Даниел Стийл
Корабите на съдбата (28)

28

Една седмица преди Коледа Ник Бърнъм влезе в кантората на своя адвокат.

— Имате ли записан час при господин Гриър, сър?

— Не, нямам.

— Съжалявам, той в момента разговаря с клиент, а след това отива в съда.

— Тогава ще почакам.

— Но аз не мога… — Тя подхвана обичайната си тирада, ала когато Ник я погледна в очите, едва не направи стъпка назад. Той беше хубав мъж, но имаше такъв вид, сякаш му трябваше нищожна провокация, за да убие някого. Никога не бе виждала толкова разярен човек. — Бихте ли се представили, за да съобщя за вас?

— Никълъс Бърнъм.

Името й беше познато и тя моментално изчезна в кабинета. След десет минути, когато клиентът си тръгна, Ник бе въведен при Бен Гриър.

— Здрасти Ник. Как я караш?

— Добре, общо взето.

— Олеле! — Той погледна Ник в лицето и разбра, че работата е сериозна. Под очите му имаше кръгове и челюстите му бяха така стиснати, че Гриър направо виждаше как преглъща гнева си. — Ще пийнеш ли нещо?

— Толкова зле ли изглеждам? — Ник малко по малко започна да се отпуска, облегна се назад и на лицето му се появи уморена усмивка. — В последна сметка май не беше чак толкова трагично.

— Май не е било, иначе нямаше да си тук. Какво мога да направя за тебе?

— Да убиеш жена ми.

Каза го като на шега, но Бен Гриър не беше много сигурен в това. Той бе виждал същото изражение на лицата на много други мъже и в кариерата си имаше поне един случай, когато му се бе наложило да защитава клиента си в дело за убийство, вместо в бракоразводно дело.

Ник си пое дълбоко въздух, намести се по-удобно на стола и прокара ръка през косата си, сетне погледна тъжно адвоката.

— Знаеш ли, десет години се опитвах да направя нещо от този брак, но нищо не излезе.

В Ню Йорк това не беше тайна, Гриър също го бе чувал.

— А когато през юли се върнах от Европа, направих опит да й налея в главата, че искам да задържа положението. По онова време взаимоотношенията ни се бяха превърнали… — той явно търсеше думи — в брак по взаимна изгода, меко казано. Заради детето не исках да се развеждаме.

Гриър кимна. Бе слушал тази история най-малко десет хиляди пъти.

— Тогава тя вече се бе забъркала с Филип Маркъм. Връзката им продължаваше повече от година. От ясно по-ясно й дадох да разбере, че може да върши с него каквото иска, но аз няма да се съглася на развод. И знаеш ли какво направи вчера кучият му син?

— Умирам да го чуя.

Ник обаче не се усмихна.

— Допря пистолет до главата на сина ми. Върнах се от работа и го заварих да седи в моята дневна безкрайно хладнокръвен. Насочи пистолета към Джон и каза, че ако не пусна Хилъри да си отиде, ще убие момчето ми. — Ник пребледня, докато разказваше, а адвокатът се навъси. Случаят все пак се бе оказал безнадежден.

— Зареден ли беше пистолетът, Ник?

— Не. Но аз не знаех това. Съгласих се да й дам развод и той го остави… — Представи си отново цялата сцена и стисна зъби и юмруци.

— А след това ти какво направи?

— Размазах го от бой. Има три строшени ребра, счупена ръка и два избити зъба. Снощи Хилъри се изнесе и опита да вземе Джони със себе си. Казах й, че само да го пипне или да се покаже в къщата ми, ще убия и нея, и Маркъм. И бога ми, точно това ще направя.

— Е, имаш основание за развод. — Но това едва ли бе новина. — Мислиш ли, че можеш да докажеш изневярата й?

— Нищо по-лесно.

— А какво основание имаш да претендираш за родителските права над детето?

— Това не е ли достатъчно? Той насочи пистолет срещу сина ми.

— Пистолетът не е бил зареден. И го е направил Маркъм. Не жена ти.

— Но тя му беше съучастница. Просто си седеше там и го оставяше да действа.

— Вероятно е знаела, че не е зареден. Съгласен съм, че това е евтин трик, но не е достатъчно основание, за да получиш родителските права.

— Всичко друго е достатъчно основание. Тя е отвратителна майка, изобщо не я е грижа за Джони и винаги е било така. Най-напред искаше да направи аборт, а после не го и поглеждаше. Когато след обявяването на войната заседнах в Европа, го заряза на баба му за цели десет месеца. Почти не го бе виждала, докато се върнах. Тя не е никаква майка! Никаква, чуваш ли? — Ник скочи като обезумял и закрачи из стаята. Защо ли послуша Лиан. Преди шест месеца трябваше да напусне Хилъри и още тогава да започне борбата за родителските права над Джони. Ала не го направи. Загуби и нея. Ако беше свободен, нещата можеха да се развият по съвсем различен начин. Раздялата им продължаваше да го измъчва, макар че оттогава мина почти половин година.

— Жена ти склонна ли е да се откаже от родителските права върху детето?

Ник с усилие върна мислите си към Хилъри и поклати глава.

— Тя се бои от онова, което ще си помислят хората, ако се откаже от него. Страхува се да не я помислят за пияница и уличница, каквато всъщност е, ала няма желание да го признае пред целия град. Макар че едва ли е необходимо, та тя е спала с всички тях, за бога. — Но не и напоследък, трябваше да признае това. Тя бе вярна на Маркъм, а с него това не й се бе случвало никога.

— Предстои ти трудна борба, Ник. Много трудна. Разводът ще се уреди за нула време, имаш основания, пък и тя го иска. Но делата за родителски права са гадна работа. Съдът почти винаги присъжда децата на майката, освен когато е психически болна и е затворена в някоя клиника. Дори ако е пияница или уличница, както твърдиш, в повечето случаи това не е достатъчно. Съдиите смятат, че децата трябва да остават при майките, не при бащите.

— Не и в нейния случай.

— Може и да си прав. Но ще трябва да го докажем и ще има грозни схватки. Ти ще трябва да извадиш на показ всеки грам мръсотия, до който се добереш. Наистина ли искаш синът ти да преживее всичко това?

— Не. Но ако трябва, ще го направя. И ако ти ми кажеш, че нямам друг избор, ще започнем кампания за очернянето й, която няма да има край. С течение на годините съм натрупал доста материал и сега ще го използвам. В крайна сметка това е за доброто на Джони.

Гриър кимна. Трудните дела му доставяха удоволствие.

— А ако си прав и тя в действителност не иска момчето, може и да се откаже.

— Може. — Но всъщност не вярваше, че Хилъри ще го направи. — А междувременно искам за Маркъм заповед за забрана на достъпа, да стои далеч от сина ми.

— Къде е сега момчето?

— Още е при мен в апартамента. Казах на прислужницата, когато Хилъри дойде за нещата си, да не я пуска вътре. Аз лично ще й ги изпратя в жилището на Маркъм.

— Тя има право да вижда детето.

— Друг път. Не и докато съжителства с човека, който насочи пистолет срещу сина ми.

— Било е само, за да те сплашат, Ник. — Гласът на Гриър бе мъчително спокоен, но Ник бе твърде уязвен, за да се вслуша.

— Колкото и да ти е чудно, изплаших се. А сега ще поемеш ли делото?

— Да. Но искам от самото начало да си наясно за едно: не мога да ти гарантирам какъв ще е изходът, Ник.

— Не ме е грижа. Само направи всичко, на което си способен.

— Ще изпълняваш ли препоръките ми?

— Ако ги намирам разумни — усмихна се той и Гриър му се закани с пръст от отсрещната страна на бюрото. — Добре, добре. Колко време ще продължи според тебе?

— Можеш да дадеш съгласието си за развода и тя да отскочи до Рино. Така той ще отнеме само месец и половина. Но делото за родителските права може да се проточи.

— Колко дълго? Не искам това да виси над главата на Джони, нито пък над моята.

— Година, може би.

— По дяволите! Но ако спечеля, тя ще изчезне от живота му завинаги, нали?

— Възможно е. Можеш също да се опиташ да се споразумееш с нея срещу известна сума.

Ник поклати глава.

— Това няма да свърши работа. Тя има на разположение шест милиона долара, а и Маркъм има доста пари.

— Значи това отпада. Ще трябва да спечелим делото честно и почтено.

— Пък ако видиш, че не върви, минаваш към номерата — ухили се Ник и Бен Гриър го последва.

— Само ми кажи как, и готово. Впрочем ще взема тази заповед за ограничаване на достъпа още днес. След половин час трябва да съм в съда — погледна часовника си той. — И искам да се срещнем, за да планираме нашата кампания. Какво ще кажеш за другата седмица.

— Не може ли по-рано? — Ник изглеждаше разочарован.

— Делото няма да стигне до съда най-малко още шест месеца.

— Добре. Но, Бен — настойчиво погледна той адвоката над бюрото, — не бива да забравяш едно нещо.

— Какво по-точно?

— Аз възнамерявам да спечеля.