Даниел Стийл
Корабите на съдбата (45)

45

На следващата сутрин се събудиха и си поръчаха закуска в стаята. Седяха голи в леглото и всеки гледаше да си открадне кроасан или датско кексче от подноса на другия. Лиан си бе взела английски чай, а Ник — кафе без мляко. Тя го погледна усмихнато и той също се ухили.

— Съвсем прилично, нали, Лиан?

— „Прилично“ не е най-точната дума. — Беше много по-различно от предишния й живот с Арман, по-различно от всичко, което й се бе случвало досега, и все пак имаше чувството, че винаги е било така. Сякаш някакво шесто чувство й бе подсказало какво ще си поръчат за закуска, и че Ник пие кафето си черно. Знаеше дори колко гореща обича да е водата на душа. Докато седеше във ваната, а той се бръснеше, Ник заподсвирква някаква мелодия и тя запя, после изпълниха цял дует.

Когато свършиха, той се обърна ухилен към нея със завит около бедрата пешкир:

— Бива ни, а? Дали да не се явим на прослушване в радиото?

— Разбира се, защо не? — усмихна се тя.

Облякоха се и излязоха на дълга разходка по плажа, а после обиколиха няколко магазина и галерии. Той й купи издялано от дърво моржче, а тя на него малка златна чайка на златна верижка.

— Ще ти разрешат ли да си я носиш на медальона с личния номер, за да ти напомня за Кармел?

— Нека само се опитат да не ми разрешат. — Това бяха глупави дреболийки, но и двамата имаха нужда от нещо, което да им напомня за Кармел през месеците, които щяха да последват.

Лиан накупи подаръчета за децата и чичо Джордж и те се върнаха в хотела да се гушнат блажено в голямото легло. Накрая слязоха в ресторанта за още една късна вечеря.

В неделя останаха в леглото до след пладне, на Лиан никак не й се ставаше. Знаеше, че скоро ще трябва да потеглят към къщи, а не искаше идилията им да свършва. Седеше във ваната и гледаше с невиждащ поглед сапуна в ръката си.

Ник я наблюдаваше и разбра какво й е на душата. Нежно я помилва по главата, тя вдигна поглед и му се усмихна.

— Не бъди толкова тъжна, любима. Пак ще дойдем.

— Мислиш ли, че ще можем? — Знаеше ли някой кога ще отплава той? Можеше да е и на следващия ден.

Ник отново прочете мислите й:

— Ще дойдем. Обещавам ти.

След един час напуснаха хотела, след като се бяха любили „само още веднъж“. Лиан се бе изкикотила, заканвайки му се с пръст.

— Създаваш ми лоши навици, знаеш ли? Ще взема да свикна с това.

— Знам. В последно време бях в период на въздържание цяла година и пет месеца.

— Аз също — погледна го тъжно тя. — Често те сънувах нощем. Онази вечер, когато се срещнахме у госпожа Маккензи, чух гласа ти и си помислих, че окончателно съм си изгубила ума.

— И аз се почувствах така, като погледнах към другия край на стаята и те видях. В Ню Йорк това ми се случваше непрекъснато: поглеждам улицата пред себе си и те виждам как се отдалечаваш, същите руси коси. Втурвам се да те погледна, но все не си ти. Много жени трябва да са ме помислили за луд. И не без основание… — Очите му надникнаха дълбоко в нейните. — Дълго, дълго време бях луд, Лиан.

Тя кимна.

— И сега сме луди. — Бяха си откраднали три дни, но и двамата знаеха, че не могат да задържат онова, което се бе случило между тях, то бе само един заем на съдбата.

— Аз не съжалявам. А ти?

Тя поклати глава.

— Вчера си мислих за Арман… и какво ли му е в Париж… И въпреки всичко някак си съм убедена, че това, което вършим, не променя нищо за него. Когато войната свърши, аз все така ще го чакам тук.

Ник също го знаеше и не се засягаше. Нейната лоялност бе нещо, което винаги бе одобрявал… Почти винаги… Беше му известно, че в Европа зимата е ужасна, но предполагаше, че и тя е наясно. Нямаше никакъв смисъл да подхваща тази тема. Лиън не можеше да помогне с нищо на Арман, само щеше да се разстрои.

Потеглиха бавно по крайбрежния път и си пристигнаха към осем часа, след като се бяха отбили да похапнат набързо в един ресторант малко преди Сан Франциско. Тя не се бе обаждала вкъщи през целия уикенд и се надяваше децата да са добре. Направи й впечатление, че и Ник не се обади на Джони. Сякаш през тези три дни си бяха принадлежали в някакъв друг свят, в който нямаше място за никого и нищо, освен самите тях. Пред последния половин час от пътуването заговориха за децата и Ник въздъхна.

— Зная, че няма да му се случи нищо лошо, но така ужасно се тревожа за него. — После се обърна към Лиан: — Искам да те помоля нещо… нещо специално…

Сърцето й се разтуптя, веднага разбра, че това, за което ще й говори, е много важно за него.

— Разбира се. Какво?

— Ако с мене се случи нещо… Ще ми обещаеш ли да ходиш при него… когато мен вече няма да ме има?

За момент Лиан стъписано млъкна, после попита:

— Мислиш ли, че Хилъри ще ми разреши?

— Тя изобщо не знае за нас, няма причини да не ти разреши. Освен това е омъжена повторно — въздъхна той. — Ако можех, щях да го оставя при тебе, тогава щях да съм спокоен, че е в сигурни ръце.

Лиан замислено кимна.

— Да, ще го посещавам. И през годините няма да губя връзка с него. — Тя се усмихна. — Ще му бъда нещо като ангел хранител. — После докосна ръката на Ник и каза: — Но на тебе няма да ти се случи нищо, Ник.

— Човек никога не знае. — Спряха пред къщата на чичо й и той я погледна в мрака. — Молбата ми е напълно сериозна.

— И моят отговор е напълно сериозен. В случай че нещо стане с тебе. Ще ходя при него — но мисълта за това й бе непоносима.

Слязоха от колата и той остави куфара й в антрето. Наоколо нямаше жива душа. Момичетата вече си бяха легнали и Лиан се надяваше да не ги видят. Ник не й бе позволил да вземе такси пред хотела и сам я беше докарал. Тя се обърна към него и те дълго се целуваха пред самата врата.

— Ще ти се обадя утре сутринта.

— Обичам те, Ник.

— Обичам те, Лиан.

Той още веднъж я целуна и си тръгна, а тя се качи в стаята си.