Даниел Стийл
Корабите на съдбата (48)

48

Когато се върна в Сан Франциско, Лиан отключи външната врата и бавно изкачи стъпалата до стаята си. Беше късно, цялата къща бе потънала в мрак. Внезапно чу до себе си глас и подскочи, сякаш бе избухнала бомба. Беше чичо Джордж, който седеше тихо в тъмното и я чакаше.

— Да не е станало нещо?… Децата?

— Те са добре. — Той запали лампата и я погледна изпитателно. Видът й бе съсипан. — С тебе всичко ли е наред, Лиан?

— Да. — Но още докато го казваше се разплака и отвърна лице, за да не види чичо й. — Наистина… добре съм.

— Не, не си добре. И няма от какво да се срамуваш. Не смятам, че трябва да се срамуваш. И тъкмо затова съм тук.

Тя се хвърли в прегръдките му като малко дете.

— О, чичо Джордж…

— Знам… знам… Той ще се върне…

Но и Арман щеше да се върне. По целия път във влака тя бе мислила и за двамата. Чувстваше се разкъсана между тях.

Чичо й наля бренди, бе взел в стаята й бутилка и две чаши и тя му се усмихна през сълзи.

— С какво съм заслужила да имам такъв мил чичо като тебе?

— Ти си добра жена, Лиан — каза го без усмивка. — Заслужаваш да имаш добър мъж. И ако е рекъл Бог, ще го имаш.

Тя отпи от брендито и седна с нервна усмивка.

— Проблемът, чичо Джордж, е в това, че ги имам двама.

Ала той не й отговори. След малко я остави сама и тя си легна, а на сутринта се чувстваше малко по-добре.

Същия ден получи писмо от Арман, и той като че ли беше малко по-добре. Споменаваше за някакви „последни събития“, които сякаш го бяха поободрили, но не пишеше какви са. Времето се било позатоплило и краката не го болели толкова.

През следващите дни и новините от Лондон бяха обнадеждаващи. Англичаните получили първата пратка хранителни продукти от Съединените щати, която щеше да избави Лондон от драстичните лишения.

А на 18 април всички американски вестници писаха за рейда „Дулитъл“ над Токио, ръководен от подполковник Джеймс Х.Дулитъл, авиоконструктор и пилот. Модифицирал шестнайсет бомбардировача Б-25; той бе повел ескадрилата към Япония с ясното съзнание, че не могат да се върнат, но с намерение, след като бомбардират японската столица, да кацнат в неокупиран Китай. И всичките самолети с изключение само на един бяха изпълнили задачата и благополучно се бяха приземили, повдигайки неимоверно духа на армията. Най-сетне бяха отмъстени. Токио бе бомбардиран. Това бе отплатата за Пърл Харбър.

Ала радостта от рейда на Дулитъл не продължи дълго. На 4 май всички вече говореха за битката в Коралово море. Лиан лежа будна цяла нощ и се моли за Ник. Боевете продължиха два дни и се ръководеха от генерал Макартър, който мъдро бе останал в Порт Морсби, Нова Гвинея. А на 6 май научиха най-лошото. „Лексингтън“ бе потопен. Като по някакво чудо бяха загинали само 216 човека. Други 2735 бяха спасени и взети на борда на „Йорктаун“, кораба близнак на „Лейди Лекс“. Само че Лиан не знаеше дали Ник е между двеста и шестнайсетимата, или между останалите. Ден след ден тя седеше като вцепенена в стаята си, слушаше радиото, което бе качила горе, припомняше си ужасяващите сцени в Атлантическия океан, когато бе потънал „Куин Виктория“, и се молеше Ник да е сред оцелелите. Настояваше да й носят храната в стаята и блюдата се връщаха в кухнята почти недокоснати. А чичо й стоеше в библиотеката и слушаше новините там. Щяха да минат седмици, ако не и повече, преди да получат вест за Ник. Без Лиан да знае, Джордж бе накарал един от служителите си да се обади на Брет Уилямс в Ню Йорк, но и той не знаеше нищо.

Също на 6 май по радиото съобщиха, че генерал Джонатан Уейнрайт е бил принуден да отстъпи Кориджидор на японците. Генералът и хората му бяха пленени. В Тихия океан нещата не вървяха добре.

— Лиан!

Беше сутринта на 8 май, два дни след потъването на „Лексингтън“, и чичо Джордж стоеше на вратата на стаята й.

— Искам да слезеш долу на закуска.

Тя вторачи в него безжизнен поглед.

— Не съм гладна.

— Не ме интересува. Децата се страхуват, че си болна.

Тя не помръдна от леглото, но накрая безмълвно кимна. Когато най-сетне слезе, се чувстваше слаба от прекараните зад спуснатите пердета дни, през които само бе лежала и слушала радио. Момичетата я гледаха така, сякаш се страхуваха от нея и тя положи усилия да ги изпрати на училище, а сетне отново се върна в стаята си и включи радиото. Но нямаше нищо ново. Битката в Коралово море бе приключила.

— Лиан! — Чичо й я бе последвал, но тя се обърна и го погледна с празни очи. — Не бива да постъпваш така със себе си.

— Ще се оправя.

— Знам. Това, което вършиш, не му помага. — Той седна на ръба на леглото. — В Ню Йорк нямат никакви вести. Ако беше загинал, щяха да получат телеграма. Сигурен съм, че е останал жив.

Тя кимна, мъчейки се да не заплаче отново. Просто й идваше много да се тревожи и за двамата. Същия ден бе дошло още едно писмо от Арман, както много други, и то пренесено от Мулен. Бе прекосило Атлантика на „Грипсхолм“.

В Париж бяха измъкнали от домовете им трийсет хиляди евреи. В продължение на осем дни ги бяха държали заключени на един стадион, без вода, храна и тоалетни. Много от тях, включително жени и деца, бяха измрели. Светът полудяваше. Надлъж и нашир по земното кълбо хората загиваха и се избиваха взаимно.

Изведнъж Лиан разбра какво трябва да прави. Извади от дрешника една рокля и я хвърли на леглото. От дни не бе изглеждала така оживена.

— Къде отиваш?

— В службата — но не му каза защо.

Тя се окъпа и облече и след час вече бе подала оставката си — напускаше не Червения кръст, а тази дейност. Още същия следобед постъпи в болницата при военноморската база в Оукланд. Възложено й бе да се грижи за пациентите в хирургическото отделение. Това бе най-трудната работа, ала когато вечерта в осем часа се върна в къщата на Бродуей, се чувстваше по-добре, отколкото през всичките последни месеци. Много се бе забавила, отдавна трябваше да го направи. След вечерята каза на чичо си.

— Това е ужасна работа, Лиан. Сигурна ли си, че искаш да вършиш тъкмо нея?

— Напълно. — В гласа й нямаше и капка съмнение, а лицето й показваше, че вече се е овладяла.

Заговориха за евреите в Париж и чичо Джордж поклати глава. Нищо вече не беше същото. Абсолютно нищо. Нищо не беше сигурно. Нищо не беше свято. Подводници кръстосваха около американските брегове, по цяла Европа депортираха евреите, в Южния Пасифик японците убиваха американски момчета. Дори красивата „Нормандия“ бе изгоряла преди три месеца в нюйоркското пристанище, докато се работеше денонощно за нейното преустройване във военен транспортен кораб. А в Лондон ден и нощ падаха бомби и убиваха жени и деца.

През следващия месец Лиан работеше всеотдайно във военната болница в Оукланд по три дни в седмицата. Излизаше от къщи в осем часа сутринта и се прибираше в пет, шест, дори седем вечерта, изтощена, вмирисана на хирургически разтвори и дезинфекционни средства, често с омазана в засъхнала кръв престилка и бледо лице, ала винаги със светнали очи. Тя вършеше единственото нещо, с което можеше да бъде полезна, и така й бе много по-хубаво, отколкото да седи в някоя канцелария. А месец след битката в Коралово море бе възнаградена с писмо от Ник. Той беше жив! Зачете го, седнала на стъпалата пред къщата, и се разплака.