Даниел Стийл
Корабите на съдбата (33)

33

На следващия ден в Сан Франциско Лиан седна да прегледа вестника. „ДЖОНИ БЪРНЪМ ИЗЧЕЗНАЛ!“ — съобщаваше голямо заглавие на първа страница, а под него бе написано: „НАСЛЕДНИКЪТ НА «БЪРНЪМ СТИЙЛ» ОТВЛЕЧЕН“. Тя почувства как сърцето подскочи в гърдите й и едва когато хванала вестника с треперещи ръце прочете първия абзац, разбра, че го е отвлякла Хилъри. Знаеше, че Ник сигурно е извън себе си и за кой ли път й мина през ума да му се обади. Но с какво можеше да му помогне сега? Да му изкаже съчувствието и съжалението си? Излишно бе да го пита как е. Вестникът не оставяше никакво съмнение по този въпрос. Не ще и дума, търсеше като обезумял сина си.

През следващите два месеца Лиан редовно следеше пресата. Джони все още не беше открит и новините отвсякъде бяха мрачни.

През това време един от приближените генерали на Хитлер — Хес, в пристъп на умопомрачение се бе впуснал в солов полет до Англия, за да предложи на англичаните да се предадат. Вместо това бе извършил принудително кацане и моментално го бяха арестували, а Хитлер го обяви за невменяем. Но Хес се оказа не толкова луд: логиката на неговата постъпка се изясни към края на юни — намерението му било да убеди англичаните да капитулират, та тъй да избавят Хитлер от необходимостта да открива така наречения от германците Западен фронт. На 22 юни Хитлер нахлу в Русия, погазвайки пакта за ненападение между двете страни. Войските му прекосиха границата по цялото й протежение, при което за ужас на останалия свят загинаха неизброимо много хора. В продължение на единайсет дни германците окупираха територия, по-голяма от Франция.

Единствената положителна последица от всичко това бе, че на 25 юли дясната ръка на Рузвелт Хари Хопкинс отлетя за Москва, за да предложи на руснаците програмата „Заем-наем“. Те отказаха да я приемат. Разбра се обаче, че Хопкинс е свършил и нещо полезно: уредил разговори между Чърчил и Рузвелт. На 9 август двамата държавни глави се срещнаха в залива Арджентия на Нюфаундленд, където учредиха и Атлантическата харта. Това бе тяхната първа среща. Пристигнаха по море — Чърчил на „Принс ъв Уелс“, а Рузвелт на „Огъста“. Разговорите се водеха ту на единия, ту на другия кораб, всеки от които бе в пълна военновременна маскировка. И Рузвелт, и Чърчил бяха изключително доволни от постигнатите споразумения, решено бе Англия да получи нови помощи.

А Джони Бърнъм все още не беше открит.

Делото отдавна бе отложено. През четирите месеца след изчезването на детето Ник отслабна с петнайсет килограма. Цяла армия детективи и бодигардове претърсваха Щатите, минаваха дори в Канада и надничаха навсякъде. Но момчето просто го нямаше. Този път Хилъри наистина го бе надхитрила. Ник само се молеше неговият син да е жив и здрав. И тогава, като по някакво чудо, на 18 август му позвъни неизвестно лице. В Южна Каролина, близо до някога модерен, а сега изоставен курорт край изкуствено езеро, било забелязано момченце, което много приличало на Джон. Било обаче с родителите си, а майката била руса. Ник веднага нае самолет и излетя за посоченото място заедно с трима телохранители, а там го очакваха десетки други.

Наистина се оказаха те — Джони, Филип Маркъм и Хилъри, сега изрусена. Бяха наели малка къща отпреди Гражданската война, в която живееха с две черни прислужници и стар иконом. Маркъм бе обещал на майка си да сложи край на скандала и действително се беше надявал да постигне това, ала отвличането само още повече бе влошило нещата. И сега старата дама бе в ужас, че синът й ще влезе в затвора. Тя плащаше за тайното убежище, в което изчакваха шумотевицата да затихне, но държеше да върнат детето. Накрая се разбра, че в отчаянието и желанието си да бъде почтена към Ник, именно госпожа Маркъм се е обадила по телефона.

Бодигардовете обкръжиха къщата и като чу мегафоните, Маркъм най-напред хукна да бяга. Но вече бе твърде късно, пред него се изпречиха двамина мъже с насочени пистолети.

— О, за бога… — И опита да се измъкне с блъф: — Вземете момчето.

Те се погрижиха за това, ала Ник тръгна към него с поглед на човек, готов да убие.

— Само да си посмял още веднъж да се доближиш до нас, копеле такова, собственоръчно ще те удуша. Разбра ли ме? — и го стисна за врата пред очите на въоръжените бодигардове.

Хилъри се спусна към него и с всичка сила задърпа ръцете му.

— Пусни го, за бога!

— Бог няма нищо общо с това — обърна се към нея и я зашлеви силно през лицето с опакото на ръката си.

Филип се нахвърли върху му и го тресна в челюстта. Ник чу в главата си стържещ звук и силно залитна, но бързо възстанови равновесие и покоси Маркъм с мощния си юмрук.

— Стига… стига! — пищеше Хилъри.

Ник вече бе загубил контрол над себе си, сграбчи главата на Маркъм и я удари в земята. После се изправи и го остави да стене тихо в калта със сцепена вежда, от която бликаше кръв. Хилъри скочи и издра лицето му, но той я отблъсна от себе си и тръгна спокойно към своя син.

— Хайде, тигърче. Да си вървим у дома. — Челюстта го болеше ужасно, но когато хвана Джони за ръка и го поведе към чакащата кола, престана да чувства всякаква болка.

Бодигардовете ги прикриваха, макар че никой нямаше намерение да ги напада. Тук бяха само Хилъри, лежащият на земята Маркъм и двете черни прислужници, които гледаха от верандата на малката къща. В колата Ник притисна своя син до гърдите си, а после покри лицето му с целувки, и без да се срамува, даде воля на сълзите. Никога през живота си не се бе чувствал толкова близо до ада, както през тези четири месеца, и се надяваше никога повече да не изживява подобен кошмар.

— О, татко! — Джони се бе вкопчил в него. Той току-що бе навършил десет години и сякаш бе порасъл с цяла педя. — Аз исках да ти съобщя, че съм добре, но те не ми даваха да ти се обадя.

— Направиха ли ти нещо, сине? — изтри очи Ник.

Джони поклати глава.

— Не, държаха се добре. Мама каза, че господин Маркъм искал да ми стане баща. Но после дойде да ни види неговата майка и искаше да ме върнат или поне да те успокоят, че съм добре.

Ник изведнъж разбра, откъде е дошло обаждането и тържествено си обеща, щом пристигнат в Ню Йорк, лично да поблагодари на госпожа Маркъм.

— Тя го заплаши, че вече няма да му дава никакви пари, и че той ще свърши в затвора.

Ала Ник вече знаеше, че това няма да стане. Колкото и да му се искаше.

— Тя беше винаги много мила с мене, все ме питаше как съм. Пък мама казва, че била стара вещица.

Телохранителите и Ник се усмихнаха. По пътя до дома Джони им разказа много неща, но от всичкото Ник разбра само, че Хилъри и Филип не са успели да осъществят плановете си и след като го отвлекли, не знаели какво да правят с него.

— Още ли се налага да водим делото срещу мама?

— Колкото можем по-скоро.

Момчето изглеждаше съкрушено от тази новина. Но когато вечерта си пристигнаха благополучно вкъщи и легна в своето собствено легло, хвана ръката на баща си и му се усмихна, а Ник седя надвесен над него, докато то заспа. После на пръсти се прибра в стаята си, питайки се кога най-сетне ще свърши всичко това.

Седмица по-късно бе назначена нова дата за делото. Трябваше да започне на първи октомври, но когато датата настъпи, то бе изместено в новините от разговорите в Москва между Аверил Хариман, лорд Бивърбрук и Молотов — външния министър на Сталин. Те приключиха с подписването на протокол, съгласно който Съединените щати и Англия се задължаваха да изпращат помощи на Русия, а Хариман бе постигнал със Съветите и споразумение по програмата „Заем-наем“ за доставки на стойност един милиард долара. Сталин бе поискал Съединените щати да влязат във войната, но по инструкция на Рузвелт Хариман отказал. Русия трябваше да се задоволи с доставката на хранителни продукти и оръжие. А когато интересът към тази тема понамаля, Лиан прочете, че в Ню Йорк делото Бърнъм-Маркъм е в разгара си.