a la mort et a tout jamais“ — прочете тя… Франция бе всичко за него. А беше време, когато смисълът на живота му не се изчерпваше само с това, съвсем не се изчерпваше само с това. И докато седеше, вперила поглед в писмото му, тя си даде сметка, че от момента, в който бяха слезли от „Нормандия“, всичко в живота им се бе променило. Последваха онези мъчителни месеци преди войната, когато той работеше до пълна изнемога, напрежението от септември до падането на Париж, когато не знаеше с какво се занимава той. А сетне, тя и децата напуснаха Франция и го оставиха сам, да се бори с германците, преструвайки се, че им помага.

Лиан прочете още веднъж писмото и го остави. Всичко това беше направо непоносимо. Тя бе уморена до смърт. Целия ден се бе занимавала с един младеж, изгубил ръцете си по време на битката в Коралово море. Той бе воювал на „Лексингтън“ с Ник, но беше само редник и не го познаваше.

Когато слезе за вечеря, Джордж каза, че днес изглежда особено уморена. От седмици имаше посърнал и изтощен вид и той подозираше, че крие нещо от него.

— Имаш ли вест от Ник?

Преди Лиан му казваше, когато получеше писмо от него. Но от известно време това не бе се случвало, а сега поклати глава.

— Имам писмо от Арман. Изглежда уморен и кракът още му създава неприятности. — Искаше й се да му каже истината за мъжа си, но щеше да почака, докато той отиде в Англия.

— А от Ник? — не мирясваше чичо й и тя кипна.

— Арман ми е съпруг, не Ник!

Но тази вечер възрастният човек също бе уморен и набързо изтърси:

— Цяла пролет не се сети за това, нали? — И му се дощя да си отхапе езика, особено като видя сломеното й изражение.

— А трябваше — едва чуто отвърна тя.

— Лиан, извинявай… Не исках…

Лиан вдигна помръкнал поглед.

— Ти си съвсем прав. Направих голяма грешка. Не беше честно нито към Арман, нито към Ник — и въздъхна. — Преди няколко седмици писах на Ник. Няма повече да поддържаме връзка.

— Но защо? Горкият човек… — Той бе слисан от тази новина.

— Нямам право, чичо Джордж, ето защо. Аз съм омъжена жена.

— Но той го знаеше!

Тя кимна.

— Изглежда аз съм единствената, която го бе забравила. Вече поправих грешката си, доколкото това е възможно.

— Ами той? — избухна чичо Джордж. — Как мислиш ще му подейства това сега, когато воюва някъде из моретата?

— Нищо не мога да направя — отвърна тя и от очите й бликнаха сълзи. — Длъжна съм да изпълня своя дълг към съпруга си.

На Джордж му се искаше да удари с юмрук по масата, но не посмя. На лицето й се бе появил израз на пълна безнадеждност.

— Лиан… — Ала не знаеше какво да й каже. Не можеше да й каже нищо. Тя беше не по-малко упорита от него.

Лиан стана от масата и се върна в болницата — с всеки изминал ден работното й време сякаш ставаше все по-дълго.

Седмица след като бе получила писмото от Арман, на връщане от работа намери в кутията писмо от Лондон с непознат почерк. Не можеше да си представи от кого може да е и го отвори още докато се качваше по стълбите. Цялото тяло я болеше. През деня се бе опитвала да утешава младежа, който бе загубил ръцете си. Той изгаряше от температура и все още не бе изключено да го изпуснат.

Изведнъж Лиан се закова на място и погледът й замръзна на думите „Chere Madame…“. Започваше като най-обикновено писмо, но после следваше нещо невъобразимо:

„С дълбоко съжаление трябва да Ви съобщя, че вчера, малко след пладне, вашият съпруг загина в служба на отечеството си. Той умря благородно, със смъртта на герой, след като спаси от гибел стотици хора и много от съкровищата на Франция. Името му ще остане запечатано в нашите сърца и в сърцето на Франция и нека децата Ви се гордеят със своя баща. Скърбим заедно с Вас за този прекрасен човек. Ала най-тежка е загубата за неговата родина.“

Писмото беше подписано от Мулен.

Лиан бавно се свлече на горното стъпало и продължи да го чете отново и отново, ала думите си оставаха все същите. „Chere Madame… С дълбоко съжаление… С дълбоко съжаление…“ Но това беше лъжа! Не беше вярно, че загубата е най-тежка за родината му. Тя смачка писмото на топка, захвърли го в коридора, заблъска по пода и заплака. Той беше мъртъв… мъртъв! И беше глупак, задето бе останал там… да се бори против германците… да…

Дори не чуваше, че чичо й я вика. Не чуваше нищо, само лежеше на пода и пищеше. Той беше мъртъв. И Ник щеше да умре. Всички щяха да умрат. И за какво? За кого? Погледна чичо си с невиждащи очи и изкрещя:

— Мразя ги!… Мразя ги!… МРАЗЯ ГИ!!!