Даниел Стийл
Корабите на съдбата (38)

38

Ник взе сина си от апартамента на Хилъри в петък. Преди да тръгне, бе приключил с всичко в офиса и през двата почивни дни щеше да бъде изцяло на негово разположение. Момчето беше във възторг, че го вижда. Хилъри ги наблюдаваше от прага със стиснати устни и го поздрави хладно, както и той нея:

— Здравей, Хилъри. Ще го доведа в неделя, в седем часа.

— Смятам, че в пет ще е по-добре.

Помежду им блесна мълния от враждебност и Ник реши да не се разправя с нея пред детето. То бе преживяло достатъчно, нямаше смисъл да помрачава срещата им.

— Както кажеш.

— Къде ще бъдете?

— В моя апартамент.

— Погрижи се утре да ми се обади. Искам да съм сигурна, че е добре.

Думите й опънаха нервите на Ник, но той кимна и двамата тръгнаха. В колата подробно разпита Джони. При все, че предпочиташе да живее с баща си, детето призна, че майка му се държи добре с него. И старата госпожа Маркъм го бе посрещнала в Палм Бийч много мило, с безчет подаръци, беше го водила на разходки и Джони я харесваше. Момчето не скри, че не вижда много често майка си и новия й съпруг, повечето време те били вън от къщи и му се струвало, че Филип не обича особено децата.

— Мисля, че с тях всичко е наред, татко. Но не е както при тебе. — Ухилен до уши, той влезе в старата си стая и се хвърли на леглото.

— Добре дошъл вкъщи, сине! — Ник го наблюдаваше с щастлива усмивка и болката от изминалите девет дни започна да утихва. — Колко е хубаво, че отново си тук!

— Чудесно е, че отново съм си тук!

Двамата вечеряха сами, а после Ник го сложи в кревата. През тези два дни трябваше да разговаря с него за много неща, но за това имаше време. В събота караха кънки в Сентрал парк, ходиха на кино и хапнаха хамбургери. Сега всичко изглеждаше много по-различно отпреди, нямаше я непринудеността на всекидневието, но Ник изцяло се бе отдал на щастието, че е с Джони. А в неделя му каза всичко онова, което бе отлагал до последния момент. Вече няколко пъти бяха говорили за Пърл Харбър и какво означават тези събития за Съединените щати, но едва в неделя следобед Ник му съобщи, че постъпва в армията.

— Наистина ли? — погледна го изплашено детето. — И ще се биеш с джапанките? — Бе чул това в училище и Ник не беше много сигурен, че харесва начина, по който го каза, но кимна.

— Не зная къде ще ме насочат, Джон. Може да ме изпратят и другаде.

Момчето внимателно размисли върху казаното, а сетне погледна тъжно баща си.

— Значи пак ще заминеш, както когато беше в Париж.

Джони не напомни на баща си, че бе обещал никога повече да не го изоставя, но Ник забеляза упрека в очите му. И независимо, че целият свят вреше и кипеше, независимо, че Хаваите бяха бомбардирани, изведнъж се почувства виновен, загдето се бе записал доброволец. Тъкмо по този въпрос бе говорил и с Уилямс. Като шеф на един от най-важните промишлени отрасли в страната можеше да получи отсрочка. Но той не желаеше това, искаше да замине и да воюва за своята страна. Синът му вече не беше с него и той чувстваше потребност да се откъсне от всичко: от Хилъри, от съдилищата и мъчителното обжалване, дори от упрека в очите на сина си, загдето не бе успял да го задържи. Докато бродеше из горите на Масачузетс, си бе дал сметка, че трябва да предприеме някакви радикални промени, и когато чу от радиото за Пърл Харбър, веднага реши как да постъпи. Обади се на Рузвелт, за да му каже и да ускори постъпването си в армията. А Брет помоли да ръководи „Бърнъм стийл“ в негово отсъствие. Той бе единственият човек, комуто би поверил фирмата. И тъй като се бе съгласил, Ник заминаваше.

— Скоро ли тръгваш, татко? — попита Джони с вид на малък възрастен човек. През последните няколко месеца той бе препатил доста и беше станал значително по-зрял.

— Не знам, Джони. Може да остана още доста време, зависи къде ще решат да ме изпратят.

Джони размисли над думите му и кимна, но това помрачи остатъка от следобеда им. Ник бе доволен, че не му го бе казал по-рано.

Когато заведе момчето обратно при майка му, дори Хилъри забеляза колкото е потиснато. Тя погледна Джони, после Ник и побърза да се поинтересува:

— Какво е станало?

— Казах му, че постъпвам в армията.

— Във флота ли? — стреснато попита Хилъри и той кимна. — Но ти вече си служил!

— Страната ни е във война, ако случайно не си разбрала.

— Но ти не подлежиш на мобилизация, освободен си.

Ник забеляза, че синът им с интерес се вслушва в техния разговор.

— Трябва да изпълня своя дълг към родината.

— Сигурно очакваш да запея националния химн?

— Лека нощ, Джон — отмина без внимание думите й той и целуна момчето за довиждане. — Ще ти се обадя утре.

Във вторник трябваше да се яви в Куонтико, Вирджиния, а след това щеше да е зает за седмица-две. Отдавна се числеше към запасните войски, тъй че не му бе необходима преподготовка и постъпваше със същия чин — майор, какъвто бе имал при уволнението от действащата армия.

Докато вървеше към дома си същата вечер, Ник се чудеше какво обяснение ще даде Хилъри на Джони. Че той не е длъжен да участва във войната? Че постъпва като глупак? Какво ли щеше да си рече тогава момчето? Че го е изоставил. Опитваше се да подреди мислите си, изведнъж отново се почувства уморен и се прибра да прегледа някои документи. До вторник трябваше да свърши доста неща.