Даниел Стийл
Корабите на съдбата (9)

9

— Къде беше нощес? — Хилъри го измери с поглед, замъглен от шампанското, изпито предишната вечер. Не изглеждаше особено доволна, когато той влезе откъм терасата и си наля чаша кафе.

— В моята стая.

— И къде е това?

— До апартамента.

— Много хитро. Видях, че си пренесъл нещата си.

— И, предполагам, си плакала цяла нощ — отвърна той леко хапливо, както бе вперил поглед в корабния вестник и си мажеше кифличка.

— Не зная защо си се преместил, по дяволите.

— О, така ли? — Гласът му прозвуча странно спокойно и тя го зяпна от мястото си.

— Това ли е новата ни линия, отделни стаи? Или е само защото снощи ми беше ядосан?

— Какво значение има, Хил? — вдигна той очи от вестника и го остави. — Мисля, че така ще е по-добре. Миналата нощ ми се стори, че се забавляваш добре, и не исках да ти развалям удоволствието.

— Моето или твоето собствено? Днес пак ли ще играеш тенис, Ник? — Гласът й бе самата невинност, но по изражението в очите й той се досети, че това не е всичко. — Как е малката ти приятелка, съпругата на посланика? — За нея бе удоволствие да види, че той се наежва при тези думи. — Както разбирам, тенисът не е единствената ти игра с нея. Да не би да има и малък корабен роман? — В гласа й се процеди порочният дух на нейните мисли и отново напомни за собствената й вина.

— Това е по-скоро по твоята част, не е в мой стил.

— Не съм толкова сигурна.

— Тогава не ме познаваш особено добре. Нито пък нея. Но сигурно мериш всички останали със своя аршин. За щастие в случая той е неприложим.

— О, мили свети Ник! Нима твоята малка приятелка е толкова добра и непорочна? — Тя се изсмя високо и прекоси стаята. — Съмнявам се. На мен ми прилича на уличница.

Ник се изправи, погледът му вещаеше опасност.

— Не говори така за хора, които не познаваш. Доколкото ми е известно, ти си единствената уличница на този кораб, и щом ти харесва, продължавай в същия дух, но не си губи времето да сочиш с пръст другите. Никой друг, освен теб не заслужава това прозвище и можеш само да се радваш, че не са започнали да те наричат така всички.

— Няма да посмеят.

— Както си го подкарала, скоро и това ще стане.

— И колко само ще ти бъде драго! — Тя го следеше внимателно и се стъписа от онова, което видя в очите му. Сякаш изведнъж всичко бе престанало да го интересува. Не бе ядосан, нито наскърбен, беше му безразлично. Ядоса го единствено казаното от нея за Лиан.

— Не съм много сигурен, че още ме е грижа какво говорят хората за тебе. Аз зная истината. Какво значение има всичко останало?

— Забрави ли, че съм твоя съпруга? Всичко, което правя, рефлектира върху тебе.

— Да не би това да е някаква заплаха?

— Не, такава е истината.

— Досега това не те е спирало и много се съмнявам, че ще те спре занапред. Всички в Бостън и Ню Йорк от години са наясно какво представляваш. Единствената разлика е, че сега и аз съм готов да приема този факт.

— И ще ме оставиш да върша каквото си искам? — Тя изглеждаше смаяна.

— Доколкото спазваш разумна дискретност. За тебе това сигурно ще е нещо ново.

— Негодник такъв… — Но когато се нахвърли върху него, той сграбчи ръката й и тя се стресна от яростната му хватка. Ник бе мощен мъж и вече не се боеше да използва силата си срещу нея.

— Не си губи времето, Хил. — Вече нищо не му въздействаше, нито гневът, нито чарът й. И както стояха в трапезарията, тя се разплака.

— Ти ме мразиш, нали?

Той я погледна от висотата на ръста си и поклати глава, изненадан колко малко го вълнува тя вече. Само преди няколко дни все още бе имал надежда. Но вчера тя сложи край на всичко. Завинаги, помисли си той. И бе доволен, че е така.

— Не, не те мразя.

— Но изобщо не те е грижа за мен, нали? Никога не си държал на мен.

— Не е вярно. — Той седна с уморена въздишка. — Някога държах на тебе. — Гласът му стана много тих. — Обичах те много. Но ти години наред се бориш с мен на всяка стъпка. И накрая май спечели. Не искаш да си моя жена, но си. И двамата ще трябва да се примирим с това. Аз няма да те освободя заради нашия син, но не мога насила да те накарам да изпитваш нещо, което не изпитваш, не мога дори да ти попреча да се пъхаш в леглата на други мъже, та чак и на този кораб. Тъй че играта свърши, Хилъри. Ти написа правилата и аз ще се придържам към тях. Но не очаквай да държа на теб, както някога. Не държа. Не мога. Ти унищожи всичко между нас. Искаше го и го постигна. — Той стана и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — Тя изведнъж сякаш се изплаши. Не искаше да бъде негова съпруга и да поеме като зряла жена всичките произтичащи от това задължения, но все пак имаше нужда от него.

— Излизам — усмихна се той мрачно. — Не мога да избягам много далеч. Поне ще знаеш, че съм някъде на кораба. Сигурен съм, че твоите приятели ще ти запълнят времето.

Ник затвори вратата и се върна в стаята си. Чувстваше се така добре, както не се бе чувствал от години. След половин час отиде да потърси сина си на плувния басейн и двамата се позабавляваха отлично, плувайки заедно на дълбокото. После той остави момчето с няколко приятелчета и отиде да се преоблече. Мислеше си за Лиан и се надяваше тя да е свободна, та пак да поиграят тенис. Искаше да й каже колко много му е помогнала предишната нощ. Но когато я видя, тя се разхождаше щастливо с Арман по откритата палуба пред грила, двамата бяха събрали глави и тя се смееше на нещо, казано от него. Не искаше да им пречи, затова отиде в мъжката пушалня, на всяко друго място имаше вероятност да срещне жена си. Прекара следобеда там и по някое време се прибра в стаята си. Стори му се, че бяха минали само няколко минути, когато в коридора прокънтя камбанката за вечеря. Както всяка вечер, той облече фрака и сложи бялата папийонка и отиде в дневната на апартамента да се срещне с жена си. Тя бе облякла черна рокля от тафта и бе взела сребърната си лисица. Дори това не го вълнуваше вече, сякаш за една нощ се бе освободил от мъките, които тя толкова дълго му бе причинявала. Белегът от ухапване предишната вечер се бе оказал последната капка.

— Изглеждаш много добре.

— Благодаря. — Очите й бяха далечни и студени. — Изненадана съм, че се върна.

— Защо? Всяка вечер се храним заедно.

— Досега и спяхме заедно. — Ник нямаше желание да се впуска в подобни разговори толкова близо до отворената врата към стаята на Джони. — Доколкото разбирам, според новите ти правила публичните прояви са допустими, а частните не са.

— Нещо такова — отвърна много хладно той и отиде да целуне Джони за лека нощ. Момчето го посрещна с радостна усмивка, обви врата му и се гушна в него.

— Хубаво миришеш, татко.

— Благодаря, сър. Ти също. — Детето ухаеше на сапун и шампоан и на Ник му се прииска да остане по-дълго при него, но Хилъри стоеше на прага и нетърпеливо се намеси:

— Готов ли си да тръгваме?

— Да. — Ник стана и я последва навън, а Джони се върна към игрите с гувернантката.

В голямата трапезария двамата с Хилъри заеха местата си до масата, от която тя се бе оплаквала. Това вече нямаше значение, беше последната им вечер.

Атмосферата бе пропита от веселие и тъга, в големия салон хората се трупаха на приятелски групички, по палубата се разхождаха двойки. Дори музиката звучеше тъжно и сладко. Ник видя Арман и Лиан да се разхождат мирно отвън. Отново му се прииска да й каже нещо, но моментът, като че ли не бе много подходящ.

— Мъчно ли ти е, че се прощаваш с кораба? — с нежна усмивка попита жена си Арман. Тя бе така прекрасна в бледосинята рокля от папийон и атлазените обувки в бледосиньо и златно в комбинация с чанта в същите тонове. Носеше обеци с аквамарини и диаманти в златен обков и подходяща красива огърлица от огромния комплект бижута, които влюбеният Харисън бе подарил на майка й преди раждането. — Тази вечер казвал ли съм ти колко си хубава?

— Благодаря, скъпи мой — целуна го по бузата тя. — Да, ще ми е мъчно да напусна кораба. Но, от друга страна, се радвам. Пътуването беше хубаво, ала ми се иска да си отида у дома.

— Вече? — Ужасно обичаше да се шегува с нея. — Няма ли да останеш малко с мен в Париж?

— Знаеш какво имам предвид — усмихна му се в отговор тя. — Нямам търпение да стигна в Париж и да подредя къщата.

— Не се съмнявам, че ще успееш, с тези твои сръчни ръце. Само след седмица домът ни ще изглежда тъй, сякаш сме го обитавали двайсет години. Не зная как го правиш, Лиан. Картините са по стените, пердетата — окачени, масата — сервирана и във всяка стая усещам твоята ръка.

— Може би просто съм създадена за съпруга на дипломат. — И двамата знаеха, че е точно така, и тя се засмя: — Или за циганка. Понякога ми се струва, че е едно и също.

— Моля те, не го казвай на Bureau Central! — и те продължиха да се разхождат, да се наслаждават на топлата нощ и разговарят за дните на кораба.

— Жалко, че на това пътуване не прекарах повече време с тебе. Почти съжалявам, че взех Перие. Прекалено е усърден.

Лиан се усмихна нежно на съпруга си:

— Ти също.

— Тъй ли? — Очите му се усмихваха. — Е, може би нещата ще се оправят, когато пристигнем във Франция.

Тя прихна:

— Как ти дойде наум? — Всичко й бе ясно, както и на него.

— Защото ми се ще да е така. Искам да прекарвам повече време с тебе.

— Аз също — въздъхна тя, без да изглежда огорчена. — Но те разбирам.

— Зная, но някак си не е справедливо. Колко по-различно беше едно време във Виена! — тогава имаха време за дълги разходки и за спокойни следобеди след връщането му от работа. Но това бе толкова отдавна. Те вече не бяха същите, а и светът бе друг.

— В онези години ти не беше толкова важна личност, мили.

— И сега не съм. Само съм претрупан с работа и времената са толкова неспокойни.

Тя кимна, внезапно припомнила си разговора с Ник предишната вечер. На закуска бе споменала бегло на Арман, че са се засекли на „задната тераса“, но той бързаше за кратка среща с Жак и почти не я слушаше.

Останаха още малко на палубата, смълчани, загледани в океана — нататък, където се намираше Франция. Лиан таеше надеждата, че онова, което ще заварят там, поне отчасти ще опровергае опасенията на Арман. Не искаше да има война. Не искаше да го види изцяло погълнат от работа. И тя като него копнееше да прекарват повече време заедно — егоистична причина да не желаеш война.

— Да се прибираме ли, скъпа?

Лиан кимна, върнаха се в апартамента и тихо затвориха вратата, тъкмо когато Ник зави зад ъгъла към новата си стая. Той постоя там за момент, потънал в мисли за предишната вечер и за жената, чиято ръка бе държал в своята, макар и само за кратко; жената, която му бе казала, че някой ден животът му ще се промени. Надяваше се това да стане скоро.