Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crossings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)
Допълнителна корекция
sonnni(2014)

Издание:

Даниел Стийл. Корабите на съдбата

Издателство „Хемус“ ООД, 1995

Редактор: Жасмина Габровска, Веселин Цаков

Коректор: Невена Николова

ISBN: 954–428–110–1

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от sonnni

43

Ник се отби в офиса на Лиан няколко дни след Коледа. Бяха му поръчали да свърши някои работи из града и следобедът му бе свободен. Той влезе и пет-шест жени спряха работата си и го зяпнаха. В униформата си той бе по-хубав от всякога.

Лиан се разсмя.

— Ако не внимаваш, ще предизвикаш тук безредици.

— Това е добра реклама за тебе. Хайде да вървим да обядваме. И не ми разправяй, че не можеш, или че имаш да изпълняваш поръчки на горкия стар чичо Джордж, защото няма да ти повярвам. Какво ще кажеш да отидем в „Марк Хопкинс“, стара приятелко? — тя се колебаеше, но Ник грабна палтото и шапката й и й ги подаде. — Тръгвай! — невъзможно бе да му се устои.

— Ти нямаш ли си друга работа, като например да воюваш?

— Още не. Слава богу, ще имаме време да се наобядваме. И Джордж казва, че изобщо не излизаш. Няма да навреди на репутацията ти да влезеш в ресторант посред бял ден. Ако държиш, можем да седнем и на отделни маси.

— Добре, добре. Убеди ме.

Тя бе в лекомислено настроение, той също, почти както едно време на „Нормандия“, когато играха тенис. Настаниха се на хубава маса с прекрасна гледка. Ник започна да й разказва смешни истории за хората в базата и в хотела и за пръв път от години отново почувства, че живее. С него се общуваше леко, той бе забавен и умен и й дойде съвсем изневиделица, когато я попита какво ще прави на Нова година.

— Чакай. Не ми казвай. Нека отгатна. Ще си стоиш вкъщи с чичо Джордж и момичетата.

— Позна! — ухили се тя. — Получаваш първа награда.

— А ти получаваш тиквен медал. Защо не ми позволиш да те заведа някъде? Аз съм безопасен. Пък ако започна да се държа неприлично, можеш да се обадиш на военната полиция и да се отървеш от мен.

— Какво имаш предвид?

— Искаш да кажеш, че имам някакъв шанс.

— Никакъв. Просто искам да знам какво ще изпусна.

— О, за бога — засмя се той. — Хайде, Лиан. Ще ти подейства добре. Не можеш вечно да се затваряш в тази къща.

— Мога и още как. И ми е много добре там.

— Не е хубаво за тебе. На колко години си сега? — Опита се да пресметне: — На трийсет и три?

— На трийсет и четири съм.

— О, в такъв случай… Нямах представа, че си толкова стара. Е, аз съм на четирийсет. И съм достатъчно голям, за да знам кое е хубаво за тебе. И смятам, че трябва да излезеш.

— Говориш като чичо Джордж — не беше убедена, но се забавляваше.

— Хей, чакай малко! Вярно, че съм на четирийсет, но не съм чак толкова стар!

— И на него сърцето му е младо. Знаеш ли, навремето е бил голям женкар.

— Още си личи по очите му — усмихна се Ник. — Виж, недей да ми сменяш темата. Какво ще кажеш за Нова година?

— Значи първо обед, а после посрещане на Нова година. Знаеш ли, и от тебе може да излезе добър женкар, ако се постараеш. Може би, дори и без да се стараеш.

— Това не е в стила ми — погледна я сериозно той. — Имах предвид една тиха вечеря за двама стари приятели, които са преминали през тежки изпитания и знаят правилата. Поне толкова заслужаваме. Иначе какво да правя? Да си седя в скапания хотел, а ти да си седиш вкъщи? Бихме могли да отидем на вечеря във „Феърмънт“ или нещо от този род.

— Мисля, че бихме могли — погледна го тя, но все още не бе много уверена. — И няма да искаш нищо повече?

Въпросът й бе прям и той я погледна в очите.

— Само онова, което искаш и ти. Ще бъда честен с тебе, още те обичам, винаги съм те обичал, още от първия миг, когато се запознахме, и вероятно винаги ще те обичам. Но никога не бих направил нещо, което да ти причини болка. Разбирам чувствата ти към Арман и ги уважавам. Зная какво мога да си позволя и какво не. Не сме на „Довил“, нито дори на „Нормандия“. Сега сме в истинския живот.

Тя го погледна в очите и каза тихо:

— И онова беше истинско.

Ник нежно взе ръката й.

— Да, беше. Но винаги съм знаел кой път ще избереш по-нататък и съм се съобразявал с това. Сега аз съм свободен, Лиан, но ти не си. Приемам нещата такива, каквито са. Просто ми е приятно да бъда с теб. Между нас имаше нещо повече от… — Не знаеше как да изрече тези думи, но тя го разбра.

— Знам това — въздъхна и се облегна назад с усмивка. — Странно е, че пътищата ни отново се пресичат, нали?

— Може и така да се каже, предполагам. Радвам се, че се пресякоха. Изобщо не съм се надявал да те срещна отново, освен, да речем, ако някой път отида във Вашингтон и се сблъскаме на улицата. Или може би след десет години в Париж, с Арман… — Веднага съжали, че е споменал името му, лицето й отново придоби измъчено изражение. — Лиан, той е направил своя избор, един труден избор, и ти не си го изоставила. Не можеш да сториш нищо повече. Като си стоиш вкъщи, трепериш за него и направо се убиваш, няма да му стане по-леко. Трябва да продължиш да живееш.

— Опитвам се. Тъкмо затова започнах работа в Червения кръст.

— Досетих се. Но са ти нужни и други занимания.

— Мисля, че имам. — Думите на Ник звучаха много разумно и ако изобщо щеше да излиза, предпочиташе да е с него. Той я разбираше. И знаеше ли някой колко време още ще остане в града? Всеки момент можеха да го качат на кораба. — Добре, приятелю мой, за мен ще бъде чест да посрещна хиляда деветстотин четирийсет и втора година заедно с тебе.

— Благодаря, мадам.

Той плати сметката и я придружи до службата.

Следобедът отлетя неусетно и тя с радост се прибра вкъщи при чичо Джордж и децата. Старият хитрец забеляза израза на лицето й, но не каза и дума. А вечерта тя сякаш между другото подхвърли, че срещу Нова година ще ходи на ресторант с Ник.

— Много хубаво. — Познаваше я вече достатъчно добре и не посмя да каже нищо повече, но се надяваше да се получи нещо с „момчето на Бърнъм“. Забоде нос в книгата, тя се качи да поговори с децата, а по време на вечерята никой не спомена повече за Ник.

Лиан не заговори за него чак до вечерта срещу Нова година, когато слезе от стаята си в рокля, купена преди четири години във Франция, но въпреки това много красива, както и тя самата. Джордж я огледа с щастлива усмивка и тихо подсвирна през зъби, а тя се разсмя.

— Не е лошо… Никак не е лошо!

— Благодаря, сър.

Роклята беше от черен вълнен плат, с дълги ръкави и висока яка, дълга до пода. Горната й част бе осеяна със ситни черни мъниста, както и миниатюрната шапчица от същата материя, кацнала върху прибраната й в обикновен кок руса коса. На ушите си бе сложила малки диамантени клипсове. Тоалетът бе семпъл, елегантен, женствен и много й отиваше. И Ник бе на това мнение. Той спря за миг във входното антре, неспособен да откъсне очи от нея. После подсвирна, също като Джордж. За пръв път от години Лиан се почувства отново като дама, предизвикваща възхищение у мъжете, и това чувство бе много приятно. Ник стисна ръката на Джордж, а тя го целуна за лека нощ.

— Не бързай да се прибираш, ще бъде жалко за роклята. Върви и се изфукай с нея.

— Ще направя, каквото мога, да я задържа вън от къщи — намигна весело Ник и тримата се засмяха. Децата вече си бяха легнали.

Когато излязоха от къщата и се качиха в колата, която Ник бе взел под наем, празничното настроение сякаш искреше във вечерния въздух.

— Боя се, че с тази униформа не съм и наполовина така елегантен, както ти, Лиан.

— Искаш ли да се сменим?

Ник се разсмя и те пристигнаха във „Феърмънт“ развеселени. Той бе запазил маса във Венецианския салон. Настаниха се, Ник поръча шампанско, вдигнаха наздравица и си пожелаха новата година да бъде по-добра. Сетне хапнаха скариди и хайвер, последвани от бифтеци. Храната не можеше да се сравнява с екзотичните вкуснотии на „Нормандия“, но беше добра, а те бяха забравили всичките си тревоги. След десерта танцуваха няколко пъти и Ник се почувства така щастлив, както отдавна не му се бе случвало, Лиан също.

— С тебе се общува много леко, знаеш ли? И винаги е било така. — Това бе едно от първите й достойнства, което бе забелязал още по времето, когато изживяваше своята драма с Хилъри. Спомена за нея и Лиан се усмихна.

— Можеш само да се радваш, че се отърва от нея.

— О, боже, разбира се! И тогава ми беше ясно, но ти знаеш защо търпях — заради Джони. Както и да е, това вече е минало, а след малко започва новата година. — Той погледна часовника си. — Имаш ли някакви твърди намерения за нея, Лиан?

— Нито едно — усмихна му се тя с доволен вид. — А ти?

— Да, струва ми се.

— Какви?

— Да не допусна да ме убият. — Той я погледна в очите и тя отвърна на погледа му.

Думите му й напомниха, че той всеки момент ще замине да воюва, и че непринудените вечери няма да продължават вечно. Това я накара да се замисли за него, за Арман, за другите мъже наоколо, които тръгваха на война. Салонът беше пълен с униформени. Сан Франциско изведнъж се бе превърнал във военен град.

— Ник… — в първия момент не знаеше какво да каже.

— Няма нищо, беше тъпо от моя страна да говоря за това.

— Не, не беше. Само гледай да удържиш на думата си.

— Ще я удържа. Нали трябва да си върна Джони. — Все пак имаше какво да очаква след войната. — А междувременно не би ли искала да потанцуваме?

— Да, сър.

Те закръжиха под звуците на „Жената, която те обича“ и им се стори, че бяха минали само броени секунди, когато зазвучаха фанфари, във въздуха се пръснаха конфети, повечето лампи внезапно угаснаха и в залата настана полумрак. Хората започнаха да се целуват, оркестърът засвири, а те стояха прегърнати в средата на дансинга и се гледаха. Ник я притисна до себе си, тя вдигна лице към него, устните им се срещнаха и докато се целуваха, залата около тях престана да съществува, отново бяха на „Довил“… потънали в прегръдките си. Накрая си поеха дъх и Лиан не се отдръпна.

— Честита Нова година, Ник.

— Честита Нова година, Лиан.

И отново се целунаха. Не бяха пили толкова много шампанско, та да хвърлят вината върху него. Останаха на дансинга и още дълго танцуваха. Накрая той я изпрати, спряха пред къщата на чичо й и Ник каза:

— Дължа ти извинение, Лиан. Тази вечер не играх по правилата. — Но истината бе, че през последните две години би пожертвал дясната си ръка, ако можеше да има онова, което бе получил тази вечер. — Съжалявам, не исках да…

Ала тя вдигна ръка и затвори с пръсти устата му.

— Недей, Ник… Всичко е наред…

Той бе казал нещо, което дълбоко я бе развълнувало: че твърдо е решил да не се оставя да го убият. И Лиан изведнъж разбра, че трябва да се възползват от оставащите им моменти, да не ги пропиляват. От опит знаеха, че те може и да не се повторят. Този втори шанс им бе дошъл като дар от съдбата, който тя не можеше, пък вече и не искаше да върне. Искаше само Ник.

Той целуна връхчетата на пръстите й, после очите й, после устните.

— Толкова те обичам!

— И аз те обичам. — Тя се отдръпна и му се усмихна. — Нямаме право да изпускаме това. Веднъж вече направихме каквото трябва и пак ще го направим… Но точно сега…

Той я притисна към себе си със страст, която я свари неподготвена.

— Ще те обичам, докато съм жив, знаеш ли? — Тя кимна. — И ако отново ми кажеш да си вървя, ще си отида. Добре разбирам, че някои неща са неизбежни.

— Да. — Той я държеше в прегръдките си и тя докосна лицето му. — Значи няма да е необходимо да говорим повече за това.

Отблъсна го нежно и отвори вратата с ключа си. Ник я целуна за лека нощ и тя изпрати с поглед колата му. Никой от двамата не можеше вече да спре вълната, която ги бе понесла, нито пък искаше. Близо две години се бяха сдържали и не можеха повече… Не можеха… И тя не изпитваше никакво разкаяние. Тихо изкачи стълбите до стаята си, съблече роклята и легна. Тази нощ не сънува никого. Изпълваше я някакво странно ефирно чувство за спокойствие, светлина, радост и спа непробудно до сутринта.