Даниел Стийл
Корабите на съдбата (47)

47

Влакът на Лиан пристигна в Сан Диего в единайсет часа на следващата вечер и докато се добра до хотела, стана полунощ, твърде късно, за да й се обади Ник. На следващата сутрин зачака със затаен дъх до телефона. Той позвъни малко след пладне, а тя бе будна и напрегната още от седем часа сутринта.

— Прощавай, любов моя, не можех да се обадя. Имам разни срещи, брифинги и Бог знае какво още.

Думите му я хвърлиха в паника.

— Ще мога ли да те видя? — Докато говореше, поглеждаше през прозореца към океана, опитвайки се да си представи къде е той. Стаята й имаше изглед към базата и пристанището в далечината.

— Ще се видим чак довечера, не мога по-рано. И, Лиан… — Ужасно не му се искаше, но трябваше да й го каже: — Това ще бъде всичко. Трябва да се явя в базата утре сутринта в шест часа.

— Кога тръгваш? — Пулсът блъскаше в ушите й.

— Нямам представа. Знам само, че в шест часа утре сутринта трябва да съм на кораба. Предполагам, че ще отплаваме вдругиден, но не ни казват. — В армията бяха възприели тази процедура заради войната. — Виж, трябва да тръгвам. Ще се видим довечера. Веднага, щом се освободя.

— Ще те чакам тук.

Лиан прекара целия ден в стаята от страх той да не дойде по-рано и да го изтърве. В шест без десет на вратата й се почука. Беше Ник и тя се хвърли в прегръдките му със смях и сълзи, безкрайно щастлива, че го вижда. През тези броени мигове можеха да се преструват, че той няма да заминава никъде.

— Господи, колко си ми хубава, любима!

— Ти също.

И двамата бяха изтощени от напрежението през последните два дни. Лиан знаеше, че никога няма да ги забрави. Беше по-лошо дори от раздялата й с Арман.

Половин час си приказваха трескаво, сетне той я взе на ръце и я занесе на леглото и по-нататък нещата сякаш се поуспокоиха. Изобщо не излязоха от стаята, дори не отидоха да вечерят. И не мигнаха цялата нощ. Лежаха, разговаряха и се любеха. А когато забеляза първите лъчи на слънцето, Лиан се разтрепери. Последната им нощ бе свършила.

В пет и трийсет Ник се измъкна от леглото и я погледна сериозно:

— Бебчо… трябва да вървя…

— Знам — надигна се тя. Искаше й се да го дръпне до себе си, да върне часовника.

И тогава той я попита нещо, за което бе мислил през последните два дни:

— Ще ми пишеш ли или предпочиташ да не поддържаме връзка? — Преди четири месеца бяха постигнали съгласие, че неговото заминаване ще означава край на всичко.

— Ще ти пиша — тъжно се усмихна тя. Вече пишеше на Арман, а сега войната й отнемаше и втори мъж. Не знаеше какво ще прави, когато той се върне. От седмици вече си задаваше този въпрос. Нещата не бяха същите, както на „Довил“, двамата с Ник бяха прекарали заедно четири месеца, не само тринайсет дни, и сега тя не можеше да се откаже от него толкова лесно. Веднъж-дваж пъти й бе минавало през ума след войната да напусне Арман, но не бе сигурна, че това ще е по силите й. Нито пък можеше да се откаже от Ник Бърнъм.

— Аз също ще ти пиша. Но писмата ми вероятно ще пътуват цяла вечност.

— Ще ти пиша.

Той не взе душ, преди да се облече. Не искаше да губи и минута от времето с нея. Можеше да се изкъпе и на кораба, щеше да има предостатъчно време за това. А сега му оставаха само няколко кратки мига с Лиан.

— Не забравяй онова, което те помолих за Джони.

Той й бе написал адреса на Хилъри, но Лиан отново бе започнала да го убеждава, че той едва ли ще й потрябва, че ще се върне и сам ще се погрижи за сина си. „За всеки случай“ — бе казал Ник и тя бе взела листчето за негово успокоение.

Часовникът отброяваше последните им мигове заедно като секунди преди експлозията на бомба. Накрая двамата застанаха един срещу друг в средата на стаята и той я стисна силно в прегръдките си.

— Ще се сбогуваме тук.

Отново я обхвана паника.

— Не може ли да те изпратя до базата?

— Само ще ни бъде още по-тежко.

Лиан кимна, лицето й вече бе мокро от сълзи. Той я целуна за последен път и я погледна в очите.

— Ще се върна.

— Знам. — И никой от двамата не попита другия какво ще стане тогава. Вече бе прекалено късно да се мисли за това. Единственото, което имаха, беше настоящето, пък после — каквото съдбата отреди.

— Ник… пази се…

Ник излезе от стаята, Лиан се хвърли след него и той отново я прегърна, а сетне й махна за последен път и изтича надолу по стълбите. Тя се прибра, затвори вратата и седна, чувствайки се така, като че всяка капка живот е изцедена от нея.

След два часа все още седеше на същото място, потънала в мисли за него, когато случайно погледна навън. Океанът сякаш бе изчезнал, а на негово място се бе появил огромен кораб, който бавно излизаше от пристанището. Лиан го гледаше с разтуптяно сърце. Беше самолетоносач и тя разбра, че това е „Лексингтън“, корабът на Ник. Отвори широко прозореца, сякаш за да се приближи поне малко до него, и не откъсна очи от внушителния плавателен съд чак докато той се изгуби зад хоризонта. После се извърна бавно и приготви куфара си, а два часа по-късно отново седеше във влака и пътуваше към Сан Франциско.