Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crossings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)
Допълнителна корекция
sonnni(2014)

Издание:

Даниел Стийл. Корабите на съдбата

Издателство „Хемус“ ООД, 1995

Редактор: Жасмина Габровска, Веселин Цаков

Коректор: Невена Николова

ISBN: 954–428–110–1

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от sonnni

36

Джони се премести при майка си вечерта на 3 декември, а Лиан прочете за изхода от делото три дни по-късно и сърцето й се сви от мъка за Ник. Бе се опасявала, че всичко ще свърши именно така. Рядко се случваше някой баща да получи родителските права над детето си, макар че и тя като Ник се бе надявала и молила. Сгъна вестника с отчаян вид и това не убягна от погледа на чичо й.

— Какво има? — Никога досега не я бе виждал такава, пък и отговорът й се забави. Възрастният човек си помисли, че може би е прочела за някое ужасно събитие във Франция, ала сам бе прегледал вестника и не бе срещнал нищо такова.

Накрая Лиан проговори:

— На един мой приятел се е случило нещо отвратително.

— Познавам ли го?

Тя поклати глава. Чичо й вероятно бе чел всичко за този процес, но тя никога не бе му казвала, че познава Ник Бърнъм. Сърцето й сякаш се наля с олово, като си представи как той предава детето. После се надигна. Чакаше я работа. Но мислите за него я преследваха през целия ден и този път не се разколеба, когато взе телефона. Обади се в нюйоркската телефонна централа и помоли да я свържат с „Бърнъм стийл“. Операторката набра номера, от другата страна се обадиха и тя попита за Ник. Казаха й обаче, че е заминал. Лиан не остави името си. Питаше се само къде ли е отишъл да ближе раните си. Дори си помисли, че в своето отчаяние може да й се обади, ала откъде можеше да знае, че тя е на Западния бряг? Връзката помежду им отдавна се бе прекъснала и така беше по-добре. Лиан знаеше, че не би могла да продължи отношенията си него, без да се измъчва заради Арман. Обаче с Ник въпреки всичко се бе случило тъкмо онова, което бе искала да избегне. Той беше изгубил родителските права над сина си. И сега не му оставаше нищичко. После се усмихна на себе си, давайки си сметка колко абсурдни са мислите й. Не бяха се виждали от година и пет месеца и той бе разведен вече почти от година. Сигурно си е намерил някоя очарователна приятелка и се е развел именно по тази причина. Оставаше й само да се надява, ако наистина е така да е попаднал на добра душа, която да облекчава болката му, ако това изобщо е възможно. Лиан знаеше, че Ник сигурно е много отчаян, след като са го заставили да се откаже от своето единствено дете, и то в полза на една жена, която ненавижда.

— Видът ти е такъв, сякаш някой е умрял — отбеляза Джордж по-късно същата вечер. — Мисля, че работиш прекалено много в тоя глупав Червен кръст. — На всичкото отгоре беше събота, а той одобряваше работата и в почивните дни още по-малко, отколкото през делничните.

— Онова, което вършим, не е глупаво, чичо Джордж.

— Защо тогава изглеждаш толкова потисната? Би трябвало да идеш някъде да се позабавляваш — отдавна вече повтаряше това.

Лиан му се усмихна. Поне бе престанал да й пробутва синовете на свои приятели. Още преди година бе разбрал, че тя няма да отстъпи. Сега живееше единствено за писмата от Арман. Те пристигаха прегънати и смачкани, пренесени нелегално от членове на Съпротивата в Южна Франция и понякога се бавеха със седмици, преди някой да замине за Англия или Испания. Но след време все пак стигаха до нея, тогава тя въздишаше с облекчение и казваше на децата, че баща им е добре.

Нейната решимост да не го изоставя не преставаше да удивява Джордж. Той бе срещал много жени, които не държаха чак толкова на верността. Старият човек си напомни с вътрешна усмивка, че с някои от тях се бе запознал още по време на предишната война. Но Лиан приличаше повече на баща си, отколкото на него. Той се възхищаваше от това й качество, макар да не го напускаше чувството, че тя постъпва глупаво.

— От теб би излязла добра монахиня, знаеш ли? — подкачи я той същата вечер.

— Може да съм пропуснала призванието си.

— Никога не е късно.

— Сега тренирам.

Вечер след вечер те играеха домино и непрекъснато се шегуваха един с друг. Трудно бе да се повярва, че наближава още една Коледа, че тя е в Сан Франциско вече цяла година. Войната сякаш продължаваше от векове, на практика Франция навлизаше в третата година на окупацията, а Арман все още бе жив и здрав и Лиан всяка нощ благодареше на Бога за това. Сега той понякога загатваше за работата, която върши, и тя знаеше за Андре Маршан. Но нямаше никакви признаци, че този кошмар скоро ще свърши. Бомбардировките на Лондон продължаваха, както и храбрият отпор на англичаните, и въпреки че в пределите на Русия германците гинеха с хиляди, те с нищо не показваха, че имат намерение да отстъпят. И всичко това изглеждаше много далеч от мястото, където се намираше тя. До същата онази нощ на 6 декември, когато лежеше в леглото и не можеше да заспи.

Лиан стана и потънала в мисли за Арман, се заразхожда из притихналата къща. Накрая влезе в библиотеката и седна зад бюрото. Обичаше да му пише късно през нощта, така имаше повече време да събере мислите си и често го правеше. Не спеше добре от месеци и тази нощ му написа дълго писмо, макар да знаеше, че голяма част от него ще бъде задраскана. Той й изпращаше писмата си по нелегалните канали, ала тя не можеше да му отговаря по същия път. Нейните минаваха през немските цензори в Париж и докато пишеше, се опитваше да не забравя за това. Накрая се прозя и добави адреса, после стана и се загледа навън в декемврийската нощ. Вече се бе поуспокоила и отиде да си легне.

Когато се събуди на следващата сутрин, все още я измъчваше някакво тревожно предчувствие. Мислите й се въртяха около Арман и както винаги тя внимателно прегледа вестника, търсейки новини от войната в Европа.

— Тебе ли чух да обикаляш нощес из къщата, Лиан? Или е бил някой крадец? — усмихна й се чичо Джордж по време на неделната закуска. Вече знаеше за нейните среднощни набези. Когато я чу за пръв път, изпълзя от стаята си със зареден пистолет в ръка, та накрая и двамата изпищяха и подскочиха от страх.

— Сигурно е бил крадец, чичо Джордж.

— Да не е задигнал коледните подаръци — връхлетя в трапезарията Елизабет. Тя беше навършила девет години и времето, когато вярваше в Дядо Коледа, бе вече отминало. Сега повече се тревожеше някой крадец да не е нападнал огромния куп подаръци, който се трупаше в един килер на горния етаж.

— Ще трябва да проверя — усмихна се на момичето Лиан, и то излезе със сестра си в градината.

Дъщерите й се чувстваха отлично в Сан Франциско. Макар Арман все още да им липсваше, те се бяха адаптирали добре и отвратителната случка от Вашингтон тук не се бе повторила, което без съмнение се обясняваше с дискретността на чичо Джордж — той много внимаваше да не нарича съпруга на племенницата си нацист. Лиан му бе благодарна за това и потегли към Червения кръст с по-лека стъпка от предишния ден.

Замисли се как ли се справя Ник след преживяния шок, но от собствен опит знаеше, че времето смекчава болката от ударите на живота. Сигурна бе, че няма да е лесно, но след известен период страданието вече нямаше да е така нетърпимо, също както нейното в момента, докато мислеше за него. Той обсебваше цялото й съзнание дълго след като се бе отдала на спокойния живот в Сан Франциско. Често се изненадваше, колко близко го чувства, когато затвори очи и си представи пътуването през океана с „Довил“. Но сега всичко това бе започнало да й прилича на отдавнашен сън. Понякога нощем сънищата й за него се смесваха с тези за Арман и тя се будеше, без да знае къде е, с кого е и как е попаднала там. А после поглеждаше през прозореца и виждаше моста Голдън Гейт или пък чуваше тръбенето на корабите в мъглата и си спомняше къде се намира — вече далеч и от двамата.

Ник беше част от миналото, ала част, която все още й бе скъпа. Той й бе дал нещо, което не беше получавала от никой друг, през изминалата година и половина неговите думи й бяха служили като добра опора. Бе й потрябвало всяко грамче от силата, която я бе накарал да повярва, че притежава. Тя я крепеше, когато три, четири, пет седмици напразно чакаше писмо от Арман или прочиташе във вестника някоя новина, която я изпълваше с ужас, или пък си представяше как съпругът й работи с германците в Париж. Бе й нужна всеки ден и всеки час за самата нея, за дъщерите й, дори за чичо Джордж. Помогна й да издържи и когато се върна с децата от църква и включи приемника в стаята си.

Често слушаше радио заради последните новини, ала сега стоеше като вцепенена, неспособна да повярва на онова, което чуваше. В Пърл Харбър, на Хаваите, бяха потопени или сериозно повредени шест големи бойни кораба, а на военновъздушните сили бяха останали само шестнайсет използваеми бомбардировача. Рано същата сутрин японците изненадващо бяха атакували Хаваите, оставяйки след себе си множество убити и ранени. Сега вече не можеше да има никакво съмнение — с този светкавичен вероломен акт Съединените щати бяха въвлечени във войната.

С разтуптяно сърце и пребледнели страни Лиан се втурна надолу по стълбите да потърси чичо си. Откри го в кабинета, той стоеше и слушаше новините, а по лицето му се стичаха сълзи. За пръв път през живота му неговата родина, страната, която обичаше толкова много, бе нападната. Лиан безмълвно отиде при него и след малко, стиснали ръце, двамата изслушаха думите на президента Рузвелт. Беше пределно ясно — Америка влизаше във войната. Оставаше само следващата сутрин това да бъде потвърдено и от Сената. А след три дни, на 11 декември, Германия и Италия обявиха война на Съединените щати и Конгресът прие обща резолюция, с която се потвърждаваше, че страната е в състояние на война. За американците започваше нова, тъжна епоха. Цялата страна още бе в смут след нападението над Пърл Харбър и всички се питаха дали японците няма да проявят още по-голяма дързост и да атакуват по-големите градове на континента. Изведнъж вече нищо не изглеждаше сигурно и стабилно.