Даниел Стийл
Корабите на съдбата (37)

37

Сутринта на 7 декември и Ню Йорк беше в паника, ала страховете не бяха така остри, както на Западния бряг — Хаваите бяха на доста голямо разстояние. И все пак всички се сепнаха, осъзнавайки факта, че е извършено нападение над американски брегове. Обръщението на Рузвелт към нацията за обявяването на войната бе посрещнато почти с облекчение. Сега американците можеха да запретнат ръкави и да отвърнат на удара. Единствената им надежда бе да изпреварят японците, та те да не ги нападнат първи и цяла Америка да бъде сполетяна от участта на Пърл Харбър.

Ник чу новината едва около час, след като тя бе съобщена за пръв път. Когато Хилъри отведе Джони, той изкара колата от гаража, потегли и на следващата сутрин се събуди край някакъв път далеч навътре в Масачузетс. Нямаше представа къде отива и не го бе грижа. Искаше само да кара до пълно изтощение. На следващия ден й се обади и поговори с Джони, но когато попита за края на седмицата, му бе казано, че имат други планове. Заминавали за няколко дни в Палм Бийч на гости при госпожа Маркъм. Не бе трудно да се досети защо — да се подмажат на старата дама за още пари, макар че сега те не им бяха необходими. Ала това го засягаше само дотолкова, доколкото нямаше да види Джони още цяла седмица. Като разбра как стоят нещата, той се обади в офиса и съобщи, че си взема една седмица отпуск. Всички знаеха защо, обясненията бяха излишни. И без това не би могъл да се съсредоточи върху работата, а сред природата му беше много по-леко. Въпреки че страдаше за сина си, след няколко дни на чист въздух се почувства по-добре. Обаждаше се на Джони всяка вечер, както бе обещал, и пътуваше от градче на градче. Отсядаше в стари странноприемници, хранеше се непретенциозно, а сутрин ставаше и си правеше дълги разходки по горски пътища и покрай сковани от лед езера. Животът на открито сякаш възстановяваше силите му и в деня, когато японците бомбардираха Пърл Харбър, броди по разни пътеки, докато стана време за обед. Върна се в малката странноприемница, в която бе отседнал, и здраво похапна. Взе си купичка супа, изпи халба бира и накрая излапа голямо парче сладкиш с извара. После някой включи радиото в далечния край на трапезарията и той разсеяно се заслуша, сигурен, че в неделя едва ли ще има важни събития. В началото не схвана какво говорят, а после изведнъж наостри уши и както хиляди други американци по цялата страна, замръзна потресен. След малко стана, и без да каже дума, отиде в стаята да си стегне багажа. Не му беше много ясно какво ще прави в Ню Йорк, но знаеше, че веднага трябва да се върне там. Нюингландската му идилия бе свършила. Плати сметката и се обади в апартамента на Хилъри, за да остави съобщение за Джони, че е на път към дома и вечерта ще отиде да го види. По дяволите проклетата й програма за посещения! С тази мисъл той грабна куфарите и на бегом излезе от странноприемницата. Отне му четири часа и половина, докато се добере до Ню Йорк, и дори не се отби в апартамента да се преоблече, отиде направо в своя офис на Уолстрийт. Настани се зад бюрото в неделната тишина, все още облечен в дрехите, с които бе бродил из горите на Масачузетс. Вече знаеше какво ще прави и му бе нужно да дойде тук, за да се успокои и увери, че решението му е правилно.

По целия път бе слушал новините по радиото. Радарите на военновъздушните сили наблюдаваха цялото западно крайбрежие, ала не бяха открити никакви вражески самолети. След Пърл Харбър не последваха други нападения.

Записа си някои неща и набра частния номер на президента. Казаха му да почака, но Рузвелт се обади изненадващо бързо. Сигурно сега му звънеше всяка що-годе влиятелна личност в страната. Ник обаче знаеше, че като президент на „Бърнъм стийл“ сега се ползва с особени предимства.

Притиснал с рамо слушалката до ухото си, той бързо записваше нещо. Зад своето бюро в тази неделна вечер, облечен в протритите си дрехи, Ник отново почувства, че владее положението. За пръв път в живота си претърпя поражение, но това поражение бе временно. Един ден щеше да си върне Джони, а в този момент беше може би дори по-добре, че той е при Хилъри. Ник имаше да мисли за много неща — сега, когато Америка бе влязла във войната, много неща щяха да се променят. В близките дни нямаше да разполага и с една свободна минута.

Президентът се обади, той вдигна сериозен поглед от бележките си и му каза защо го търси. Разговорът им бе кратък, но протече добре, Ник получи всичко, което искаше. Сега му оставаше само да заключи офиса и да се види с Джони. След като се обади на Брет Уилямс, разбира се.

Брет Уилямс бе неговата дясна ръка, той бе ръководил работите в Съединените щати през годината, когато Ник беше в Европа. След пет минути вече се бе свързал с него на домашния му телефон. Брет цял следобед бе чакал неговото обаждане и не се изненада, когато чу гласа му. И двамата знаеха какво предстои. То означаваше бум за фирмата, но от това не ставаше по-малко страшно.

— Е, Ник, какво мислиш? — Нямаше поздрави, нямаше „добре дошъл“, нямаше и намек за злополучния му опит да получи родителските права над Джони. Двамата мъже се познаваха добре. Брет Уилямс работеше в „Бърнъм стийл“ още от времето на баща му и бе неоценим помощник на Ник.

— Мисля, че ще имаме адски много работа. Мисля и за още доста неща. Току-що се обадих на Рузвелт.

— Както и всяка бабичка от Канзас.

Ник се ухили. Уилямс бе интересен човек. Той бе израсъл в някаква ферма в Небраска, спечелил стипендия за Харвард, а после специализирал в Кеймбридж със стипендия на „Роудс“. Бе изминал дългия път от полята на Небраска до висшето ръководство на една от водещите фирми в САЩ.

— Записах ти някои неща, утре Пеги ще ги натрака на машината. Но сега искам да ти задам няколко неизбежни въпроса.

— Давай.

Ник се поколеба за момент, питайки се дали Брет ще се съгласи. Онова, което искаше от него, не беше дреболия. Но Уилямс бе сериозен човек и никога не го бе разочаровал. Знаеше, че и сега може да разчита на него. И все пак беше хубаво да го чуе от неговите уста. Той не се изненада особено от молбата му, както не се бе изненадал и Рузвелт. Това бе единственият начин, по който можеше да постъпи човек като Ник. И тримата знаеха това.

Сега го безпокоеше само дали и Джони ще го разбере.