Даниел Стийл
Корабите на съдбата (46)

46

Арман седеше в своя кабинет и духаше на ръцете си, за да ги сгрее. През последните няколко седмици в Париж беше ужасно, прехвърчаше рядък сняг, улиците бяха заледени и студът се задържаше в къщите. Вече дори не помнеше кога за последен път му е било топло. Ръцете му бяха така вкочанени, че едва държеше писалката, въпреки че няколко минути ги бе търкал една о друга.

Като свръзка между Петен и германците Арман бе преместил офиса си и сега работеше в хотел „Мажестик“ заедно с Verwaltungsstab, административното управление към немската комендатура. Съответното военно управление се наричаше Kommandostab и се ръководеше от генералщабния полковник Шпайдел. За нещастие се бе наложило да вземе със себе си и Андре Маршан. Младият му помощник бе страшно въодушевен, че се намира в една и съща сграда с германците, непрекъснато изглеждаше скован от фанатична преданост и за Арман ставаше все по-трудно да скрива своята неприязън към него.

Напоследък отговорностите му се бяха разширили още повече. Германците най-сетне бяха започнали да му се доверяват и той прекарваше часове в техния отдел „Пропаганда“, за да им помага да втълпяват на французите каква манна небесна се е изсипала върху тях в лицето на окупаторите. Срещаше се често с полковника от Генералния щаб Шпайдел и с генерал Баркхаузен, за да разговаря с тях за така наречените „военни трофеи“, а тайно успяваше да създава безредие и да отклонява много от произведенията на изкуството, определени за Берлин. Те просто изчезваха, вината се хвърляше върху Съпротивата и той изглеждаше по-вбесен от всички. Засега все още никой не го подозираше.

Срещаше се често и с доктор Михел от немското Министерство на държавното стопанство, за да обсъждат състоянието на френската икономика, контрола върху цените, проблемите с работната ръка, осигуровките, кредитите, химическата промишленост, производството на хартия, въглищата, електроенергията и разни други по-маловажни отрасли.

Повечето големи хотели бяха конфискувани от немските власти. Генерал Фон Щутниц, военният комендант на Голям Париж, беше в „Крийон“, Фон Шпайдел и останалите — в „Мажестик“. Хората от административното управление бяха настанени в „Пале-Бурбон“, в удобна близост до жилището на Арман, а главният военен съветник по въпросите на икономиката Крюгер, отговарящ за градския бюджет, беше в хотел „Дьо Вил“. Генерал Фон Бризен, комендант на самия град, беше в хотел „Мьорис“, и макар че след време бе сменен на този пост от генерал Шаумбург, остана в „Мьорис“, защото го намираше много очарователен.

По целия град бяха налепени плакати на френски език с ужасяващото предупреждение, че разпространяването на забранена информация, саботажите, покушенията срещу германци, стачките, подстрекателството към бунт и дори запасяването със стоки за всекидневна употреба ще бъдат наказвани от военния трибунал „с изключителна строгост“. Естествено тези разпоредби често се нарушаваха, най-често от членовете на Съпротивата, германците бързаха да информират обществеността, че извършителите са „студенти комунисти“, и ги разстрелваха публично за назидание на останалите. През 1942 година публичните екзекуции се бяха превърнали едва ли не във всекидневие за Париж и атмосферата в града бе мрачна и потискаща. Само на тайните срещи на Съпротивата из цяла Франция цареше дух на вълнение и очакване. Но всички останали в големите и малки градове и по селата изглеждаха обхванати от тихо униние. И то не само там, където ги дебнеха германците — предателите сякаш също бяха навсякъде.

През цялата тази зима хората мряха като мухи от студ и недохранване. Арман виждаше около себе си един загиващ народ. Германците отдавна бяха престанали да заблуждават, че „неокупираният Юг“ ще остане незасегнат, бяха навлезли и там, цяла Франция бе вече погълната. „Но не за дълго“ — продължаваше да обещава в своите предавания по Би Би Си Дьо Гол. А най-невероятен от всички бе един мъж, наречен Муден, който сам, почти без ничия помощ, успяваше да окуражава и активизира нелегалните. Никой не знаеше как, но той непрекъснато пътуваше до Лондон, където чакаше в готовност цяла организация от бойци на Съпротивата, а сетне съумяваше отново да се върне във Франция, за да вдъхва надежда и нова вяра на всички.

Арман си бе позволил да се срещне с него само един-два пъти, това бе прекалено рисковано и повечето време двамата поддържаха връзка чрез посредници. Особено след прословутата наредба от петнайсети юли предишната година, с която германците решително слагаха ръка върху шедьоврите на изкуството по цяла Франция. На собствениците и лицата, отговорни за тяхното съхранение, бе разпоредено незабавно да съобщят за всеки предмет, оценен на повече от сто хиляди франка. Именно тези списъци се стараеше да унищожава и размества Арман през зимата на 1941 и първите месеци на 1942 година и под носа на германците собственоръчно бе спасил за Франция предмети на изкуството за милиони долари. Но по-важното бе, че се опитваше да спасява и хора, а това ставаше все по-опасно за него. На всичкото отгоре през последните няколко седмици се бе разболял от ужасния студ, който сковаваше Париж.

Ала в писмото, което Лиан получи на следващия ден след връщането си от Кармел, не се споменаваше нищо за това. От него се разбираше само, че работата му върви добре. Но тя долови между редовете и още нещо, нещо, което не бе забелязвала никога досега. Някакво отчаяние, което почти граничеше с безнадеждност. От нещата, които не бе написал, почувства, че положението в окупирана от германците Франция е лошо, много по-лошо, отколкото се смяташе. И след като прочете писмото, дълго стоя до прозореца, загледана навън към Голдън Гейт бридж.

— Лиан? Случило ли се е нещо?

Чичо й не бе тръгнал още за работа и я наблюдаваше от вратата. Цялото й тяло изглеждаше някак отпуснато, главата й бе наведена, и когато се извърна към него, той видя, че плаче, но поклати глава и му се усмихна през сълзи.

— Не. Нищо ново. Имам писмо от Арман. — То бе изнесено от Мулен по време на неговото последно пътуване до Лондон, ала тя не можеше да говори за това с чичо си. Дори той не биваше да знае за връзките на Арман със Съпротивата. Арман й бе заръчал да не казва на никого. И тя не бе казала на никого, с изключение на Ник. В него имаше абсолютно доверие.

— Да не е станало нещо с мъжа ти?

— Не знам. Просто писмото му е толкова тъжно… и всичко е така потискащо…

— Войната е ужасно нещо — банални, но верни думи.

— Звучи ми едва ли не като болен — тя познаваше добре съпруга си.

Чичо й се сдържа и не каза, че не би се учудил, ако един предател се поболее при гибелта на страната си.

— Ще се оправи. Сигурно просто се чувства самотен без теб и децата.

Тя кимна и изведнъж усети как я пронизват първите угризения.

— Вероятно си прав.

— Как мина семинарът ти в Кармел?

Очите й неволно светнаха.

— Чудесно беше.

Той не я попита нищо повече и двамата тръгнаха за работа.

Следобеда Ник дойде да я вземе от офиса на Червен кръст и тя му каза за писмото от Арман. Но той бе в състояние да мисли само за едно и очите му потърсиха нейните във внезапна паника.

— Не си променила решението си, нали?

Тя дълго го гледа и накрая поклати глава.

— Не, не съм го променила. Сега, като че имам два отделни живота: стария с Арман и новия с тебе. — Той кимна с облекчение, а тя въздъхна. — Но ме измъчва ужасно предчувствие за него.

— Смяташ ли, че е изложен на някаква изключителна опасност?

— Не повече от обикновеното, струва ми се. Писмото му не създава такова впечатление. По-скоро имам усещането, че е в ужасна депресия, преди всичко заради Франция. — И вдигна очи към Ник. — Мисля, че той се тревожи много повече за Франция, отколкото за себе си или за нас. За Арман родината е всичко.

— Възхищавам се от него — тихо каза Ник.

Той я изпрати до вкъщи и остана да вечеря със семейството й. После поигра домино с Лиан и чичо Джордж и си тръгна, а тя установи, че се пита кога ще бъдат отново заедно като в Кармел. В неговия хотел не пускаха жени, тя и бездруго нямаше желание да ходи там.

Следващата събота той реши проблема, като предложи да си запазят стая във „Феърмънт“. За разлика от повечето хора нямаха поне този проблем — на никого от двамата не липсваха пари. Но имаха предостатъчно други. Тя се тревожеше за Арман във Франция, а той — за Джони.

Този уикенд Ник се обади на сина си и Лиан чу разговора им. Виждаше го и как се държи с нейните дъщери и разбираше колко много му липсва момчето. В детска компания Ник беше очарователно непосредствен.

Двамата заведоха момичетата вкъщи и отидоха да вечерят, а после се качиха в стаята, която бяха наели във „Феърмънт“. Дъщерите й щяха да прекарат нощта у своя приятелка и тя бе казала на чичо Джордж поредната измислица, която той не бе поставил под съмнение.

— Мислиш ли, че чичо ми подозира за нас, Ник? — усмихна му се тя, докато лежаха на леглото, пийваха шампанско и хапваха фъстъци. Този път не отидоха във Венецианския салон. Искаха да са сами. Въпросът й, като че развесели Ник.

— Вероятно. Той не е глупак. И както се досещам, го е правил доста често на млади години.

Тя и сама знаеше това, но все пак не беше много сигурна.

— Не ми е казал и дума.

— Твърде добре те познава, за да си го позволи.

— Мислиш ли, че е против?

— А ти? — Ник й се усмихна нежно и тя поклати глава.

— Не. Подозирам, че иска да се разведа с Арман и да се омъжа за тебе.

— И аз… Искам да кажа, и аз имам същите подозрения — побърза да поясни той, като видя изражението в очите й. Тя ужасно се боеше, че постъпва нечестно с Ник. В края на краищата беше омъжена жена и в бъдещето й нямаше място за него. — Нека това не те тревожи. Докато не са ни надушили нравствената полиция и пресата, няма страшно.

Тя прихна. В хотела бяха регистрирани като майор и госпожа Никълъс Бърнъм.

Доста време продължиха да я карат така, с дълги следобедни разходки, вечери навън и откраднати мигове във „Феърмънт“ през почивните дни. След две-три седмици успяха още веднъж да прескочат за малко до Кармел, но през февруари атмосферата около Ник започна да се сгъстява. Сингапур не устоя пред японците и техните сухопътни сили завзеха Ява, Борнео и няколко острова в Южния Пасифик, бяха толкова сигурни в себе си, че генерал Нагумо се оттегли на север към Япония. Ник имаше готовност да отплава всеки момент, седмица след седмица очакваше да го повикат, но засега това не ставаше. Самолетоносачите на САЩ извършваха внезапни рейдове до Джилбертовите и Маршалските острови южно от Япония и успешно бомбардираха вражеските позиции, ала основните бази на японците си оставаха в техни ръце.

Един ден през март, след втория скоч, той я погледна разстроено и за нейна изненада, удари с юмрук по масата. Непрекъснатото очакване го държеше в напрежение вече седмици наред.

— По дяволите, Лиан, и аз би трябвало да съм там! Защо, за бога, дремя в Сан Франциско?

Неговото избухване не нарани чувствата й, тя го разбираше и му заговори с успокояващ тон, ала това като че ли не помагаше.

— Недей така, Ник. Те изчакват най-благоприятния момент.

— А аз прекарвам войната, като се мотая из разни хотелски стаи. — Погледът му бе изпълнен с упрек и този път тя се засегна.

— Ти реши така, Ник, не си длъжен да го правиш.

— Знам… знам… Извинявай… Просто подлудявам от това размотаване. Влязох в армията преди три месеца, за бога, а Джони е в Ню Йорк с Хилъри и ми къса сърцето, като каже, че му липсвам. Аз му дръпнах голяма реч колко е важно да участвам във войната, но ето че сега си седя тук като на някакво безкрайно парти.

Притеснението в гласа му я трогна и Лиан се опита да го успокои. И тя си носеше вината пред Арман и също имаше моменти, когато трудно се помиряваше със себе си. Ала вече не можеше и не искаше да се откаже от Ник. Щяха да останат заедно до заминаването му. Знаеха, че то ще сложи край на всичко.

От време на време се случваше и тя да му се сопне, като например веднъж, след като бе получила писмо от Арман. Той споменаваше, че от студа е започнал да го мъчи ревматизъм в краката, а същия ден Ник взе да се оплаква, че предишната вечер прекалили с танците и сега го болял гърбът. Побесняла, Лиан го сряза:

— Тогава не танцувай толкова, за бога!

Той бе изненадан от израза на лицето й. Никога досега не я бе виждал такава.

— Нещо не си спомням да си напускала дансинга преди два часа сутринта.

Лиан избухна в сълзи. И докато я люлееше нежно в прегръдките си, Ник разбра каква е работата — тя му разказа през плач за писмото на Арман.

— Мисля, че е болен, Ник… Той е почти на петдесет и девет години… а там е кучешки студ… — Ридаеше тя и той я притискаше в обятията си.

— Няма нищо, скъпа… няма нищо… — Винаги я разбираше. Нямаше тема, по която тя да не може да разговаря с него.

— И понякога се чувствам толкова виновна…

— Аз също. Но ние го знаехме още от самото начало. Това по никакъв начин не влияе върху съдбата му.

Лиан пишеше на Арман все така често, но бе безсилна да му помогне.

— Ами ако германците го убият?

Ник въздъхна и се замисли над въпроса й, не знаеше как да я успокои. Определено съществуваше опасност германците да убият Арман.

— Той е поел този риск, когато е решил да остане там. И, струва ми се, го смята за оправдан. — Любовта на Арман към родната страна го вълнуваше силно. Съдейки по нещата, които му бе разказвала Лиан, имаше чувството, че за мъжа й тази любов се е превърнала в нещо като натрапчива идея. — Просто трябва да вярваш, че ще оцелее, Лиан. Не ти остава нищо друго.

— Знам. — Но си помисли за предишната вечер, когато бяха ходили да танцуват, и добави: — Само че животът ни тук е като едно безкрайно парти — повтаряше неговите думи и двамата се гледаха дълго и строго.

— Искаш ли да свърши? — със затаен дъх попита той.

— Не.

— Нито пък аз.

Но в един априлски следобед Ник я взе от Червения кръст и й се стори необичайно мълчалив.

— Има ли нещо, Ник?

Той я погледна тъжно. Не изпитваше радостното вълнение, което бе очаквал. Мъчеше го чувство на загуба и самота.

— Партито свърши.

По гръбнака й полази странна тръпка.

— Какво имаш предвид?

— Утре напускам Сан Франциско.

Дъхът й секна, тя го погледна, изведнъж се озова в прегръдките му и се разплака. И двамата знаеха, че този момент ще настъпи, но ето че не бяха подготвени за него.

— О, Ник… — и я скова страх. — Къде отиваш?

— В Сан Диего. За два дни. После потегляме. Не съм много сигурен накъде. Ще бъда на самолетоносач, на „Лейди Лекс“ — опита се да се усмихне той. — Всъщност се казва „Лексингтън“. Отиваме някъде в Тихия океан.

Параходът наскоро се бе върнал за някои неотложни ремонти, Лиан бе чела за него във вестниците. Докато пътуваха към къщата на чичо й, никой не проговори. И двамата бяха необикновено тихи, с помръкнали физиономии и като ги видя, чичо Джордж веднага се досети.

— Потегляш ли, синко?

— Да, сър. Утре сутринта заминавам за Сан Диего.

Джордж кимна, без да откъсва очи от Лиан.

Вечерята мина тихо. Дори децата рядко нарушаваха мълчанието, и когато Ник се сбогува с тях, плакаха не по-малко, отколкото, когато се прощаваха с баща си. Сега той бе по-реален за тях от Арман, когото не бяха виждали близо две години. През последните четири месеца Ник бе почти непрекъснато с тях и всички щяха да чувстват липсата му. Особено Лиан, която го целуна нежно на прага. Бе му обещала на следващия ден да вземе влака до Сан Диего, така щяха да имат още малко време заедно, преди Ник да отплава. Той трябваше да се яви на кораба един ден преди потеглянето, което означаваше, че в Сан Диего ще имат на разположение един ден и една нощ.

— Ако мога, утре вечер ще ти се обадя в хотела. Ако не, ще дойда да те взема на другата сутрин.

Тя кимна отново със сълзи в очите.

— Вече ми липсваш.

— И ти на мене — усмихна се той. Никой от двамата не бе подготвен за болката, която изпитваха. — Обичам те.

Ник потегли, Лиан помаха след него и си влезе, а когато се качи в стаята си, се хвърли на леглото и зарида. Не бе готова да се откаже от него… не още веднъж… не сега… нито, когато и да било…