Даниел Стийл
Корабите на съдбата (30)

30

— Весела Коледа, чичо Джордж! — Лиан му подаде голям пакет и той я погледна изненадан.

Седяха около елхата, която той бе поставил долу в библиотеката. В къщата от години не бе имало коледно дърво, но той искаше момичетата да почувстват красотата на празника.

— Не биваше да ми правиш подаръци! — Той смутено отвори пакета и явно се зарадва, когато извади от него копринен домашен халат в тъмносиньо и винено. Към него Лиан му бе купила и морскосини велурени пантофи. Отдавна го подкачаше за парцаливата хавлия, с която ходи, а той винаги отвръщаше, че я има от четирийсет години и си я харесва. Момичетата му подариха нов джобен часовник, от който бяха толкова възхитени, колкото и той самият. Лиан им бе помогнала да го изберат в „Шрив’с“. Децата му бяха приготвили разни подаръчета и в училище — пепелници, украшения за елхата, рисунки, а Елизабет бе направила специално за него отпечатък от ръката си в глина. Възрастният човек се просълзи от тяхното мило внимание, а Лиан беше доволна. Той се грижеше толкова много за тях, че беше приятно веднъж и те да го зарадват.

Вечеряха вкъщи, а после всички тръгнаха да пообиколят и се порадват на коледната украса в града. Но докато седяха в колата, Лиан отново започна да се тревожи за Арман. Каква ли Коледа караше той в Париж? Най-вероятно мрачна. Представяше си колко му липсват тя и децата. Това бе първото Рождество от единайсет години, което посрещаха разделени, и мисълта, че той е сам на такъв празник, отекна като тъпа болка в гърдите й.

Когато слязоха пред „Сейнт Франсис“ да пият чай чичо Джордж забеляза изражението в очите й и също се натъжи. Искаше тя да забрави този човек и да си намери друг, ала знаеше, че на Коледа няма как да не мисли за съпруга си.

— Чичо Джордж, виж! — привлякоха вниманието и на двама им децата. Бяха открили къщичката от сладкиши във фоайето, която бе толкова голяма, че те спокойно можеха да влязат вътре, и беше покрита с хиляди дребни бонбони и тонове захарен памук. — Погледни само!

Лиан стоеше до тях усмихната, но мислите й бяха далече, далече. От дни я измъчваше влудяващо тревожно предчувствие за Арман.

 

 

— Господин Дьо Вилие?

Той вдигна поглед от бюрото си. Беше Бъдни вечер, но нямаше причина да не е на работното си място. В службата бяха дошли и още няколко човека. От седмици във въздуха се чувстваше напрежение. През последния месец Съпротивата бе разгърнала такава дейност, че хората на Петен се видяха принудени да полагат големи усилия, за да се задържат на крачка пред нея. А германците не намираха това ни най-малко забавно, и за да го покажат, само преди два дни за пръв път прибягнаха до публична екзекуция. Жак Бонсержан бе разстрелян за „акт на насилие срещу офицер от германската армия“ и Париж се стаи под покрова на унинието. Дори отстъпките по отношение на полицейския час само за Бъдни вечер нямаха никакъв ефект. През тази нощ бе разрешено кафенетата да останат отворени до два и половина, а движението по улиците трябваше да спре до три. Ала след разстрела на Бонсержан и без това никой нямаше желание да излиза, с изключение на германците, разбира се.

Тази година зимата в Париж бе мразовита също както настроението на Арман. Той седеше зад бюрото потънал в мисли за Лиан и децата, а ръцете му бяха вкочанени.

— Господине, видяхте ли това? — ревностният млад помощник му подаде с презрителен жест някаква листовка. Тя бе озаглавена „La Resistance“^[1], носеше дата 15 декември 1940 година и бе представена като първи брой на единствения по рода си бюлетин, издаван от Националния комитет за обществена безопасност, който ще помества новините, „каквито са в действителност“, и ще противодейства на разпространяваната от окупационните власти пропаганда. В него се разказваше за студентските демонстрации, състояли се през ноември, които на 12 същия месец бяха последвани от затварянето на факултета. Съобщаваше се, че нелегалното движение набира сили, че през декември Съпротивата е по-мощна от всякога. „Soyez courageux, nos amis, nous vainquerons les salauds et les Bosches. La France survivra malgre tout… Vive de Gaulle!…“^[2]

Арман го прочете и веднага изпита съжаление, че не може да го покаже на Лиан. Не би посмял да й го изпрати в някое от писмата си, защото съществуваше реална опасност по някакъв начин да бъде разкрит като негов подател, а не можеше и да го държи в себе си. Върна го на младия човек и си помисли как ли се справя Жак Перие. През лятото той бе заминал за Мерел-Кебир в Алжир, за да работи с Дьо Гол. Именно там бяха нанесени сериозни щети на френския флот и бяха загинали повече от хиляда души. Но преди няколко месеца Арман бе чул, че Перие е жив и се надяваше той да дочака края на войната.

Ала сега новият му помощник бе приковал поглед в него и очакваше някаква реакция.

— Ca ne vaut pas grand-chose — не е нищо особено. Не си заслужава да се тревожите.

— Тези прасета! Наричат себе си „правдивата преса“.

„И слава богу“, помисли си той. Питаше се защо ли този млад човек толкова обича германците. Той работеше с въодушевление за Арман, който сега официално осъществяваше връзката между хората на Петен и немските окупационни власти в Париж. От тяхната служба се очакваше да докладва за колекциите от произведения на изкуството, които трябва да бъдат предадени на германците, за задържането на евреите и разкриването на всички предполагаеми агенти на Съпротивата. Работата бе съсипваща и Арман изглеждаше с десет години по-възрастен, отколкото по времето, когато замина Лиан. Но постът бе идеален, защото откриваше пред него широки възможности да представя неверни данни и да укрива онези съкровища, за които бе писал на Лиан, а също и да помага на много хора да стигнат до Южна Франция, най-често чрез разместване и фалшифициране на доклади и документи. Младежът, които му бе връчил вестника, беше най-голямата му пречка. Той прекалено много се интересуваше от неговата работа, както сега например. Вместо на Бъдни вечер да си е вкъщи при семейството или с приятелката си, той с всички сили се стараеше да направи впечатление на Арман.

— Няма ли вече да си тръгвате, Маршан? Става късно.

— Ще остана с вас, господине — усмихна се младежът. Харесваше Арман, той бе верен син на Франция, не като онези предатели, които бяха отишли в Северна Африка при Дьо Гол.

Ако в този момент можеше да прочете мислите на началника си, Маршан би потръпнал от напиращата в тях омраза. Но годините на дипломатическа служба вършеха добра работа на Арман. Той бе винаги любезен спокоен и ефективен, в някои моменти направо блестящ. Тъкмо заради това Петен толкова бе държал да го включи в кабинета си, заради това го харесваха и в главната комендатура на германците, макар да не бяха много сигурни, че могат да му имат абсолютно доверие. Може би след време, но засега още не. Правителството на Петен бе още твърде ново и те в края на краищата не бяха нищо повече от французи. Но Арман без съмнение бе много полезен.

— Може да стоя тук още няколко часа, Андре.

— Няма значение, господине.

— Не искате ли да прекарате поне част от Бъдни вечер вкъщи? — бяха в службата още от сутринта и младият човек го вбесяваше.

— Празникът далеч не е толкова важен, колкото работата.

А какво бяха вършили? Бяха преглеждали безкрайни списъци с имена на предполагаеми евреи, някои само с една четвърт или на половината еврейски произход, за една част от които имало сведения, че се крият в предградията. Това бе работа, от която на Арман му се повдигаше, но младият човек я обожаваше. При всеки удобен случай Арман вземаше да проверява цели групи имена, а после тайно изгаряше списъците в камината си.

Накрая, отчаян, Арман реши да си тръгне. Нямаше какво повече да прави тук и не можеше вечно да се крие от факта, че къщата му е тиха и празна. Закара Андре Маршан до дома му в Седми район и продължи към Плас дю Пале-Бурбон, страдайки както винаги за Лиан и дъщерите си.

 

 

— Лека нощ, момичета — целуна децата Лиан в къщата на Бродуей. — Честита Коледа!

— Мамо? — надигна глава Мари-Анж, след като лампата бе изгасена, и Лиан се спря на прага.

— Да?

— Отдавна ли не си получавала вест от татко?

Тя почувства как я пронизва познатата смесица от тревога и копнеж.

— Не много отдавна.

— Той добре ли е?

— Добре е. И вие много му липсвате.

— Ще ми покажеш ли някой път писмата му?

Лиан се поколеба, после кимна. В тях имаше доста неща, които не искаше да споделя с децата, но дъщеря й имаше право на някаква връзка с баща си. А той разполагаше с твърде малко време, за да пише често на момичетата, пазеше енергията и мислите си най-вече за Лиан.

— Дадено.

— Какво пише той?

— Че ни обича. Пише също за войната и за нещата, които вижда.

Мари-Анж кимна. Доколкото можеше да се различи на светлината от коридора, изглеждаше успокоена.

— В училището тук никой не говори, че е нацист.

— Той не е нацист. — Гласът на Лиан звучеше безкрайно тъжно.

— Знам. — Детето замълча за момент и добави: — Лека нощ, мамо, честита Коледа.

Лиан се върна в стаята да я целуне още веднъж. Мари-Анж скоро щеше да навърши единайсет години и растеше много бързо.

— Аз много те обичам — преглътна сълзите си Лиан. — И татко много те обича — видя, че очите на дъщеря й са влажни.

— Дано войната свърши бързо. Той толкова ми липсва — и захълца. — Беше ужасно… когато… го наричаха… нацист…

— Шшшт, скъпа, шшшт… Ние знаем каква е истината. Само това е важно.

Мари-Анж кимна, обви с ръце врата на майка си, а сетне с въздишка се отпусна на възглавницата.

— Искам да си дойде.

— Ще си дойде. Трябва само да се молим скоро всички да бъдем отново заедно. А сега заспивай.

— Лека нощ, мамо.

— Лека нощ, мила.

Лиан тихо затвори вратата и се върна в своята стая. Беше осем часът вечерта. А в Париж бе вече пет сутринта и в къщата на Плас дю Пале-Бурбон Арман бе потънал в неспокоен сън. Сънуваше съпругата и дъщерите си.