Даниел Стийл
Корабите на съдбата (22)

22

Ник и Лиан бавно се събудиха в прегръдките си, когато яркото слънце вече надничаше през черната боя. Той се надигна и се взря в нея без разкаяние, търсейки да прочете на лицето й същото спокойствие. Гледаше дългите грациозни крайници, големите очи, разчорлените руси коси и й се усмихваше.

— Наистина мисля онова, което ти казах снощи, Лиан. Обичам те.

— И аз те обичам.

Лиан недоумяваше как можа да изрече тези думи. Тя обичаше Арман. И все пак знаеше, че колкото и да е странно, от дълго време обича и този човек. През самотните месеци, докато гледаше как Арман се отдалечава от нея, често бе мислила за Ник. От самото начало изпитваше към него някакво дълбоко, необяснимо уважение. Това бе по-различна любов от онази, която бе познавала досега, ала не се разкайваше за стореното. Те бяха оцелели заедно, сами в един свят непознат за всички останали, и тя му принадлежеше. Може би това никога повече нямаше да се повтори, но в този момент му принадлежеше с цялото си сърце и душа.

— Не зная как да ти кажа какво изпитвам… — затърси верните думи, но Ник я погледна с разбиране.

— Недей. Аз знам. И в това няма нищо лошо. Точно сега имаме нужда един от друг. Може би отдавна сме си били необходими.

— А когато се върнем? — опитваше се да разбере Лиан, но той поклати глава, гледайки я в очите.

— Излишно е да мислим сега за това. В момента живеем тук. С тези хора на кораба. Останахме живи и имаме право да отпразнуваме това, като се обичаме още повече. Не е необходимо да гледаме по-далеч в бъдещето.

Лиан някак чувстваше, че той е прав. Ник я целуна нежно по устните и тя остави ръцете си да шарят нагоре-надолу по гърба, по ръцете, по бедрата му. Усети, че пак го желае и не знаеше дали това е грешно, или е само израз на жизнеутвърждаващото начало у тях, сетне отново се любиха и тя забрави въпросите. По-късно с неудоволствие стана и започна да се мие в миниатюрния умивалник. Той я наблюдаваше, сякаш бяха любовници от години и помежду им нямаше място за никакъв свян, за никаква неловкост. Само преди броени часове се бяха сблъскали заедно със смъртта. Това сега също бе едно общо преживяване, но бе нещо много по-естествено. Беше животът.

— Докато се обличаш, ще ида да видя какво правят децата — усмихна й се Ник, щастлив, както не се бе чувствал от години. Те двамата бяха помогнали за спасяването на близо двеста живота и сега имаха право… на своите два. — После ще видя дали няма да намеря някои свободен душ. Ще се срещнем горе да пийнем по чаша кафе, преди да се върнем на работа.

— Добре — усмихна му се чистосърдечно тя, без да изпитва и най-малкото неудобство, че му е позволила да я види така. Преди Ник да излезе, го целуна още веднъж, после си спомни за Арман и когато това едва не я накара да се усъмни във всичко, прогони мислите за съпруга си от своето съзнание. Тук нямаше място за тях. По-късно щеше да се наложи двамата с Ник да сложат в ред приоритетите си. Но още не бе дошло времето. Опасността не бе отминала, бяха преодолели по-малко от половината път до дома. Твърде рано беше за всичко друго, сега можеха само да се подчиняват на чувствата си — ден за ден, час за час. За пръв път от дълго време Лиан бе благодарна, че живее.

Срещна се с Ник и децата пред корабната кухня. Момичетата бяха раздърпани и мърляви, както и всички останали, но изглежда се разбираха прекрасно с него. Разказаха й за часовете, прекарани на капитанския мостик, обясниха й за радиото и явно бяха на ти с готвача, който предишния ден изровил неизвестно откъде един малък кейк и им го дал. Те се бяха приспособили към този странен нов живот забележително добре и не изглеждаха изплашени. Похвалиха се, че спят под открито небе, и пак се върнаха на мостика, а Ник и Лиан бавно тръгнаха надолу по стълбата. Бяха си разделили голяма чаша димящо кафе и една препечена филия и когато стигнаха до първото помещение със спасени, тя докосна ръката му и надникна в неговите наситено зелени очи.

— Не мислиш ли, че всички сме се побъркали?

Но той поклати глава. Изобщо нямаше вид на побъркан.

— Не. Хората са странни животни, Лиан. Те се нагаждат почти към всичко. Силните хора не могат да бъдат сломени. — И добави без всякакво неудобство: — Двамата с тебе сме много силни. Разбрах го още в първия ден, когато се срещнахме, и още тогава харесах това твое качество.

— Как можа да го кажеш? — възрази тя шепнешком, за да не чуе никой. — През целия си живот съм имала всичко, което съм искала. Живяла съм в удобства, глезили са ме, обичали са ме. Дори самата аз не знам дали съм силна или не.

— Спомни си само какво си преживяла през последната година. Съмнения, страх, самота, първите месеци на войната. И без да съм те виждал тогава, не се съмнявам, че нито за миг не си изгубила своята решителност. А пък аз качих сина си на един кораб, без да съм сигурен, че няма да бъде потопен. Пуснах го да замине, защото знаех, че колкото и да е рисковано, у дома ще бъде в по-голяма безопасност, стига да стигне там жив и здрав. Прекарах много самотни години с моята съпруга… и издържах. Ти също. И двамата издържахме онова, което ни се наложи да преживеем миналата нощ, а никой от двама ни не бе виждал подобно нещо. — Той настойчиво погледна Лиан. — Ще издържим до края, любов моя. — И тихо добави: — Сега ти имаш мен, а аз — тебе.

Влязоха при ранените и ако имаше как, Лиан би спряла да диша, така задушаваща бе вонята на пот, на тела, на повръщано, на кръв, на изгорено. Но те работиха дълги часове рамо до рамо и вършеха всичко, което лекарите им нареждаха, неспирно обикаляйки пациентите. Когато се събраха с останалите пътници на палубата, за да си поделят дажбите, между двамата се бе породил необикновен дух на другарство и мъжество. Той не ги правеше неуязвими за трагедиите, с които бяха в непрекъснат допир, но им позволяваше да забравят страданието и да се смеят на дребни неща, въоръжаваше Лиан с търпение към децата, които по-късно видя за малко, и я изпълваше с нова страст към Ник, на каквато не бе допускала, че е способна. В никого не се бе влюбвала така и никога не бе се чувствала толкова силна и млада. Животът й с Арман принадлежеше на един друг свят. Тя го обичаше, уважаваше го и се възхищаваше от него, ала сега беше намерила нещо различно — мъж, който сякаш я зареждаше с огромна енергия. Всеки от двамата се чувстваше по-силен от съзнанието, че другият е до него. Приличаше на онова, което имаха с Арман, и все пак бе нещо повече.

Вечерта Лиан и Ник бяха на смяна от девет до един, сетне се върнаха в каютата. Децата пак бяха легнали в хамака на Ник, бяха го молили да им разреши да спят там. Двамата с Лиан се хвърлиха в леглото и се любиха, както никога преди. Заспаха кротко в прегръдките си, събудиха се и отново се любиха. Преди още другите да са станали, се промъкнаха заедно в една баня, а после излязоха на палубата да гледат изгрева.

— Сигурно ще ти прозвучи откачено — погледна го усмихнато тя, — но никога досега не съм била толкова щастлива. Грехота е да се говори така при толкова страдание на кораба… но това е което чувствам.

Той я прегърна през раменете и я притисна до себе си.

— И аз изпитвам същото.

Сякаш бяха родени за този живот. Лиан вече не питаше какво ще стане после. Сега не искаше и да знае.

През следващите шест дни работеха в едни и същи смени, грижеха се за пострадалите, хранеха се с децата, а нощем се любеха в преотстъпената на Лиан каюта. В живота им започваше да се установява една приятна рутина и когато капитанът съобщи, че след два дни пристигат в Ню Йорк, това дойде като шок и за двамата. До този момент пътуването им бе отнело тринайсет дни. Те се спогледаха и не казаха нито дума. По време на обиколките движенията им бяха все така сръчни, но когато вечерта се прибраха, Лиан го погледна с големи тъжни очи. И двамата знаеха, че краят наближава. За ранените бе много важно да пристигнат колкото може по-бързо, и все пак на нея й се искаше пътуването да продължи. Същото желание се четеше и в неговите очи. Лиан въздъхна и седна на леглото в привичната тъмнина на каютата. През последната седмица тя се бе превърнала в техен дом. Не й се искаше сега да го пита какво ще правят, но той сякаш чу нейните мисли, макар и да не ги бе изрекла.

— Много мислих за това, Лиан.

— Аз също. И не намирам отговор. Не и този, който бих искала. — Защо не го бе срещнала още преди да се запознае с Арман? Ала съдбата бе подредила живота й по друг начин и сега бе длъжна да мисли за Арман. Не можеше просто да махне с ръка на него. Но как да забрави Ник? Вече се чувстваше обвързана с него. Нещо повече, той й бе нужен. Бе се слял с всяка фибра на нейното същество. И какво да каже сега на Арман? Трябваше ли изобщо да му казва нещо? През целия им съвместен живот се бе държала абсолютно открито с него. Знаеше какво му дължи и все пак нямаше сили да се откаже от Ник. Невъзможно й бе да вземе решение.

Но Ник, изглежда, вече бе решил. Той погледна сериозно Лиан и каза със спокоен глас:

— Ще се разведа с Хилъри. Трябваше да го направя още преди години.

— Ами Джон? Ще можеш ли да се помириш със себе си, ако го изоставиш?

— Не мисля, че имам избор.

— Когато потеглихме, не беше на това мнение. Твърдо бе решил да се върнеш и да го вземеш от баба му. Ще бъдеш ли истински щастлив, като го виждаш само по няколко пъти месечно и знаеш, че Хилъри не се грижи за него? — попита измъчено тя. Видя, че и в неговите очи е спотаена болка.

Колкото и да му бе трудно, той отговори:

— Принуден съм да мисля или за него, или за себе си. За нас — усмихваше се, но погледът му бе тъжен.

— Ще понесеш ли подобен избор?

— Какво искаш да кажеш?

— Зная какво изпитваш дълбоко в себе си. Ако се разведеш с жена си, за да бъдеш с мен, никога няма да си го простиш напълно. Всеки път, когато погледнеш Елизабет и Мари-Анж, ще си спомняш за Джон и за онова, от което си се отказал, за да бъдеш с мен. Не мога да искам подобно нещо от теб. И да ти кажа искрено, аз самата също не съм готова да взема решение. Не зная какво да правя. През последната седмица се опитвах да не мисля за това. Винаги съм била честна с Арман. А сега изведнъж не мога. Само като си помисля, че ще му кажа… ще му пиша… или ще чакам да свърши войната, за да му го съобщя… нещо в мен започва да крещи, изтръпвам пред онова, което бих му причинила, на него и на децата. — Тя погледна тъжно мъжа, когото бе обикнала на кораба. — Той вярва в мен, Ник. Аз никога не съм го предавала, не мога да го предам и сега. — Очите й се напълниха със сълзи, гласът й стана дрезгав: — Ала не мога и да се разделя с тебе.

— Обичам те, Лиан. От цялото си сърце — рече объркано Ник.

— Аз също те обичам, ако това е, което те интересува — отвърна тя, без да откъсва очи от него. — Но обичам и Арман. И вярвам в клетвата, която си дадохме преди единайсет години. Не съм и допускала, че някога ще му изневеря. И странно, изобщо нямам чувството, че съм му изневерила. Отворих една врата и те видях, а сега ти си човекът, когото обичам. Искам да бъда с тебе… ала не зная как да постъпя с него. Ако му го кажа, това може да го убие, Ник. Той ще престане да внимава за себе си. Ние се връщаме в една мирна страна, а той остана да води своята война. Какво право имам да го изоставям? Това ли му обещах преди единайсет години? Да го зарежа, когато ми омръзне? Не е справедливо.

— Животът не е справедлив. А едно от нещата, които винаги съм харесвал у тебе, е, че си справедлива. Но сега това не е възможно. Както и да постъпим, някой ще бъде наранен, ще трябва да се откажем от нещо, ще има губещи… Джони, Арман, ти и аз.

— Това е едно невъзможно решение! — Гласът й звучеше напрегнато. — Все едно да се изправиш с пушката и да избираш кого да застреляш.

Той кимна, взе ръката й и двамата дълго седяха така, потънали в своите мисли. После изхвърлиха от главите си всички останали и отново се любиха. През тази нощ не стигнаха до никакво твърдо решение, както и на следващия ден. Застъпваха смените си и обикаляха ранените, а когато вечерта си легнаха, се прегърнаха по-силно от всякога. Това бе последната им нощ на кораба и двамата знаеха, че вече нищо няма да бъде същото. Ако решат да заживеят заедно, ще се наложи да преодолеят спънките, които ги очакват, и да причинят болка на себе си и на други хора, а ако все пак се разделят, това означаваше да останат с чувството за непоправима загуба. Само тази нощ, тази единствена последна нощ, можеха да се обичат, както досега.

Вече започваше да се зазорява, когато отново заговориха за това. Този път Лиан се върна на темата. Тя седна в леглото и помилва лицето му, целуна го по устните и се надвеси над него като над дете. Отлагаше този момент от часове, но вече не им оставаше много време. След няколко часа щяха да напуснат кораба и трябваше да вземат някакво решение. А тя бе взела своето и щеше да избави Ник от това бреме.

— Ти знаеш как трябва да постъпим, нали?

Той вдигна очи към нея и дълго никой от двамата не проговори.

— Длъжен си да се върнеш при сина си. Без него никога няма да си щастлив с нас.

— А ако започна битка за родителските права?

— Ще я спечелиш ли?

Той бе така честен с нея, както и тя с него:

— Вероятно не. Но бих могъл да опитам.

— И детето да се разкъсва между двама ви. Не би си го простил, знаеш това не по-зле от мене. Както и аз не бих си простила, ако изоставя Арман. Ние с тебе сме почтени хора. Имаме съвест и чувство за отговорност, имаме в живота си други хора, които обичаме. За онези, които не са като нас, е по-различно, Ник. Те могат да си тръгнат и да махнат за довиждане. Ние не сме такива. Зная, че ти не можеш, нито пък аз. Ако не обичаше Джони толкова много, щеше да си напуснал жена си още преди години. Но не си. Няма да ти позволя да го направиш и сега, заради нас. — Той кимна и Лиан тихо въздъхна. — Освен това за мен нещата не са толкова прости. — Гласът й премина в шепот: — Аз още обичам Арман. — Очите й плувнаха в сълзи и тя се обърна, за да ги скрие от погледа на Ник.

— Какво ще правиш сега, Лиан? — Той взе ръката й и я помилва с приковани в нея очи. Искаше му се едва ли не да обърне кораба назад и да започнат отначало, но знаеше, че това е невъзможно. Длъжни бяха да вървят напред, колкото и мъчително да е това. — Какво ще стане с тебе?

— Ще чакам да свърши войната.

— Сама? — Сърцето го болеше за нея. Тя бе жена, която има нужда от мъж, на когото да дарява цялата си любов. В него също се бе натрупала толкова много любов, която искаше да й даде…

— Сама, разбира се — усмихна се тя.

— Мислиш ли, че е възможно… — Имаше една идея. Тя го занимаваше вече от няколко дни, ала не знаеше как ще реагира Лиан. Но още като чу уводните думи, тя поклати глава.

— Аз не бих могла. Ако позволим това да продължи дълго, няма да можем изобщо да се откажем. Имахме по-малко от две седмици, а аз почти не съм в състояние да се разделя с тебе. — Вече чувстваше как тялото и душата й се откъсват от него, беше непоносимо и тя здраво се вкопчи в ръката му. — След година-две ще е още по-лошо, не бих го преживяла — въздъхна тя. — Струва ми се, приятелю, че е дошло време да бъдем силни, каквито твърдиш, че сме. Нямаме избор. Обикнахме се. Имахме две седмици. Цяло чудо… цял един живот, който няма да забравя до края на дните си. Ала повече не ни се полага, на никого от двама ни. — Гласът й се пречупи, от очите й рукнаха сълзи. — И когато днес слезем от кораба, любов моя, трябва да гледаме в бъдещето и никога да не се обръщаме назад… освен, за да си спомним колко много сме се обичали и да пожелаем щастие на другия…

Сега вече имаше сълзи и в неговите очи.

— Може ли да ти се обаждам от време на време по телефона?

Тя поклати глава, а сетне с ридание, което излетя от гърдите й като ранена птичка, се хвърли към него и той цял час я държа в обятията си, облян в нейните сълзи и борейки се със своите. Те просто нямаха алтернатива. Единното цяло, в което се бяха превърнали, трябваше да бъде разсечено, а това щеше да им причини болка, не по-малко жестока от онази, която бе изпитал човекът, чиято ръка лекарят бе отрязал миналата седмица пред очите им.