Даниел Стийл
Корабите на съдбата (44)

44

На Нова година Ник се отби да я види и те дълго седяха и бъбриха пред камината в библиотеката. Никой от двамата не спомена за случилото се предишната вечер, сякаш винаги са били заедно и тя го е очаквала. Дори дъщерите й не изглеждаха изненадани, когато влязоха от градината и го видяха да седи там.

— Здрасти, чичо Ник. — Елизабет се хвърли на врата му и погледна майка си с гузна усмивка. — Нали вече не трябва да му викаме господин Бърнъм?

— Това не зависи от мен — усмихна се тя и на двете.

Беше й приятно да го гледа, заобиколен от децата. Толкова време бе минало, откакто вкъщи не се бе появявал друг мъж, освен чичо Джордж, и знаеше, че компанията му е полезна за тях.

— Кажи, чичо Ник — обърна се към него Елизабет, — може ли да ти викаме така?

— Не виждам защо не — помилва я той по копринените руси коси, толкова подобни на майчините й. — Искрено казано, дори съм поласкан.

Мари-Анж последва примера на сестра си, после двете отново изтичаха да играят навън в градината, а чичо Джордж слезе от горния етаж.

— Току-що си дочетох книгата. Чудесна беше — усмихна се той на Ник. — С удоволствие ще ви я заема, ако имате време за четене.

— Много благодаря.

Не минаха няколко минути и мъжете както обикновено заговориха за новините от войната. Светът все още бе потресен от вестта, че четири дни след Пърл Харбър японците са потопили край бреговете на Малая английските бойни кораби „Принс ъв Уелс“ и „Рипълс“. Броят на човешките жертви бе ужасяващ, а „Принс ъв Уелс“ бе потънал заедно с адмирала. Това беше корабът, с който Чърчил бе пристигнал в Арджентия бей за срещата с Рузвелт — тогава именно беше подписана Атлантическата харта.

— Предполагам, още не знаете на кой кораб ще получите назначение?

— Не, сър, но би трябвало скоро да науча.

Джордж кимна и се обърна към Лиан.

— Снощи беше много хубава, скъпа. Надявам се, че сте прекарали добре.

— Чудесно беше.

После стана дума, че в хотела е имало доста хора с военни униформи. Три седмици и половина след нападението на Пърл Харбър вече им се струваше, че всички мъже са се записали доброволци и всичките им познати младежи бяха мобилизирани.

— Всъщност знаете ли, изненадан съм, че ме изпратиха тук. Доколкото може да се вярва на слуховете, Съединените щати са много по-заинтересовани да пометат германците и чак тогава да се заемат с японците.

В дните непосредствено след Пърл Харбър германците бяха предприели грандиозна подводна офанзива в Атлантическия океан и потапяха кораби в ужасяваща близост с източната морска граница. Основните пристанища в Ню Йорк, Бостън и Норфък сега се охраняваха с мини, подводни мрежи, крайбрежни конвои и всички се питаха на какво разстояние ще дръзнат да се приближат вражеските подводници. Нощем затъмняваха както атлантическото, така и тихоокеанското крайбрежие.

— Май ни нападат и от двете страни. — Джордж бе приковал тревожен поглед в огъня. Родната му страна никога досега не се бе изправяла пред пряка заплаха и за него това бе истински шок. Той се обърна към Ник и поклати глава. — Съжалявам само, че не съм достатъчно млад, за да дойда и аз.

— Аз пък не съжалявам — обади се Лиан. — Все някои трябва да остане тук с нас, това не ти ли минава през ума?

Той се усмихна и потупа ръката й.

— Това, скъпа моя, е единствената ми утеха. — Остави ги сами и се качи на горния етаж да прочете следобедния вестник в кабинета до спалнята си.

Ник дълго гледа Лиан и взе ръката й в своята.

— Снощи ми беше много хубаво, Лиан.

— И на мене. — Очите й се взираха в неговите, без да трепнат. Дори в ясната светлина на деня не изпитваше никакво разкаяние, че се е целувала с него предишната вечер. Той бе навлязъл отново в живота й като кораб с неизвестен курс и може би щяха да успеят да поплават заедно. Макар и не за дълго, знаеше това. След време той щеше да поеме по пътя си. Сутринта й бе дошло наум, че вероятно съдбата им е такава — да се срещат от време на време през целия си живот и взаимно да се зареждат със силата, необходима им, за да продължат нататък. Ник и сега й бе вдъхнал сила, като предишния път. Повече от година не се бе чувствала така спокойна, около тях сякаш трептеше някаква аура на душевен мир.

— Не съжаляваш ли?

Тя му се усмихна.

— Засега не. — И сподели мислите си с него.

— Странно, докато се прибирах нощес, си мислех почти същото нещо. Може и никога да нямаме нищо повече от това, но и то ни стига — погледите им се срещнаха и дълго не се изпускаха, а сетне Ник й подхвърли една идея, която му бе хрумнала сутринта. — Смяташ ли, че ще можеш да се измъкнеш за известно време, Лиан?

— Какво си намислил?

— Иска ми се да прекараме няколко дни в Кармел — отвърна съвсем тихо той. — Какво ще кажеш?

Тя му се усмихна спокойно, смаяна от собствената си реакция. Ала вземаше за себе си нещо, от което изпитваше огромна нужда, и то от много дълго време. Дълбоко в душата си бе убедена, че няма да го направи никога повече. Само този път… само още веднъж.

— Ще кажа, че би било прекрасно. А ти можеш ли да се освободиш? — Наложи си да не мисли за Арман. По-късно щеше да има достатъчно време за това.

— Стига да оставя телефонния номер на мястото, където ще се намирам. Другата седмица ще ми дадат три дни отпуск. Имаш ли някакви особени предпочитания в кой хотел да отидем?

— Не съм ходила в Кармел от години… — Тя се замисли за момент. — Какво ще кажеш за „Пайн ин“?

— Готово. Можеш ли да тръгнеш в петък сутринта? — После се намръщи. — Ами децата? Няма ли да се разстроят?

Тя поклати глава.

— Ще им кажа, че ме изпращат от Червения кръст.

Ник се ухили, чувстваше се като пакостен хлапак, отмъкващ девственица под носа на родителите й.

— Много правдоподобно. Само внимавай, когато след няколко години и те започнат да ти пробутват такива истории.

— Ще ги убия — усмихна се щастливо тя.

Ник се разсмя, побъбриха още малко и излязоха в градината при момичетата. Той си тръгна преди вечерята, въпреки че го каниха да остане — трябваше да вечеря с командира си. Лиан го изпрати до вратата и когато се сбогуваха, той я погледна — бяха сами в подобното на пещера мраморно антре. Наведе се, целуна я нежно и промълви:

— Не забравяй колко много те обичам.

Наложи се през почивните дни и в началото на следващата седмица да положи големи усилия, за да се освободи, но в четвъртък вечерта се обади на Лиан, за да потвърди плановете им. Чичо Джордж умишлено не бе попитал за него, а Лиан не го бе споменала нито веднъж.

— Всичко наред ли е за утре?

— При мене да. А при тебе? — Бе казала вкъщи, че от Червения кръст я изпращат на тридневен семинар в Кармел, и всички като че ли й бяха повярвали.

— Няма проблеми. — После се разсмя. — Знаеш ли, вълнувам се като хлапе.

— Аз също — прихна и тя.

— Сигурно сме луди. В края на краищата може да е било само един корабен роман, а ние като ненормални се опитваме да го повторим. — Думите му бяха пределно честни, но отношенията им винаги се бяха отличавали със своята непосредственост, дори сега, след толкова много време и само няколкото целувки, които им бяха напомнили миналото.

— Можем да наводним стаята и да си представим, че потъваме.

— Никак не е смешно.

— Извинявай. Глупава шега.

Но въпреки това и двамата прихнаха. Заедно се смееха много, нещо, което отдавна не се бе случвало на Ник, нито пък на Лиан, и им се отразяваше прекрасно.

На следващата сутрин тя излезе от къщи с лека стъпка, едва успявайки да скрие усмивката си. От три дни децата бяха отново на училище, а чичо Джордж бе в офиса си и тя бе благодарна, че не я видяха, когато потегли малко преди пладне. Взе такси до хотела на Ник и го свари да крачи нервно по тротоара с цигара в уста.

— Имаш такъв вид, сякаш жена ти ражда — ухили се Лиан, когато той плати таксито.

— Изведнъж се изплаших, че няма да дойдеш.

— Да не съжаляваш, че съм дошла?

В отговор той я грабна в обятията си и я целуна силно в устата. Останаха дълго прегърнати и двама минаващи моряци започнаха да подвикват и да подсвиркват.

— Е, как ти се струва?

Лиан му се усмихна. Радваше се, че е тук. В таксито и тя бе изпитала същото безпокойство и по едно време за малко не се бе върнала. Ами ако попаднат в някоя пътна злополука и Джордж и децата разберат? Ами ако… Ала беше дошла и се чувстваше щастлива. Той сложи куфара й в багажника на взетата под наем кола и двамата потеглиха към Кармел, пеейки и смеейки се като деца.

Пътят покрай брега беше прекрасен, времето също бе хубаво, макар и хладничко. Отбиха се да обядват в един ресторант и стигнаха в Кармел в четири часа, тъкмо навреме за една разходка по плажа, преди да се е мръкнало. Оставиха багажа в стаята си в „Пайн ин“, изминаха двете пресечки, които ги деляха от океана, напъхаха обувките си в джобовете на палтата и тръгнаха по пясъка — той бос, а тя по копринени чорапи. Въздухът милваше лицата им и когато най-сетне спряха далеч надолу по плажа и седнаха, бяха задъхани, щастливи и засмени. Тук изглеждаше толкова спокойно, като че всичко на света бе наред и винаги щеше бъде.

— Да не повярваш, че някъде се води воина, нали. — Загледан в океана, Ник мислеше за бойните кораби, които защитаваха родната им страна едва ли не по целия свят. За разлика от Сан Франциско Кармел бе останал абсолютно незасегнат от униформеното гъмжило — заспало градче, което продължаваше да дреме и Лиан се надяваше никога да не се пробуди. Непрекъснато имаше чувството, че трупа мигове, за които по-късно да си спомня.

— Колко е приятно да избягаш. Работата в Червения кръст започва да ме потиска — въздъхна тя и го погледна.

Ник се изненада. Смяташе, че там й харесва.

— Защо така?

— Не мисля, че това, което върша, е достатъчно. Не ми е в стила да организирам чайове за офицерите и да правя списъци. Наистина запълваше ми времето през изминалата година, но все пак предпочитам да върша нещо по-полезно — отново въздъхна тя.

Ник се усмихна, спомняйки си с каква всеотдайност се бе грижила за пострадалите на „Довил“.

— Какво имаш предвид?

— Още не знам. Мисля по този въпрос. Може би ще си намеря работа в някоя болница.

Той взе ръката й.

— Флорънс Найтингейл — и я целуна.

Лежаха един до друг на плажа, докато се стъмни, а после бавно тръгнаха обратно към хотела. Лиан си даде сметка, че за пръв път им предстои да прекарат един уикенд в цивилизована обстановка, като нормални хора. На затъмнения кораб се бяха задоволявали със задушния мрак на тясната помощник-капитанска каюта, а сега изведнъж разполагаха с красива малка стая и душ. Когато влязоха, тя се почувства неловко пред него, и двамата погледнаха крадешком към банята. Бяха досущ като младоженци и тя се изкикоти.

— Искаш ли пръв да вземеш душ или да вляза аз?

— След тебе. И без това сигурно ще ти трябва повече време, отколкото на мен.

Тя награби в ръце тоалетните принадлежности и онова, което щеше да си сложи, и затвори вратата, а след половин час се появи напълно облечена, със стегната в гладък кок коса и Ник подсвирна.

— Това е направо постижение за една толкова тясна баня.

Лиан се разсмя. Наложило й се бе направо да жонглира с нещата си, а роклята едва не падна във ваната, но съдейки по вида й, човек никога не би се досетил.

— Твой ред е.

На него наистина му отне по-малко време, и когато излезе, единственото му облекло беше пешкирът около бедрата. Бе забравил да си вземе вътре чиста униформа.

— Положително има някакъв начин човек да се избави от това притеснение — ухили се той и Лиан прихна.

— Странно е, нали? На кораба беше много по-леко, един Господ знае защо, при онези условия.

Но и двамата знаеха защо. Тогава всичко им беше познато, след първия път биха могли да се задоволят и с двойно по-малко пространство, а сега всичко беше различно. Той я погледна нежно от вратата на банята и бавно тръгна към нея.

— Толкова дълго те нямаше, Лиан… Ужасно дълго… — Стоеше съвсем неподвижно и тя обви ръце около врата му и го целуна.

Ник я притисна към себе си с огромна нежност. За чувствата им не бяха необходими думи, изведнъж престана да има значение къде се намират сега и къде са били през последната година и половина. Телата им сякаш се сляха в една обща стихия, дрехите й сякаш се топяха под горещите му пръсти, неговият пешкир падна и той нежно я вдигна и я занесе на леглото. Изпиваше я с устни, изгаряше я с длани, а тя отвръщаше на милувките му, останала без дъх от наслада. Минаха часове, преди отново да легнат един до друг, замаяни от сладостна умора.

Ник се надигна на лакът и я погледна. Тя бе по-красива от всякога.

— Здравей, моя любов.

Тя му се усмихна сънено.

— Липсвал си ми, Ник… дори повече, отколкото съм предполагала. — Целуна го по рамото и по гърдите и лениво прокара пръст по ръката му. Всичко бе дори по-хубаво, отколкото преди. Към страстта им се бе прибавила някаква топлота, някаква непринуденост и близост.

Към десет часа те най-сетне се надигнаха и Ник се заразхожда гол из стаята, без ни най-малко да се смущава. И двамата имаха чувството, че вечно са живели заедно. Докато вадеше пакет „Кемъл“ от джоба на мундира си, той я погледна през рамо с усмивка.

— Е, струва ми се, пропуснахме вечерята. Много ли си гладна?

Тя се разсмя и поклати глава. Още от първата му целувка не бе се и сещала за храна.

— Може би ще ни позволят да потършуваме малко из кухнята.

Ала, когато се облякоха и слязоха долу, с изненада видяха, че ресторантът е още отворен. Седнаха в един спокоен ъгъл и на запалени свещи хапнаха с наслада пушена сьомга с шампанско. За десерт Ник си взе ябълков пай, който съвсем не отговаряше на останалото и тя го взе на подбив.

— Войската ми създава лоши навици — заоправдава се той, но тя излапа половината пай, двамата се посмяха от сърце и накрая си тръгнаха.

На небето светеше ярка луна, а стаята бе тиха и уютна. Едва затворили вратата, той пак я бутна на леглото и отново се любиха. Накрая Лиан се унесе в прегръдките му с щастлива усмивка на уста, а Ник дълго лежа буден и я гледа.