Даниел Стийл
Корабите на съдбата (42)

42

На следващия ден Ник се обади да й благодари и да пожелае Весела Коледа на всички. Лиан бе решена да се придържа към добрия тон и да приключи разговора бързо, но като чу гласа му, сърцето й се сви. Подозираше, че той е ужасно самотен без сина си и толкова далеч от своя дом на Коледа. Не се сдържа да не му каже още няколко думи.

— Обади ли се днес на Джони, Ник?

— Обадих му се — отвърна той, но гласът му се пречупи. Предположенията й бяха съвсем верни, за него денят бе ужасен. — Джони се разплака като малко момченце. Скъса ми сърцето. А майка му утре заминава за две седмици в Палм Бийч. Без него — въздъхна той. — Все същата история. Но сега не мога да направя абсолютно нищо.

— Може би като се върнеш… — повтори като ехо собствените му мисли тя.

— Тогава ще предприема нещо по този въпрос. Адвокатът ми каза, че и без това трябва да поизчакаме, преди да обжалваме. Пък и така поне знам, че е на сигурно място. Маркъм е пълен глупак, но единственото, което го интересува, е да си осигури добър живот. Няма да направи нищо лошо на детето — преди бе приказвал друго, ала сега нямаше избор. Знаеше, че Хилъри няма да глези с любов момчето, но ще го наглежда. Все едно, че бе оставил сина си при чужди хора, да се грижат за него, докато трае войната. — Брет Уилямс също ще следи как се развиват нещата, в случай че положението стане нетърпимо. Това бе горе-долу най-доброто, което можех да направя, преди да замина.

Тя го слушаше с болка. Знаеше колко много обича сина си Ник, нали това бе една от двете главни причини да го откъсне от себе си.

— Затова ли се записа в армията, Ник?

— Повече или по-малко. Нужно ми беше да избягам. Пък и нали сме във война. В сравнение с миналата година го чувствам едва ли не като облекчение.

— Стига да не откачиш, когато корабът ти потегли. — Лиан бе склонна да мисли, че е трябвало да си остане вкъщи и сам да следи какво става с Джони. На моменти и той самият мислеше така, но се радваше, че се е върнал във войската, особено след като я бе намерил.

— Още не съм тръгнал — усмихна се Ник. Стоеше облегнат на стената в коридора на своя хотел. И реши да направи един опит: — Предполагам, че днес няма да мога да те видя, Лиан?

За миг се възцари мълчание.

— Аз наистина би трябвало да си седя тук с децата и… — Гласът й заглъхна. Не знаеше какво да му каже. Искаше той да разбере, че през последната година и половина за нея нищо не се е променило и чувствата й са същите. Както към него, така и към Арман. И не се е отказала от решението си да сложи край на тяхната връзка.

— Разбирам.

Тя отново долови самотата в гласа му и силно се разколеба. Някъде в главата й зазвъня предупредителен сигнал, но този път не му обърна внимание. Какво лошо имаше в това? Беше Коледа в края на краищата.

— Но ако наминеш следобед… — там щяха да са децата, чичо й.

— С най-голямо удоволствие.

— Към четири?

Той стискаше слушалката.

— Благодаря ти, Лиан. Много мило от твоя страна.

— Не говори така. Ти си стар приятел.

Ник замълча и накрая попита:

— Такъв ли съм сега?

— Да — отвърна тихо, но твърдо тя.

— Добре е да го знам.

Той пристигна точно в четири и децата много се зарадваха, като го видяха, а Джордж се изненада.

— Не предполагах, че ще се видим толкова скоро.

— Мисля, че вашата племенница се е съжалила над мене, нещастния моряк в един чужд град.

Джордж се засмя и Ник седна да поиграе с момичетата, а след малко Лиан предложи да се разходят из старото испанско укрепление. Джордж се усмихна на Ник и каза, че ще си остане вкъщи, искал да почете от новата си книга. Останалите взеха палтата си и излязоха. Децата хукнаха напред. Краката на Мари-Анж изведнъж бяха станали дълги и пъргави като на жребче, а Елизабет се мъчеше да не изостава.

— Момичетата растат и скоро ще станат хубави млади дами. На колко години са сега?

— Елизабет е на девет, Мари-Анж на единайсет. А Джон на колко беше? И той наближава единайсет, нали?

Ник кимна.

— Колко бързо лети времето.

— Понякога — отвърна тя, ала си мислеше за Арман.

Ник веднага разбра това и попита:

— Как е той? Още ли е във Франция?

— Да — кимна тя.

— Мислех, че вече е заминал за Северна Африка.

Тя погледна Ник и спря. Нямаше смисъл да се преструва пред него. Бремето ставаше вече наистина непоносимо.

— Арман е при Петен.

Ник я погледна, но не изглеждаше стъписан.

— Знаеш ли, останах с това впечатление още когато бяхме на кораба. Не зная защо, но така си помислих. Как ти се отразява това, Лиан? — Знаеше, че този факт не влияе на чувствата й, ако беше така, тя щеше да му го каже още преди.

— Трудно е да се обясни. Но за децата беше много тежко — разказа му за Вашингтон, за пречупените кръстове и той изстена.

— Колко ужасно е било за тях… и за тебе… — Потърси очите й и откри в тях нова тъга.

— Тъкмо заради това дойдохме на запад. Тук ни е по-леко благодарение на чичо Джордж.

— Той знае ли за Арман?

— Беше научил още преди да дойдем тук — въздъхна тихо и те отново тръгнаха, за да не изостават от момичетата.

Лиан изпитваше облекчение, че бе казала на Ник, винаги досега бяха разговаряли открито и нямаше причина това да се променя сега. В края на краищата все още бяха приятели.

— Той не одобрява моята лоялност, разбира се, и смята, че не съм с всичкия си. — Разказа му как чичо й я бе сватосвал през първите й седмици в града и двамата се посмяха. — Мил старец е. Никога преди не съм го харесвала особено, но сега доста се е усмирил.

— Май с всички ни е така — прихна Ник.

— Безкрайно е добър с нас.

— Радвам се. Много се тревожех за тебе. Все си мислех, че си във Вашингтон. Кога заминахте оттам?

— Веднага след Деня на благодарността миналата година.

Той кимна, сетне я погледна.

— Не е така, както изглежда, нали?

— Кое? — не разбра Лиан.

— Това, че Арман е при Петен.

Тя отново спря, в очите й се четеше изненада. Как се бе досетил? Дали не бе изтървала нещо? Но кимна. За пръв път признаваше това пред някого, бе се страхувала да не изложи на опасност Арман. Ала в Ник имаше доверие, знаеше, че той ще пази тайната.

— Да.

— Така сигурно се чувстваш още по-зле. Получаваш ли известия от него?

— Пише ми при всяка възможност. Ако изтърве и една излишна дума, грози го голяма опасност. Повечето му писма получавам по нелегални канали.

— Съпротивата във Франция действа много успешно.

Лиан кимна, отново тръгнаха и известно време вървяха мълчаливо. Това, че можеше да разговаря с него открито за Арман, я караше да го чувства още по-близък. Той наистина й бе приятел и тя го погледна с признателна усмивка.

— Благодаря ти, че ми позволи да ти го кажа. Имаше моменти, когато ми се струваше, че ще се побъркам. Всички мислят… поне във Вашингтон…

— Той не е такъв човек. — Колкото и малко да познаваше Арман, изобщо не можеше да си представи той да работи искрено за Петен. Само се надяваше германците да не излязат по-хитри.

Лиан чувстваше, че му дължи обяснение. Той се бе държал честно с нея, а тя не му бе казала нищо.

— Тъкмо затова… не можех, Ник. Не и когато той се излага на такива опасности. Арман не го заслужава.

— Разбрах това. — Очите му нежно надникнаха в нейните. — Няма нищо, Лиан. Ти постъпи правилно. Знам колко трудно ти е било.

— Не, не знаеш — поклати тя глава и Ник забеляза, че си е сложила гривната, която й бе подарил предишната вечер. Приятно му бе да гледа как накитът проблясва на ръката й под лъчите на зимното слънце.

— И за мен не беше по-леко. Сигурно стотици пъти съм вдигал телефона да ти се обадя.

— Аз също — усмихна се тя и се загледа след дъщерите си в далечината. — Изглежда толкова отдавна, нали? — очите й се върнаха към неговите и той поклати глава.

— Не. Струва ми се, че беше вчера.

В известен смисъл и тя имаше това чувство. Той не бе се променил, тя също, ала светът около тях беше. И то твърде много.

После Ник започна да играе на гоненица с децата, Лиан се присъедини, всички потичаха и се посмяха, а накрая се прибраха с розови страни и светнали очи. Джордж им се зарадва — те изпълваха старата къща с живот. И той, и останалите бяха обзети от истинско коледно настроение. Поканиха Ник да остане за празничната вечеря и когато накрая той си тръгна, всички вече го чувстваха като стар приятел. Лиан го изпрати до вратата. Той спря за момент и й се усмихна.

— Може и да си права. Може наистина сега да е по-различно. Ти ми харесваш дори повече отпреди. И двамата сме станали много по-зрели.

Тя се разсмя.

— Ти сигурно, Ник. Струва ми се, че аз просто съм остаряла.

— Тези ги разправяй на някой друг — отвърна със смях той, помаха й за довиждане и тръгна към чакащото такси. — Лека нощ. И благодаря. Честита Коледа! — извика той, когато колата потегли и Лиан се върна вътре с щастлива усмивка. Прекалено щастлива, отсъди тя, като се погледна в огледалото. И все пак, когато си лягаше, очите й продължаваха да искрят от обзелото я радостно чувство. Какво облекчение бе да сподели бремето на тайната си с него!