Даниел Стийл
Корабите на съдбата (39)

39

Когато във вторник сутринта се яви в базата в Куонтико, Ник бе смаян от огромния брой хора, които се записваха за военна служба. Имаше една-две познати физиономии от запаса и стотици млади момчета, които постъпваха като редници. Изненадан бе и от това, колко удобно се чувства отново в униформа. Тръгна наперено по коридора, един младеж тракна токове и се обърна към него с „полковник“.

— Генерал, сър! — изрева Ник и момчето едва не подмокри гащите, докато той с труд сдържаше смеха си.

— Да, сър! Генерал!

Новобранецът изчезна, а Ник ухилен сви в друг коридор и се сблъска с един стар приятел, който бе станал свидетел на сцената.

— Как не те е срам! Тези дечурлига са не по-малко патриоти от тебе. Дори напротив. Какво правиш, опитваш се да се разтовариш от тежка седмица в офиса ли?

Човекът, който го заговори, бе адвокат, бяха учили по едно и също време в Йейл и години по-късно служиха заедно в запасните войски.

— Какво става с тебе, Джак? Да не са ти отнели правата на адвокат?

— Ами да, иначе щях ли да бъда тук? — Двамата мъже се разсмяха и продължиха заедно по коридора. Трябваше да си получат заповедите за назначение. — Между нас казано, снощи по някое време стигнах до извода, че не съм с всичкия си.

— Личеше ти още в Йейл — хвърли той поглед към приятеля си. — Да имаш някаква представа къде ще ни изпратят?

— В Токио. Хотел „Империал“.

— Звучи обещаващо — ухили се Ник. Чувстваше се странно отново сред военните, но не му беше неприятно.

Предишната вечер бе разговарял с Джони и му се бе сторило, че момчето най-сетне е разбрало защо постъпва така. Всъщност в гласа му дори се прокрадваше гордост от постъпката на баща му и когато Ник долови това, от плещите му се смъкна огромен товар.

Двамата отдадоха чест на служителката, която им връчи заповедите, и тя им се усмихна. Те бяха най-хубавите мъже, които виждаше тази седмица, и макар Джак Еймс да имаше на лявата си ръка венчална халка, не бе й убягнало, че майор Бърнъм не носи такава.

— Можем ли веднага да отворим пликовете, лейтенант? Или да изчакаме?

— Както намерите за добре, стига да се явите навреме по местоназначение — отвърна тя.

Джак пръв отвори своя, усмихвайки се нервно.

— И голямата награда печели… По дяволите! Сан Диего. А ти, Ник?

Той отвори плика и погледна написаното на листа.

— Сан Франциско.

— И после напред към Токио, нали, сладурано? — щипна Джак момичето по бузата.

— За вас съм лейтенант.

Отново излязоха в коридора и Ник потъна в мисли.

— Какво има, не харесваш ли Сан Франциско?

— Много го харесвам.

— Какво те тревожи тогава?

— В заповедта ми е казано, че трябва да се явя там до следващия вторник.

— Е, и? Други планове ли имаше? Може би още не е късно да се откажеш.

— Не е това. Ще трябва да тръгна вдругиден. А казах на сина си…

Ник спря замислен и Джак го разбра. Той самият имаше съпруга и три дъщери и се бе примирил с това. Потупа Ник по рамото и го остави на грижите му.

Същата вечер Ник се обади на Джони в жилището на Хилъри. Не беше лесно да му съобщи новината. Вече знаеше, че трябва да вземе влака в четвъртък вечерта, и че преди това ще му дадат двайсет и четири часа отпуск. Твърде кратко време за сбогуване, но имаха на разположение само толкова. Най-напред поговори с Хилъри и й обясни положението. Веднъж и тя се държа като човек и се съгласи да пусне момчето на следващата вечер и в четвъртък, докогато позволяват неговите възможности. После даде слушалката на Джони — бе казала на Ник, че ще го остави сам да му го съобщи.

— Здрасти, татко.

— Татко майор, ако обичаш. — Опитваше се да говори с весел тон, ала мислите му се въртяха все около предстоящото сбогуване. То нямаше да е леко за никого от двамата и Ник се ужасяваше, че детето може да се почувства изоставено. Въпреки всичко знаеше, че постъпва така, както е длъжен. — Как я караш, тигърче?

— Добре съм — но тонът му отново издаваше тъга. Все още не се бе съвзел от новината, която Ник му съобщи само преди два дни, а сега му предстоеше да чуе и друга, още по-лоша.

— Съгласен ли си да прекараме утрешната вечер заедно?

— А може ли? — Гласът му се изпълни с вълнение. — Мислиш ли, че мама ще ме пусне?

— Аз вече я попитах и тя се съгласи.

— Уха! Страхотно!

— Ще те взема в пет часа. Ще спиш в моето жилище и си помисли къде искаш да вечеряме.

— Значи вече са ти дали отпуска?

— Ами да. Аз съм важна клечка.

Синът му се разсмя.

— Службата във флота трябва да е много лека.

— Не бих казал — изпъшка Ник. Всичко това беше много отдавна, но той още помнеше лагера за новобранци преди осемнайсет години. — Както и да е. Ще се видим утре вечер. В пет часа. — Окачи слушалката и бавно се отдалечи от телефона. Раздялата им щеше да е трудна, но нямаше да е по-ужасна от онова, което бяха преживели само преди седмици. Мислите му се върнаха към процеса и той бързо ги прогони от главата си. Не би понесъл спомена за вечерта, когато Хилъри отведе Джони. Макар че и сега нямаше да му е кой знае колко по-леко.

Каза на Джони за заминаването си, докато вечеряха. Детето не заплака, не запротестира, не каза и дума. Само седеше и го гледаше, а сърцето на Ник едва не се пръсна от изражението в очите му.

— Хайде, тигърче, не е чак толкова страшно.

— Ти обеща никога повече да не ме изоставяш. Ти обеща, татко! — това не бе хленч, само един обезсърчен тъжен глас.

— Но ние сме във война, Джони.

— Мама казва, че ти не си длъжен да отидеш.

Ник въздъхна дълбоко.

— Тя е права. Ако исках, можех да се скрия зад бюрото си, но това нямаше да е правилно. Щеше ли да се гордееш с мене, ако бях постъпил така? След няколко месеца бащите на приятелите ти ще тръгнат да воюват. Как би се чувствал тогава?

— Щях да се радвам, че си тук с мене.

Детето поне бе честно, но Ник поклати глава.

— След време би започнал да се срамуваш. Наистина ли искаш това?

— Не знам. — Джони дълго гледа в чинията си. Накрая отново вдигна очи към баща си. — Просто ми се иска да не заминаваш.

— И на мене ми се иска японците да не бяха нападали Пърл Харбър, Джон. Но те го нападнаха. И сега е наш ред да идем и да се бием. В Европа хората се бият вече от много дълго време.

— Нали казваше, че ние няма да участваме във войната.

— Сгрешил съм, сине. Ужасно съм сгрешил. А сега ще направя онова, което съм длъжен да направя. Безумно ще страдам за тебе, всеки ден и всяка нощ, но и двамата трябва да вярваме, че постъпвам правилно.

Очите на сина му плувнаха в сълзи. Той не бе убеден.

— Ами ако не се върнеш?

— Ще се върна — обеща Ник с дрезгав от мъка глас. Понечи да каже „кълна се“, но го бе казвал и преди, а напоследък все му се случваше да нарушава клетвите си.

Сподели с него, че го изпращат в Сан Франциско, после плати сметката и си тръгнаха. Облечен отново в униформа, Ник се чувстваше малко необичайно, ала през последните няколко дни униформите бяха започнали да се появяват навсякъде. И докато излизаха прегърнати от ресторанта, в главата му се въртеше мъчителният въпрос дали синът му един ден ще се гордее с него, или няма да дава пет пари за нищо, почувствал се предаден от всички: от майка си, която изобщо не се интересува от него, от съдията, който не го бе разбрал, и от баща си, който бе предпочел да избяга, за да си играе на война. Сложи Джони да спи с натежало сърце, а на следващия ден бе още по-лошо. Направиха си дълга разходка в парка, погледаха кънкьорите на закритата пързалка „Улман“, но ги занимаваха други мисли и за всеки от тях времето летеше прекалено бързо.

Ник заведе момчето на майка му в четири часа. Хилъри отвори вратата и погледна сина си — видът му бе отчаян. Безмълвно почака да се сбогуват.

— Пази се, сине. Ще ти се обаждам от Сан Франциско при всяка възможност — приклекна той до разплаканото дете. — Да се грижиш за себе си, чуваш ли? Аз ще се върна. Знаеш, че ще се върна.

Но Джони само обви ръце около врата на баща си.

— Не отивай… Не отивай… ще те убият!

— Няма. — Ник също трябваше да се бори със сълзите и Хилъри отвърна поглед. За първи път тяхната болка бе развълнувала и нея. Той още веднъж притисна момчето до себе си и се изправи. — Влизай си вече, сине.

Но детето остана в коридора. Той тръгна и когато още веднъж се обърна и му помаха за сбогом, то още гледаше след него. Ник изтича на улицата вдигна ръка да спре такси — висок рус мъж в униформа с плувнали в сълзи наситено зелени очи.

Взе куфарите си от апартамента и се сбогува с прислужницата. Тя също се разплака и той я прегърна на прощаване, долу пред входа стисна ръката на Майк и забърза да хване влака, а когато седна на своето място в пълното с други мъже купе, си спомни за последния влак, който бе виждал — когато Лиан заминаваше за Вашингтон, а той стоеше на перона и гледаше как единствената му любов си отива. Колко различен беше станал животът им — неговият поне. Надяваше се за нея нищо да не се е променило и Арман да е още жив и здрав. Сега знаеше какво е преживяла тя в Тулон мъчителните раздели вече не му бяха чужди.

Докато влакът се носеше на запад, Ник не можеше да мисли за нищо друго, освен за сина си, за вдигнатото към него разплакано личице. Някъде към средата на пътуването се обади по телефона, но момчето беше навън, а престоят на гарата бе съвсем кратък. Щеше да го потърси пак от Сан Франциско.

Ала след пристигането си там все не намираше телефон в подходящо време. Затъна в заповедите, задълженията и приспособяването към военния режим, от който отдавна бе отвикнал. Изпита облекчение, когато най-сетне се добра до стаята си. Военноморските сили бяха иззели няколко малки хотела на „Маркет стрийт“ не разполагаха с достатъчно жилищни помещения, за да настанят хората си, и това бе най-доброто, което можеха да направят. Когато във вторник вечерта Ник затвори вратата след себе си, трудно му бе да повярва, че е във войската само от седмица. Струваше му се, че се е върнал в нея преди години и вече му се повдигаше от всичко. Ала нямаше избор, беше война. Надяваше се скоро да получи назначение на кораб. Нямаше какво да прави в този град. Навсякъде бе пълно с униформени. А на него му трябваше само едно спокойно кътче, където да поспи. В здрачевината лежеше на тясното хотелско легло и тъкмо започваше да се унася, когато на вратата се почука. Ставайки от леглото, той се препъна и удари палеца на крака си. Изруга, ядосано дръпна вратата и видя пред себе си смутен редник с бележник на твърда подложка в ръката.

— Майор Бърнъм?

— Да?

— Съжалявам, че ви безпокоя, но ми е наредено да съобщя на всички…

Ник се приготви да чуе най-малкото за нова атака на врага и с напрежение зачака момчето да каже каква е работата.

— Тази вечер има прием, организиран от Червения кръст. За всички новопристигнали старши офицери тук. По случай Коледа и прочее…

Ник се подпря на вратата, както си бе по гащета, и изстена.

— И ме будиш заради това? Току-що съм пропътувал близо пет хиляди километра и не съм спал като хората от няколко дни, а ти ми тропаш на вратата, за да ме каниш на чай от Червения кръст? — опита да се намръщи, но успя само да се разсмее. — О, за бога…

— Съжалявам, сър… От канцеларията на командващия офицер сметнаха…

— Командващият отива ли на чай в Червения кръст?

— Не на чай, сър, ще бъде коктейл.

— Колко мило. — Абсурдността на всичко това му дойде много, той се свлече на прага и се смя, докато от очите му не потекоха сълзи. — Какви ще бъдат коктейлите? Студена благотворителност с джин?

— Не, сър, искам да кажа… не знам, сър. Просто хората тук бяха много мили с нас, имам предвид към военноморските сили, и командващият офицер иска всички да отидат… за да покажем нашата признателност за…

— За какво?

— Не знам, сър.

— Чудесно. Тогава ти давам на заем моята униформа и можеш да отидеш.

— Ще ме вкарат в ареста, загдето се представям за офицер, сър. — Момчето стоеше опънато като струна още от самото начало на сцената.

— Това заповед ли е, редник, или покана?

— И двете, струва ми се. Покана от Червения кръст и…

Ник го прекъсна:

— Заповед от командващия офицер. Господи! В колко часа е тази веселба?

— В осемнайсет, сър.

Ник си погледна часовника, вече наближаваше шест.

— По дяволите. Отиде ми дремването. И благодаря, редник — притвори вратата, после внезапно отново я отвори широко. — А къде е това нещо?

— Написано е долу на дъската за съобщения.

— Сър. — Ник откровено се забавляваше. За щастие чувството за хумор все още не го бе напуснало.

Редникът пламна.

— Извинете ме, сър.

— Откъде си?

— От Ню Орлиънс.

— Как ти харесва градът?

— Не знам, сър. Още не съм излизал.

— От колко време си тук?

— От две седмици. Преди това бях в лагер за новобранци в Мисисипи.

— Трябва да е било много забавно. — Двамата си размениха другарски усмивки. — Впрочем, редник, след като ти не си съгласен да облечеш униформата ми тази вечер, ще трябва да си размърдам задника и да се приготвям.

Ник бе между малцината щастливци, които разполагаха с душ до стаята си. Той смъкна мръсотията от пътя, сложи си парадната униформа и след двайсет минути вече бе слязъл и четеше обявата. Адресът бе написан с дебели букви: госпожа Фордхам Маккензи, „Джаксън стрийт“. Нямаше никаква представа как да стигне там, не бе идвал в Сан Франциско от години и реши да вземе такси. Трима други офицери бяха получили същата „покана“, всички пътуваха заедно и слязоха пред внушителен дом с железен портал и строго подредена градина. Докато Ник плащаше таксито, един от останалите трима подсвирна тихо през зъби. Приближиха железния портал и натиснаха звънеца. Посрещна ги иконом, който ги поведе към къщата и Ник взе да се пита колко ли такива соарета дава госпожа Маккензи. Войната бе довела маса нови мъже в града. Наистина любезно от нейна страна, че отваря дома си за военните. До Коледа оставаха само два дни.

Той бе дал на Джони подаръците си за Коледа, преди да замине, но празникът без съмнение щеше да бъде самотен и за двамата. Тази година нищо не беше същото. Накрая се бе озовал чак на Западния бряг, на близо пет хиляди километра от сина си, и в момента крачеше по коридора в къщата на някаква непозната жена.

Влязоха в дневна, пълна с униформени мъже и жени в коктейлни тоалети, между които сновяха келнери и поднасяха шампанско. Всичко приличаше малко на някакъв странен сън. Ник погледна навън към Голдън Гейт, после отново се обърна към стаята… и я видя. Тя стоеше спокойно в един ъгъл с чаша в ръка и разговаряше с някаква дама в тъмночервена рокля. В мига, в който погледът му падна върху нея, тя обърна глава, очите им се срещнаха, за него времето спря, а на нея й се стори, че стаята се люшна и се завъртя. Ник бавно се приближи и тя чу гласа, който от година и половина й бе говорил само насън. Той бе като милувка и когато изрече една-единствена дума: Лиан… тълпата около тях сякаш изчезна. Тя вдигна смаян, невярващ поглед и на неговото лице бавно се появи усмивка.