Даниел Стийл
Корабите на съдбата (32)

32

Когато се върнаха в Ню Йорк, беше първи април и догдето Хилъри се свърза с Ник, мина още една седмица. Беше необичайно топло и тя му каза, че иска да заведе Джони в зоологическата градина. Това обаждане сложи край на надеждите му. Беше започнал да си въобразява, че може и да не поднови посещенията си, ала ето че отново се бе появила. Ник седеше в офиса си и с нескрита досада промърмори по телефона:

— Защо в зоологическата градина?

— А защо не? Джони много обича да ходи там.

Вярно, обичаше, но Ник се чувстваше по-добре, когато тя правеше посещенията си вкъщи, където имаше възможност да следи какво става. После си даде сметка, че ако не се съгласи, тя положително ще каже на детето и тогава в очите на сина си той ще бъде лошият.

— Добре, добре. — Щеше да изпрати с тях бодигарда, макар да знаеше, че няма от какво да се бои. Тя просто използваше времето до началото на делото, за да впечатлява сина си, като го затрупва с играчки от магазин „Шварц“. Но все пак щеше да е по-спокоен, ако и бодигардът е наблизо.

В събота следобед Хилъри дойде точно в два часа. Със своята яркочервена рокля, шапка в същия цвят и бели ръкавици изглеждаше невинна и много красива.

— Здрасти, скъпи, как я караш без мен?

„Чурулика на Джони като птичка“ — мислеше си Ник, докато ги изпращаше. Бе се сетила дори да си сложи ниски обувки. Двамата потеглиха и той се върна в библиотеката. Трябваше да поработи. Сега получаваха огромни правителствени поръчки по програмата „Заем-наем“, която през март най-сетне бе приета. Ник дори бе ходил два пъти до Вашингтон, за да присъства на дебатите в Конгреса и бе доволен от крайния резултат. Това му отваряше огромна работа, но пък, от друга страна, утрояваше печалбите му. „Бърнъм стийл“ процъфтяваше благодарение на войната в Европа.

Бе отхвърлил почти половината работа, когато на вратата се заблъска и в стаята изневиделица се втурна задъханият бодигард. Бе тичал по целия път от зоологическата градина, още държеше в ръка пистолета си и очите му гледаха диво.

— Господин Бърнъм… Джони изчезна. — Лицето на човека бе мъртвешки бледо, но Ник пребледня още повече и скочи.

— Какво?

— Не знам какво стана… Не разбирам… Бяха там, съвсем до мене, тя го дръпна да му покаже нещо около клетката на лъва и изведнъж хукнаха… Имаше и трима мъже, колата им беше паркирана на тревата. Тичах с всичка сила, но ме беше страх да стрелям, да не нараня момчето… — В очите на човека неочаквано се появиха сълзи. Той харесваше Джони, харесваше и Ник, а бе допуснал непоправима грешка. — Господи… Не знам какво да кажа… — изглеждаше съкрушен.

Ник го сграбчи за раменете с мощните си ръце и го разтърси като малко дете.

— Ти си й позволил да ми вземе сина? Ти си й позволил… — Почти не можеше да говори от гняв и с големи усилия успя да се спре. Отблъсна го към бюрото, грабна телефона и повика полицията, а после се обади на Гриър в дома му. Сбъднали се бяха най-лошите му страхове. Детето му бе изчезнало и един господ знаеше къде е сега.

Полицаите пристигнаха след по-малко от половин час, Гриър — веднага след тях.

— Тя отвлече сина ми — с треперещ глас продума Ник и бодигардът започна да обяснява случая. Ник се обърна към Бен. — Искам да бъде открита и да бъде напъхана в затвора!

— Не можеш да направиш това, Ник. — Бен го гледаше тъжно, но гласът му беше спокоен.

— Как да не мога? А законът „Линдбърг“?

— Тя е негова майка, не е същото.

— Маркъм не му е майка. Той стои зад всичко това. По дяволите…

Бен спокойно сложи ръка на рамото му.

— Те ще намерят момчето.

— А после какво? — В очите на Ник имаше сълзи и брадичката му трепереше като на дете. — Да ми го вземат в съда? Проклето да е всичко, не съществува ли начин да задържа своя син?

Ник се качи в спалнята, затръшна вратата, после покри лицето си с длани и тихо заплака.