Даниел Стийл
Корабите на съдбата (40)

40

— Наистина ли си ти? — Ник надникна дълбоко в очите й и като видя израза на лицето му, жената в тъмночервената рокля, която бе разговаряла с Лиан, полека се оттегли.

Лиан му се усмихна, не знаеше какво да каже.

— Не съм много сигурна.

— Това е сън. — Тя му отвърна с безмълвна усмивка. — Или не сънувам?

— Възможно е, майоре. Как живееш? — Усмивката й бе топла, но в думите й нямаше покана. — Много време мина.

— Ти какво правиш в този град? — Не можеше да откъсне поглед от лицето й.

— Сега живея тук. От миналата година сме в Сан Франциско.

Той се помъчи да прочете в очите й нещата, които до болка искаше да узнае, но те не издаваха нищо. Бяха големи и красиви както преди, ала сега пред тях беше спусната някаква завеса. Тя бе преживяла страдания, раздели и това си личеше. Ник веднага си помисли за Арман и погледна ръката и, но семплата златна халка си бе на мястото.

— Смятах, че си още във Вашингтон.

— От това не излезе нищо. — Тя го погледна в очите, но не каза дума повече. И тогава на лицето и бавно се появи познатата стара усмивка, усмивката, за която бе мечтал близо две години, същата усмивка, която бе виждал, когато Лиан лежеше в прегръдките му. — Радвам се, че се срещнахме, Ник.

— Наистина ли? — не беше много сигурен. Тя изглеждаше неуверена, почти изплашена.

— Разбира се, че се радвам. Откога си в града?

— Едва от днес. А теб кой вятър те довя тук? — Това място някак не й подхождаше — коктейл за запознанства с военни. След като носеше венчалната халка, едва ли бе дошла да си хване някого, пък и това изобщо не беше в нейния стил. Жената, с която се бе разделил на гарата в Ню Йорк преди седемнайсет месеца, не би го направила. Освен ако не бе настъпила някаква коренна промяна. Може пък да не бе издържала на самотата?

— Работя за Червения кръст. Задължиха ни да присъстваме на това мероприятие.

Той се наведе и пошушна в ухото й:

— И мен.

Тя се разсмя и изражението й някак омекна. В началото не бе искала да го пита, но реши все пак да го стори.

— Как е Джони?

Ник въздъхна и я погледна.

— Добре е. Не зная дали тук си чела за процеса, но с Хилъри се разведохме преди около година, аз я съдих за родителските права и преди няколко седмици загубих делото. Той го изживя много тежко. Както и това — посочи той с поглед униформата си.

— Сигурно и на тебе не ти е било леко. — Гласът й бе мек като коприна и тя не можеше да откъсне очи от неговите, но добре разбираше, че трябва да запази дистанция. Никога повече не би си позволила да причини такава мъка и на двамата. Особено на него. Веднъж вече го бе направила и сега с всички сили се бореше да не отваря повече тази врата. — Четох за процеса — рече тя с нежния глас, който той толкова много обичаше. — Сърцето ме болеше за тебе.

Той кимна и отпи глътка от чашата си.

— Съдията реши, че на Джони ще му е по-добре с нея, понеже тя сега е омъжена. А знаеш ли какво направи онзи негодник? — Лицето му се изопна и той и разказва за Маркъм и пистолета. — Щях да обжалвам делото, но тогава бомбардираха Пърл Харбър. Ще опитам пак, когато се върна, дотогава тя може би ще е готова да ми го даде. Моят адвокат мисли, че просто е искала да ми отмъсти.

— За какво? — стъписано попита Лиан. Възможно ли бе да е казал на Хилъри за нея?

— Предполагам, загдето никога не ме е обичала, колкото и смахнато да звучи това. Според нея през всичките тези години аз съм я държал като затворничка.

Лиан моментално си спомни инцидента на кораба, той също.

— Ти беше много повече затворник от нея.

Той кимна.

— Е хубав или лош, този брак вече не съществува. От него имам Джони, така че не мога да се оплаквам. Сега трябва само да си го върна.

— Ще си го върнеш. — Гласът й излъчваше спокойствие и сила. Мислеше си за неговите думи: „Силните хора не могат да бъдат сломени“.

— Надявам се да излезеш права. — Той допи шампанското си и я погледна. Тя бе дори още по-хубава отпреди, но бе станала някак по-тиха и по-корава. Непреклонната строгост, с която се отнасяше към себе си даваше своя отпечатък. И все пак лицето й бе все така мило, очите й изглеждаха дори още по-сини, а косите й — стегнати в кок. „Много шик“, реши той и се усмихна на собствените си мисли. — Къде живееш тук?

— При чичо ми Джордж.

— А децата?

— Добре са — и добави с наведени очи: — Още те помнят.

Неочаквано към тях се присламчиха двама мъже в униформа, дойде и една жена от Червения кръст, а малко след това Лиан си тръгна. Не видя Ник, за да му каже довиждане, и реши, че така е по-добре. Прибра се с колата, която Джордж й бе заел, и бавно тръгна към къщата. След неочакваната среща с Ник изпитваше странно чувство. Тя бе отворила раната, която смяташе, или поне се надяваше, че е заздравяла. Но не можеше да направи нищо против това. Винаги се бе питала дали ще се видят някога и ето, че се срещнаха. След раздялата им за него всичко се бе променило, но не и за нея. Арман продължаваше да се бори за своето оцеляване във Франция, а тя го чакаше тук.

— Добре ли прекара? — посрещна я Джордж.

— Много добре, благодаря — но докато сваляше палтото си, не изглеждаше особено весела.

— Ако се съди по вида ти, едва ли.

Тя се усмихна.

— Срещнах един стар приятел. От Ню Йорк.

— Така ли? Кой?

— Ник Бърнъм. — Не й беше съвсем ясно защо споделя това с чичо си, но нали все трябваше да каже нещо.

— Има ли някаква връзка с „Бърнъм стийл“?

— Има. Всъщност той е „Бърнъм стийл“.

— Брей, дявол да го вземе. Преди трийсетина години се познавах с баща му. Свестен човек. Понякога малко смахнат, но по онова време всички бяхме такива. А момчето що за стока е?

Лиан се усмихна на изразите му.

— Свястно. И също малко смахнато. Току-що се е върнал на служба във флота, като майор. Днес е пристигнал.

— Ще трябва да го поканиш някоя вечер, преди да отплават. — После изведнъж му хрумна нещо: — Какво ще кажеш за утре?

— Чичо Джордж, наистина не знам…

— Коледа е, Лиан. Човекът е сам. Имаш ли представа какво е да си сам в един чужд град? Бъди поне малко любезна, за бога.

— Дори не зная как да се свържа с него. — И ако имаше избор, не би го направила, но не каза това на чичо си.

— Обади се във флота, те ще знаят къде е.

— Аз наистина не мисля…

— Добре, добре. Няма значение — и промърмори на себе си: — Ако този човек има малко мозък в главата, сам ще ти се обади.

Човекът имаше доста мозък. Той се върна в хотела и дълго седя в стаята си, вперил поглед надолу към „Маркет стрийт“, потънал в мисли за Лиан и за странния каприз на съдбата, който ги бе срещнал отново. Ако тази вечер редничето не бе почукало на вратата му… Ник грабна от бюрото телефонния указател, потърси Джордж Крокет, с лекота откри адреса на Бродуей и остана с приковани в него очи. Живееше там, на този телефонен номер, в тази къща. Записа си го и на следващата сутрин се обади, но тя вече бе тръгнала за Червения кръст и една услужлива прислужница му даде телефона й там. Набра номера и чу гласа на Лиан.

— Толкова е рано, а си вече на работа, Лиан? Много се претоварваш.

— Така казва и чичо ми. — Ала като чу гласа му, ръката й трепна. Искаше й се да не се бе обаждал, но чичо Джордж, като че беше прав. Приличието изискваше да го покани на вечеря. И ако започнеше да се държи с него като с приятел, може би старите мечти щяха най-после да избледнеят.

— Какво ще правиш днес на обед?

— Чичо Джордж ми е поръчал да свърша нещо. — Това бе лъжа, но не й се искаше да остава насаме с него.

— Не може ли да се отложи?

— Боя се, че не.

Той бе озадачен от тона й, но може би около нея имаше други хора. А после си напомни за стената, която бяха издигнали помежду си и която ги държеше на разстояние вече близо две години. Нямаше никакво основание да очаква, че тя ще рухне само защото вятърът го е довял в този град. Предишната вечер той изобщо не бе попитал за Арман. Знаеше какви са чувствата й по този въпрос и бе проявил разбиране. Сега просто искаше да я види отново.

— Да обядваме заедно в петък?

— Наистина не мога, Ник. — И както седеше зад бюрото, Лиан пое дълбоко дъх и добави: — Какво ще кажеш за довечера? За една вечеря в дома на чичо ми? Бъдни вечер е и ние помислихме…

— Много мило. Ще ми бъде приятно. — Не искаше да й дава възможност да размисли. Тя му продиктува адреса и той не се изпусна, че вече си го е записал. — В колко часа?

— В седем?

— Чудесно. Ще дойда. — Ник сложи слушалката с победоносна усмивка и нададе ликуващ вик. Вече не се чувстваше на четирийсет години, чувстваше се на петнайсет. И по-щастлив, отколкото през последната година и пет месеца, ако не и от всякога.