Даниел Стийл
Корабите на съдбата (5)

5

Според единодушното женско мнение всяка от дамите, които се появяваха тази вечер в голямата трапезария, слизайки бавно по стъпалата под погледите на цялата зала, напълно заслужаваше и най-претенциозният мъж да се гордее с нея. Прическите и гримът им бяха изпипани до съвършенство, прислужниците, които водеха със себе си, ги бяха издокарали безупречно и тоалетите на повечето бяха шити в Париж. С блясъка на бижутата им си съперничеха само ярките полилеи в залата, светлината, от които се равняваше на тази от сто трийсет и пет хиляди свещи и се отразяваше в безкрайните стени от релефно стъкло, двайсет метра по-дълги от тези на Огледалната зала във Версай. Високото три палуби помещение изглеждаше пълно до горе с рубинени тафти, сапфирени кадифета, смарагдови коприни, тук-там проблясваше и по някоя златна рокля. Самата Лиан изглеждаше много елегантна в своята от черна тафта, без презрамки, купена от „Балансиага“, която се спускаше зад нея във водопад от волани. Но когато Хилъри Бърнъм тръгна надолу по стълбите, в залата не остана човек, който да не е вперил поглед в нейната тясна рокля от бледолилава коприна, така прилепнала до прекрасните й форми, че всички, включително и капитанът, затаиха дъх. Около врата си тя носеше наниз от перли с размера на топчета за игра. Но погледите бяха приковани не в перлената огърлица, а в гарвановочерната коса, в гладката бяла кожа, в блестящите черни очи, в изваяното тяло. Тя се спусна по стъпалата, леко полюшвайки бедра, и се запъти към отреденото й място.

Капитанската маса беше точно пред огромната бронзова статуя, олицетворяваща мира, която се издигаше между гостите с високо вдигната глава, макар и не чак толкова високо, колкото главата на Хилъри. Ник вървеше на крачка зад нея, безупречно елегантен, във фрак, с бяла папийонка и колосан нагръдник със седефени копчета, украсени по края и в центъра с диаманти. Ала танцуващите пламъчета в очите на Хилъри не идваха от тях, а от собствените й диамантени обеци, които надничаха изпод гъстата, падаща като черна коприна коса.

— Добър вечер, капитане. — Гласът й бе дълбок и дрезгав.

Колкото и да се стараеха, всички на масата загубиха нишката на разговорите си. Капитан Торо се изправи, поклони се маниерно, почти по военному и се наведе да й целуне ръка.

— Madame… bon soir. — Изправи се и я представи на останалите: — Мадам Никълъс Бърнъм. — Сетне представи и Ник.

Хората на масата, с изключение на Лиан, бяха значително по-възрастни от тях, предимно от поколението на капитана и на Арман. Съпругите им бяха елегантни и добре облечени, но леко понапълнели и прекалено натруфени, сякаш излишните килограми щяха да останат незабелязани под изобилието от бижута, тежки като внушителните им форми. Но след пристигането на Хилъри никой не ги и поглеждаше. Очите на мъжете бяха приковани в нея и роклята, която се разливаше върху й като вода, гладка до раменете, откъдето се раздвояваше и се спускаше в два потока до една точка малко под талията отзад, разкривайки възхитителната плът, която всеки от тях копнееше да докосне.

— Добър вечер на всички!

Тя не се помъчи да запомни имената им и погледна повторно само Арман, който тази вечер изглеждаше особено красив с ордените и медалите на фрака. Не си направи труда да разговаря с Лиан, макар че седяха една срещу друга. Ник като че полагаше особени усилия да изглади впечатлението, бъбреше любезно с възрастните дами от двете си страни и един мъж на години, който се оказа английски лорд. Лиан забеляза, че той често хвърля погледи на съпругата си: не с любов, както поглеждаше към самата нея Арман, вече няколко пъти от началото на вечерята, а сякаш по-скоро, за да я държи под око. Не оставяше впечатлението, че се напряга да чуе какво говори Хилъри, но Лиан имаше чувството, че Ник Бърнъм няма доверие на жена си. И между сиренето и суфлето „Гранд Марние“ започна да се досеща защо. Хилъри разговаряше с възрастния италиански принц от лявата си страна и току-що му бе казала, че намира Рим изключително досаден. Но сякаш, за да не се лиши изцяло от неговия интерес, изричайки тази обида, му се усмихна мило, а сетне очите й го отминаха и за пореден път се спряха на Арман.

— Разбрах, че сте посланик. — Погледна Лиан, очевидно се чудеше дали му е дъщеря или жена. — Със семейството си ли пътувате?

— Да. Със съпругата и дъщерите си. Разбрах от мъжа ви, че на кораба е и вашият син. Може някой път да съберем децата да си поиграят.

Хилъри кимна, но изглеждаше отегчена, явно онова, което я занимаваше, не бяха точно детските игри. Тази вечер у нея имаше нещо хищническо. „Изглежда като жена, търсеща лесна плячка, а с лице и тяло като нейните — мислеше си Лиан — едва ли ще е много трудно да си намери.“ Развесели я учтивият начин, по който Арман я сложи на място. Изобщо не се тревожеше за него, единственият, който успяваше да й го отнеме, бе Жак Перие. Те на практика бяха работили целия следобед и Арман се върна в апартамент „Трувил“ тъкмо навреме, за да се изкъпе и облече — обстоятелство, с което Лиан бе свикнала, макар да се бе надявала на кораба да бъде повече време с него.

— Май ще трябва да изхвърля Жак зад борда — закани му се тя, докато пълнеше ваната и му подаваше хавлията. Арман се засмя, благодарен, че съпругата му проявява такова разбиране.

Ала не бе видял каква тъга бе изписана на лицето й по-рано същата вечер, докато стоеше на частната им палуба, вперила поглед в океана. Как копнееше само за отдавна отминалите дни, когато той не заемаше толкова отговорен пост, умът му не бе вечно зает с несекващия поток от меморандуми, телеграми, информации и имаше повече време за нея. Сега това не се случваше често.

После взе да си мисли какво ли представлява Ник Бърнъм. Изглеждаше приятен човек, но почти не разкриваше същността си. Беше любезен, добре възпитан, по време на цялата вечеря очите му не трепнаха, ала когато поднесоха десерта, човек не го познаваше по-добре, отколкото в момента, когато седна на масата. Лиан се питаше дали нарочно не си е наложил тази невъзмутима фасада, за да неутрализира донякъде впечатлението от поразителната си съпруга. Имаше чувството, че тя се стреми да шокира всички. Не че роклята й бе неприлична, но очевидно бе създадена с намерението да хваща погледа и да не го изпуска. Едно беше сигурно: Хилъри Бърнъм не бе от срамежливите.

Тази вечер Никълъс Бърнъм гледаше на жена си с нови очи. Беше я наблюдавал от момента, в който бе представена като негова съпруга, любопитен как ще реагира след признанията, които му бе направила в бара същия следобед. Хранеше налудничавата надежда да забележи някакво укротяване, но тя не бе по-различна отпреди. От момента, в който капитанът произнесе съдбоносните думи „мадам Никълъс Бърнъм“, тя се стараеше да докаже нещо на всички тях. Ник почти изпита съжаление към нея, като виждаше как се бунтува срещу така ненавистните й брачни вериги. Ала не можеше да направи нищо, за да й помогне. Тя се дразнеше дори от доброжелателния му поглед и бързаше да насочи вниманието си към Арман, предизвиквайки го с очи. Но посланикът сякаш не забелязваше.

— Тук не е нито Бостън, нито Ню Йорк, Хил — пошушна й той по-късно, когато цялата група се отправи към големия салон. — Ако си създадеш лоша слава, през следващите пет дни няма да се отървеш от нея. — Намекваше за безуспешните й опити да флиртува с Арман, с капитана и с двама от другите мъже на вечерята.

— Не ме е грижа. Те са куп стари досадници.

— Така ли? На мен пък ми се стори, че си беше харесала посланика. — Това бе първата му действително остра забележка по време на пътуването, но той изведнъж се почувства уморен от нейните игрички. Дори когато се опитваше да я разбере, тя неминуемо го ядосваше или нараняваше. Очевидно Хилъри също едва се сдържаше и това го тревожеше. Никога не беше сигурен какво ще стори или ще каже тя. — Можеш да си направиш една голяма услуга, докато си на кораба.

— Каква по-точно?

— Да се държиш прилично.

Тя се обърна към него и замря на място със зла усмивка.

— И защо? Защото съм твоя жена ли?

— Не започвай пак с тези глупости. По волята на случая си тъкмо това. На този кораб има близо хиляда важни, влиятелни хора и ако не внимаваш, скъпа моя, всеки от тях ще разбере какво представляваш. — Гневът му избухна с пълна сила, вече не бе в състояние да го спира, не се и опитваше.

— И какво представлявам? — Тя едва не се изсмя, напълно безразлична към неговата загриженост, а той бе готов да й отвърне само с една дума: „Уличница“. Но във великолепната зала до тях отново се появи капитанът и Хилъри се обърна към него с чаровна усмивка: — Ще има ли танци тази вечер?

— Разбира се, скъпа.

Капитанът и другите офицери на кораба бяха виждали през годините множество жени от сорта на Хилъри — някои по-възрастни от нея, други не — хубави, разглезени, отегчени от живота на брега, уморени от браковете и съпрузите си, отдавна престанали да играят особена роля в съществуването им. Ала рядко бяха срещали красавици като тази. Сега тя стоеше до тяхната маса в големия салон и независимо от вълшебната обстановка, усещаше, че погледите на всички мъже са обърнати към нея. Искрящи фонтани от кристал пръскаха светлина, прозорците бяха високи седем метра, стъклените стени бяха покрити с гравюри на параходи и оркестърът вече свиреше, но най-голямата атракция беше Хилъри. След гощавката в трапезарията вътрешното й напрежение съвсем не бе намаляло. Напротив, изглеждаше по-кипяща и от неспирно леещото се френско шампанско.

— Всъщност — обърна се към Ник капитанът, — ще ми разрешите ли, сър, да поканя мадам за първия танц?

— Разбира се. — С любезна усмивка даде съгласието си Ник и ги проследи с поглед. Оркестърът свиреше бавен френски валс и тялото на Хилъри се носеше с необикновена грация в ръцете на капитана, който бе изкусен танцьор. Към тях се присъединиха и други двойки, между които Арман и Лиан.

— Е, моя любов, нали не си хлътнал до ушите по тази сирена от Ню Йорк? — усмихна му се Лиан, докато танцуваха.

— Не. Много повече си падам по красавицата от Западния бряг. Мислиш ли, че имам някакви шансове? — Поднесе пръстите й към устните си и ги целуна, без да откъсва очи от нея. — Добре ли се забавляваш шери?

— Да — огледа тя залата с блажена усмивка. В прегръдките на Арман се чувстваше най-щастлива. — Обаче е голяма работа, нали? — Все още бе заинтригувана от Хилъри.

Арман хвърли спокоен поглед наоколо над главата на жена си.

— „Нормандия“ ли? О, да, така е.

— Хей, я престани! — прихна Лиан. — Зная, че не обичаш да клюкарстваш, но аз не мога да се сдържа. Много добре знаеш кого имам предвид. Говоря ти за онази, Бърнъм. Тя е най-красивото същество, което съм виждала някога.

— Наистина. — Кимна той с мъдра усмивка. — Красавицата и звярът в една кожа. Не му завиждам. Но ми се струва, че той много добре знае с кого си има работа. Наблюдава всяко нейно движение.

— Тя пък знае това и пет пари не дава.

— Не бих казал. — Поклати глава Арман. — Според мен тя го прави, за да го ядоса. Такава жена може да те докара до убийство.

— Ами ако е лудо влюбен в нея? — Мисълта за страстна любов бе приятна на Лиан.

— Не вярвам. Ако човек надникне дълбоко в очите му, ще види, че не е щастлив. Знаеш ли кой е той, Лиан?

— Повече или по-малко. Чувала съм името му. Той е в производството на стомана, нали?

Арман се разсмя.

— Той не е в производството на стомана. Той е стоманата. Преди няколко години беше най-младият и най-видният индустриалец в Щатите. Бил още съвсем юноша, когато баща му починал. Той му оставил не само богатство, почти надхвърлящо границите на въображението, но също и цяла империя, която трябвало да управлява. Справил се по достоен за възхищение начин. Предполагам, че сегашното му пътуване през океана е свързано с важни сделки във Франция. Днес той е истински господар на своята индустрия.

— Поне е на наша страна.

— Невинаги. — Лиан вдигна очи към Арман. — Има договори и с германците. И това, любов моя, е начинът, по който се управлява една империя. Понякога безсърдечно, но винаги с твърда ръка и бърз рефлекс. Колко жалко, че не може да упражнява същата власт и над жена си.

Танцът свърши, а Лиан все още премисляше чутото. Беше неприятно изненадана, че Бърнъм продава стомана на Хитлер, както и на Франция. За нея това бе предателство към всичко, в което вярва, и беше изненадана от безгрижната реплика на Арман, че бизнесът си е бизнес. Но той все пак бе по-запознат със света на международната политика, съглашенията и компромисите бяха нещо нормално за него.

— Шокира ли те това за Бърнъм, Лиан? — Беше забелязал замисленото й изражение.

— Да — кимна тя.

— Така стоят нещата в света, мила.

— Но ти не си вършиш работата по този начин, Арман.

Беше такава идеалистка, че той се трогна. Имаше безкрайно доверие в него и почтеността му, а за него това означаваше много.

— Аз не продавам стомана, моя малка любима. Грижа се за честта и благополучието на Франция по чужди брегове. Това в никой случай не е същото.

— Би трябвало принципите да са същите. Което е почтено, си е почтено.

— Невинаги е толкова просто. А както се говори, той е много порядъчен човек.

Лиан също бе останала с такова впечатление, но вече не беше толкова сигурна. За момент си помисли, че може би именно това е причината за проблемите със съпругата му — че тя не го уважава. Но моментално си даде сметка, че то едва ли има нещо общо с нейното поведение. Тя беше егоистична, неприятна, разглезена и вероятно винаги е била такава. Носеше в себе си някакво напрежение, което избиваше на повърхността, независимо от всичко, и красотата й се помрачаваше от стаеното в нея зло.

— Не бих казал обаче, че жена му също е порядъчна.

— Едва ли може да мине за такава — усмихна се Лиан.

— Щастливците като мен са голяма рядкост — наведе се и пошушна на ухото й той, а сетне я съпроводи до масата.

Лиан танцува с капитана, с италианския принц и пак с мъжа си, след което двамата се извиниха и се прибраха в апартамента. Тя бе щастлива, че най-после са сами. Прозя се, докато събличаше красивата черна рокля. Арман беше в гардеробната, и когато се върна, я намери вече да го чака в леглото. Собствените му думи отново отекнаха в неговото съзнание: щастливците като него не са много на този свят. Щом си легна, Лиан му го доказа отново и те заспаха прегърнати.

 

 

Сцената в апартамента „Довил“ бе твърде различна. Там Хилъри създаваше неприятности, както обикновено. Беше намерила един по-интересен мъж, с когото да танцува — от друга компания — а Ник я бе упрекнал, че се държи невъзпитано. След като достатъчно дълго бе наблюдавал лудориите й, накрая я принуди да си тръгнат заедно. Поблагодари на капитана за хубавата вечер и се извини, че трябва вече да се прибират.

— За кого се мислиш, по дяволите?

— За човека, когото мразиш най-много от всички, скъпа. Твоят съпруг, който държи края на позлатената ти верига. — Усмихна се, за да скрие гнева, който напираше в него, но тя влезе в спалнята и затръшна вратата. Тази вечер Ник бе този, който потърси спасение в бутилката скоч. Докато пиеше, се хвана, че мисли за Арман и Лиан. Намираше, че двамата са хубава двойка, възхищаваше се на грацията и достойното поведение на Лиан. Въпреки ненатрапчивите си маниери, тя бе жена, която оставяше дълбоко впечатление, изтънченият й блясък не бе останал незабелязан дори в сянката на ослепителната Хилъри. На четвъртата чаша чист скоч Ник реши, че нейните номера вече са му дотегнали. Повече, отколкото си мисли тя. Повече, отколкото обикновено сам бе готов да признае. Ако си позволяваше да усеща болката, едва ли щеше да я понесе. Накрая остави шишето и в три сутринта си легна, благодарен, че Хилъри е взела хапче и вече спи.